МОРАЛ И СПРАВЕДЛИВОСТ
проф. Асен Златаров
Някога Кант със своя математично отмерен ум и студено сърце остана поразен само пред две величия: звездното небе над нас и моралния закон в нас. Две бездни от светлина, що носят укрепа за сърцата и посочват път за дело на тия, които са прогледнали за човешкото: тия, чиято мисъл е събудена за Истината и чието сърце е узряло за Правдата.
Без морален закон няма нито личност, нито обществено благо: веленията на нравственото съзнание очертават в същинската им цена както отделната обществена единица — индивида, — така и колективната обществена единица: групата, партията, народа. Нормите на тоя морален закон, доколкото те са будни за волята и делото на личността, определят тяхната стойност и създават тяхното име.
Моралният закон е заложба, дадена всекиму: в гънките на всяка човешка душа той стои цялостен и светъл, но често пъти външни условности, лоши насоки, чужди влияния, слаб духовен поглед и липса на воля пречат у мнозина той да бъде виден и разкрит, за да освети тяхното съзнание и дело. И там е цената на избраните нравствени гении, че техният опит и постижения стават средоточие на вълни, които раздвижват застоялата шир на съвестите и ги пробуждат за Светлината.
Повеленията на морала се събират в следното основно правило: „не прави на другите това, що не искаш и тебе да правят, и прави туй, що искаш и тебе да правят“.
Това значи, че нашият личен морал, прояснил съзнанието ни да разберем нравствените стойности, не бива да ни остави само в спокойно съзерцание на тяхното величие, а трябва да закали волята ни към тяхното оделотворяване. Пасивната доброта няма социална стойност. Често пъти тя дори услужва на социалното бедствие, защото става мост на злото, щом не му препречва пътя. Добротата, която е въплъщение на нравствения закон, трябва да бъде дейна, за да има цел: всеки благороден подтик на сърцето ни и всяка светла наша помисъл трябва да подклаждат една укрепена за работа воля. Само така силите ще бъдат в нашето прояснено съзнание, ще могат да бъдат елемент за добро и тласък за правда.
Срещу две неща нашето морално съзнание най-ярко се бунтува: потисничеството на човека от човека и мрака на предразсъдъците. За нравствено свободния човек всички хора са братя — това е основният императив на неговия нравствен закон — и под каквато форма и да срещне той робството, това събужда неговата воля за дело срещу това робство. Но той се бори и срещу робството на човека от самия себе си: ярема на предразсъдъците, който превива толкова души, който омрачва толкова съзнания, който осакатява толкова сърца. Тоя ярем е също така нетърпим за него. Защото той знае, че свободен е оня, който се е освободил от предразсъдъците.
И когато тия качества на нравствена личност бъдат внесени от личността в обществото, имаме вече заложба за социално благо. Защото общественият морал не може да бъде друг от тоя на личния морал: личният морал освещава обществения.
Тука именно нравствената стойност на общественика, на партийния водач, на магистрата и администратора има своето неоценимо значение: тя става средище за обществено преуспяване. Ако имаше повече характери щеше да има по-малко социални бедствия! Ако имаше повече просветлени съзнания, нямаше да има толко обществен мрак!
Чрез личното домогване към по-горно човек става истински такъв. А човек е наистина „политическо животно“, както бе казал старият Аристотел: неговата цена се мери по социалната му стойност.
*
Ние сме в период на нравствен упадък: всичко, което даваше духовна смисъл и красота на човешките деяния, е в залез. Една вълна на корист, егоизъм, жестокост, нравствена тъпота залива човечеството и то се извива в спазмите на някакъв сатанински танец, дето се чува кикотът на гения на злото.
Под измамните блясъци на разкоша и разточителството, в шемета на един живот — пиян от спекула и сласт — душата гине: тя няма устои, о които да задържи стойностите, които й даваха вяра и красота и правеха човека наистина да стои по-горе от звяра! Без морал, без нравствено верую, човек губи светостта на своето име и става фермент на разложение. И ние го виждаме това разложение: то обхвана не само семейството, професионала, но покруси партията, зарази администрацията, пропълзя в масата — в народа: едно общо тлеене, което само гибел предвещава.
