В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - ЧАСТ 1 /ПРОФ. АС.ЗЛАТАРОВ/

Посвещавам тая книга на великата памят на

ИВАН ПЕТРОВИЧ ПАВЛОВ

който с делото си запълни цяла една научна епоха и остави пример на вяра в науката, култ към истината, уважение към фактите и любов към човека.

В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ

УВОДНИ ДУМИ

Написах тая книга, защото напълно споделям каза­ното от Едуард Ерио: „Ние се намираме, прочее, при наличност на една система на сложен стил на един соци­алистически опит, чиито резултати позволяват урок за всички страни“ и защото намирам, че нищо не спъва така правилното и желано развитие на обществеността, както предубеждението и заинатеният фанатизъм. Да запазиш свобода на духа си и безпристрастие при изучване на една проблема е единственото поведение достойно за човека.

Някои, които много късогледо съдят големите съби­тия на нашите дни, смятат, че дори споменаване името на Съветите е вече опасност. Те са тия, които се още не свикват да кажат Ленинград, а са заспали на Петербург... А радиото в това време носи безпрепятствено всички желани и нежелани от нас новини, големите издателски къщи на Запад издават свитък след свитък книжнина за СССР и всичко това прониква навсякъде.

Да, от всичко трябва да се учим. Нека не мислим, че съдбата — исторична и стопанска — на един народ може така някакси по хрумвания, леки копирания и чужди внушения да се направлява. Който мисли така — нищо не е разбрал от историята: човечеството в цяло и отдел­ните народи за себе си, имат своя съдба и следват своя развой по неизбежния път на социалните закони.

При това на 1936 г. СССР е вече една държава — и то каква по размери и по брой на хора, — която мина опита на двадесет годишен напрегнат живот, при изживелица на велика борба, велики страдания, велики жертви и велика поука: това, което е днес Съветският Съюз, не е, което беше на 1918, или на 1921, или дори на 1930 години — има вече там един живот, който смогва да обедини за резултатен удар добрата воля и гражданската преданост и на работника, и на интелигента, което нещо всички безпристрастни наблюдатели едино­душно потвърждават. Какво ще бъде утре — никой не може да ни обрисува с положителност. Живеем в епоха на преход, в който всички народи са въвлечени, и упорната точка, до която ще се стигне, е въжделение на всички, но никой не може да я види още сега, къде е тя. Във всеки случай едно е ясно: идва ново. Защото историята заден ход не познава. И в това ново всеки народ ще внесе своята самобитност, своята отлика от общия шаблон. Но мислящите от всички народи са длъжни да знаят какво става другаде. За да спомогнат на такова справяне с едно от най-големите по размери социално явление на нашите дни, са написани следващите редове.

София, март, 1936.                                                                                    Ас.   Зл.

ПРОЛОГ

Насреща ми иде един приятел.

— Къде ще прекараме лятото: във Варна? На Балкана ?

— Ни във Варна, ни на Балкана. Отивам за ме­сец, а, може би, и за повече, в Съветска Русия: канен съм гост на научен конгрес.

Приятелят ми взема удължена физиономия и малко прецедено срича:

—  А, значи, муфт ....

— Иде ми да го перна по носа, но условното благоприличие ме възпира и аз отговарям:

— Ех, па нека е така! А в портфейла ми стои полица, която чака подписа и на втория ми поръ­чител, за да я занеса в популярната махленска банка. Без това няма заминаване....

Срещам друг приятел, който, стискайки ми ръка, нарежда:

— Асене, щял си да ходиш при болшевиките! И едно подло облаче на завист светва в очите му. И сè в същия неопределен тон продължава: „Пази се! Ти падаш малко ентусиаст и може да те за­блудят“.

Насреща ми иде жената на мой роднина. Чуж­денка е. Като научи за къде ще заминавам, тя за­грижено ме погледна и каза:

— Vous n'avez pas peur? („Не се ли страхувате?“, бел.ред.)

Само от един близък човек получих два реда: „Носи поздрав на великата славянска страна!“

И се пак, въпреки всички закачки, предупре­ждения, тичания по заминаването, и другите, и аз самият, чувствуваме, че това ми пътуване е най-ин­тересното, което до сега съм правил.

На Божурище. Летището. За пръв път ще се качвам на самолет и се пак нищо като че ли не ме смущава. Спокоен съм. Но когато таксито завиваше улицата, за да ме отнесе до агенцията на ЛОТ ¹ и моя дом щеше да се скрие, аз упорито гледах про­зорците му, макар че никой от там не надничаше: апартаментът беше пуст. А на една от масите в него стоеше осигурителната полица, която всеки получава при пътуване със самолет...

