В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - ЧАСТ 4 /ПРОФ. АС.ЗЛАТАРОВ/

КОНГРЕСЪТ /втора част/

Част от докладите станаха и в прекрасните ла­боратории на Военно-медицинската Академия, където големият руски физиолог Проф. Орбели, чиято сдър­жана, мъжествена фигура и голям организаторски талант, е душата тука. Тука ставаха научните демонстрации на някои делегати. Присъствувах, ко­гато японският физиолог Проф. Като правеше своите демонстрации за доказване закона „всичко или нищо“ по отношение влакната на нервните фибри. Беше донесъл от Япония особни жаби — големи като костенурки и с техните нерви, отпрепарирани на живо, с помощта на своите петима асистенти, проф. Като обосноваваше своите схващания. Говореше на английски, разбира се — иначе кой би го разбрал! Въобще английският език заливаше конгресните за­седания. После идеше немският език, а французкият бе на трето място. Прави впечатление, че повечето руски доклади бяха казани на английски. Та тоя японец направи, наистина, голямо впечатление. А аз бях особено доволен, че чух и видях какво той до­казва, защото по отношение на тоя „закон за всичко или нищо“ имам отдавна своите възражения и ги казвам при лекциите си, а опитът на проф. Като ми даде още доводи за уязвяване на закона, който той обясняваше. Какво изразява тоя закон с такава чудновата редакция ? В общи думи ето какво съдържа той:

Много отправления на органи в организма на животното или човека почват под въздействието на известни раздразнения: електрически ток, химикали, хормони. Но за да почне отгласът, нуждно е да се приложи една определена минимална доза от раз­дразнителя: под нея — никакъв ефект. Но, въпреки очакването, ако приложим по-голяма доза от раз­дразнителя, не получаваме по-голям ефект в реак­цията, а същия както при прилагане на необходи­мата най-малка, минимална такава. Всичко или нищо. Напр., автономната сърцева нервна система, може да се възбуди и да накара да бие сърцето, щом я раздразним с електричен ток от определено напре­жение. Под това напрежение — няма реакция: сър­цето не бие. Но и ако раздразним сърцевите гангли с по-силен ток — няма да получим по-голям ефект, отколкото тоя, добит с най-слабия, необходим за възбуждане ток. Така е по отношение службата на някои ендокринни жлези (панкреас, тестикули) както и на някои химикали. А има органи и служби, които следват друг закон: известно количествено съотно­шение между дразнител и реакция. Школата на Вехтенски — Ухтонски приема за раздразнението на мускула градуалната теория, а кембриджската школа стои на противоположно гледище: мускулът или съвсем не отговаря на раздразнението („нищо“), или изеднаж отговаря с максимална реакция („всичко“), независимо от степента на раздразнението. И ето, че Проф. Като успява да разнищи на живо нервна фибра и да изпита, върху отделно влакно, или върху две и повече едновременно влакна, как става реак­цията върху мускул. Опитът е прост и ясен и япон­ският учен го направлява с движение на очи и слабо мръдване на едно ветрило, което помръдва в ръ­ката му: асистентът разбира какво трябва да се прави и присъствуващите следят опита. На дълга маса е поставен апарат, който поддържа разнище­ните влакна на нерва и скаченият с тях мускул на скъпоценната жаба. Пред мускула една малка скала с деления и реостат за пущане електрически ток с различна сила. Професорът мръдва очите си и ветрилото и асистентът пуща през влакното токове с различна сила. Стрелката, която е върху скалата и която е скачена с мускула, стои недвижна — никаква реакция. До тука е „нищо“. Но токът посте­пенно увеличава силата си и достига такава сила, при която мускулът се свива и стрелката отскача по скалата и то до най-високата й точка. Това е „всичко“ от закона. Силата на тока увеличават, но реакцията си остава със съща интензивност. Пока­зан е „законът за всичко или нищо”. Същият опит, обаче, направен при едновременно раздразнение на няколко нишки от нерва, дава друга последица: имаме градуално покачване на силата на реакцията с увеличаване силата на тока. И така: отделната нишка на нерва следва закона за всичко или нищо, а цялата нервна фибра — следва закона за градуалното раздразнение. Примирени са школата на Вехтенски — Ухтонски с тая на кембриджските физиолози.

