ОБАЯТЕЛНИЯТ (АСЕН ЗЛАТАРОВ) - СРЕЩИ С ВЪЗВИШЕНОТО - Д-Р ДОРА БЕНЕВА-НАЧЕВА

"СРЕЩИ С ВЪЗВИШЕНОТО", 1971 г.

Портрет

Години изминаха от деня 22 декември 1936 година, в който Асен Златаров, любимецът на всички жадни за исти­на, красота, правда и свобода, завърши земния си път — път, достоен за учудване и възторг, — но нито един от не­говите съвременници, който е бил в досег с цялостната му, хармонични личност, не е забравил големия мислител-философ, забележителния учен и хуманист, писател и публи­цист, нежния поет Аура, пламенния оратор-трибун, чове­ка, който цял живот целенасочено търсеше вечната хармо­ния между Истината, Доброто и Красотата.

Една от щастливите съвременници и от преданите уче­ници на Асен Златаров съм и аз и затова си позволявам да напиша тия страници за него, като по този начин изразявам почитта си към делото му и безкрайната си благодарност за всичко, което направи той за нас, младите.

Асен Златаров беше и остана до края на живота си всеотдаен приятел на младите, техен възпитател и закрилник. Безкрайна обич изпитваше той към утрешните строители на обществото. За него младежта беше упованието на утреш­ния ден, съкровищницата на човечеството, най-скъпата му радост, вяра и надежда. На тази младеж, която той беззаветно обичаше, посвети целия си деен живот, разнообразното си творчество, широките си духовни завоевания.

В едно посвещение той пише: «Дано тия, които идат след нас — и вие сте от тях, — заместят нашето безплодие с дело на хора, които знаят цената на живота: на целия живот. . .» Младежта, според Асен Златаров, трябва да осмисли своята велика роля в живота и да застане в челните редици на бор­ците за новия свят, да има идеали, които да отразяват жаж­дата за справедливост, за красота и мирно творчество — идеали, които винаги побеждават. Подхранваше сърцата на всички младежи с нравствени начала, устремяваше ги към чистота на помислите. Ратуваше утрешните граждани на ро­дината да бъдат със здрав дух в здраво тяло.

В незабравимите си здравни беседи той въставаше — с огромния си ръст на учен и възпитател — против изкуст­вения рай, против измамните блаженства, създавани от ни­котина, алкохола и хашиша. «Тези отрови — подчертаваше Асен Златаров — рушат тялото и духа на младежа, стават съдник и господар на младия организъм и го водят към без­плодие, към гибел. Само трезвата младеж може да се бори с младежки ентусиазъм за утрешния ден и да закърми в ду­шата си блянове, достойни за името човек».

Всяка лекция на Златаров му струваше много скъпо. Преди да излезе на катедрата, той много се вълнуваше. Ли­цето му бледнееше, ръцете му изстиваха. Често, някак из­винявайки се, казваше: «Не само ръцете — усещам как ця­лата област на сърцето ми изстива. Винаги се чувствувам като неподготвен ученик, който за първи път се явява на изпит.» Но когато излизаше на катедрата, когато започва­ше да говори и да подчертава мисълта с поривисти, отсече­ни движения на дясната ръка, никой не можеше да допус­не, че този магьосник на словото, когото всички със затаен дъх, запленени, слушаха, е бил няколко минути преди това безпомощен като малко дете.

Асен Златаров заедно с нашия именит писател Антон Страшимиров създаде народните университети. От млади години той тръгна, възторжен и неуморим, по градове и паланки, из цялата страна, за да сее просвета и да буди во­лите към дело. Не могат да се изброят изумителните по своя­та сила и всестранност на темите сказки из областта на нау­ката, философията, изкуството, литературата, на социоло­гията и икономиката. Като чуден ваятел той очерта обра­зите на нашите светли личности — Ботйов, Левски, Вазов, Яворов, Лилиев. . . По най-блестящ начин разкри пред слушателите и читателите делото на корифеите на световна­та литература и културна общественост — Толстой, Максим Горки, Ромен Ролан, Емил Зола, на своя любим учител Жан Жорес. . .

Със своите сказки, изнасяни пред препълнени с ентусиазирана, обичаща го публика зали, той създаде епоха. Бъл­гарската реч в устата на Асен Златаров беше цветиста, пла­менна, мъдра, увличаща и убеждаваща. Вдъхновеното му слово бе откровение, което галеше душата, окриляше воли­те. То бе зов за борба против гнилото, посредственото, болното, безличното. И затова го бяха нарекли «Златоустият».

От пътувания за сказки из страната той изпращаше кар­тички. В една от тях пишеше: «Поздрав от Плевен. Ходя като прогонен от рая и не мога да се начудя на ума си: защо ли е това апостолство». Нима трябва да се изтъква кому бе нужно това апостолство? То бе потребно на всички, на кои­то Асен Златаров озаряваше сърцето с истини, ума със зна­ния и волята със сила за подвиг. С пламенното си слово той превръщаше сивото битие на всекидневието — особено в провинцията — в незабравими празници. На това се дължи въздействието на обаятелната му личност върху слушате­лите. Всички възторжено го посрещаха, триумфално го из­пращаха с молба в очите: да не ги забравя, пак да ги посети.

Златаров се бореше вратите на университета и на оста­налите висши учебни заведения да бъдат еднакво отворени за всички жадни за наука, за знания младежи. «Да знаеш — значи да можеш» — казваше той. Златаров смяташе, че е не само културна повеля, а и държавна необходимост да се от­говори положително на устрема на младите към висшето образование. «България има нужда от просветени хора, защото великата мощ и благородството на науката посяват семена, които избуяват за обилна и плодоносна жътва.» Науката прави човека горд, свободен, силен. «Обладава­нето на научната истина увеличава мощта на човека, защо­то тя му помага да променя действителността и да я нагла­ся наспроти своите нужди. Науката трябва да се демокра­тизира, за да бъде хуманна, а не да има разрушителна си­ла: престъпно е учените да впрягат своите дарби в научни открития, които водят човечеството към изтребление и ги­бел».

Асен Златаров бе непримирим враг на насилието, на кръвопролитието, на войната. «Войната — изтъкваше той — е едно огромно петно за великото име човек, което носим, и нашите усилия, всичката наша воля, ум и енергия трябва да бъдат обзети само от девиза: «Никаква нова война!»

