АТАКАТА НА СГОВОРИСТИТЕ /ВЕСТНИК "СЛОВО", 1931 г./

ЮБИЛЕЙНОТО ТЪРЖЕСТВО

на А. Страшимиров в Народния театър

Че Антон Страшимиров може да прави юбилей, в това нищо чудно няма. Вчерашното тържествено събрание в Народния театър, обаче, отрази истинския образ на една интелигенция, която тепърва може да бъде най-интересния сюжет на писа­теля юбиляр. Като се изключат мъдрите и смислени преценки на професор Казанджиев и няколкото ис­крени и топли приветствия, отпра­вени към виновника на тържеството, всичките останали бяха една жалка манифестация на раболепие и подлост. Литературното тържество се преобърна на вулгарно партизанско събрание. Тонът в това направление се даде от г. проф. Ас. Златаров — този прословут „пенкилер“ на на­шата научна мисъл, — един безспор­но талантлив резоньор, но лесно приспособим към условията и духа на времето. Ако тази реч се произнасяше при режима на Сговора, тя сигурно щеше да бъде приспособена към министерската ложа, където, вместо г. Муравиев, щеше да стои Ал. Цанков. Същият тоя господин Златаров, след 9 юний, с още по-голямо вдъхновение, славеше и „научно“ оправдаваше деветоюнската акция. Днес за него режимът на сговористите е „кървав и позорен“, сигурно защото изгледите за нова сговористска власт засега са значително отдалечени.

Римляните някога, за да посочат величието и славата на един чествуван юбиляр, каза в речта си г. Златаров, изкуствено създавали клюки и неблагоприятни критики около тържеството, за да се разграничи по-ясно блясъка на юбилея от мизерните дрипи на злобата и отрицанието, каквито не липсвали и сега около юбилея на Страшимирова. Ние, обаче, сме доволни, че стават подобни юбилеи, за да се види истинския образ на професори и литератори, които блестят с богатството на своите знания, но имат душите си отдавна преобърнати на запустели храмове, в жертвениците на които са изгорели всички добродетели на доблест, постоянство и морал. Голямата популярност на Страшимирова не се нуждаеше от подобни провокации, предизвикващи френетичните аплодисменти на партизани, изпълнили салона по благоволението на новия театрален директор г. Сагаев. После, г. Златаров можеше да пощади своя другар от комитета — бившия министър г. Никола Апостолов, за да не разправя в едно литературно тържество за "торбопясъчието" на кървавия режим на Стамболова. Или, най-малко, той можеше да спести огорченията на председателствующия това събрание г. Т. Влайков, който е един от големите сподвижници на Сговора и то тъкмо през онова време, за което говори Златаров. И най после, ученият професор знае много добре, във вихъра на какви граждански междуособици се наложи тоя режим, за да няма нужда да дава подобни преценки, които го издигат пред партизанската тълпа, но го снизяват значително пред очите на сериозните и добросъвестни граждани

Около юбилея на г. Страшимирова се създаде една обстановка, която е истинско огледало за морала на нашата интелигенция. Уверен съм, че сам Страшимиров е погнусен от лицеприятието на „интелигентни“, ко­ито вчера бяха готови да го замерят с камъни. В дъното на своята душа те сигурно не са очаровани много от капиталното творчество на писателя — те са винаги жестоки егоисти; те не са повлияни и от царското благоволение, което се изрази в увис­налия на шията на юбиляра орден III степен за гражданска заслуга. Чрез своите възторжени речи те правеха презастраховка към минис­терската ложа, за да обезпечат оно­ва благоволение, което по същия на- чин са имали през други режими и пред други министри.

„СЛОВО“

Статията е публикувана във в. „Слово“, бр.2824, стр.3, от 16.11.1931 г.

* * * 

НАШИЯТЪ ДНЕВНИКЪ

ЮБИЛЕИ

Нещастни са българските писатели след Вазова. Те ли са виновни, публиката ли не разбира, но това си е факт — страдат от липса на читатели. А писател без читатели, прилича на професор, който чете лекции в празна аудитория. За професора, обаче, е безразлично колко души го слушат — все равно, в края на месеца той ще си получи заплатата. А какво да правят пишущите братя, които не могат да намерят и хи­ляда читатели за своето съчинение.

Ето защо юбилеите са в реда на нещата. С риск да ме заколите, аз твърдя, че едва ли има писател, чиито съчи­нения да са прочетени от хиляда интели­гентни българи. Накарах един учител по литература да ми изброи съчиненията па Страшимирова. Не можа!

