ЗA АСЕН ЗЛAТAРОВ - от Евдокия Асен Златарова, сп. "Химия и индустрия", 1946 г.

сп. "Химия и индустрия", 1946 г.

ЗA АСЕН ЗЛAТAРОВ

от Евдокия Асен Златарова

Есента на 1935 година щеше да има избор за редовен професор по биологична химия във физико-математическия факултет, зa която катедра той дълго бе работил и за която сега се бе хабили­тирал. Извънреден професор той беше от 1924 г., преди което бе вече редовен доцент по биохимия във физико-матем. факултет и частен доцент по физиологична химия при катедрата по медицин­ска химия при медицинския факултет.

Тая есен, когато понякога му казвах: „Ето, скоро ще бъ­деш и редовен професор“, гънката на огорчение, която се бе очер­тала около устните му, ставаше по-дълбока, и той отговаряше: „Не си прави илюзии. Това може би няма да стане“.

Тъй дълбоко уязвен беше от някои колеги от университета, че му идеше да захвърли любимата си преподавателска работа. Бе готов да подаде оставка и сигурно щеше да направи това, ако не бяха го избрали за редовен професор. Огорчението му бе тол­кова голямо, че той трябваше през тая последна година да из­разходва сили и наболяли чувства, за да издаде брошурата „По въпроса за титулярството на катедрата по органична химия“, в отговор на обидата, която му бяха нанесли някои хора от универ­ситета. Именно: събрали всички свои научни трудове и взели някои само от трудовете на Златаров, които не могат да дадат пред­става за стойността на неговото научно дело, и ги изпратили на германски учени, които да посочат кому трябва да се даде катедра­та по биологична химия в софийския университет. Каква голяма оби­да за българските учени. Да не говорим за низостта на тия, кои­то са извършили това.

Златаров бе отишъл за няколко дена в лятната ни къщи­ца на Зелин. Една от тия вечери, когато той не беше в София, дойде у дома неговият студент, който му бе любимец, Гавраил Карпаров с другарката си. Дрехите им бяха съвсем мокри, по­неже валеше проливен дъжд. К а р п а р о в оживено ми разправи, че сега има факултетен съвет и че в момента става избор за редо­вен професор. Той и неговите колеги се прехвърлили през прозо­реца в коридора, промъкнали се до вратата на заседателната за­ла и могли да чуят докладите. „По всичко изглежда, заключи той че нашият мил професор ще бъде избраният“.

Сега разбрах, че А. З. поради това е избягал от София. Теж­ко е изживявал тия дни и не е искал да бъде тук през времето, когато заседава съвета. Карпаров говореше живо и разпалено. А.З. ми бе разправил с обич за тоя младеж: бил много спосо­бен, много работлив, жизнерадостен и беден. Той ще го подготви, за да го остави някога свой заместник в университета. А сега сту­дентът искаше, с нетърпение очакваше, неговият любим профе­сор да бъде избран.

Радостта ни стана действителна, когато след като от съсед­ната стая се разнесе звъна на телефона, деканът на физ. матем. факултет се обади, за да поздрави колегата си с избора; Той се очуди, че А. З. в тоя момент не е в София.

Когато на следния ден А. З. пристигна и побързах още на вратата да му съобщя новината, той не се усмихна, не прояви радост, а я прие равнодушно. Бе вече доста слаб и с болка виждах, че дрехите са станали по-широки на леко приведената му фигура.

Бюлетините от академичния съвет, който на 11 декември 1935 год. потвърди избора на А. З. за редовен професор, са за­пазени в един плик, изпратени му за спомен от проф. М. Ар­наудов: 25 бюлетини — на всички пише „да“.

Той вършеше огромната си работа от всякакъв вид, а сега му се явиха и нови задължения за работа, които усърдно  с обич подготвяше.

Бяхме от няколко месеца в новия ни апартамент. А. З. бе вече редовен професор — би трябвало да сме доволни при толкова големи поводи за радости. Но той не беше здрав, страдаше мълчаливо. Не обичаше да се говори за болестта му. Нервираше се и сър­деше се дори, когато някой настояваше да се съветва с декари.

Новото ни жилище, градено с толкова грижи и надежди да бъде приятно, въпреки че А. З. прекарваше по някой час на ден от скъпото си време при строежа, ни поднасяше всеки ден нови неприятности със своите несгоди, които за жалост не бяха малки и в неговата работна стая, която бе винаги студена. И пос­ледната зима бе принуден да работи полулегнал в леглото си.