А сега, позволете, моето възражение.

Аз мисля, че закон за всичко или нищо — няма. Но имаме случаи, дето отликите между минимум, оптимум и максимум на реакция са така близки, че нямаме средство да ги разчленим. Това става при нервната отделна нишка. Но ако при отделната нишка тия отлики са практически неразделими, то като съ­берем много нишки — т. е., когато имаме вече цяло нервно влакно — ние добиваме възможност да направим отстоянията между минимум, оптимум и мак­симум вече ясни за долавяне и виждаме, че се про­явява една реакция на градуалност. Няма закон за всичко или нищо, а има само дименсии за измер­ване, които са извън мащаба на нашите измери­телни единици и ние сме безсилни да довидим ис­тинската закономерност на някои явления. И аз ми­сля, че ако се направят изследвания при vita minima с раздразнение на сърцето, било с електрични то­кове, било с някои специфични глюкозиди, ще се установи също закон за градуалност, или, и тука няма място законът за всичко или нищо. 

Колтуши: жилище и лаборатория на проф. Павлов

По научните институти на Ленинград. Разбира се, че най напред трябва да се види „Колтуши“ — градчето от физиологични лаборатории, построено в чест на Иван Петрович Павлов, където се изучава генетиката на висшата нервна деятелност. Колтуши е научно селище: притежава лаборатории, паркове за животни, свое доста голямо стопанство, жилища за научния и помощния персонал. Специфичността на изследователската работа е наложила да се об­заведат и построят специални постройки, дето се експериментира и дето се отглеждат кучета, май­муни, зайци, мишки, морски свинчета и други лабо­раторни животни. Тука са четирите звуконепроницаеми стаи, построени с последна дума на акустиката. Това са обширни помещения, снабдени със всички най-съвършенни апарати по физиология. И другите шест лабораторни помещения са със завиден научен комфорт. Операционната зала е образец на съвършенство. Жилищата за животните са също последна дума на животновъдството. Като гледа човек кух­нята, обедната, спалните, амбулаторията, родилния дом, възпитателните стаи и други приспособления за лабораторните животни, намира, че това трябва да е рая за тия нисши братя на човека, които така много са му съдействували за разрастта на науката. Възпитателните грижи, които с метода се полагат за тия животни, са педагогика, която в много „об­разцови“ училища би била далечен идеал. На тая научна обстановка се възлага разрешаването на един от най-сложните и важните проблеми: как се обра­зува и предава висшата дейност на мозъка и какво представлява човешката природа като цяло. В „Колтуши“ видяхме двете шимпанзета „Роза“ и „Джон“, които си имат не само спални, столова, а и игрище и парк за разходка. С тях е почнато възпитание и това, което те са придобили, наистина поразява. . .

Колтуши - жилище на маймуните

Жилищата за персонала са комфортно уредени: с вътрешен телефон, с общо парно отопление, с бани, с градини, с плац за спорт. На Павлов е от­реден отделен павильон.⁸

Бяхме в Колтуши около стотина души. На входната алея ни посрещна сам Павлов със своите сътруд­ници. Показа ни най-първо градината и поставените в нея бюстове — на Пастьора, на Дарвина, на Менделеева, на Клод Бернара, на Сеченова. А на почетно място бюста на Ленин. Има и друго: паметникът на незнайното куче. Това е идея на самия Павлов. Той живо ни разказва: „Не пропущат случай, особено в Англия, да ме очернят и какъв ли не ме наричат: „убийца“, „джелатин“, „престъпник“... Защото съм умъртвявал животни, най-вече кучета, за своите опити. Като че ли това го върша за празна забава! А не знаят с какво уважение и симпатия се отнасям към тия животни, без които моята физиология нищо не струва. И каква грижа вземам операциите им да бъ­дат безболезнени и оздравяването им пълно. Ще ви­дите, че най-много ме обичат оперираните от мене кучета: те скимтят от радост и весело въртят опашки щом ме видят. И затова реших да дигна тоя памет­ник на незнайното куче — моя най-верен сътруд­ник, та да видят, че не съм така безчовечен и да престанат да хулят!“ Говори Иван Петрович и се усмихва и кара всички ни да се смеем весело. Щаст­лив учен! Щастлива кариера! Кому държавата дру­гаде е построила цяло градче, за да прави свои изучвания!