Златаров води борба против забраната студентите да ра­ботят по времето, когато следват. Мнозина от нас поради материални затруднения тайно работехме и живеехме под вечния страх, че нашето «престъпление» ще бъде открито и ще бъдем изхвърлени от университета. . . Един наш състудент медик беше дори години наред коминочистач.

Убеден привърженик на идеята за равни права на жени­те с мъжете, Златаров воюваше да се приемат еднакъв брой студенти и студентки, а не както беше установено: много по-малък брой студентки в сравнение със студентите. Той намираше, че студентките в интелектуалното си развитие са наравно със студентите, дори често ги превъзхождат с някои качества като прилежание, търпеливост, задълбоченост.

Асен Златаров се обяви решително и категорично срещу практиката да не се назначават жени асистентки (за жени професори и дума не можеше да става). И двамата негови асистенти бяха жени — Мария Андрейчева и Донка Калчева. Неведнъж съм чувала професор Златаров да казва, че те са му ценни, незаменими помощници.

Златаров води борба за приравняване със закон общест­вените права на жените с тези на мъжете, защото — казва­ше той — богатата рудница на женската душа, неподтискана от мрака на предразсъдъците, ще може да внесе своите съкровища за обогатяване и духовен разраст на човечество­то.

Асен Златаров рязко и недвусмислено се изказа против расизма. «Републиката на духа не признава раси, а само дарования и вярна служба на страната, в която се живее.» Борбата на хуманиста учен беше безкомпромисна. Докато той вдигаше глас в защита на евреите, друг наш професор скъса на изпит една от най-силните ни студентки, понеже не е арийка. . .

Златаров ни учеше да култивираме дарбите си, да бъдем амбициозни, но да не се поддаваме на ласкателство, което често може да стане пречка за напредъка ни. Ценеше дар­бата у всекиго, у когото я откриеше. Напътствуваше, на­сърчаваше, окриляше духа ни към творческа работа, по­магаше ни. Когато забелязваше и най-малък признак на суета, на главозамайване, сигнализираше. На тържестве­на вечер във Военния клуб по случай университетския праз­ник след моя успешна рецитация, предизвикала шумни ръкопляскания, получих от него картички, с които ме позд­равяваше («Браво, Доре! Едно момиче с душа») и съще­временно предупреждаваше да не се възгордея от успеха: «Какво си мислиш, Дора, като гледаш тия хора? Микро­би. . .», «... А Дора е весела, нали? Само да не забравя, че «славата» е като паркета: трябва голяма гимнастика, за да се тича по него. . .»

Той смяташе, че дарбата е скъп дар, даден на човека от природата, но че тя няма истинска цена, ако не бъде озаре­на от ясно определена цел, от челна идея, ако не бъде ос­мислена със системен, ползотворен труд. Златаров ратуваше за живот, в който трудът ще бъде за всекиго нравствено здра­ве. Всеки трябва да се стреми да остави нещо след себе си. Трудът за Асен Златаров беше върховно благо. «Аз самият — казваше той — с радост и приятна тревога живея при мисъл­та за предстоящата работа.» Той работеше интензивно и неуморно, забравил напълно своето лично «аз» — без пау­зи, без почивка. Обичаше работата, изпълняваше я — как­вато и да е тя — изискано и съвършено. Сам си беше конст­руирал радиоапарат и му се радваше като ученик.

Неговата неотлъчна спътница в живота, мъдрата, културната и прекрасна като човек Дуня (Евдокия), често с болка на душата казваше: «Надали има човек, поне в България, който да работи толкова много, колкото Ася». Златаров спе­ше малко, работеше до късно през нощта, сутрин ставаше рано, казвайки си като Рабиндранат Тагор: «Денят се раж­да отново. Той ми принадлежи за творчество и труд». Хра­неше се много нередовно. Когато го закачаха откъде черпи толкова сили, такава енергия, че издържа на голямото нерв­но напрежение, той отговаряше: «Храня се с обелки от ориз и не вкарвам в организма си много сол. Защо е нужно чо­век да си «досолява», както у нас правят мнозина, когато във всяка поета храна има сол. Смятам, че много хора бо­ледуват от този вреден навик». През време на яденето той правеше коректури или пишеше статия на някой нетърпеливец, който чакаше в съседната стая, за да грабне написа­ното с незасъхнало още мастило по хартията. И всичко това правеше даром, безвъзмездно, не за авторски хонорар.

Много често съм сварвала у тях учители. Към учители­те Асен Златаров хранеше голяма обич и уважение. Защото той смяташе, че тези скромни и често безименни труженици са излъчили от своята среда най-преданите, най-безкористните народни водители, впрегнали се в културна и общест­вена служба.

Златаров притежаваше чудната дарба да пише направо, без почти да прави след това поправки, да работи през вся­ко време на деня и нощта, и то при най-неподходящи за доб­ро настроение и поетическо вдъхновение условия. Той е на­писал двете си поетични творби «Цветя за него» и «Песен за нея» в едно тъмно таванско помещение в сградата на Дирекцията за прехраната (ДСГОП), където е бил мобили­зиран като специалист по време на Първата световна война.

Безкрайни бяха добротата му, отзивчивостта му към скърбите и нуждите на другите, неизчерпаемо търпението му. Той обичаше и тачеше човешкото в човека. В сърцето на Златаров нямаше място за омраза и мъст. За него хора­та бяха родени равни и с еднакви права за щастие в живота.

«Вярвайте в доброто у човека — съветваше ни той. — Обич с обич се купува. Пристъпвайте към човека с добри чувст­ва. Ако някой ви огорчи или обиди, помъчете се да разбе­рете какви обстоятелства са станали причина роденият до­бър човек да стане лош, зъл. Помъчете се да го извините и да му простите. Нека никога омразата не обсебва сърцето ви. Защото омразата разяжда душата, както ръждата ра­зяжда желязото. Бъдете смели и бойки въпреки всички бе­ди, които ви грозят. Докрай се борете за правдата!» Омра­зата беше за Златаров непознато чувство. «Знайте — каз­ваше той, — че така по-лесно ще живеете, отколкото ако у всеки човек виждате носител на зло, виждате враг.»