В края на зимата 1935 г. бе дошел при Златаров студентът Карпаров засмян, с розово лице. Каза, че щял да се оперира от апандесит. Златаров го гледаше кротко и го посъветва да не се подлага на операция, ако това не е неизбежно, а лицето му беше тъжно и замислено. В тоя миг сигурно страданието го из­мъчваше и той може би предвиждаше, че не след дълго и него ще трябва да оперират... без отлагане.

Но той не се подаваше на болката си. Не се отпущаше. Рабо­тата му следваше редовния си ход. Няколко дена се бяха изминали от посещението на Карпаров. Златаров щеше да има беседа върху болестта рак. Дружеството за борба с тая болест бе уредило последователно няколко беседи от учени. Исках непременно да отида вечерта, когато З. щеше да говори. На излизане и той ми каза: „Ела непременно, има какво да чуеш“.

Както всякога с нетърпение очаквах часа, за да отида да го слушам. Телефонът позвъни и бях поразена, когато чух, че Карпа­ров починал. Оперирали го преди няколко дни, прибрал се в дома си тая сутрин, и... Утре        щели да го отнесат в родното му село, та да обадя на Златаров. Трябваше да отида там и не можах да присътствувам на сказката.

Вечерта, неспокойна, чаках Асена да се върне. Как ще посрещне той тая грозна новина ? А трябва да я узнае.

Той седна удобно на канапето да почива, а аз не смеях да вдигна очи, за да не издам вълнението си.

— Сказката ми излезе много хубава. Ти защо не дойде?

— Отговорих му уклончиво. Трябваше да му кажа страшната но­вина. И изведнаж почнах:

— Знаеш ли, че К. бил много болен?

— Ах, наистина, какво стана с него? — сепна се той.

— Починал, побързах да кажа.

— Карпаров? Не може да бъде! Бедното, добро момче, — и той заплака.

Въпреки голямата умора той искаше още тая вечер да отиде при починалия си студент. Кола ни отведе в отдалечения квар­тал. Малката стая бе препълнена с хора. Майката се разплака: „Няма ли да посрещнеш твоя любим професор?“. Скръб притискаше сърцата на всички, които бяха събрани там. Изведнаж тръпка като от електрически ток премина по тялото ми, защото видях, че клепките на мъртвия се свиха и очите останаха отворени и, стори ми се, вгледани в Асена. Дигнах погледа си към него и видях неговото бледно лице спокойно — и той гледаше мъртвеца. Майката посегна и затвори очите на мъртвия си син. Ужасът, който полази по снагата ми беше оттам, че мисълта за смъртта се втурна в съзнанието ми и го смути, мисълта за неизбежната смърт, която като че ли открито го гледаше със стъкления си студен поглед. Той не беше здрав и всеки ден ставаше по-бледен...

Смълчана пред грозното събитие, пред страшните мисли, които то възбуди в мен, седях редом с него в колата, която ни отвеж­даше. А той разправяше: „Човешкият организъм не умира отведнаж. Смъртта е постепенен процес, който, понякога трае с дни, — Кратък е човешкият живот и мизерна машина е неговият орга­низъм. Достатъчно е един орган да скъса с[ъс] задачите си и да пре­стане да съдействува за хода на тая машина, и настъпва последо­вателно измиране на всички органи, на всички клетки и най-сетне окончателната смърт на целия организъм... Само творбата на човешкия ум, постигнатото от него, то остава, за да се подеме и доизгради от идните работници. Така е в науката, така е във всяка отрасъл на човешката търсяща мисъл...

Мекият му глас се изливаше леко и звучно, а неизлечимата болест се беше вече загнездила в неговия организъм и извършва­ше своето рушение, за да накара да спре само след няколко ме­сеци и това сърце, което туптеше по-силно от другите.

_______

В предговора си към горепомената[та] брошура A. З. казва: „Напоследък някои пострадали в неоправданите им амбициозни домогвания и кариеристични сметки, поискаха да ме уязвят. Това не ме засяга: много им са слаби за обществен кредит имената и прозирни намеренията. И ако сега правя достояние на приятели и колеги следващите страници, правя го за да им дам отплата за добрите чувства, които ми изявиха и за възмущението, което е предизвикала замашката на хора скарани с истината и слепи за действителността. Какво да се прави: срещу болестта „голям за себе си“ — не помага нищо: тя е като кокошата слепота. Но се пак някога ще издам книга с литературни портрети на нашенци, сред които тоя на парвенюто и простака ще намери своето място и тогава ще ми бъде позволено да се пошегувам: „rira bien—qui rira le dernier“.