Цялото му дългогодишно труженичество не би могло да изиграе оная роля, която изиграха неговите сакраментални думи пре­ди няколко години:

—   Те клаха народа си, както турци не са го клали.

С тия думи г. Страшимиров като по трамплин подскочи и влезе в Пантеона на безсмъртието. Всичкият си останал багаж той преспокойно може да остави при вратата на светилището. Тъй някога героят при Ватерло, Камброн, с една единствена, и при това не много поетична дума, влезе в историята. Историята даже не си запушва носа пред лошия аромат на тази дума.

Ето защо ние завчера чествувахме не един литературен, а един чисто полити­чески юбилей. Затова и ораторите говореха като на политическо събрание. Особено се отличи в това отношение г. проф. Златаров. Той се прояви като непримирим враг на деветоюнския режим и трябваше да ви­дите с каква сладострастна ярост се на­хвърля срещу него. А пък аз даже не предполагах това. Помня, че след 9 юний той продължаваше известно време да сътрудни­чи в нашия в. „Слово“. Слушах го, слушах го, па си рекох:

— Голям кураж е имал Страшими­ров щом навремето е написал такива остри думи по адрес на деветоюнците — г. Муравиев е длъжен сега да му се от­плати. Но защо ли г. Златаров е мълчал, защо и той не написа навремето нещо подобно, защо не вдигна глас на протест този сладкодумен и благобразен химик в поезията и поет в химията, тогаз, ко­гато в България ставаха тия страшни кръ­вопролития?

Може би вие, граждани, ще помислите, че почтеният професор не е имал достатъчно кураж за това? Ще се опитам да го извиня. Той чисто и просто не е имал фи­зическа възможност да протестира, защото по това време беше изпратен в команди­ровка в Европа от „кървавото правител­ство“ на Цанкова. Как ще протестира! Па и да беше протестирал, едва ли би намерил хора да му ръкопляскат. А вижте ги сега как ръкопляскат. Тука е и Людмил Стоянов, когото Сговорът беше назначил на синекурна длъжност в Министерството на правосъдието. И никой не го накара да про­чете пред младите сговористи някой панегирик в чест на г. Цанкова. Хората на 9 юний бяха наивни, много наивни солдати на дълга и все пак уважаваха достойнство­то на писателя. Па и ако някой пишущ брат би се опитал да ги славослови, биха го погледнали с бялото на окото си:

— Какво се е разлигавил този синковец!

Погледът ми играе из цялата зала: пи­сатели, художници, артисти, все жреци на из­куството. Всички ръкопляскат когато г. Златаров се провикна:

— Клаха народа си, както турци не са го клали!

Познах едного, който получи навремето сто хиляди лева за своята изложба, но и той сега минавал за "жертва“ на деветоюнския режим . . . Ето втори, трети, четвърти — запомних ги, фотографирах ги в съзна­нието си и вечно ще ги помня тия пълзящи хамелеони, които със своите съмнителни дар­би искат да минават за духовни първенци на нацията ...

Nil admirari!

Изглежда, че такава психология имат някои жреци на изкуството и то не само у нас. В Рим е открит напоследък музеят на наполеонидите. Един от потомците на Бонапарта е събрал доста ценни неща из историята на своя славен род. Изложени са и няколко картини от великия френски художник Луи Давид. За една от тия картини малкият брат на Бонапарта, Луи Бонапарт, е платил на Давида 5000 златни франка. Разписката за получаването на парите, собственоръчно подписана от художника, е прикрепена към картината. И добре са направили Бонапартовци, че са запазили разписката — инак потомството ще помис­ли, че Давид, ей тъй, само от любов към изкуството, е рисувал своите великолепни платна, които увековечиха епопеята на Наполеона. А историята на този художник е любопитна. Неговата звезда изгряла още преди революцията във Франция. Художниците се нуждаят от богати меценати и френ­ската аристокрация богато възнаграждавала талантливия художник за неговите картини. Прочее, в момента, когато във Франция се чу­вали вече подземните тътнежи на револю­цията, Луи Давид печелел добри парици от френските аристократи, рисувайки раз­ни графове и херцогини с техните напуд­рени перуки. През дните на терора той  станал голям революционер. Когато главите на неговите меценати почнали да падат под ножа на гилотината, Давид ръкопляскал в кървавия триумф на тъл­пата и почнал да тършува в разрушените им домове , за да си вземе обратно продадените картини. И ги продавал на музеите срещу добри парици. Наполеоновият ре­жим открил златна мина за художника. Бонапартовци му възложили маса поръчки и той нарисувал безсмъртните си картини, в които личи целия блясък на империята и които позлатили ръцете на Давида. След поражението при Лайпциг Наполеон избягал в Елба. Съюзните армии, начело с руския император Александър I влезли в Париж. Всички сателити на империята от­крито почнали да ругаят „кървавия корсикански тигър“. Най-много викал против него мосю Луи Давид. И започнал да се подмазва около Александра I. Eдин ден императорът на Русия получил покана:

— Ще бъда особено щастлив, ако Ваше Императорско Величество благоволи да по­зира в ателието ми . . .

— Кой ме кани? — запитал Александър адютанта си.

— Давид, Ваше Величество, великият художник на Франция.

Императорът сбърчил вежди:

— Какъв велик, какъв талантлив подлец е този мосю Давид . . . Кажете му, че не приемам да отида в ателието му!

За съжаление, не всички властници имат рицарския характер на Александра. . .

Щабс-капитан Копейкин

Статията е публикувана във в. „Слово“, бр.2825, заглавна страница, от 17.11.1931 г., в рубриката „Нашият дневник“.

* * *

Писмо до редакцията

А. Страшимиров и проф. А. Златаров,

представители ли са на нашата будна обществена съвест?

Уважаеми г-н редакторе,

Редовен читател съм на в. „Сло­во“, но следя внимателно и другите наши вестници, за да мога да получа цялостна представа за хода на бъл­гарското обществено мнение. Съвсем не за да ви правя комплименти или за да любоугоднича, ще си позволя да кажа, че вашите фейлетони бърже станаха едно от най-инте­ресните четива сред купищата ста­тии, които българското словесно свърхпроизводство всеки Божи ден изхвърля шумно на книжния пазар. Особено звучно плющат вашите камшични удари върху яките плещи на родната ни демагогия. И ето, че камшикът ви попадна върху самия ù врат. Вашата статия „Юбилеи“ и другите бележки в „Слово" удариха де­магогията и общественото хамелионство в най-високата им интелекту­ална точка — писателските и божем строго научни среди у нас.

Тази е причината, за да последва силна реакция, изразена в многото статии против вас в последните броеве на „литературните“ вестници „Литературен глас“ и „Мисъл“. Като оставим настрана всички кре­щящи фрази, всички злобни подмятания и закачки по ваш адрес, позволявам си да спра общественото внимание на най-важния в случая въпрос: каква доза от истина има в шумните панегерици, които г. Златаров, заедно с останалите псалмопевци на г. Страшимирова му въз­дадоха, че той бил олицетворявал будната обществена съвест в Бъл­гария? Какво собствено представлява от себе си една будна човешка съ­вест? И дали понятието за такава една съвест може да се покрие с проявената от г. г. Страшимиров, Златаров и компания „будна обще­ствена съвест?!“

За пълно съжаление, всичките тези високо приказващи за съвест г-да всъщност обладават твърде ограничени дози от такава. Ние бихме запитали г. Страшимирова кога, къде и по какъв начин той се е борил срещу онази страшна морална разва­ла, която самозабравилата се дружбащина насаждаше в страната до 9 юний? Издигна ли той глас на протест когато започнаха да се избиват първите наши общественици, когато соф.градоначалници хвърляха във въздуха театри и ж.п. мостове за да погубят масово политическите противници на Земл. съюз? Проте­стира ли г. Страшимиров срещу ван­далщините на дружбашките банди, които разбиваха магазини и подпал­ваха редакции? Когато председателя на тяхното Народно събрание преду­преди журналистите да не пишат неудобни работи за правителството, защото „народния гняв“ щял да се излее върху техните глави? Порица ли, заклейми ли нашия „народопсихолог“ позорните зрелища, които Ивайло II устройваше в соф. манежи, разигравайки и развращавайки добрите български селяни? Забеляза ли той моралното израждане на неговите сателити, които предварително подписваха оставките си, показвай­ки с това своето нравствено, човеш­ко и партийно падение? Разбра ли г. Страшимиров, че Стамболийски бе­ше изтеглил 120 мил. лева държав­ни пари за да подкупва (както обясняват г. г. земледелците!) чужден­ци и може ли да посочи друг слу­чай за рушветчилък от такъв изключителен мащаб? Какво направи, най-после нашият прославен сега писател, в дните, когато министрът на вътрешните работи в България, дружбашкия водител Хр. Стоянов заяви от висотата на своя пост, че за София предстои варто- ломейска нощ, и че трите окръзи в държавата ни (Софийския, Кюстен­дилския и Петричкия) ще бъдат превърнати в гробници?

