"F I N I S" - В ПАМЕТ НА ПЕЙО К. ЯВОРОВ

ВНИМАНИЕ! Материалът е неподходящ за непълнолетни и за хора с лабилна психика!

F I N I S

Яворов отдавна е сключил договор с „ужасния при­зрак“ — смъртта.

Още през 1905 година бе признал:

И в сънища нерядко

аз виждах тоя призрак: из тайния предел

на ада скелет идеш в нощ — черна                                   плащаница,

самата нощ, бих казал, наметната повихрил

над плахата веселена; — с размахната коса

по всички хоризонти, всемощна,                                        безпощадна,

на мълния подобна...

Но сега скелетът не е тъй страшен:

В лице смъртта погледнах: тя беше светлина

на пролетното утро, отвеки съчетана

с мъглата подранила на есенната вечер.

След като отлага няколко пъти договорния срок, поетът избира един четвъртък — 16 октомври. Денят е хладен. Подранила есен.

Само три дни преди туй — в понеделник вечерта — поетът е на гости у Боян Пенев.

Професорът, който след премиерата на „В полите на Витоша“ е стенографирал на 8 септември 1911 година: „У Яворова има твърде много безхарактерност, както и в неговия герой Христофоров — твърде много лицемерие, неискреност, поза, декламация“ — сега пи­ше в стенограмата си:

„Яворов бе у дома на вечеря заедно с брата си. Ве­черя добре; похвали се, че отдавна не е имал такъв ху­бав апетит. След като се нахрани, започна да му се вие свят. Той бе до такава степен слаб, че като взе­маше и най-малко количество храна, почваше да му се вие свят. Полегна на кушетката в моята стая и за­дряма. Подир малко идва Владимир Василев. Влезе и отива да се ръкува с Яворов, но този му подава ръ­ка, без да стане. Взема ръката и не я пуща. „Целуни бе, Владо ... Целуни ме по челото ... моля ти се ...“ Владимир, без дa се наведе, със свoя сопнат тон: „Аз баща си и майка си не съм целувал досега, че...“ Не довърши. В стаята бяхме само тримата. Яворов си отпочина, почувствува се отново бодър, седна на кушетката и почна да тананика някаква песен с думите й! Това ми се стори тъй странно и някак болно ми стана.

Дойдоха Сеня и Бела (братът и сестрата на Дора Габе). Отидохме в гостната стая. После дойде и Тодор Николов (естественик, близък приятел на Яворов), също и Спиро (Спиридон Казанджиев) по-късно. Аз рисувах карикатури и ги изложих. Всички се смяха. Дора седеше при Яворов и му обясняваше ка­кво рисувам и кой какво върши.

Играхме игра: един излезе, а всички останали каз­ват по негов адрес нещо; той се връща и се мъчи да познае кой какво е казал. Яворов игра и се смя заед­но с всички.

След това Тодор, Владимир и аз облякохме в моята стая смешни дрехи и се явихме в гостната. Всички се смяха много, смя се и Яворов. Той разпознаваше съвсем слабо силуетите ни. Освен това Дора му обяс­няваше кой как е облечен. Изобщо цялата вечер той бе много весел. Но в разгара на смеха каза: „Ние много се смеем, ама да не се случи нещо лошо... Пре­ди катастрофата онази нощ пак така се смяхме ...“ Дора му каза, че човек не трябва да мисли и очаква нищо лошо.. Яворов все повтаряше: „Ще се случи нещо.“ Стояхме до късно. Към един часа всички гости си отидоха.“        

Суеверните мислят, че когато много се смеят или ги сърби носът, непременно ще плачат, ако не се слу­чи нещо по-лошо. Какво е предугаждал Яворов? — Още преди месец е казал на Боян, че ще бъде аресту­ван и че ще прекара арест в някоя болница. Но до­бавил, че след това ще бъде оправдан. Тия дни обаче Софийският окръжен съд ще има заседание, за да го привлече под отговорност. Не е ли по-добре той да превари съдиите?