Иван Петрович Павлов е природа нервна, динамична. Такъв е и на председателското място на кон­греса, такъв е и на официалните вечери, такъв е и тука в своето царство. Той остана верен в служба на своята родина: въпреки многото примамки от чуж­бина, особено в първите години след октомврийската революция, той не се изкуши и не напусна Съве­тите. И затова съветското правителство му е осо­бено благодарно: израз на тая благодарност е Колтуши — единственото по рода си научно селище.

Колтуши: паметникът на незнайното куче

В Колтуши имах и аз радостта да стисна ръ­ката на тоя голям човек и да чуя неговите ободри­телни думи: „От България? Браво, значи южно сла­вянство! Радвам се, много се радвам, че и вашата страна е взела участие в тоя голям международен празник на науката. Работете, страстно работете в името на науката и човека! Не забравяйте, че науката има велика социална мисия!“

Акад. Иван Петрович Павлов

Да, науката има велика мисия! И в нейния пантеон името на Иван Петрович Павлов ще остане за всякога на предно място. Неговите думи „работете, страстно работете в името на науката и човека!“ възкресиха в паметта ми един съкровен спомен от младенческите ми години, когато един от гениите на нравственост и величие, на мисъл и служба на живота, ми каза:„Allez dans la vie, croyez dans l'Humanité et travaillez“. Другаде аз съм разправил за тая моя среща и кръщавка за дело в живота! И сега, когато от Павлов чух тия думи, разбрах колко много великите хора имат нещо общо: техният култ към труда, истината, човека.

Друго от чудесата на съветската наука е ор­ганизацията „Всесоюзний институт експериментальной медицини“ — ВИЕМ. Тоя институт е осно­ван на 1890 г. като чисто бактериологически инсти­тут, който скоро е бил разширен в седем отделения: 1) физиология (И. П. Павлов), 2) биологична химия (М. В. Ненцки), 3) обща микробиология (О. Н. Виноградски), 4) епизоотология* (К. Ж. Гелман), 5) патологична анатомия (Р. В. Усков), 6) сифилидология (Е. Ф. Сперк), 7) пастьорова станция (В. А. Крайушкин). Задачите му са били повече практически. След октомврийската революция институтът се ре­организира, постепенно разширява и днес той има мрежа почти из цялата страна и става един мощен фактор за развоя на биологичните науки, биохи­мията, а най-вече на медицината. Секциите на ин­ститута порастват на седемнадесет и в него са при­влечени едни от най-първите съветски учени: Л. Н. Федоров, И. П. Разенков, П. И. Митник, Л. С. Щерн, А. Д. Сперански, М. Т. Тушнов, Б. И. Збарский, М. П. Кончаловски, Р. А. Лурна, М. И. Певцнер, А. В. Вишневски, В. С. Левит, И. Г. Гелман, В. С. Холцман, П. С. Анокин, У. П. Фролов, Н. М. Шелованов, Г. М. Сорктин, А. Г. Иванов-Смоленски, А. В. Леонтиев, А, Р. Лурна, С. Г. Хелерщайн, Н. И. Пропер, М. В. Крол, Н. Н. Бурденко, Л. Г. Хленов, В. А. Гилнаровски, М. О. Гурвич, Б. И. Лаврентев, Г. Ф. Иванов, А. И. Абрикосови, А. Г. Шмидт, П. Ф. Здродовски, Е. Н. Павловски, В. И. Исаченко, Шлезингер, Н. Д. Зе- лински, В. В. Потемкин, П. П. Лазарев, Г. М. Франк, Д. Л. Рубинщайн, С. А. Брущайн, Н. В. Красовская, Л. Г. Леманов, И. Д. Страшун, П. М. Волков. Спе­циално ленинградската секция на ВИЕМ брои още имената на И. П. Павлов, Л. А. Орбели, С. М. Биков, Е. С. Лондон, В. В. Савич, Н. И. Никитин, Н. Н. Аничков, О. О. Нарток, И. В. Красногорски, Ж. М. Хейтер, А. Г. Гурвич, А. А. Заварикин, Г. Л. Френкел, Г. С. Календаров, Е, С. Бауер.