По природа Златаров беше скромен, деликатен човек. От крехката му, юношеска за годините фигура лъхаше нежност, доброта, сърдечност. Гласът му беше топъл, ласкав, успокояващ. Всеки по всяко време можеше да го намери в кабинета му на улица «Дунав», в аудиторията на университета, да го спре на улицата, да отиде у дома му, за да по­търси съвет и помощ. Понякога, изтощен до крайна степен, особено когато се завръщаше от провинцията след сказки, той мечтаеше за малко отмора, за кратко спокойствие. Но това мъничко благо не можеше да има освен през лятната ваканция, и то за кратко време.

Милостивото му, отзивчиво сърце пристъпваше към всекиго с обич. Беше сякаш приятел на всички. Непрекъсна­то правеше жертви за другите, и то така свенливо, така стес­нително, сякаш не той беше този, който правеше услуга, а нему я правеха. Влязох веднъж в кабинета му по химия на улица «Дунав». Кабинетът беше дълга стая с прозорци по цялата външна стена и професорът го наричаше «корабна каюта». През този ден в кабинета цареше неописуем студ. Пред незапалената печка бяха разпръснати въглища и трес­ки. Асен Златаров с палто и с шапка на главата, със свити крака под стола, с измръзнали от студ ръце пишеше. На учудения ми поглед той виновно се усмихна и каза: «Знаеш ли, не ме бива една печка да запаля. Мъчих се и не можах.» — «А защо бай Кръстан не я е запалил?» — «Родило му се де­тенце. Донесох дрешки за бебето и освободих Кръстан да си отиде в къщи. От това той беше много щастлив. . .» Та­къв беше Златаров: за себе си, за своето удобство нехае­ше.

Прочуто беше гостоприемството на семейство Дуня и Асен Златарови. В дома им, на улица «Върбица» 2, се уст­ройваха литературно-музикални вечери, на които се съби­раха хора на науката и на изкуството и студенти. На тези незабравими вечери се пееше, свиреше, рецитираше. Млади поети и белетристи четяха неиздадените си още творби. Днес мнозина от тези млади, даровити хора са по върховете на нашия културно-обществен живот и за техния възход Злата­ров има немалък дял.

Към медицината Златаров имаше голяма слабост. Той е искал да се учи за лекар, когато като младеж заминал с майка си за Женева. Но и усвоената от него в университета наука — химия и физика — има тясна връзка с медицината. Много често специалисти медици са се учудвали на негови­те всестранни познания, дори прозрения в тази област. За Златаров човекът, който се посвещава на такава възвишена, благородна професия, трябва да бъде изключителна личност, притежаваща ценни добродетели и широка култура. Поне­же медицината е една от най-сложните и най-обширните дисциплини, лекарят не трябва да се ограничава само с това, което се учи в университета, а е необходимо да получи все­странни познания, защото «всичко научено извън не е в повече». Лекарят трябва да има голяма ерудиция и да прите­жава пълното съзнание, че болният доверчиво, с упование слага в ръцете му най-скъпото благо, което има — своя жи­вот. «За да изпълните достойно върховния си дълг като ле­чители — казваше той, — необходимо е да напуснете уни­верситета със солидни познания, знаещи и можещи. И никога да не забравяте, че пред себе си нямате болести, а има­те болни хора. Пристъпвайте към болния освен със знания и с обич, като към най-близък човек — като към роден брат. Намерите ли пътя към сърцето на страдащия, ще постиг­нете желаното изцеление — това, което властно повелява лекарският ви дълг.»

Асен Златаров носеше дълбоко в съзнанието си чувство­то за дълг и за голямата отговорност, която той има към нас — неговите ученици, към «тоя рояк на младост, свят на палавост, на възторзи и увлечения, свят на самонадея­ност». Когато идваше с нас, студентите, на излети, ние слу­шахме да ни говори неща, които вълнуваха младежките ни души. С чудната вещина на сърцеведец той вдъхваше вяра в собствените ни сили, учеше ни да гледаме с упование в бъдещето, да служим безкористно и честно на нашата хуба­ва родина.

Но и ние, младите, го обичахме. Обичахме го заради вя­рата, която той имаше в нас, заради грижовното разчист­ване пътя ни към дело в живота, заради усилията му да до­бием духовна здравина. С жар и увлечение той ни разказва­ше колко красота има в живота, стига човек да умее да я вижда, и колко много творчески сили дремят у всекиго. Вед­нъж ми каза: «Когато отидеш някога в Париж, застани на Площад дьо ла Конкорд и наблюдавай живота. Така ще нау­чиш повече, отколкото ако прочетеш двеста книги, затво­рена в кабинета си.» Обаче имаше и друго: не беше необхо­димо човек да отива чак на големия парижки площад; достатъчно беше да побеседва с Асен Златаров, за да научи повече, отколкото при прочитането на двеста книги. Така богата бе духовната съкровищница на Златаров.

Той обичаше до болка родината си, твърдо вярваше в силите и творческите възможности на българския народ. При пътуванията си в чужбина той се обаждаше на близките си с писма, пълни с носталгия по родината, по София. В едно писмо от Париж, където бе изпратен на научна командиров­ка от университета за един семестър той пише: «. . . въпре­ки всичко това голямо, което всеки ден ме вълнува тука, в сърцето ми кипи болка по България: тъгувам за лаборато­рията, за лекциите си, за студентите си, за всички скъпи в нея мои близки и искам по-скоро да се свърши тоя филм тука и да си се прибера». Обичаше той и своята София с ней­ната примамна Витоша. Почти във всяка картичка, изпращана при пътуванията му из страната, той споменаваше за това. «Нищо хубаво от Сливен, из дето ви пращам поздрав! Се пак нашата София си е най-доброто: хвана ме носталгия по нея» (2. V. 1922). «Нищо хубаво във Варна, Дора: от София по-убаво нема. Седим тука и скучаем» (19. VII. 1927)-

Любим му беше сегашният булевард «Руски», по който обичаше да минава привечер на връщане от университета, да се смеси с «гмежа от хора», движещ се сам, леко приведен, углъбен в себе си, или пък с приятеля си, друг наш любим професор — биолога д-р Методи Попов. Почти всеки обед се отбиваше за малко и в сладкарница «Цар Освободител» (ъгъла булевард «Руски» — улица «Раковски»), където го очакваха неговите приятели — хора на науката, литерату­рата, изкуствата: писатели, поети, музиканти, художници... Сядаше край една маса с Елин Пелин, Александър Балабанов, Йордан Йовков, Георги Райчев, Теодор Траянов, Люд­мил Стоянов, Добри Немиров, Константин Гълъбов. . .