И наистина с дата 16 октомври съдът издава опре­деление, в края на което се казва:

„Софийският окръжен съд разгледа най-щателно и най-подробно представените допълнително от П. К. Яворов в Софийския апелативен съд като веществено доказателство (6) шест писма, писани от Лора Каравелова, и намира, какво тези писма са резултат на на­четеност и са едни поетически разсъждения за живота и смъртта, каквито много често се употребяват ме­жду интелигентните хора: тези писма нямат никакво значение за делото.“

А тъкмо на тия шест писма Яворов е разчитал най- много: от

тях всеки непредубеден съдник би разкрил тайната на Лориното самоубийство. Ако биха ги раз­глеждали внимателно и задълбочено, тримата съдии щяха да видят, че те са от голямо значение за делото! Но какво разбират тия трима лъжепсихолози от изпо­ведта на една жена, от нейните „поетически разсъж­дения за живота и смъртта“? Задръстените им с пара­графи мозъци никога не биха могли да надникнат дъл­боко в душата на когото и да било! Тъй като умът им не разсъждава „поетически“, те се отнасят към човешката съдба повърхностно и биха окачили на бесилката и най-невинния човек.

Съдебните преписки не свършват, но техният край се прозира вече. Вижда се и краят на отвратения от всичко поет. Прокурорският паркет взема едно реше­ние, окръжният съд — друго. Уж независими един от друг, те са в основата си свързани като скачените съ­дове. Нищо на тоя свят не става без причинна връзка! И в съдебните инстанции има логика, но тя не минава през сърцето.

Яворов не остава равнодушен и към обществената си дейност.

През туй лято се надвесват над Европа буреносни, облаци. След убийството на австрийския престолона­следник Австро-Унгария мобилизира. Събраната от го­дини омраза скоро ще залее народите в потоци кръв.

Яворов се интересува какво пишат вестниците. Слу­ша онова, което му чете Атанас, но и сам чува през прозореца новините, съобщавани от вестникопродав­ците:

„Превземането на Белград.“

„Германците минали френската граница.“

„Турция мобилизира!“

„Руският император предупреждава правителството на Радославов.“

Атанас купува вестници и следи с Яворов телегра­мите на някой си Дечев, че руският вестник „Новое время“ писал:

„Трагизмът на българската позиция е действително голям. Той се изрази най-релефно в неотдавнашното уверение на Радославов, че България в никой случай няма да воюва против Русия.“

Какъв е тук смисълът? Явно е, че става дума за отговорност пред историята. Какво трябва да се пра­ви? Патриотизмът на революционера отново пламва.

Да не беше сляп, Яворов отново би облякъл вой­водските дрехи и би минал с четата си Вардара . . .

Но какъв е този манифест? Той е подписан от Стам­болийски и Цанко Церковски, от Янко Сакъзов и Ни­кола Харлаков, от Найчо Цанов и д-р Фаденхехт. От­горе на всичко — и от тузовете Гешев и с-ие, а и от д-р Данев! До един на руска страна ...

И тъй — накъде? С Тройния съюз или с Тройното съглашение?

Забравил за миг личното си нещастие, Яворов мис­ли и се тревожи върху всичко това. Туй са обаче едничките мигове, които го отдалечават от съдбонос­ния ден. Но този ден най-после идва, защото решението му да умре надделява.

*

Четвъртък 16 октомври 1914 година. Атанас е раз­творил „Подир сенките на облаците“ и чете на глас стихотворенията. Наблизо е вторият екземпляр, дето Яворов сам пише поправките. И за да не сбърка редо­вете, братът поставя ръката му, където трябва.

Още недовършили, слепият се обажда равнодушно:

— Върви на лекции. Какъв си такъв студент!

— Не ми се ходи, бате: предпочитам да стоя в къ­щи. Нека да продължим поправките! Има време за университета. Пък и не ми се слуша старобългарско право. Професор Бобчев преподава онуй, което го има в книгите му.

— Иди! Иди! Трябва да отидеш на лекции! — пов­таря настоятелно Яворов. — Не забравяй да ми купиш хартия за писма. Искам да пиша на сестрите. Хайде, ставай! Ще закъснееш.

— Рано е още!

— Не е рано бе! Колко е часът?

— Четири и половина.

— Подир лекцията иди в гостилницата. Към шест часа и аз ще дойда. Там ще се срещнем.

За малкия брат думата на Яворов е закон. Освен това Пейо е днес много спокоен. Не е ходил на гроби­щата. Навярно и за Лора не мисли. Отдавна не е имал такова хубаво настроение.

И Атанас тръгва.

Останал сам, Яворов се заключва. Сякаш повече от всякога вижда: не се спъва в кръглата маса, нито се удря в печката и в умивалника. Напипва чашата за вода, напълня я от каната и сипва белия прах.