Освен главните секции на Ленинград и Москва и някои от по-големите градове на Съюза, ВИЕМ има и специално подтропична секция с директор П. В. Лебедински и професорите Ц. М. Биков, А. Д. Сперански и П. Т. Здродовски. Главен директор на целия институт е проф. Л. Н. Федоров.

Задачите на ВИЕМ е обширната област на ме­дицината — и теоретичната и приложната медицина.

ВИЕМ разполага с лаборатории, опитни станции, клиники, урежда експедиции, издава обширна научна книжнина. За да се види ръста и значението на тоя институт, давам следните няколко цифри:

Увеличение на персонала:

                                                      година                        брой

1931 . . . . . . . . . . . .                393

1932 . . . . . . . . . . . .                480

1933 . . . . . . . . . . . .              1100

1934 . . . . . . . . . . . .              1891

1935 . . . . . . . . . . . .              2200

Две хиляди и двеста научни работника и техни помощници! От тях 6 души са членове на Акаде­мията на Науките и 111 университетски професори. Бюджетът на ВИЕМ е растнал така:

1933  година . . . . . . . . . . . . 15,698,398

1934             ,,  . . . . . . . . . . . .  31,517,418

1935             ,,  . . . . . . . . . . . .  35,780,748

В Ленинград бяха показани някои от институ­тите, лабораториите и клиниките на ВИЕМ. Има на какво да се учудва човек: обзаведени с всичко, което трябва за една широкозамислена изследовател­ска работа, снабдени с разходен бюджет, на който и американските делегати почнаха да завиждат, с гъмжило от помощен асистентски и лаборантски персонал — това е, наистина, една Мекка за нау­ката. Аз дълго разглеждах химическия институт на ВИЕМ в Ленинград и когато излязох от там и спомних нашия, софийския университетски хими­чески институт — идеше ми да заплача с глас... Колко сме бедни, наистина, колко малко е сторено за нашата наука! И като спомних, че ние имаме учени, които по плодовитост не отстъпват на много от своите колеги от чужбина, но няма как да опло­дят за дело своите дарби, защото днес наука не се твори при примитивни лабораторни условия, на­истина болно ми се сви сърцето...

Водиха ни да видим и дворците на института по растениевъдство, където академикът Вавилов е направил чудеса. То не се описва: трябва цял том славословие! А в клона от тоя институт, помещаващ се в царициния дворец в „Детское село“, бе устроена за около петдесет души другарска вечеря, на която хазяинът Вавилов ни разказва духовито свои при­ключения из обширната одисея на богатия си живот. Та къде ли не е ходил: от арктичните области на север до южно-американските пампаси и централна Азия. Ходи и събира семена, живи корени, цели растения, за да образува сбирка от триста хиляди живи екземпляри. Триста хиляди! Представлявате ли си какво значи това ? И огромния тоя растителен материал се изпитва за култивиране, кръстосване и селекциониране по всички меридиани и географски ширини на Съветския Съюз!

Мариинский театр, Санкт-Петербург

Другарски срещи, извън големите официални приеми, бяха устройвани на много места: в „Дома на учените“, у проф. Павлова, в Академията на науките. Гостоприемството и сърдечната топлота на руските учени е равна само на гостоприемството и топлотата на руския народ. И всичко това без фракове и цилиндри, а просто, спретнато, другарски, с усмивка на уста и приятелски протегната ръка. Как да не се разнежиш при такава обста­новка. .. Спомних си студентските години в Женева, когато след занятията в университета, с ръце из­цапани от химикали, се събирахме в руските кръ­жоци на чай, песни и велеречие. Старото ми русофилство се указа ненакърнено и намирам, че не съм сбъркал, като съм се обрекъл със симпатия на тая страна, още от младенчески години. И тоя руски език, хубав и могъщ! А колко е хубав по­чувствувах в театъра. Защото и за театър остана време. Па и самите организатори ни дадоха в „Мариинския театър“ демонстрация на руското теа­трално, оперно и балетно изкуства. Там да видите как гърми от ръкоплескания и възторзи театрал­ната зала!