Нишката на неговия живот се прекъсна и той не можа да даде тия портрети. Но неговото творчество, на което той отдаде целия си живот и в което изразяваше мисли и даваше отговори на въпроси, които вълнуваха множество хора, му създаде много приятели. Тоя голям брой негови приятели, ученици и последова­тели го обичаха и ценяха, и те са които чувствуваха неговата лип­са през изминалите десет години и именно за тях се отнася и по­следната известна фраза „rira bien—qui rira le dernier“. Защото образите, които Златаров не успя да даде, се обрисуват сами с всичките си тъмни цветове и качества на фона на нашата съвре­менна действителност, която Златаров предвиждаше.

_______

Точно преди десет години, когато с неизразима болка изжи­вяваше последните си дни, в кратките часове на затишие идваха мигове, в които аз като че ли недоумявах: той ли е ? Как може да пилее времето си затворен в тая болнична стая ? Нали в двадесет и шест годишния ни съвместен живот аз не го видях нито веднаж в бездействие ? Защото всеки час и всяка минута му бяха запълнени и винаги бързаше за предстояща работа. Почивките му бяха кратки промеждутъци между часове на деятелност, особено в по­следните години, когато дейността му бе станала много разностранна и той ù бе, отдал всичките си сили.

В 1932 г. се казваше, че той е написал повече от осем хиляди печатни страници, но те надминаха тоя си брой, защото той про­дължи да пише докато силите му се изчерпаха.

Представям си го в голямата му работна стая в старата ни къща. В новия ни апартамент той живя само година и половина и това време си спомням с голяма горчевина: той не беше вече здрав, а и новата му работна стая бе тъй направена, че той се сблъскваше с много неудобства.

Атмосфера лека и приятна създаваше неговото присътствие в дома ни. Занимаваше се с най-различни неща. Каквото се раз­валеше в къщи: от най-обикновения ключ до сложния механизъм на радиоприемника, той с готовност поправяше. Ако някой се разболее — в неговата аптека имаше цяр за всичко. В негово присътствие тия, които живееха с него, се чувствуваха обезпечени срещу каквато и да е напаст, защото той намираше изход от всяко затруднение. И не само към непосредно близките си той проявяваше тая загриженост. И не ли същият стремеж — да помага и служи на човека — се изявява в по-широк смисъл в неговите творения?

Той обичаше много светлина: лампата на бюрото светеше, а светеше и голямата лампа. На бюрото книги, около него на столове книги и книги, на вид в безреда. Той обаче веднага намираше тия, които му трябват. Той имаше свой ред на книгите си в библиотеката без да се придържа о правилата на библиотечния ред и знаеше мястото на всяка една от тях. Запътваше се право към лавицата, на която биваше търсената книга и посягаше право към нея. „Познавам я по нейната физиономия“ казваше и бързо и ловко намираше исканата страница. Паметта никога не му изменяше.

Нова книга прочиташе за някой четвърт час, докато раз­рязва страниците ù. Защото той не четеше цялата книга. Набързо я преглеждаше и някакси по интуиция долавяше съдържанието и биваше напълно осведомен.

Обещани работи, като статии и др., той пишеше в послед­ния ден на срока, в последната минута. Обичаше сутрин на за­куска да му прочетат на глас току що написана статия, понякога той я прочиташе гласно пред тия, които са при него, а много пъти нямаше време да я чете.

Присътствието не близки хора не смущаваше неговата ра­бота. Не пречеше и това, че през неговата стая се минаваше, за да се отиде във вътрешна стая. Напротив, тъгуваше, когато е сам в къщата и никой не минава от там.