 Смъртоносен е! — шепне той. — Сигурно сред­ство, но за да бъде още по-сигурно.

Отваря желязната вратичка на кахлената печка, из­важда тежкия револвер, издухва пепелта и мислено благодари на Влайковия зет. Излъгал беше Илева, ка­кто преди малко Атанаса...

... „Мило братче! — сеща се за него Яворов. — Пратих те в университета, а оттам в гостилницата — да имам време... Ти се опита да останеш в къщи, навярно си предчувствувал нещо! Но дали и там, в аудиторията, няма да чуеш мислите ми? Те се предават на близките. Навярно и тате, и сестрите сега се безпокоят за ме­не. . . Братче мое, не плачи, когато ме завариш мър­тъв. Аз отивам при мама и при Лора. Хубаво ще ми бъде! Плаче ли се за един щастливец?“

Какво е нужно още?

Нищо! …

Остава да отиде в Нищото, откъдето няма връща­не.

Враговете! Този път никой от тях няма да го уко­ри, както миналата година, че нарочно се е гръмнал в слепоочието, за да остане жив!

И сега ли прав да се убие? — Не! По-добре легнал: така ще бъде по-удобно. Кушетката, на която спи Ата­нас, е за предпочитане ... Може би ще я накървави? В такъв случай Атанас ще спи на кревата до трикрил­ния прозорец. Ще може по-лесно да вижда, когато чете лекциите.

Яворов е стъпил на чипровския килим с чаша в ед­ната ръка и с револвер в другата. Той не иска да обез­образи лицето си: някой му беше разправил, че един самоубиец се нажабурил с вода и тогава се гръмнал. В суха уста газовете разкъсват кожата . . . Мъртвецът трябва да бъде хубав! Поръчал беше — никаква ауто­псия!

„Непобутнат ме оставете, приятели! — се моли Яво­ров. — И непременно до Лориния гроб!“

Той съблича сакото и жилетката, слага ги върху облегалката на един от столовете до кушетката. На близо е масата, където бе оставил черните очила и ед­на отворена кутия с папироси.

Такааа . . . Ще си отпочине най-после!

Когато захапе дулото, гърмежът навярно ще бъде по-тих и тогава хазяйката ще помисли, че някое дете от улицата е счупило стъклото на прозореца с камък. Милата госпожа Манчева — като майка се е грижила за него години наред и какви турски кафета му е ва­рила!

По-рано тя го разпитваше за Лора. Веднъж й каза, че ще се ожени за нея, когато Витоша дойде в Со­фия . . . Какво излезе обаче? — Тъкмо обратното. Ви­тоша не се и помръдна, остана си там, където е; за­това пък кираджията на Манчева се запъти към Ви­тоша и се ожени за Каравеловата дъщеря! . . .

Спомени след спомени връхлитат на ята — светка­вично и бързо — и отвличат вниманието му! Ще умира, а се е отплеснал в странични работи . . .

Кой влиза при хазяйката? — Може би е някой от квартирантите й... Не ще ли го повикат да пият за­едно кафе? Преди туй госпожа Манчева бе го черпила вече. Между другото тя му каза, че модерната меди­цина вършела чудеса и можела да спаси очите му...

О, мила хазяйке, прочутите виенски лекари „чуде­са“ не направиха!

... Драги професори, модерната медицина е безпо­мощна! Моята машина лекува по-радикално от ваша­та! — повтаря той шегата си от писмото до доктор Ан­гелов. — Ще видите след малко!

Това „след малко“ е цяла вечност. Защото все има нещо недовършено! Мозъкът му работи като в треска: предвижда, съобразява, обмисля. Когато изпие отро­вата, ще сложи чашата върху стола. На масата бе ос­тавил записка — да се измие чашата, понеже е пил отрова от нея. На друг лист бе писал до следователя: да не му се прави аутопсия. Не забравя да поиска писмено — прошка от хазяйката и съквартирантите, задето им причинява неприятности... Какво са те ви­новни? Ще идва полиция, разпити — кой му е дал от­рова ... отде е взел револвер... защо не са предотвратили нещастието . . .

Никой не е виновен! — иска Яворов да изкрещи, но страхувайки се да не го чуят в другите стаи, или в туй време да пристигне Атанас, сяда на кушетката с лице към прозореца и веднага изпива отровата. Не горчи. Слага чашата на стола. Усеща как тя се хлъзга по се­далката. Да не падне — и хазяйката да чуе ?...