Асен Златаров — роден беззаветно, честно и безкорист­но да служи на живота, на народа си в името на благото на човека, чрез науката и изкуството, беше много често огор­чаван от «ограничените, духовно слепите, чуждите на пови­ците на живота». Тези негови завистници и врагове не бяха малко. Те го огорчаваха непрекъснато, не бяха дорасли до неговия ръст, не можеха, по-право не искаха, да признаят многоликостта на неговата изключително надарена личност. И с жлъч подхвърляха: «Поет в химията и химик в поезията». Тези нападки, разбира се, съвсем не отговаряха на истина­та. В света на строгите научни дисциплини прозата и пое­зията бяха за Асен Златаров едно неделимо цяло, те хармонично се съчетаваха и допълваха едно друго. И в това бе­ше голямата мощ на цялата Златарова личност, на неговия универсален ум. . .

Няма да пиша тук за всеобщото му признание като чо­век с необикновена ерудиция, чието име на учен надхвър­ляше пределите на България; това ще сторят другаде по-компетентни от мене хора. Искам да кажа само няколко ду­ми какво беше за нас, студентите, негови ученици, професо­рът по химия д-р Асен Златаров.

Той изнасяше лекции повече от двадесет часа седмично. Златаров не беше сух догматик, формалист, застанал там горе, на катедрата, чужд и недостъпен за нас, тъпчещ глави­те ни с безлични формули и теории. С поетичното си слово той даваше живот на сухата материя. Безжизнените фор­мули оживяваха, добиваха багра и блясък, неусетно се вмък­ваха в съзнанието ни като живи същества, ставаха близ­ки и разбираеми за нас, лесно ги запаметявахме. И до днес си спомням лекцията му за отровите, специално за арсена. Наред с формулите и научните обяснения за арсена Асен Златаров възкреси епохата на Борджиите — времето, ко­гато са живели високопоставените жени отровителки. Об­лечени в атлаз, брокат и шумяща коприна, те шествуваха пред очите ни, гордо вдигнали глави, с коси, увенчани с диадеми, окичени с перли и брилянти, тържествуващи от успеха на пъклените си планове, носещи разруха и смърт. . .

И благодарение на тази «поезия в химията» лекциите на професор Златаров, вместо да бъдат отегчителни и скуч­ни, се превръщаха в истински чакани празници. Нищо странно тогава, че тези лекции по химия привличаха безброй слу­шатели външни лица от всички възрасти, включително хо­ра, които нямаха нищо общо с тази наука. Амфитеатралната аудитория се огъваше от наплива на слушателите. Пъте­ката между чиновете беше така задръстена от народ, че Зла­таров с мъка си пробиваше път, за да стигне до катедрата.

Във всекидневния живот Златаров беше непрактичен, доверчив, беззащитен. При една среща на улицата той беше силно смутен и огорчен до дъното на душата си. Бяха го викали на два пъти в данъчното управление, за да си пла­ти определения му данък занятие като лекар!. . . «Предс­тави си — каза ми той, — когато обясних на чиновника, че не съм доктор по медицината, той грубо ми отговори: «На мене ли ще ги разправяш тия? Нали виждам, че пред името ти пише: доктор. . .»

Но никога не бях го виждала толкова покрусен, толко­ва разнищен, както след излизането на книгата му «В стра­ната на Съветите». Тъмни сили бяха го разкарвали в полицията, проявявали бяха към него грубост и бяха му подхвър­ляли неоснователни нападки и обвинения.

Колкото безпомощен бе Златаров при защитата на свои­те собствени интереси, толкова неповторимо смел ставаше, когато трябваше да се бори с ония, които са скарани с исти­ната и с човещината. Тогава той се превръщаше в безпоща­ден изобличител на лъжата и насилието. Изправен на три­буната, смел и вдъхновен, той изричаше думи, които пора­зяваха със своята правдивост и нравствена красота, думи, които жигосваха, падаха като огнен дъжд и жупел върху гузните съвести. Незабравима остава речта му, която държа в Народния театър по време на юбилея на Антон Страшимиров през есента на 1931 година и с която нанесе зашеме­тяващ удар срещу тиранията и мракобесието. Златаров не се побоя никога за себе си, макар добре да знаеше, че тази негова смелост няма да му размине току-така и че неговите врагове ще му стоварят обвинения за деяния, които той ни­кога не е в състояние да извърши.

Жизненият път на Асен Златаров беше и ще остане дос­тоен за подражание. Той премина като метеор през нашата съвременност и озари с чудната си светлина всичко, до кое­то се докосна. Асен Златаров си отиде в разцвета на своите сили, едва петдесет и една годишен. А той проектираше да даде още много. Все мислеше, че не е достатъчно това, което е сторил. Работеше в областта на рака, замисляше редица научни трудове и литературни творби. (Известно е, че като продължение на «Цветя за него» и «Песен за нея» Аура бе написал и поемата в проза «Нарцис», която обаче в огор­чението си от несправедливи подмятания бе унищожил). Но пламенната му натура, напрегнатият свръхсилите труд, беззаветното и честно служене на човека, грижата за без­бройните човешки съдби, която носеше на слабите си плещи, подкопаха крехкото му здраве. Когато близките му, обез­покоени от бързото му отслабване и побледняване, го моле­ха да помисли малко и за собственото си здраве, той ги пог­леждаше с кротките си очи и с блага усмивка на одухотвореното си лице отговаряше: «Не мога да се отделя от любимите си занятия, от любимото си работно място, от университета, от студентите. . .»

Когато най-после замина за операция във Виена, беше вече късно, твърде късно. Положението му беше безнадежд­но. Но неумолимият закон на медицината «да се опита, да се направи нещо до последния дъх на болния» е наложил да се извършат последователно две тежки операции за рак на стомаха. След извършения преглед професор Ранци и неговите асистенти, поразени от състоянието на пациента, с удивление запитали моята сестра и зет ми Толчеви, които са го придружавали в болницата — как е било възможно при това крайно изтощение на организма Златаров да е мо­гъл до последния момент да се движи, да работи и дори да чете лекции. Но за тези, които го познаваха отблизо, беше ясно, че издръжливостта му се е дължала на неговата духовна мощ. Тази духовна мощ е допринесла също да изтър­пи той нечовешките страдания, които е понасял стоически до последния си ден.