Но всичко това е отдавнашно ми­нало. Навярно г. Страшимиров не си го спомня сега. Тогава той би могъл да отговори на други някои въпроси. Къде беше будният страж на бъл­гарската обществена съвест, за да порицае заповяданото от Москва септемврийско възстание? Г-н Стр. хвърли зловещите думи, че народа ни бил клан, както турци не били го клали. Ала би ли могъл да ни ка­же той, как щеше да бъде клан същия този народ, ако комунисти­ческия бунт успееше? Малки ли са за него хекатомбите, милионните хе­катомби, които даде великия руския народ под куршумите и ножовете на болшевиките, из блатата и гори­те на Арахангелските тундри? Бил ли е руския народ клан от руси така страшно, както през годините, когато властта в Русия се държи от борците за свобода, братство и равенство?

И ако днес г. Стр. и г. Златаров са живи и здрави, та дори имат възможност да правят юбилеи и речи да произнасят в Народния театър под ръкостисканията на културната тълпа, това те дължат преди всичко на онези доблестни българи, които смазаха комунистическата кървава ламя.

През адските априлски дни на 1926 г. комун. конспирация устрои засада на Царя; след това уби един народен представител и в самото надвечерие на Христовото възкресе­ние, в самия велик четвъртък хвърли във въздуха Божия дом, за да изтреби цялата интелигенция, заедно с хиляден невинен народ. Уви! и след това „будната обществе­на съвест", на която бил въплощение г. Стр., според сегашните речи и писания на неговите високоговори­тели, не реагира...

Прочее, г. Страшимиров съвсем не може да се отъждествява с тая „будна общ. съвест“. Той собствено е имал чувство само за последствия­та, а не за причините; той е виждал само неизбежните жертви, а не про­вокаторите; неговия духовен поглед се е спирал само върху по-мал­ката от двете злини и съвсем не си е давал сметка за страшната орис, която е тежала над страната, ако конспирацията успееше. И затова не на­писа ред, не каза нито дума про­тив провокаторите, против причи­ните, против несравнимо по-голямото зло.

Същите тези въпроси би могло да се зададат и г-ну Златарову, и г-ну редактору на „Литер. глас“ (той впрочем е бивш комунист, така че няма нищо чудно в държането му) и на по-дребните им псалмопевци, които сега хленчат и кряскат нео­безпокоявани от никого за свобода, за правда, за съвест, а не виждат каква зловеща тирания и ужас биха залели България, ако възтържествуваха конспираторите, тези най-фанатични, свирепи и безскруполни агенти на човешкото озверение и нетоле- рантност.

При това положение на нещата, падат всички претенции, всички панегерици на „будната обществена съ­вест“. Онези наши писатели, учени и редактори, които я присвояват шумно за себе си само, ще трябва да се поогледат малко по-внимателно в себе си и около себе си. И тогава ще станат и по-скромни и по-малко кресливи. Всичките ни уважения към писателя г. Страшимиров и към човека на науката г. Златаров. Но тези г-да трябва да освободят обществото ни от монопола на своя­та едностранчива съвест, който се опитват да наложат чрез скорош­ния юбилей. Обществената съвест не е само у тях, не са само те нейни­те жреци. Не е тя също и в интелектуели като г. Людмила Стоянова, кой­то публично продава своята съвест. Още по-малко у невзрачни крикуни от типа на Вичо Ивановци; а най-малко у идолопоклонци от миниа­тюрния сорт на г. Динекова.

Приемете, г-не редакторе, увере­нията ми за отличната ми към вас почит и ако може да ви насърдчи съ­чувствието на непознати вам лично български граждани, милеещи за доб­рото на Родината и за будната обще­ствена съвест не по-малко от г-да писателствуващите братя, продължа­вайте твърдо да бичувате многоглавата хидра на българската демагогия от всички лагери, от всички сор­тове и от всички калибри.

София, 26. XI. 931 г.|

Л. Иванов

Статията е публикувана във в. „Слово“, бр.2836, стр.2, от 30.11.1931 г.

Подготвил: КРИСТИАН КОВАЧЕВ