Устата му е още мокра. Значи, бузите няма да се разкъсат! Ляга и се отпуща. Туря дулото в устата. На­тиска спусъка.

Дясната ръка пада върху корема, изпуснала димя­щия автоматичен револвер. Пръстите са разтворени. Лявата ръка е виснала към стола с чашата. Никакви конвулсии. Лицето е спокойно. Очите и без това са за­творени. Като че ли е заспал.

Атанас е още в университета и непрестанно мисли за Пея. Едва дочаква края на лекцията, и хуква да го търси. Най-напред в гостилницата. Няма го. Тогава — в къщи! Убеден е, че се е случило нещо . . .

Запъхтян, обезумял от страх, той изкачва през ня­колко стъпала стълбата и натиска дръжката. Затворе­но. Почуква — никой не се обажда. Слаба надежда заблещуква - може би е у Владимир Василев, който живее наблизо — ъгъла „Цар Борис“ и „Гладстон“. Няма го. По-скоро у доктор Кръстев — на „Цар Аспа­рух“ 63. И той не е в къщи ...

Какво става по-нататък. Боян Пенев е описал подробно в стенографските си бележки, озаглавени „По­следни дни и смъртта на Яворов“, с дата 19 октомври 1914 година. Това са пресни спомени и затова правдо­подобни. Ето няколко извадки:

„В четвъртък вечерта у дома идва Атанас, малко смутен и пита — у дома ли е Яворов. Казвам му, че не е идвал. Той го дирил на много места, но не го на­мерил; стаята му заключена, чукал — никой не се оба­дил.

Пратих го да иде и у Паскалев. Той отиде, но след малко се връща: сетил се, че Паскалев е заминал за Самоков. Сетил се още да погледне и през ключалка­та. Видял, че ключът е там: значи, отвътре е заклю­чено ... Аз изтръпнах. Разбрах каква е работата. Атанас съобщил това и на Владимир Василев. Излизаме двама и тръгваме към Владови: срещаме го на улица­та. Той предлага да повикаме и Тодор Александров за да отворим вратата. Отиваме у Т. А. Прозорецът на стаята му е отворен. Мислим, че го няма в къщи. Влади предлага да го подирим другаде. Казвам, че ние и сами, без него, можем да отворим вратата. Оти­ваме в квартирата. Хазяйката и квартирантите изпла­шени. Чукаме силно на вратата. Никой не се обажда. Решаваме да влезем през съседната стая — двете стаи се сношават с врата. За щастие тази врата се оказва отключена. Махваме гардероба пред нея и Атанас хва­ща дръжката на вратата да отвори, но цял разтреперан, тя не се отвори. Хващам аз дръжката и натискам. Сетих се, че вратата не се отваря, защото там е кушетката от стаята на Яворов. Натискам по-силно, вратата се отвори и аз виждам насреща си страшното лице на Яворов.

...Беше лунна нощ. Лицето извърнато срещу про­зореца, осветено от лунната светлина . . . Зад мене бя­ха Атанас, Влади и един от квартирантите. „Тук е...— извиквам и чувствувам как гласът ми трепери. Оти­вам при Пея, бутам го: „Пейо! Пейо!...“ — и усещам, че тялото му е студено. Запалиха електрическата лампа и виждам Пея в това положение: легнал на кушет­ката, главата му наклонена наляво, очите затворени, дясното му ухо пълно със съсирена кръв. Дясната ръ­ка сложена върху корема, а до нея — един голям ре­волвер. Лицето не изразява никаква особена силна мъка. Познава се, че е умрял моментално. Никакви конвулсии не личат. Краката му никак не са изкри­вени. Лявата ръка малко отпусната надолу. До нея стол, а на стола сложена чаша: на дъното някакъв бял прах. На масата едно писмо затворено (за Атанас) и две записки: да се измие чашата, понеже е пил отрова от нея, молба до следователя да не му се прави аутоп­сия, иска прошка от хазяйката и съквартирантите, за­дето им причинява неприятности.“

На другия ден — в петъка — Дора Габе и хазяйка­та преобличат мъртвеца с донесените от Тодор Алек­сандров четнически дрехи, за да се изпълни Яворовият завет.

Другото желание на поета да не му се нрави ау­топсия — също трябва да се изпълни. Тая грижа пое­ма Владимир Василев. Следствените власти едва се съгласяват.

Но и друга пречка: духовните власти не позволяват да бъде погребан по християнски, понеже е самоуби­ец... Отново ходатайства, молби, настоявания!