Големите трудове ги е работил по-углъбено, по-продължи­телно. Често пъти чашката кафе, каквото обичаше да пие през време на работа, е оставала непокътната на края на масата му. Слабо приведен над белия лист, който блестеше от светлина, той пишеше на вид спокойно и отмерено. Чуваше се шумът от дви­жението на писалката, понякога той леко движеше устните си, и написаните листове се редяха бързо един върху друг. Често прочиташе на тия, които са при него (или отиваше да ги намери в друга стая) от написаните страници, или разправяше любопитни неща във връзка с работата си, и тогава бликаше чувството в неговия глас в израза на лицето му, в цялото му същество. То­гава се виждаше колко дълбоко го затрогва работата му.

Казваше, че той има материалът за известно съчинение го­тов в себе си и че през времето, когато го пише той лесно, сам се подрежда, и то, бих прибавила, в най-добрия си ред, защото всичките му ръкописи бяха чисти, няма по тях задрасквания. По­някога е прилагал допълнения, но никога почти не ги е преписвал.

Лекциите и сказките не ги пишеше изцяло. Набелязваше важни точки и тяхни подразделения, подчертаваше някои дебело, някои слабо със син и червен молив. Готвеше ги преди да ги изнесе в смисъл, че сядаше и мълчаливо ги преглеждаше. Пред сказки, пред всяка лекция, каквито даваше всеки ден, той дълбоко се вълнуваше. След изказването им той биваше доволен, понеже и слушателите са го изпратили с голямо задоволство, но биваше, особено последните години, смазан (така се изразяваше той) от умора. Тия, които са чували негови сказки познават красотата на неговото слово и силата на неговите възторзи, знаят как той като че ли беше готов да се възземе и заедно с хубавите си мисли да отлети в красивия свят, който разкриваше пред слушателите си. Но само ония, които са могли да го наблюдават от страни, са забелязали, че той стъпваше само на пръсти и дълго стоеше така, готов, като че ли, и физически да литне.

Освен печатаните му върху най-различни теми трудове и след тях лекции и сказки, някои от които са печатани по стено­грами или от самия него написани обширно, а повечето в конспектен ръкопис и запаметени донякъде от слушателите, — друг вид негово творчество, което за жалост остана само в паметта на неговите слушатели, са неговите импровизирани речи. Такива той даде доста много и при различни случаи. Ще спомена две от тях.

В 1911 г. на тържеството за Ботева на Вола ненадейно го видях изправен пред всички извънредно бледен, развълнуван.

Аз не знаех, че той ще говори и помислих разтревожена, че му прилошава. Но той тихо, полека почна, за да изнесе още тогава една блестяща реч за Ботева.

Последната импровизирана реч, която аз чух, той даде в 1934 г. в Мадрид на международния конгрес на химиците.

В голямата зала на хотела, в който се даваше, след работата на конгреса, прощална вечеря, се бяха събрали над хиляда деле­гати и гости от всички краища на света. Говориха много оратори, но ги чуваха само съседите им по маса, защото залата непре­станно гъмжеше от разговори. Изведнаж Асен, неудържимо раз­вълнуван, ми прошепна с трепетен глас. „Ставам да говоря“ и в същия миг се изправи. Чувствуваше се как цялото му същество трепти във всяка своя клетка. Сърцето му така силно биеше, че чрез масата, на която се бе опрял с ръка, чувствувах ударите. От начало тихо той почна своята реч и усилващ я постепенно, така пламенно и ясно я произнесе на хубав френски език, че настъпи пълна тишина в грамадната зала. Това беше съвършена културна реч: за човека, за неговите стремежи към добро бъдеще, за ролята на науката при изграждането на това бъдеще, за една малка далечна страна, където има хора, които се въодушевяват от тези идеали и се борят за тях.

Когато спря да говори, последваха нестихващи ръкоплескания. Спуснаха се хора от близки и далечни маси да го поздравят и всич­ки питаха: de quel pays êtes-vous, monsieur? — и когато и ние тримата българи, понеже всички не успяваха да се приближат до него, отговаряхме „от България“, това бе празник не само за него и нас, които бяхме с него, а и за нашата родина, чието име се носеше от уста на уста.

Самият той имаше съзнание за цената на своите речи и последната есен, когато беше вече болен ми каза: „Трябваше да се снемат някои от моите сказки, за да може да се възпроизвеж­дат“. Аз се помъчих да го уверя, че има време за това, но печална истина е, че всички, които го ценим и обичаме пропустнахме да сторим по-рано това.

Статията на Евдокия Златарова е публикувана в сп. „Химия и индустрия“, год. XXIV, кн. 3-4. (ноември – декември 1946 г.)