Сребърната птица бавно приближи. Малката вратичка се отвори и шестимата пътници с поклон влязохме през нея и се настанихме на местата си. Силно забръмча перката и всичко, което виждах през прозорчето, почна да бяга. Още малко и на­пуснахме земята. Градът остана под мене и аз жадно търсех из него познатите места. Навлязохме над софийското поле. Гледам очертанията на нивите, светлите петна на снопите. И изеднаж радост ме осени: виждам разперената сянка на нашия само­лет как бавно пълзи по земята. Значи връзката ни с майчицата земя не е скъсана! И спомням Нитшевото:

„Останете верни на земята!“

Ето и Балкана. На показ е голия му лоб, дето няма зеленото рухо на горите. А там, в него­вата пазва, е малката къщица, гдето три близки мен сърца бият и за мене малко в тоя час...

Ето и Дунава. Извива в блясък и разделя две държави. А и у нас и у тях колко много си прили­чат очертанията на нивите, на ливадите, на селцата и градчетата. Колко много си приличат гледани от по-високо човешките селища! Та и защо ще се раз­личават: не са ли същи и неволята, и радостите, и на­деждите на тия, които дори не ги виждаме от тая ви­сочина, от 2500 метра, дето ни е дигнал самолетът?

Прекрасно нещо са тия хвърчила на ЛОТ, които носят понякога 18 човешки живота със себе си! Чувствуваш се в тях безпечен и ти се ще да спо­делиш спокойствието си, но напразно отваряш уста и почваш да сричаш: нищо не се чува — ти сам себе си не чуваш: така силно бумтят перките. Това ми даде свобода да изпея високо една българска песен, но само етерът я пое: съпътниците ми си стояха се така съсредоточено, невъзмутимо важни по столчетата. Един дори бе заспал. А долу се очертаваха вече шосетата на полската земя. Каква разлика от гористите богатства на Трансилвания! Бедна е полската орница. Бедни са и селцата, дето са се сгушили къщурки с покриви обмазани с глина.

Във Варшава. Бях цяла седмица тук. Видях, мисля, всичко, което трябваше да се види: „Старе место“, „Каменица мазовецка“, колоната на Зигмунда, който държи меч и кръст, ресторант „Фукера“, чиято порта носи датата 1610 година, катедралата „Св. Ян“, двореца и неговите колекции. Тук в тоя дворец живее химикът Пан Мошчицки — предсе­дателят на полската република. Тука му е устроена, редом до колекциите от XII и XIII в. и картините на Матейко и други, и химическа лаборатория, гдето той се още продължава своята работа на изсле­довател. На, ей това харесвам на Полша: първи граждани им са Падаревски, Мошчицки! Хубаво нещо във Варшава са улица „Маршалковска“, алея „Уяздовска“, хотелът и ресторантът „Европейски“, студентският „Dom akademiki Narutowicz“. Видях и околностите на Варшава и градчето Виланув, гдето

е дворецът, владение на фамилията граф Браницки. Чудесен парк! Сградата по стила на французките дворци. Ценни колекции има в тоя дворец. Гидът, който ни показва нещата, разправя анекдоти и исто­рии със сплетни и задявки за тия, които са оставили тука спомена на имената си.

Мислех, че ще мога да се разбирам на езика си в Полша — нали сме славяни — а то нищо не мога да разправя. Добре че руският език е все още широко познат. Наистина, когато го говорят, поозъртат се наоколо, но нали го знаят... Иначе кой би разбрал, че „кобиета“ значи госпожа, че „атрамент“ е мастило, че на чая викат „хербата“, че мал­ките хлебчета се казват „булки“. Как весело ми звучи: „Дай ми две булки с масло, че съм гладен!“ Или: „искам тревник (хербата)“. А че „кобиета“ е жена — никак не подозирах! Аз си мислех, че е съвсем друго... Чух веднаж по радиото едно конферансие на полски да разправя за някакъв цирк и спомена „темпераментни кобиети“ и аз благоразсъдих, че това ще е нумер с езда. Дори и във Варшава в един вестник видях заглавие: „Rola kobiety w Abisynje“ и реших като за какво ще се отнася: нали в тая страна няма железници и пътища...

Варшава е град на пановете и на сирените: как се събраха толкова много от тия големи, удъл­жени зелени очи на полкините! Но има и още: ти­път със счупения нос, черното кепи, рошавата брада, малко изпъкналите очи и посивелия и изцапан, ня­кога черен, сюртук — го виждаш на всяка крачка. Силно е тука гетото.