При леглото му непрекъснато са дежурили поред сестра ми Катя и вярната му другарка Дуня, която във Виена е жи­вяла у Толчеви. Със сълзи на очи сестра ми разказваше: «Скъпият ни приятел и духовен баща, нашият кум Асен Златаров, умря като истински мъченик. В началото, въпре­ки че знаеше диагнозата си — рак на стомаха, — се тешеше с мисълта, че ако положението му е безнадеждно, лекарите не биха го измъчвали така жестоко. Той понесе с достойн­ство и кротост двете тежки операции, мъчителните манипу­лации след операциите и неколкократните преливания на кръв.»

Въпреки непоносимите страдания финият, тънък ху­мор — негова характерна черта — не го е напускал до пос­ледния му час. Когато при постъпването в болницата му об­лекли униформената болнична пижама, Златаров с усмив­ка казал: «Няма вече Асен Златаров. Аз съм само едно чис­ло, един номер от многото други номера тук. . .»

Когато медицинската сестра на име Филомена (име, кое­то значи — целомъдрена) го е взела на ръце като малко де­те — дотолкова той е бил вече стопен, — помъчил се да се усмихне и казал: «Сега аз лежа в обятията на целомъдрие­то».

След неколкократното преливане на кръв той пак се по­шегувал. Безпомощно мърдайки сухите си, напукани уст­ни, с угаснал глас промълвил: «Не е ли тъжно, че днес со­циалистът Златаров изпи кръвчицата на един беден виенс­ки работник. . .»

Страшно се измъчвал при мисълта какво ще правят лю­бимите му студенти, щом той не може да изнася лекциите си. Но накрая се утешавал, казвайки на сестра ми: «Запом­ни, Катя, на този свят незаменими хора няма. Няма и излиш­ни хора. . .»

До последния си дъх Златаров всеотдайно и достойно се бори за своите идеали и остана верен на себе си, като до­каза с личния си пример правотата на своето верую, че — всеки човек се ражда с великото предназначение да бъде творец на живота, да остави диря след себе си, да прави всич­ко в името на истината, доброто и красотата. Той посвети целия си живот в откриване и култивиране на всичко прек­расно, което дреме дълбоко в недрата на отделната личност, на обществото, на народа, на човечеството.

С цялата си благородна душа и чисто сърце Асен Злата­ров дълбоко вярваше в светлия утрешен ден. Вярваше, че тези, които идват след него, младежите, ще извършат твор­чески подвизи, защото те са избраниците, които ще намерят Елагабал, камъка на вечната истина. . .

След смъртта на Асен Златаров смел български шофьор пренесе с колата си през мразовитите декемврийски дни и нощи бездиханното тяло от Виена в София. Хиляден народ, покрусен от злата вест, се стече да изпрати до вечното жи­лище тленните останки на човека с нетленния дух, ободрил с чудната си светлина всичко, до което са се пръснали ней­ните лъчи.

Над гробището падаше нощ. Запалени факли осветяваха скръбните лица, по които блещукаха сълзи. Сложиха при Асен Златаров донесените от любимия Зелин родна пръст и китка здравец. Когато спускаха ковчега в чернозема, всич­ки коленичиха със сведени глави. Настана тържествено мъл­чание, нарушавано само от ридания. Но изведнъж хълцанията се смесиха със стройните звуци на «Жив е той, жив е. . .» С факлите в ръце, любимата на Асен Златаров мла­деж в някакъв екстаз отдаваше с тази песен последна почит на своя учител.

. . . Изминаха много години от тази разтърсваща душата нощ на прощаването. На гроба на Златаров, близо до църквата, няма паметник, няма украси. Само плачеща върба, като тези върби, които обграждат вилата в Зелин, е свела тъжни клони досами земята и е обгърнала с майчинска прегръдка глъхналото, тихо място, където намери покой немирният борчески дух на Златаров. До него почи­ва вярната му другарка, неизменната спътница в живота, Дуня.

Сега, когато са изминали повече от три десетилетия от загубата на Асен Златаров, особено живо чувствуваме, че времето, този най-верен съдник за величието на духа, каза своята тежка дума: Светлият лик на Асен Златаров ще при­дружава вечно нашия народ в неспирния му възход към чо­вечност, красота, мир и светлина. Тези, що идват след него и вървят с неговия завет, доказват на дело истините, които той проповядваше през живота си и които остави като ярко знаме след себе си, като пътеводна звезда за поколенията.

1936

Епизоди

«Искате спомени?...»

По времето на студентството ми, според тогавашния оби­чай, имах албум «Pour souvenir», в който мои близки впис­ваха по нещо «за спомен». Поднесох го и на професор Асен Златаров, който с характерния си равен почерк вписа в него цели единадесет страници — «Из «Елагабал» — книга на светлината.

Този текст бе предхождан от две страници «посвещение» Ето го.

«Искате спомени, драга госпожице Дора? Не се ли бои­те от тях? Иска се смелост, за да се справим със спомените: те са като привидения и често изневиделица връхлитат. . . А понякога спомените пречат на нашия път. . . а връщане назад няма. . .

И се пак, тая малка книжка ми е дадена — и ще се дава — за написване спомен и аз ще трябва да се подчиня.

Какво да ви напиша? По времето на Ронсар в албумите се пишеха галантни сонети и мадригали и тогава тия албуми са имали своята цена. Ние днес не умеем нищо хубаво да напра­вим: дори хубава лъжа сме неспособни да кажем! А истини­те ни не струват нищо: няма живот в тях, та камо ли красо­та. . . Дано тия, които идат след нас — и вие сте от тях, — заместят нашето безплодие с дело на хора, които знаят цената на живота: на целия живот. . .

И тогава мъртвите листа на нашите дни съвсем ще из­бледнеят и това, което Аура ще ви напише, не ще буди нищо в сърцата. . . Нели?

Защото Елагабал други ще го наме­рят.

София, 12, VII. 921

Ас. Златаров»

«. . . спомени. . . Не се ли боите от тях?. . .»

Не, не се боя от спомените!

Не се боя да възкреся в паметта си онова, което е било, защото това минало звучи като настояще, като непреходна действителност, като трайна същност.

Защото с предаването на тези спомени изпълнявам един дълг към Асен Златаров — мислителя, поета, човека, — който цял живот устремено се домогваше до вечната хармо­ния между истината, доброто и красотата.