 Малко ли отстъпки сме правили досега! — отго­варя един от свещениците.

 Но той е голям поет.

 Известно е.

Тодор Александров прибавя:

— И македонски революционер!

Свещеникът се уплашва от резкия му тон и от пла­менния му поглед. Отстъпва.

Какво остава още? Да: тялото трябва да бъде изло­жено в старинната църква „Свети Георги“ — да го ви­дят гражданите за последен път.

 Където бе изложена Лора ли? — отсича свеще­никът. — Не може

Тодор Александров отново пламва. Зъбите му скръцват.

—   Добре, добре! Само да пренощува. Нали утре ще  го

погребвате?

Хазяйката и квартирантите са доволни, че тялото на Яворов ще бъде дигнато.

Слава богу — всичко е наред. Боян, Тодор и Владо отиват вечерта на гробищата, за да издействуват мяс­то при гроба на Лора.

Чиновникът клати глава:

— Не може! Съседното място е запазено от госпо­жа Екатерина Каравелова. Поискайте нейното съгласие.

Тежка задача... Кой би могъл да помогне! Да: професор Шишманов. Ще го помолят да отидат заедно при Рачо Славейков, който е близък на Лорината майка.

Предварително знаят, че нищо няма да излезе, понеже неговото отношение към човека Яворов им е известно. Въпреки това обаче намират д-р Шишманов и се опитват да склонят Рачо Славейков — може би ще ходатайствува пред Екатерина Каравелова.

Пенчовият брат почва да говори възбудено, гневно:

— И дума не може да става! Уверен съм, че мадам Каравелова няма да позволи. Пък и моето дълбоко убеждение е, че Яворов е убиец... Той е застрелял Лора, понеже искала да иде в Париж, като е викала и него... Господа, представете си, човек, който иска да се самоубие, ще има свой собствен револвер, а не да взема револвера от джеба на друг... Яворов е уби­ецът — това е моето най-дълбоко убеждение!

Тримата не се и опитват да разубедят озлобения сътрудник на вестник „Пряпорец“. Отиват си уверени, че на другия ден ще увещаят надзирателя на гроби­щата.

Боян и Владо пристигат по-рано в гробищната канцелария. Отново молби. Този път чиновникът се трогва и на свой риск отстъпва съседното място до гро­ба на Лора. Може би някога е учил наизуст стихотво­ренията на Яворов... Нека поетът бъде погребан до онази, която го е обичала толкова много. Екатерина Каравелова ще протестира, но тя не е откупила съ­седното място и няма право да го задържа ...

Най-после и това е уредено! Остава да пренесат тя­лото на Яворов в „Свети Георги“... Има да се пращат покани, телеграми, да се пишат надгробни слова ...

Трупът на поета е още в къщи. Двама поклонници на Яворовия талант — Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов, които през 1910 година стъкмиха „Българ­ската антология“ и отредиха широко място на негова­та поезия — тръгват към „Витошка“ № 34. Те са потресени от страшната новина и плахо се приближават до входа.

С дата 17. X. 1914 г. Дебелянов е написал спомена си, печатан през 1933 година в „Яворов лист“:

„Сякаш стражарят, поставен пред пътната врата, разбира мрачната тържественост на безмълвната теж­ка разлъка. Той ни пропуща мълком и ние възлизаме по каменните стълби тихо, сякаш се боим да не събу­дим някого. Посреща ни в коридора някогашният мой учител г. Ганев и ни показва стаята, в която Яворов доброволно се е успокоил.

— Искате да видите Пея, нали?

От тия думи вее толкова умиление, че ние неволно отвръщаме с плахи усмивки, в които има повече го­рест, отколкото би имало в несдържаните ридания.

В стаята е тихо и здрачно. Нищо не дава повод да се помисли, че последната минута е била страшна, без­умна. Той лежи в своя кивот така спокоен, тъй ху­бав в смъртта, че тягостното чувство на някакъв не­леп страх, което беше стиснало сърцето ни при влиза­не, неусетно се разлетява.

Една свещ гори над главата му и под трепетите на нейната светлина лицето му сякаш още живее и уст­ните му шепнат тихи думи . . .