Във Варшава имах най-много работа с „Интурист“ — прекрасно уредена организация за устрой­ване туристичните посещения в Страната на съве­тите. При първото посещение още, шефът любезно ме прие и, за да се уреди работата по-скоро, пре­прати ме в съветската легация, като ми даде за водачка едно младо момиче, полкиня, която доста сносно говори руски. Тръгваме с една от знамени­тите дрожки на Варшава: файтонче с един кон. Седя до момичето със зелените очи и я питам варшавчанка ли е. Тя ми каза, че е раждана на 1913 г. в Москва, но малка още я довеждат във Варшава, дето и из­раства. И най-неочаквано тя пита: „Хубави ли са жените в София?“ Отговарям й, че не бихме се посрамили дори в състезание с полкинята. А за да установя качеството, разправям й за руската поема: Старият хетман казак праща с поръка синовете си: единият да иде в Крим и в борба с грузините да му донесе бойна слава, другият да иде в Чехия и добри пари да спечели, а третият да иде в Полша и хубава снаха да му доведе. И тримата се връщат с булки от Полша. Моята болшевишка функционерка се усмихна доволна. Това бе първия ми „ре­волюционен“ разговор с човек на Съветите във Вар­шава. . .

В съветската легация ме въвеждат в една стая, дето една гражданка с шефски тон дава на­реждане на секретарката си, какви книжа да ми се дадат и всичко се урежда след половин час. Кар­нетката на Интурист бе в джоба ми и на заранта тръгнах за Ленинград.

НА ГРАНИЦАТА

Купетата на влака са заети най-вече от конгресисти. Настанен съм до един поляк, един ав­стриец и двама германци. Влакът минава през про­странни области, рядко населени. Общото впеча­тление от тоя полски край не е ободряващо: вее беднота.

Обикалям във влака: цяло международие. Сре­щам и стари познати от мадридския конгрес. Колко е малка земята: никъде не можеш да останеш сам, сè ще има познато око да те види. Ето го моя млад приятел Енрико Квилико, доцент в Миланската политехника. Говори български — учил го сам и практикувал го с българи студенти. Приятен, мил човек. Той ми сочи една възрастна дама и ми казва: „това е Маруся Бакунина, дъщеря на революционера Бакунин; сега е професорка по физиология в Неапол“. Приближавам се към нея и й се представям. Казвам й, че писанията на нейния баща някога са ме увли­чали. Тя тъжно се усмихва и на бавен руски език казва: „Ще бъдем в неговата родина, която го преследваше и прогони...“ Ето и един знаменит френ­ски биохимик с жена си. Постоянно правят бележки ту за едно, ту за друго. Г-жа професорката се въз­мущава, че уловила една дървеница. Като че ли по южна Франция малко са тия представители, съжи­тели на Тартарена...

Наближаваме съветската граница. Телени мрежи, телени мрежи, телени мрежи — цели бастиони.² Спомнят ми тия на една приятелска съседна страна и в сърцето ми нахлува тъга. И ето: първият съветски пост. Главите на всички са извън прозор­ците. Колко ли смесени чувства в тая разнолика публика! Няма вече телени мрежи. На един завой на железопътната линия, близо до самата граница, стърчи висока желязна арка, под която ще мине влакът, а на голям червен фон с бели букви, стои надпис: „Поздрав на трудящите се от Запада“. Влакът мина през арката. Обръщаме глави да видим надписа и от другата страна:         „Комунизмът ще смете всички граници“. Нещо пролазва по гръбнака ти. До мене е една французойка, която отива в Москва. Моли ме да й преведа надписите. Преведох й ги. А нея я обхвана такъв поток от чувства, че смаяна, улови ми ръката и задъхана шепне: „Je suis hors de moi“ („Не съм на себе си“, бел.ред.)

Още малко и сме на Негорелое — граничната съветска станция. Часът е осем и половина вечерта.

Хубава, просторна, светла зала. Тука е и мит­ническия преглед. Чиновниците — жени и мъже — в бели служебни куртки. По стените на всички езици е написано: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Две грамадни фрески — совхоз и завод — красят две от стените. Купуваме си карти, марки. Питаме за едно, за друго. Ни стро­гост, ни любоугодничество. Ред, бдителност. На един ъгъл виждам мойте два куфара, които още от купето ми ги прибраха. Отивам до тях и ги наме­ствам по-удобно. Тръгвам да пусна написаните карти и два пъти се обърнах да си погледна куфарите. И ето че идва при мене една чиновничка и усмих­нато ми казва: „Гражданин, не безпокойтесь: здесь ничево не пропадает!“ Поскамфузих се малко, но какво да се прави: нали килимчето на човека от буржоазния свят е там...

След два часа бяхме настанени в спалните ку­пета на руските влакове. Широката железопътна линия — като тая на испанските железници — се обслужва от удобни широки вагони, дето всякога в един ъгъл кипи тулски самовар. Аз попадам в купе заедно с проф. Оскар Баудиш. Знаех му тру­довете : използувал съм ги в мои работи. И останах приятно изненадан от тая хубава случайност да се запозная лично с него. Прекрасен човек: внимателен, нежен, скромен. Още еднаж разбрах, че колкото някой е по-избран, толкова е по-скромен, толкова е по човек. Надутата простащина, която така често срещам в своята софийска среда, на запотени от самодоволство, е признак на парвенюто с малко дарби, но с големи амбиции.