Без страх възкресявам спомените за този, който вярваше, че тези, които идват след него — по-младите, — ще създадат планини от чудеса и ще намерят камъка на вечната истина — Елагабал. . .

Ще пиша, защото пророческите думи на Асен Златаров се сбъдват. С това ще изпълня едно върховно задължение на признателност и благодарност за всичко, което направи Златаров за нас, идващите след него, вървящите по него­вия път.

Така страниците на неговата мъдра житейска повест не само никога няма да избледнеят, но ще засияят още по-ярко в ореола на пророческото прозрение.

Сърцето на Асен Златаров остава вечно пламтящ факел, който като при щафета ще се предава от поколение на поко­ление по широкия друм към необозримото бъдеще.

«Искате спомени?»

— Да, искаме спомени. […]

«Къс злато...»

През студентските ни години често се уреждаха концер­ти, четения, забави — обикновено във връзка с някой праз­ник, а понякога и без специален случай.

Някои факултети уреждаха тези скъпи за нас празненст­ва самостоятелно. Често пъти обаче те се уреждаха съвмест­но от два или три факултета, които за целта обединяваха усилията си.

Спомням си един такъв концерт, уреден заедно от хими­ците и естествениците. Група студенти ме поканиха да взе­ма участие с рецитация. Отказах поради това, че на другия ден имах тежък изпит по анатомия. Парламентьорите смет­наха тази причина за неоснователна и недоволни си отидо­ха. Успокоена, че лесно се отървах, отворих атласите по анатомия, за да готвя изпита си.

Не мина много време, майка ми се втурна в стаята и въз­будено ми каза:

— Търси те професор Златаров. Иска да говори с тебе.

Действително до нея израсна, като изневиделица, са­мият Асен Златаров. Усмихнат и някак стеснително-виновно ми каза:

— Дойдох да те склоня да вземеш участие в концерта, уреден от химиците и естествениците довечера във Военния клуб.

Започнах активна съпротива. Казах му, че това ми е абсолютно невъзможно: утре имам решаващ за моето следване изпит — по анатомия.

Ала и на него този довод му се видя несъстоятелен.

Асен Златаров скръсти ръце на гърди в знак на молба. Наклони се леко напред — негов характерен маниер — и продължи:

— Но ти си добро дете и няма да откажеш на стария си учител и наставник, дошъл на крака, да ти се моли, нели?

Майка ми също взе страната на Асен Златаров. Явно, всичко бе против мене.

— Добре — отговорих му, — ще дойда при едно условие: ще кажа едно-едничко стихотворение и веднага след това ще се върна в къщи.

Вечерта излязох на ярко осветения подиум във Военния клуб пред младата ентусиазирана публика, предимно сту­денти. Личаха на първите редове и някои наши професори: Методи Попов — биолог, Петър Петков (литературен псев­доним — Петър Осоговец) — естественик, и други.

Назад, встрани, изправен до една колона в залата, про­фесор Златаров одобрително ми кимна с глава.

След като изпълних обещаното стихотворение, изтичах до гардероба да се облека и да си тръгна. Но група студен­ти ме спряха на вратата и не ми позволиха да изляза.

Ето че пак дойде Асен Златаров — говорил бе вече с тях — и започна пак да ме увещава: да изляза на бис.

— Едничко още — каза той. — Виж как ти се молят де­цата и как ти се радват. . .

Повлечена бях от няколко ръце и качена на подиума.

Доволен и тоя път от победата си, Асен Златаров сед­на на първия ред и с леко наклонена на една страна глава, заслуша.

Казах заглавието на това, което щях да рецитирам:

— «Къс злато» — из «Цветя за него» от. . . Аура.

Златаров трепна. Погледна ме с изненада, с учудване и смут. След това понечи да стане и да избяга от салона. Но аз започнах веднага и той остана на мястото си.

Когато свърших, Асен Златаров дойде при мене, поздра­ви ме и заканвайки ми се с пръст, каза:

— Бива ли така да ме излагаш? Всички са си помислили, че аз съм те уговарял и молил толкова много, за да рецити­раш моя работа.

Скромността на Асен Златаров беше извънредно голяма, понякога отиваше до крайност. Той имаше в характера си нещо свенливо, чисто, почти детско.

В отговор на обвинението му обясних на Златаров, че не със зла умисъл съм му «погодила този номер», въпреки че го заслужава, понеже той не удържа даденото свое обещание: да изпълня само едно-единствено стихотворение и да си отида. За бис избрах негова творба, понеже бях уверена, че ще зарадвам учениците му, когато чуят слова, написани от любимия им професор д-р Асен Златаров.

«Ще дойде време...»

Минаха шестте години на студентството. Държах вече държавния си изпит, когато дойде при мене прислужникът на професор д-р Асен Златаров и ми каза, че професорът ме вика. Отидох в кабинета и Златаров ме посрещна с ду­мите:

— Пет минути остават още до получаването на доктор­ската ти диплома. Смятам, че можеш вече да издадеш едно томче твои стихове. Време е те да видят бял свят. Лично аз ще напиша такъв предговор, че младежта ще ги чете и дек­ламира. И ще видиш, че ще ги харесат повече от моите «Цве­тя за него» и «Песен за нея». . .

Останах поласкана от високата оценка и от вярата на Златаров в сигурен успех на моите стихове, на които сама не давах голяма цена.

Занесох му тетрадката със стиховете и потънах в тревога­та за последните изпити.

Току-що ги бях свършила, когато една вечер спешно ме повикаха при тежко болен стар човек. Живееше на улица «Опълченска», в схлупена къщичка със своята баба. Бяха от Македония.

Болният беше с висока температура. Бълнуваше. При­зоваваше бога, викаше бабата, а мене ме молеше да го спа­ся:

—   Сака ми се, сине, още да поживея!. . .

Предписах му, каквото ме бяха учили в университета. Успокоих бабата, като се мъчех сама да изглеждам спокой­на и авторитетна. А всъщност бях много неспокойна. Вър­нах се в къщи и цяла нощ не мигнах от тревога. Спомних си, че още през първия семестър професор Киркович ни казва­ше: «При висока температура у старите хора на първо мяс­то поддържайте сърцето им».

Безпокойството ми не мина незабелязано от майка ми.