Мълком, както сме дошли и стояли при него, ние из­лизаме и за дълго из шумната и светла улица все още го виждаме прострян в здрачната стая с четническите си дрехи, в тихо очакване да го отнесат там, дето злословията ще трябва да мълчат и дето тишината ще освети неговата невинност, несъмнена като страдания­та му.“

В своята книга „Затрупана София“ Кирил Христов пише:

„Съобщават ми от Министерството на просветата, че Яворов току-що се застрелял втори път. Като пред­седател на Българския писателски съюз аз отидох ту­такси у дома на улица „Витоша“ № 26, кръстопътя на улица „Солун“. Качвам се по една външна каменна стълба, на мястото на която сега е кафеджийният ма­газин „Арабия“; в първата стая наляво, до самата стъл­ба, с прозорец към улицата лежи, вече стъкмен, само­убилият се поет. Не бях разменил и няколко думи с мои колеги, които заварих там, иде Кръстев, отправя се към мене, подава ми ръка, задържа я дълго и каз­ва така, като че нищо не е нарушило приятелството ни: — Иди приготви надгробно слово. То трябва да бъ­де от тебе. Сторих го.“

Ковчегът с тялото на Яворов е пренесен в „Све­ти Крал“. До него са изправени братът, сестрите и зетят на покойния. Църквата е препълнена. Повече млади хора. От университета са: професорите Милетич, Шишманов, Михалчев, Младенов. Боян Пенев се готви да чете речта си, но преди това пита председателя на Македоно-одринската организация Матов:

 — Защо не присъствуват братствата със знамена­та си?

Това е невъзможно по политически съображения.

— Яворов заслужава да бъде погребан с развети знамена!

— Политиката . . . политиката ... — не се доизказва Матов.

Вестникът „Дневник“ пише на другия ден:

„Света Неделя“ не побира множеството, препълнен е целият тротоар от двете страни на южния вход. Го­сподин Боян Пенев, доцент в университета, държа прочувствена реч, в която описа в кратки черти живота на поета-революционер, както и неговата творческа дейност в областта на поезията. Артистът от Народния театър г. Вл. Николов издекламира част от Яворовото стихотворение „Нощ“.

От катедралата тялото на поета бе дигнато и носе­но от македонските революционери чак до гробищата. Шествието пълнеше булевард „Мария Луиза“. Забе­лязват се министърът на народната просвета г. Пешев, професорското тяло, множество студентки и студенти и други почитатели на Яворов.

Шествието за гробищата бе грамадно. Улица „Ма­рия Луиза“ бе буквално задръстена; трамваите и фай­тоните не можеха да циркулират.

На гроба на Яворов, който бе погребан до Лора Каравелова, г. Кирил Христов произнесе надгробна реч …

Мълчание.

Обкиченият с цветя ковчег е още върху влажната пръст. До него са изправени Яворовите роднини и приятели.

Лицето на Пея се чернее между белите хризанте­ми — лице на мъченик, страдалчески образ на ориенталец с дебели устни и орлов нос. Веждите са напълно сключени в последен размисъл върху човешката суета.

Ще държи ли някой друг надгробно слово? Попо­вете се озъртат, приготвени за последните молитви и песнопения.

И ето, че към гроба се отправя един мъж с небългарска физиономия.

Познат е само на професорите. Това е полякът Гжегожевски, филолог ориенталист, дошъл в България с научна цел.

Говори с много чувство, свързвайки съдбата на Ма­кедония с участта на Полша. На края се провиква на родния си език:

— Пред гроба на поета Яворов, борец за свобода­та на Македония, аз казвам, че неговата смърт е го­ляма загуба както за България, тъй за поробения пол­ски народ!

Боян Пенев е близък с Гжегожевски и след речта му отива при него.

Двамата се отдръпват: свещениците минават пред тях и се изправят до ковчега:

„Весечнааая памят . . .“

Писъци особено когато гробарите пущат с въжета ковчега.

Един от поповете хвърля буца пръст. Зловещ удар по капака. Изправените до гроба изпращачи протягат ръце за нови буци.

Затрополява отрязаната с лопати влажна земя. Гърми и заглъхва под пръстта ковчегът.

Натрупана е отгоре останалата земя.

Забиват най-после кръст — от скъпите: с резби и украшения, с металически релеф на Исуса, закован на кръста. Под нозете му — овал на плочка с надпис:

„Род. 1877 г.

ПЕЙО К. ЯВОРОВ

Поч. 16. X. 1914 г.“

Из книгата на Михаил Кремен "Романът на Яворов", 1972

Taзи година се навършват 100 години от смъртта на гениалния поет-революционер. В негова памет!