Защото само съзнанието за дълг, само волята към добротворство, само куражът да понесеш страдание, но да останеш верен на своето нравствено веление, което се бунтува срещу всяка подлост и простъпък, само това има стойност: и лична, и социална. Без морал няма цимент в обществото и човешкото в него рухва! Защото всичките украси на материалната култура, всичкото богатство на умствената придобивка, всичко това няма стойност без нравствената красота. Паскал бе прав, като бе казал, че по-горе от цялото царство на човешката мисъл стои и най-малкият подтик към милост: Светът на добротворството, на пробуденото нравствено съзнание е от друга, по-висша степен и там е отликата от останалия свят и същинската цена на човека. И ние виждаме как несметна пищност на материална култура, недосегаема глъбина на философска размисъл са бивали срутвани и оставяни в праха на забвението, щом е нямало нравствен усет, който да им даде вътрешна сила и ги направи нетленни. Не затова ли загинаха Ниневия, Египет, Елада, Рим? Не вървим ли и ние към нашия край, щом няма вече морални стойности, о които да се уловим и закрепим делото на нашите усилия, творчество и жертви? Ще трябва ли да нахлуе вълна на варварство сред нашата завършена епоха, за да помете всичко, което беше гордост на човека от новите векове? Защото ние изгубихме човешките си добродетели и станахме плячка на злото. Нравствената криза, която живеем, към какъв край ни води: към гибел или към опомване? Ето страшния и голям въпрос, който се изпречва и чака отговор.
Единственото спасение е в едно обществено преустройство, извършено от хора на дълга и високото нравствено съзнание. Трябват нови социални порядки, одухотворени от хора със свяст и чувство за дълг! Къде да намерим тия творци, облъхани от воля за добро, съгрени от чувство за справедливост, вдъхновени за жертви и подвиг? Такива има. Те са малко и са безпомощни сред мнозинството от хора без морален компас, без светлина в душата. Тяхното единично усилие би останало безплодно и загубено, защото стихията на злото около тях иска дружен отпор, за да бъде отслабена, и победена. Нужно е сплотяване на добрите и честните усилия, за да спре тоя ход на морално разтление и дойде обновата.
*
Злото е силно, защото е лесно. Злото е силно, защото носи мрак и пиянство. Злото е силно, защото събужда животинското потекло на човека: наследието от тъмното минало на животинската стълба. От звяр е роден човек: нима е малко това чудо? Защото с появата на човека се ражда нов миропорядък: зачва се царството на дълга и на морала. Ние можем да открием в повелите на нравственото съзнание примеси от първичния подтик на инстинкта и отглас на ранни егоистични тежнения. Но все пак трябва да има една заложба у човека, по-друга от тая у животното, за да може да разрасне една идея за дълг и жертва: гигантският скок, който e отделил чрез една първа мутация човека от звяра, е дал нещо ново, едно ново качество, една нова същина: нравственото съзнание. А появата на тоя нравствен усет е предопределила по-нататъшния развой на човека и човечеството. Ето защо непосредното прилагане към човека на законите, които царят в животинския мир, е погрешна метода: тя не се справя с новото, което идва с появата на човека. Развоят не е преливане на едно ко-личество в друго количество, а създаване качества, в които се очертава нещо ново, несведимо от предидещото. Щом се е появил човек, той е донесъл в потенция нов миропорядък: идея за идеал и идея за дълг. Родил се е светът на добротворството и подвига.
Затова законът за борбата за живот има друга окраска у човека и не бива буквално да му се приписва. На тая отлика набляга, макар и не съвсем рязко, и Лесли Стефен.
*
Светът е деяние. Той е непрестанна творба: няма миг, в който да не се извършва в него създаването на форми и явления. И в тая картина на вечната промяна се изправя човек със своята тройна природа: физична, умствена и нравствена. И раждат се за него проблеми, които засягат неговото битие и очертават неговата цена на най-горно в създадените форми на живота.