Майка ми бе останала вдовица в разцвета на младостта си, едва двадесет и седем годишна. Баща ми, капитан Стан­ко Бенев, умира при злополука на тридесет и две годишна възраст и я оставя без средства с три невръстни деца. Тя бе посветила на нас, своите деца сираци, целия си деен жи­вот, стигащ до саможертва. Загуби едничкия си син, Борис, деветнадесетгодишен, на фронта в самия край на войната — 1918 година. Сестра ми, Катя, се омъжи рано и майка ми бе останала само с мене.

По отношение на мен тя бе особено зорка. Неотменно и с обич следеше всяка моя стъпка, вживявайки се в проявите ми като човек, медик, член на обществото, в което живеем. Честната й, борческа натура не допускаше проява на слабост и страх пред препятствията от моя страна, стъписване пред затрудненията на хората. Тя се стараеше да създаде у ме­не култ към истината, към доброто, към възвишеното.

Виждайки моите тревоги за болния старец, тя ме запита:

— Даде ли му нещо за сърцето? Ако си му дала, не се безпокой.

— Дадох — отговорих аз, — ала все пак, ако умре дя­дото, какво ще правя?

Още не разсъмнало, в шест часа сутринта, аз обикалях къщата на болния, потисната от плахост. Дебнех да разбе­ра какво е станало с него.

Вратата се отвори. Излезе бабата и взе да шета. Значи дядото не беше умрял. . . Добила кураж, аз се отправих към отворената врата.

Дядото седеше на одъра със скръстени крака и шумно сърбаше сутрешното си кафе. Засмяна до уши, понечих да вляза, но бабата ме дръпна и кротко, но категорично ми рече:

— Немой, черко, не влизай. Дедото не иска ти да го леку­ваш. Дойде нощеска наш близък и като чу името ти, каза, че те знае — нещо си пояла на театрото, писала си още разни едни таквие. И дедото като викна: «Откъде ми я доведе та­зи докторка, дето носи по три дини под една мишка?» Неке те, не сака те. . .

Действително тогава не се гледаше с добро око на лека­ри, които не си гледат само медицината.

«Уж лекари — казваха, — а пък несериозни хора: не си гледат докторлъка, ами се занимават с разни странични, глупави неща: пеят, свирят, театро играят, сказки дър­жат. . .»

Тези съображения на хората — утрешни мои пациенти — ме накараха мене, младия лекар, да отида веднага при про­фесор Златаров и да го помоля да отложим печатането на сбирката, докато си създам име на добър, солиден лекар.

Той ме изслуша мълчаливо, помълча малко и ми отгово­ри:

— Добре, щом си решила така — така да бъде. Но ще ти кажа следното: «Ще дойде време, когато ти ще се нало­жиш като добър лекар, но тогава мене няма да ме има и никой няма да ти напише такъв правдив предговор, какъвто аз бих ти написал». . .

Златаров излезе прав. И понякога дълбоко съжалявам за решението, което взех тогава. . . Не защото нашата пое­зия загуби нещо от това. Не, разбира се. Но ако не бях про­пуснала любезната готовност на учителя си, може би нямаше да се промъква от време на време мисълта, че едва ли не съм допуснала една голяма празнота в живота си.

Край морето

Асен Златаров обожаваше морето и се радваше като дете на малкото време през лятната ваканция, когато щеше да има възможността да отиде със семейството си във Варна. Двете лета, които прекарахме заедно със семейство Златарови на брега на Черно море, остават незабравими за всички ни, които имахме досег с човека Златаров.

Освободен от лекции в университета, от сказки в София и цяла България, от служебни задължения, далеч от несп­раведливостите и огорченията в столицата, той се радваше на семейството, на приятелите си, на слънцето, на морето, на всичко, което беше близо до сърцето му.

Сутрин рано, с появяването на ултравиолетовите лъчи, цялата компания се събирахме на плажа и прекарвахме там до обяд. Асен Златаров вдъхновено и с увлечение ни гово­реше за тайните на морското дъно, за този приказен свят на мълчанието, за целебната мощ на слънцето и морето. Поня­кога, излегнал се на пясъка, мълчаливо и унесено съзерца­ваше хоризонта, морската шир, където се мяркаха силуети на кораби, оставяйки след себе си сребърни пътеки.

Когато влезеше в морето, Златаров бе палав като дете. Беше се научил да се гмурка. Ние от брега брояхме колко дълго време ще може да издържи. Забавляваха ни неговите майсторски акробатични премятания сред вълните. Всич­ки се радвахме, че от ден на ден умората изчезваше от лице­то и силите му се възстановяваха.

Дуня не влизаше във водата. Тя седеше на пясъка бли­зо до брега с малкия бебо — сега вече д-р Светозар Ас. Зла­таров — и с по-голямото си момче Асен (д-р Асен Ас. Зла­таров). Тя постоянно се молеше на възрастния Асен — про­фесор Златаров — да се пази. Той разбираше тревогата й и никога не влизаше навътре в морето.

Ние пък, младите, не се спирахме пред опасностите. Специално аз вършех лудории, присъщи на младостта. Навлизах навътре в морето за ужас на Дуня. Когато се от­далечавах много от брега, тя казвала на професора: «Ася, викай Дора да се връща. Ако се удави, как ще отговаряме пред майка й!» А аз, плувайки надалеч, от време на време се извръщах и съзирах Асен Златаров, изправен на самия бряг, безпомощно да маха с ръце, да ме вика да се връщам. По това време бях изживяла първото си сърдечно разо­чарование и в тази борба с вълните получавах някакво чув­ство за сила. Така се справях с болката, която ми беше причинило това разочарование.

Когато се завръщах към брега, отдалеч още виждах как Асен Златаров ми се заканва с пръст и се мъчи да се покаже строг — нещо, което никога не му се удаваше:

— Това е за последен път! Ще пишем на майка ти и ще те върнем в София!

Понякога слизахме от «кьошковете» в града.

Една вечер отидохме в бирария «Грозд», близо до Морс­ката градина. Управата беше ангажирала група унгарски артисти. Те изнасяха весела, динамична програма, на която публиката живо реагираше. Последен номер изпълняваше млада темпераментна унгарка, облечена в сребърно майо. Тя пееше, танцуваше и накрая си избираше някой по-възрастен посетител. Правеше му въздушни целувки и му се обясняваше в любов.

