В ПАМЕТ НА СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ - Д-Р ЙОРДАН НАНЧЕВ

Йордан Нанчев

Хора като сина на професор Асен Златаров не са консуматори на успеха си, а сеячи на семена

Беше 5 юни 1992 годи­на, когато разбрах по телефона, че е починал д-р Све­тозар Ас. Златаров. Не бяха минали и десет дена, откакто от Кирковото учи­лище изнесоха музейната експозиция „Асен Злата­ров - живот и дело“! Но не­ка оставим емоциите и да не търсим нова връзка между тези две по своему тъжни и нелепи събития. А да си спомним с почит за дарителския жест на дос­тойния син на професора.

Но кой е Светозар Зла­таров? Мисля, че словото на неговия „ученик“ и при­ятел, поета Драгомир Пет­ров, произнесено преди седем години и запазено в архива на Литературния музей, ще го представи най- добре:

            *

Уважаеми гости и почитатели на Светозар Злата­ров.

Тъй като ми се падна честта и удоволствието да открия тази посветена нему вечер, ще си позволя да започна с едно откровено признание, колкото и то да е лично: за мен Светозар за­ема място сред онези интелектуалци, които бях щастлив да познавам отблизо, било у нас, било в чужбина и без които животът ми и цялото ми духовно битие биха били несъизмеримо по-бедни.

По брой те не надхвър­лят пръстите на двете ми ръце.

... Споменах великия стоик (Сенека - б. p.), защо­то ако не биологически, по­ради десетината години, ко­ито ни делят и които прев­ръщат Светозар в мой учи­тел, то поне духовно ние принадлежим донякъде към едно поколение, за което „стоицизмът“ на поведени­ето бе едно ръководно нача­ло. И защото именно с това присъщо на „стоицизма“ самоотречение участвалият в деветосептемврийското „превземане на полицейс­кия участък в Ботевград“ син на проф. Асен Златаров избягна да направи от този биографичен епизод „биог­рафия“ и се оттегли в едно дискретно, безшумно и ду­ховно съществуване, под­чинено на императива да се самосъхраниш и да съхра­ниш това, което може да се съхрани, за да бъде преда­дено на някой, който ще дойде след теб. Съдбата на това пожертвано поколение бе да бъде смачкано между вечните, несменяеми и не­заменими „ремсисти“, яхна­ли коня, от който никога няма доброволно да слязат и напиращата след тях безцеремонна и нетърпелива за изява младеж, която излиза от хладилника на история­та.

За издателската и публицистичната дейност на Зла­таров през всичките тези го­дини, когато прокарването на едно заглавие или на едно име, на една книга или на ед­на мисъл бяха културен под­виг, когато той можа да спис­ва в продължение на почти две десетилетия едно списа­ние за наука и техника така, че то да се превърне в списа­ние за хуманизъм, говори до­някъде биографията на него­вите публикации, но и тя не може да каже най-същественото предимно на онези, ко­ито вече го знаят, които са били „вътре“, защото - както казва един философ на исто­рията - отвън цивилизациите могат да се описват, но не и да бъдат съпреживявани.

Светозар Златаров е един хуманист: рядко „животно“ в нашата тоталитарно-технократическа действителност, където подобни видове бяха изложени на измиране. (Ня­кога сред нас бяха неговият приятел от младежките годи­ни, блестящият Цветан Сто­янов, щедро разпиляващият своя ум и дарби Атанас Сла­вов, белетристите на поколе­нието Джери Марков и Васил Попов, философите Мойе Басан и Асен Игнатов. Ня­кои oт тях загинаха, други подириха убежище в по-меки климатични пояси). Та, каз­вам, хуманист в исконния философски смисъл на тази дума, поставяща неповто­римостта и богатството на човешката личност като основна мярка и стойност на нещата, а не в профанизирания й смисъл на филантропия, на натрапена, материалистична „грижа за човека“. За това разностранното развитие на тази личност и на всички нейни заложби, сиреч цялото й потенциал­но богатство, понякога взе­ма превес над нейното „осъществяване“, мерено като признат обществен ус­пех, в една единствено избрана посока.

Той е автор на три белетристични книги, приети радушно от критика и читатели. Нормалността, нави­кът изисква да очакваме, че авторът на творби с подобен прием не ще пропусне възможността да затвърди и задълбочи успеха си като съсредоточи усилията си в тази примамна, мечтана от мнозина посока, където веднъж вече е получил отказва­ното на толкова незвани признание.

За Светозар Златаров, лекаря-диетолог, влюбения в прозата и в заветите на Хенри Милър, познавача на змиите, който не само може да ти обясни колко съвършени животни са те, но мо­же да заведе годеницата си на кино в Рим с едно от тези съвършени влечуги в джоба на сакото си, за да успее то да избяга и да хвърли в ед­накъв ужас и пълния салон, и самата годеница. За този Светозар Златаров не е достатъчно интересно да се повтори и потрети веднъж вкусеният успех. Затова между неговите книги лежат десетилетия,  през които е вкусвал какво ли не, стига то да е било интересно за ума и духа му. И тази е причината неговата биб­лиография да прелива от най-разнопосочни имена и творби, собствени и пре­водни, от есета и очерци, от разкази, портрети и предго­вори, както всеки друг би групирал по теми и би издал в книга. НО ХОРА КАТО СВЕТОЗАР НЕ СА КОН­СУМАТОРИ НА УСПЕХА, А СЕЯЧИ НА СЕМЕ­НА.

 Искам да завърша с мисълта, че ако това така жиз­нено и нетърпеливо поколение, което има щастието да излезе от пещерата на тоталитаризма в една възраст, когато за разлика от нас най-хубавото и най-значи­мото още му предстои и ко­ето още мига объркано под пронизващата светлина и пронизващия студ на истината в тази удивителна по­литическа фантастика, коя­то преживяхме за няколко месеца, но за която рабо­тихме десетилетия, ако то­ва поколение освен биологическата си жизненост на акселерати, мутирали в ат­мосферата на повишена радиоактивност, носи и още някакво зрънце духовност, без която нито то, нито който и да било ще може да достигне спасителния бряг, това се дължи на самоотричането, което Светозар Златаров и хората като него поеха и се опитаха да предадат като щафета нататък.

Хасково, 18 февруари 1990 г.

Б. р. Словото на Драго­мир Петров поместваме с незначителни съкращения

В. НОВИНАР ЮГ, 6 юни 1997 г.

Копие от статията, както и снимковия материал са ми предоставени от д-р Йордан Нанчев, за което сърдечно му благодаря.