ДВЕ ИНТЕЛИГЕНЦИИ - ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ, 1932 г.

София, 28.02.1932 г. Литературен свят (Нов Женски свят), Независим вестник за литература, информация и обществен живот; редактори Теодора и Стефан Пейкови, год. II, бр.28

На 21 февруарий т. г. в театър Глория стана чествуването на 25 годишната писателска и обществена дейност на на­шия даровит сътрудник д-р Асен Златаров.

Това мило тържество, в нищо не при­личащо на всички такива устройвани официално за чиновническа дейност, бе по­дето от частните инициативи на почита­тели и възторжени по-млади съратници на д-р Ас. Златарова.

При препълнен салон и изблик на ентусиазъм Златареву се отдадоха почит и адмирация и засвидетелствува обичта на хора от всички слоеве на обществото. Това идейно и литературно чествуване след обед се последва от устроения в дома на редакторите на сп. Иконо­мия и Домакинство и в. Литературен свят, чай-среща в чест на Златарова за сътрудниците на списанието и вестника.

Списанието и вестника Литературен Свят в последните две години обеди­ниха в сътрудничество около себе си всички наши най-добри писатели. Нашите абонати и четци се радват на възможността, която единствено Литературен Свят им дава, в колоните му редом едно до друго да четат ценните идеи, мисли, чувства — поезия и проза на ду­ховния елит на нашето общество — твор­ци, принадлежащи на всички идейни и ли­тературни школи и направления. В това отношение заслугата на списанието и вестника са извънредно ценни.

Най отбрано беше и обществото на чая-среща в дома на нашите ре­дактори.

Имаше нещо мило и трогателно в то­ва отначало тихо присътствие на всички сътрудници — общество от елита на българските писатели.

Преди да бъде сервиран чаят, една музикална програма даде приятен час и половина на присътствующите. Оперният певец Павел Елмазов, оперната пе­вица г-ца Тодорова, виолончелиста г. Гадевски и квартета китаристи около ком­позитора Радул Милков Попов изпъл­ниха по два номера с вещина и виртуозност, което отговаряше на настроението извикано от заслуженото чествуване на юбиляра.

Към 6 и пол. ч. сл. пл., след свър­шека на концертната част, нашия редактор приветствува юбиляра и гостите със следните думи:

Драга Гости,

Днешният другарски чай, проектиран доста отдавна за една малко по-късна дата, ни събра днес на 21 февруари не току така случайно. Принадлежащи на различни идейни и художествени направления, съ­брани творчески изпърво около нашия Нов женски свят, понастоящем Ли­тературен свят, а сега събрани и лично в нашия дом, аз се чувствувам щастлив да ви виждам отзовани на една по­кана, която предшествува с някои личните  ни познанства и по-близки връзки. Малкия праздник на нашия дом съвпада или по-право се избра именно за днес, за да можем в лицето на нашия сътрудник и  юбиляр г. Д-р Асен Златаров, чието голямо дело навършило двадесет и пет години и заслужило най-малката от благодарностите — нашата, да можем, казвам, чрез този посветен нему чай да  чествуваме цялото дело на нашите литературни сътрудници. Като начало, мисля, че добре би било това да се повтори, потрети и продължи още много пъти за всички подобни идеалисти — дейци. Днес за един, утре за друг, надхвърляйки и надживявайки нашите различия, но винаги насочени към далечния светъл хоризонт на лъчезарна в културата и велика в творчество и дух България, нека примирим малко по малко буйните си чувства и се радваме на делото на всеки един от нас. Преизпълнен от такива чувства, моля компанията на всички присътствующи да бъде по задушевна. Нека се чувствуваме в тоя дом, всички добре дошли и нека прекараме по-весело“.

След тия изречени хубави и с подходящ тон думи, гостите бяха поканени към двата наредени бюфети за студени закуски и за чай.

Присътствуваха 85 человека. Тук не бяха събрани хора, които да ги свързват близки професионални интереси, партизани или случайно издигнати хора. Тук бяха събрани жителите на Парнас, представите­лите на творческата художествена българ­ска мисъл.

Впечатлението на всеки новодошъл биваше смайващо пред групите наши най-даровити хора, които сърдечно приети и попаднали в истинската си среда, бяха намерили кътове и компания без злоба, завист и злонамерена критика да бъдат поздравени за техния труд и отдъхнат няколко часа спокойно.

Там, седнали в ъгъла до шуртящия от стената фонтан, Професор А. Зла­таров, Хр. Въргов и Д-р Паяков тихичко си беседват. Малко по-далече потънал в мелодията на Аве Мария, Александър Балабанов, взрял поглед във върховете на снежната Витоша. До него най-скромния наш писател, но безспорно един от най-даровитите — Елин Пелин, се унася в сладкия трел на виолончела, подпрян на неуморимата си  десница.

            По-нататък, в малкия салон, Евгения Марс, Фани Мутафова, Магда Минева и Люба Касърова — тихо си шепнат; Ана Каменова сериозна и съсредоточена до рояла, а на среща Ана Карима, Христина Стоянова, Северина и Яна Язова, заобиколени от най-първите ни писатели Ст. Чилингиров, професор Гълъбов, Ив. Кирилов, Вълчанов, Чавдар Мутафов, Констадин Мутафов, Н. Г. Данчов, Тихомир Павлов, Вл. Русалиев и др. се радостно поздравляват и приветствуват.