Нашата компания беше насядала в първите редове. По липса на място сложиха допълнителен стол съвсем близо до естрадата, на който седна Дино Божков (преводачът на кни­гите на Григорий Петров, специално на прочутата му книга «В страната на белите лилии», с предговор от Асен Златаров). Божков бе сърдечен приятел на семейство Златарови. Ху­бав възрастен мъж, с побелели коси, стеснителен и скромен като момиче.

Когато унгарската артистка избираше обекта за любов­ните си излияния, Асен Златаров, който истински се забав­ляваше, й махна с ръка и й посочи с пръст Божков. Божков не забеляза това и продължаваше да следи с интерес на кого ще падне изборът. Певицата, разбрала жеста на Златаров, стремително се хвърли към Божков, падна на колене пред него, отправи му целувки.

Когато Божков разбра, че тези бурни чувства са насоче­ни към неговата скромна особа, лицето му пламна. Скочи от стола, объркан и уплашен, и понечи да избяга. Цялата публика се заливаше от смях. Най-много се смееше Злата­ров, който продължаваше да сочи с пръст Божков.

Божков се обърна за помощ към нас. . .

Видя развеселеното лице на приятеля си, видя ръката му, която още продължаваше да го сочи. Съзирайки недоу­мяващата физиономия на Божков, помислихме, че той ще ни се разсърди много. Но за наша изненада, разбрал безобид­ната шега на приятеля си, той мило му се усмихна. Закани му се с пръст и седна на стола под бурните ръкопляскания на развеселилата се публика.

Така в повишено настроение, в смях и закачки напуснахме бирария «Грозд». Нощта бе лунна. Не ни се прибираше още по домовете. Асен Златаров предложи да минем през Морската градина.

Нощта беше тиха, ясна. Минахме през една алея, която сплетените клони на вековните дървета правеха съвсем тъм­на. В този късен час тя беше пуста. Само тук-там се забе­лязваха сгушени влюбени двойки.

Когато излязохме от тъмната алея, изведнъж ни заляха потоци светлина. Бяхме като заслепени. Пред нас се раз­криваше пленителна картина. Лунният блясък беше пос­ребрил морето. Въздухът ухаеше на водорасли и рози.

Златаров притвори очи и промълви:

— Каква приказна нощ! Пълна с очарование! Вижте Луната. Знаете ли, че ще дойде ден, когато влюбените няма само да въздишат по нея, а и ще правят срещите си там го­ре. И това пътуване до Луната ще бъде нещо обикновено. Идните поколения ща завладеят Луната, космоса. Какво ли не биха могли да сторят тия, които идват след нас! Планини от чудеса. . .

Грисената кашица

Златаров имаше много топло отношение към децата си. Спомням си една трогателно мила картина през нашето ле­туване във Варна.

Бяхме в двора на вилата, където квартируваха Зла­тарови. Нежният баща Асен Златаров бе взел на коленете си малкия Светозарчо — «Бебо» — и го хранеше с грисена кашица, като едновременно четеше на малката ни компания, насядала около масата в градината, от ръкописа на неиздадения си още роман «В града на любовта».

Детето надуваше бузичките си, плюеше и пръскаше нао­коло си пръски от грис, като се смееше с тънкото си гласче. Златаров грижливо избърсваше изцапаните детски бузички и устничките, а също и опръскания ръкопис и продъл­жаваше, усмихнат, търпеливо да храни детето и да чете от ръкописа. По лицето му се разливаше безкрайна доброта.

Ние също се усмихвахме и без да се разсейваме от тази семейна картина, продължавахме да следим с будно внима­ние преживелиците и мислите на Златаров, отразени така релефно, по златаровски топло и мъдро, в този — останал за съжаление единствен — негов роман.

Контрабандно снабдяване с очила

Обсебен напълно от работата си и от грижите за другите, Асен Златаров не разполагаше абсолютно с никакво време да се погрижи за своите лични работи, дори за собственото си здраве.

Наближаваше петдесет години, а още не си служеше с очила. През 1934 година на няколко пъти ми се оплака, че започнал да вижда вече мъгляво при близко гледане. Ясно е, трябва да дойда да ме прегледаш и да ми да­деш рецепта за очила. Но кога?. . . Не намирам нито мину­та свободно време. До гуша съм затънал в разни ангажи­менти. . .

 Една вечер с моя съпруг до късно бяхме на гости у се­мейство Златарови. Четиримата — Дуня, професорът, моят другар и аз — седяхме в голямата стая. Тя бе постлана с пъстроцветен български килим, на който не можеш да за­държиш задълго погледа си: толкова ярки, сияещи, живо преплитащи се, дори танцуващи бяха цветовете, че човек получаваше леко замайване.

Двете с Дуня седяхме на дивана и си говорехме. Тя с бол­ка ми довери, че е много обезпокоена за здравето на Ася. Напоследък се чувствувал отпаднал — отслабнал и поблед­нял. Все не намира време да се консултира с някой лекар, а това е съвсем необходимо вече.

Насреща ни, пред една маса, върху която имаше разт­ворена книга, двамата мъже обсъждаха някакъв въпрос от областта на науката и техниката.

С изненада съзрях нещо необичайно на носа на Асен Зла­таров. Това бяха малки, детски очила, които крайно неус­тойчиво се крепяха там като две кацнали пеперудки. С една­та си ръка Златаров напразно се мъчеше да ги закрепи, а с другата показваше нещо в книгата. Отдалечаваше се и се приближаваше към страниците. Явно беше, че и с тези очи­ла той не виждаше добре.

Аз се изсмях гласно. В миг Златаров смъкна очилата, скри ги в джоба си и каза на мъжа ми:

— Жоре, Дорето сигурно се смее на очилата ми. . .

Ние с Дуня отидохме при тях и Златаров смутено, като някое виновно дете, хванато в грешка, започна да се оправ­дава:

— Нали знаеш, Доре, че все се канех да дойда при тебе за очила. Но не намирах време. . . Минавайки покрай един оптически магазин, влязох вътре и те ме украсиха с тези очила — направо, без лекарски преглед и рецепта. Вярно е, че са малки и не мога да ги закрепя, пък и не виж­дам много ясно с тях. Ала какво да се прави — за себе си никога не намирам време. . . Нямам време дори да умра — шегуваше се той.

Из книгата на "Срещи с възвишеното" Албум спомени на Д-р Дора Бенева-Начева, Изд. "Народна младеж", София, 1971

Подготвил: КРИСТИАН КОВАЧЕВ