*

            *      *

Ленинградският съвет и организационният ко­митет на конгреса дадоха прием на делегатите в „Детское село“ в двореца на Екатерина. „Детское село“ е бившето „Царское село“. Автомобилите, които ни заведоха до там, бяха, из целия асфалти­ран път, възторжено приветствувани от шпалир и групи деца. Това са летуващи деца в лагери и ко­лонии. С голи ръце, загорели от слънцето лица, с хиляди и хиляди деца махат кърпички, хвърлят цветя, викат ура и здраствуйте. Кипи млад, буен живот. Това са утрешните граждани на вели­ката страна, чиито гости сме ние. А деца дал Гос­под в тая страна: раждаемост 50 на хиляда за го­дина: над три милиона нови граждани никнат всяка година. Казваше ми един московски професор: „Откъснаха Литва, Естония, Финландия, но ние всяка година хвърляме за живот нови хора, колкото има поданици в тия отделени провинции: на ви една Литва, на ви една Естония!“ А в това време раж­даемостта в стара Европа се пада и пада. Знаете ли какво значи това за след половин век? Тука е едно от големите плашила за тия, които никога не са гледали с добро око — ни царска Русия, ни Съвет­ския съюз! Кипи, кипи славянският океан! А някога Хердер, а в наши дни Шпенглер, не посочиха ли къде е изгрева на новата цивилизация, след залеза на Запада? В залез на Запада не вярвам, но вярвам, че великият славянски океан ще донесе нови жиз­нени сили за всички: мисията на славянството още не е осъзната за възгордените в цененето си на изпреднали стари народи. Но иде изгрева на новата цивилизация и двадесетият век ще бъде на тия, които носят очакваното утре, а не на тия, които са захласнати в блясъка на своето днешно или вчерашно.

Детское село: Екатерининият дворец

Екатерининският дворец е една от гордостите на царска Русия. Тука, най-вече, са се разигравали ония задкулисни игри на автократите, роби на дворцо­вите ласкателства и интриги, от които е зависяла участта на милионите поданици на „батюшка цар“. Внушителната фасада, с нейните колони и архитек­турни украси, тържественото стълбище, многоброй­ните зали, особено тройната зала, изпълнени с хиляди предмети, които будят исторични спомени на съби­тия и лица, които са се отеквали с велики после­дици за безкрайната Рус, правят екатерининския дво­рец предмет на любопитство, интрига и размисъл. Тука, в огромната тронна зала, така величествена, където само императорите, техните придворни, амбасадьорите и най-горната аристокрация са могли да имат достъп, сега са събрани на трапеза учени от цял свят, в „костюмы обычные“, както бе указано и в поканите. Шумът в залата е порядъчен: учените се показаха доста недисциплинирани, па и „антретата“ придружени с водка им поразвързаха езиците и повисиха гласа, та когато дойде ред до речите — нищо не се чува. 

Детское село: Тронната зала на двореца

А след вечерята, разположени по балконите и външните тремове и галерии на двореца, това развеселено множество слуша няколкото орке­стри, които канят за танци, и гледа фантастичното осветление в парка, където ракети и разни други пиротехнични хрумвания са усеяли околните по­стройки и градината с пламъци и светлини. Дочувам под балкона, дето съм се разположил, весел смях и закачки. Надвесвам се да видя какво става и виж­дам забавна картина: в бели блузи и бели хасени барети, готвачите и готвачките, които бяха ни при­готвили вечерята, са на излезли да видят осветлението в парка и заразени от джаза, който обилно пилее призиви за танц, валсуват ли, валсуват... Предста­влявате ли си подобна картина за възможна, дори мислима, когато са ставали тука дворцовите приеми ? Има нещо ново под слънцето!

*

*      *

А разходката, която се устрои за конгресистите до Петерхов, бе една феерия. Петерхов е Версай за Петербург. Тука царете са искали да направят една резиденция, която да съперничи на това, което французките крале са създали във Версай.

Водопадите на Петерхоф

Петерхов е на самия Фински залив. Обширният парк е усеян с фонтани и статуи. Фонтани най-причудливи. Големият фонтан Сампсон, фонтан Ева, фонтан Адам, фонтан Нептун, римски фонтан, фон­тан слънце, италянски фонтан, фонта гъба, фонтан пирамида, фонтан каскадите, алея на фонтаните.