В това общество на писатели, музи­канти, художници, между които личаха проф. Н. Абаджиев, проф. Гюдженов, проф. Димитров, директора на Народния театър г. Сагаев и на Кооперативния театър г. Стоилов — най-сърдечно би­ваха приети и поздравлявани младите ни надеждни писатели д-р Дим. Чолаков, Ст. Чолаков, Печо Господинов, В. Каратеодоров, Ив. х. Марчев, Вл. Русалиев и др.

Компанията и веселбата на този пръв такъв чай продължи до 2 часа след полунощ.

Чествуването на нашия сътрудник про­дължава още както в София, тъй и в провинцията — нещо, което показва, че дейността и творчеството на д-р Ас. Златарова се цени от целия български народ.

* * *

ДВЕ ИНТЕЛИГЕНЦИИ

Интелигенцията, която се впусна в живота у нас през 90-те години (1890-те, бел.ред.), израсла под влиянието на руското народничество, към което клонеше и зараждащият се там социализъм, се отличаваше със своята енциклопедичност в знанията и с просто, необхватна широта в действията. Тя смяташе, че трябва да е ориентирана във всички отрасли на човешкото знание, както и да е готова за всяка дейност, която животът и предложи в името на народното благо. Тясната специализация се смяташе за никому непотребна едно­странчивост, защото научното и техниче­ско знание не се схващаше като самоцел, а като средство за благотворно, в най-широк смисъл на думата, въздействие над масите. От потребите на това въздей­ствие изхождаше и поезията.

За подобно едно разбиране спомагаха твърде много както стопанските условия, от една страна, така и политическите ни свободи, от друга. Всеки българин като производител трябваше да владее в най-голямата му широта своето производ­ство. Шивачът, напр., трябваше да бъде едновременно и шивач и крояч. Той не можеше да си представи, как един ще крои, друг ще шие яката, трети ръкавите, а четвърти само илици или копчета. По­добна специализация в труда за него бе­ше безсмислена, глупава и убийствена. Той я схващаше като едно зло, което е в състояние да убие всичко човешко у него, като го преобърне само в една част от един механизъм, ако и да е направен той не от стомана, а от живи и мислящи същества.

Политическите условия пък, които ос­ветяваха за всеки българин правото на равенство и в държавния, и в общест­вения, и в частния живот, изискваха от своя страна не едно общество от тесни специалисти, а от всестранно развити лич­ности, каквито тясната специализация не можеше да създаде. Българският гражданин според степента на своето образование и на своя природен дар трябваше де бъде ориентиран еднакво и в проблемите на политическия и в тия на обществения живот. А тая ориентировка можеше да му даде само една широко образована интелигенция. И последната, схванала нуждите на своето време, бързаше да се приготви по всичко, чрез което можеше да бъде полезна на ближния си. Тя не се тюхкаше, че по своите познания не можеше да се равни със западните спе­циалисти, които, затворени в своите кабинети увеличават научния склад на своя ум, напълно изолирани от радостите и тревогите на заобикалящия ги свят. Защо й са те — тия познания,—когато си остават изолирани и когато, създали предимство на своя обладател над другите, го правят надменен, суров и чужд за тях ?

Но началото на новия век донесе нови схващания на интелигенцията. Запада на­хлу със своето влияние, като измести до­ста чувствително и доста настрана влиянието на Русия. Сега интелигенцията почна да се смята за нещо по-особено от народа. Тя трябваше да живее за чистото знание, възможно само при тясна специализация, чрез което е призвана не да повдига културното и стопанско ниво на широките на­родни среди, а да ги ръководи. Специалистът стана кумир за нея. Колкото по-малко беше ориентиран той в условията на обществения живот, колкото беше по-голям невежа дори по сродните на него­вата специалност дисциплини, толкова по­вече беше той достоен за удивление и почит. Малко знае, но добре знае, — тая стана най-характерната похвала за подобен интелигент. На ония, които знаеха от всичко по малко, почна да се гледа с пренебрежение. Всъщност, истината беше по средата. И ако би трябвало да се предпочита един от тия два типа ин­телигенти, аз бих предпочел втория. Тоя, който щедро раздава събраното за се­бе си на другите, вместо оня, който знае само да трупа знания след знания, без да хвърли един лъч от тях сред тъм­нините на народното невежество.

Казах: истината е по средата. А тя е в тоя тип на интелигент, който, като обладава в своя енциклопедизъм каче­ствата на учен, има същевременно и во­лята на истински просветител. Той тряб­ваше да се яви. И, за щастие, времето не закъсня да ни прати един бляскав образец от такъв.

Яви се Асен Златаров. И, което е най-странното, яви се от Запад, дето подкърми своя дух, дето придоби и своята богата, широка, разнообразна ерудиция. Но ерудиция не на егоиста учен, а на влю­бения в народа си ратник. 

Неговата популярност порасна изеднъж. Само в няколко години той стана любимец на всички, но предимно на ония от интелигентните сили на страната ни, които бяха в най-тесен допир с на­рода. Те гребяха неговите популяризации на най-съвременните научни проблеми, слушаха с възторг и умиление вдъхнове­ните му лекции, чувствуваха се щастливи, че го виждат, че са до него и с него.

И ето цели двадесет и пет години той не им изневери. Не изневери и на себе си. А това е много, твърде много при нашата всичко преобразяваща и претворя­ваща действителност. Действителност, която знае да подмята и воденичните ка­мъни като пясъчни зрънца.

Все тъй верен на родината си, на дълга си и на своето дело желая да го виждам и занапред.   

С. Чилингиров

           Подготвил: КРИСТИАН КОВАЧЕВ