Звънецът ни покани за вечеря. И почна серви­рането: всекиму по четвърт кило чер хайвер, салата, риба, зеленчук, диви патици, сладко, плодове, чай или кафе. И това ще бъде всеки ден от сега нататък! Не съм гастроном, та не можах да се радвам на тия блага, но имаше „дойчовци“ и „англофренци“, които си опапваха до дъно всичко.

Заранта ставам рано — никой още не смущава коридора на вагона. Само прислужникът е вече ста­нал и любезно ми предлага чашка чай. Пия си чая, гледам през прозореца. Безкрайна степ — едно­образна и тъжна: не прилича на нашите балкани. Влакът преминава през селца — виждам знамени­тите „изби“, които кой ли от руските писатели не ни е описвал. Снопи ожънато жито, купчини лен, крави на паша — нещо повече от стопанския бит на нашенско село — не се вижда. Влакът спира на гара Новосоколски, където, на големи плакати върху червен фон с бели букви чета: „Бранете вашата социалистическа родина!“ „Повдигайте вашето кла­сово съзнание!“ Идва при мене прислужникът и почваме разговор. Това е първият съветски граж­данин, с когото разговарям. Разпитвам го за всичко: колко е заплатата му, доволен ли е от работата си. Каза ми, че получава 240 рубли месечно. Стигат му да поддържа семейството си: жена и две деца. Работи доста напрежено: от 8 до 12 часа дневно, някога, когато се събира реколта, или има общ подвоз, и повече дори. Но се хвали, че има от­пуска, че е обезпечен за инвалидност и старост, че децата му се учат при много добри условия и че жена му, която е в някакъв фабричен цех, също принася в къщи. Питам го, ами как е въобще него­вата категория хора — дребните служащи. Той ми отговаря, че сега вече те са добре и не биха ис­кали за нищо някогашния живот на царската бюро­крация, дето са се чувствували обидени в човеш­кото си достойнство. Моят събеседник е партиец и споменава с гордост името на Каганович — народ­ният комисар на железопътните съобщения. Името на Каганович се чете и по насипа — тук-таме — от страна на релсовия път. „Да живее другаря Ка­ганович, който ни строи пътища!“

Пътниците зашумяха, омити и пригладени. Пра­вим познанства, разменяме визитни картички.

Звънецът звъни: канят ни на закуска. Каква ти закуска: на мене това ми стига за два дни...

Влакът спира на гара Сущего. Около стотина селяни са на перона. Слязох и се запътих към тях. Поздравих ги и те ме наобиколиха. Научиха, че съм българин. Един ми каза, че бил в България: бил се като войник срещу нас в Добруджа. Аз закачливо му казвам: „Значи врагове сме?“, а той протежно и добродушно, почти пропява: „Ну, какие мы враги!“ Всички издават някакви звуци, за да засвидетелствуват, че сме приятели. Славни братушки, славни мужици!

Научих от тях, че тая година техният колхоз има добра реколта. Прибрали вече лена, а сега при­бират житото, но оплакват се, че дъждовното лято им доста пречи. Обути в царвули, някои в гумени обуща, кожени шапки, спретнати селски дрехи. Добри, скромни руски люде. Питам ги какво значи надписът на един голям плакат: „Кадри решают все!“ и те ми обясняват, че това казал товарищ Сталин и зна­чело, че сега, когато имат оръдия за работата, трябва хората здраво и дружно да работят, за да помагат на строителството на страната.

А милиционерът на гарата (на стражарите сега там се казва милиционери), като разбра, че говоря руски, приближи, поздрави вежливо и ми подава брой от „Правда“ (6 август). Във влака го четох. Там е речьта на Георги Димитров пред конгреса на III-я интернационал, който заседава в Москва. А в уводната статия на броя чета: „Проведем уборочное так, чтобы не допустить потерь социалистическаго урожая, чтобы умножить богатство наших колхозов, чтобы еще выше поднять могущество нашей великой родины“.

Влакът бяга по безлюдната степь. А в едно от купетата, американец делегат води приятелски спор с един младеж, дописник на „Известия“. Иска да го убеди, че веществената култура е нищо без духовната и дали сегашната руска младеж не е твърде много пленена в култ на материята. Спорят на немски. Но младежът много ловко му отговаря. Преплита цитати от Хегеля, от Енгелса, от Ленина.

Наближава Ленинград. Всички се оживяват. Стя­гат куфари и чанти. А по тях вече стои етикетче с името на хотела и нумера на стаята, дето всеки ще бъде разквартируван. Чета етикетчето на моя куфар: „Гостинница Астория“.

Следва...