В борбата за оцеляване човек поставя в ход целия арсенал на своите физични и умствени оръжия и чрез практиката на своя живот цели все по-голям разраст на своите сили и все по-голям дял на блага, които биха направили живота му празник. Но някъде в дълбоките същини на душата му стои Съвестта — Моралното съзнание — и прави от човека нещо по- горно от света на животните. И ражда се в него тоя конфликт между животното и човека, от който цъфва в сърцето му най-хубавото цвете на човешката душа: идеята за справедливост, починът към милосърдие.
Къде е изворът на Справедливостта?
В отношенията на отделните индивиди на животинския свят няма идея за справедливост: там цари егоизмът. Правото на плячка, правото на силния, правото на живот на всяка цена — са примерите, които ни дава картината на тая жизнена конкуренция сред видовете на животинския свят. В техните отношения интересът само е регулатор и дори когато образуват нещо дружно, когато имат отношения на мир помежду си, поводът за това е всякога грубо егоистичен.
Това, което е характерна черта в отношенията на видовете помежду им, е и тая, която обрисува отношенията на държавите помежду им: интерес, егоизъм, правото на по-силния. Под привидните форми на конференции за мира, в създадените институции за правата на всички стои скрита жаждата за повече плячка на по-силните, стои „свещеният егоизъм“ на тия, които, забравяйки примерите на историята, са господарите за момента. И тука идеята за Справедливостта я няма. Нека не ни лъжат хитрите форми, зад които се крие жестокост и неправда.
И все пак у човека стои един съдник, който никога не заспива, който се изправя срещу него след всяко деяние на жестокост и неправда и го кара често да се гърчи в душата си от болка, която той усърдно пази от погледа на другите. Това е нашето Морално съзнание. В него е скрита една от най-потайните и неразгадани същини на нашата духовна природа и това смути Канта, това събуди образи у Сюли Прюдом, за да даде своята лукрецианска поема „Справедливостта“.
Това Морално съзнание дава да се предусети, че човек не е нещо завършено, че процесът на неговото оформяване не е още свършен. Роден от недрата на животинското, тоя човек има възход към Бога: оттам тоя конфликт между суровия закон на егоизма, който не признава друга максима освен тая, че „всичко е мое“, и пробудения глас на човешкото, който повелява жертва и иска добротворство.
Идеята за Справедливост има своя извор в сърцето: тя е вътрешен глас на неразгаданата духовна същина на човека, който се бори срещу потискащия мрак на егоизма и тъмните навеи на грубо материалните интереси. Нейното съществуване дава да се разбере, че човек трябва да стане друг, ако иска да намери себе си като нещо по-горно от звяра. И той трябва наистина да стане някога друг. И той ще стане.
Когато смогнем един ден да се освободим от гнета на условностите, които отбиват душата от нейния път, когато ще можем да победим предразсъдъците, които са вериги за сърцето, когато ще можем да премахнем покварата, която парите и властта създават, когато ще можем свободни в правата си на човеци да се възправим и погледнем с прояснен поглед света и себе си, когато ще можем във всеки срещнат да виждаме свой брат, с чиито дружни усилия домогваме свобода и право за всички, тогава ще обладаме царството на същинското Щастие. Тогава на нашия порив към по- горно ще се даде път и дремещата във всяко човешко сърце справедливост ще изгрее в пълно лъчезарие.
Човек е все още нещо преходно. Той е стъпил в домогване на съвършенство, дето ще види себе си истински господар на живота, в който ще разцъфват неговите сили, за да се осъществи царството на Справедливостта. И тогава ще дойде бленуваният празник за сърцето му, в който ще зацари не животинското, а прометеевското начало на човека: в раздаването, в жертвата, в почина към добротворство е висшият смисъл на живота.
1925
М о р а л и с п р а в е д л и в о с т. Предговор под това заглавие към книгата на Лесли Стефен „Етика и борба за съществуване“, поредица „Натурфилософско четиво“ № 16, изд. „Акация“, 1925, стр. 3 - 15. В същия дух е и статията на Златаров „Разтление“, 1927 г.
АСЕН ЗЛАТАРОВ, „Избрани произведения“ (1975)
Няма коментари:
Публикуване на коментар