А беседки, тераси, градини, колонади, алеи, скамейки, кътове за мечта, любов и престъпления — всичко, което едно щедро разточителство и причудлив ка­приз са могли да измислят в това съчетание на вода, бронз и камък, е дадено. И още: „монплезир“ за царя, „монплезир“ за царицата. Тия монплезири са артистични постройки, дето се е приютявала нега, сласт, ревности и разгула. Терасата пред единия от тия монплезири дава свободен изглед на залива.

Петерхоф: фонтани и езеро

Големите клонести дървеса забулят слънцето и оп­рени на оградата на тая тераса, можете да бродите с поглед носталгичната шир на изюмрудените води. А после, бавно да се изкачите по триумфалните каменни стълби, подделени с тераси и обградени с позлатените статуи на митологичните богове и бо­гини и водите на водопади и фонтани и да влезете в големия дворец. Сега дворецът, в чест на конгресистите е осветлен с четиринадесет хиляди во­съчни лампади, както е бил някога осветляван, при големи тържества и приеми. Такова осветляване е рядкост: за първи път след революцията то е на­правено в чест на епопеята на челюскинци и народ­ните тържества за тия герои и сега, втори път — за физиолозите-конгресисти. А когато слънцето за­лезе, почна осветлението на големите водопади и фонтани: прожекторите хвърлят ту ослепително бяла, ту топазова, ту рубинова, синя или зелена светлина и водите фосфоресцират в живи тонове, а позлатата на статуите взема чудновати метални отражения. Всички статуи са наскоро позлатявани и блестят като че ли сега са излени.

А долу, на няколко площадки, свирят военни музики и събраният народ играе руски танци. Петерхоф е чудо и болшевиките старателно го пазят и поддържат. Сега той е национален парк и музей и в дни на отдих тука се стича с хиляди народ.¹⁰

Конгресът завърши в Москва. Четири специални влака пренесоха конгресистите в столицата на Съ­ветите. В Москва стана само едно общо тържест­вено събрание на целия конгрес, в голямата зала на консерваторията. Тука професорите Лапик и Ухтомски прочетоха своите доклади. Избра се междуна­роден комитет на физиолозите, реши се, че следва­щият конгрес, по покана на Швейцария, ще бъде в Цюрих и накрая председателят проф. Павлов, след като благодари с топли думи за съучастието на всички в работата на „тоя миров конгрес, от който човечеството очаква разраст на повече блага за доброчестина“, високо, енергично завърши: „Конгрес закрит !“

*

*       *

Кой предполагаше, че няколко месеца след това Иван Петрович Павлов не ще бъде между живите? Стар бе, наистина — малък низ ли са осемдесет и шест години? Но гледайки тая жива, пълна с бод­рост и мисъл глава на Павлова и неговите нервни, буйни жестове, никой не подозираше, че една атака на грип ще го свлече в гроба.

Когато е ставало откриването на Колтуши, пред официалните правителствени пратеници, проф. Павлов, изказвайки възхищението си за това, което е сторено тука, е добавил: „Чудесно, всичко е пре­красно, но ще има ли време да се отблагодаря и отплатя на правителството за грижите и вниманието, което ми е отделило?“ Минеш ли чертата на „поло­вината от жизнений си ход“ — всички изненади са възможни... Защо се старее! Наистина, има и бодра старост — понякога — каквато бе тая на Иван Петрович Павлов, но се пак, се пак. . . А колкото до чувството на отговорност у Павлова, което личи в думите му: „ще мога ли да се отплатя“ — то в случая е безпредметно. Защото своята „отплата“ той бе отдавна сторил: делото му не от вчера е из­расло като обелиск, който сочи пътя на завоевания и възход и Колтуши е само паметник на благодарност пред гения на тоя, който не се побоя от сложната загадка на това, което наричаме живот, а впрегна силите на своето рядко дарование, за да победи не една тайна и изтръгне не една само научна победа. Пътят му беше път на завоевател!

Погребението на проф. Павлов, както бе пре­дадено по радиото, е такова, каквото никой импе­ратор не е имал: по траурна тържесвеност, по церемониял, по самоволен израз на преклонения пред паметта му от управници и народ — това е съби­тие, което мери култа на мисълта и духовния ръст на страната, чийто предан и верен син беше по­койника.

Вечна му слава!