ИСКАМЕ ВЪЗМЕЗДИЕ!
Никога
българският чернозем, напоен с толкова много сълзи и кърви, не е приемал
по-достоен свой син от Никола Василев Ракитин. Защото тоя вдъхновен певец беше
син на селото и му остана верен: той пя за черните угари и тучните ниви,пя за
многото неволя и малкото радости на влюбения в земята си и всякога отруден
селянин, пя за Балкана и Черно море, за Вит и Дунавската ширина и пя с
призванието на поет и сърцето на дете.
Ракитин бе
истински поет: поет не само в песните, но и в живота си. Тоя кротък човек беше
одарен само с доброта и той имаше за хората благата усмивка и приятелски
протегнатата ръка на едно рядко величие у нас: величието на безкористната и
честна служба в делото на духа и народното труженичество. Скромен, без всяко
позьорство, той не мечтаеше за много почести, за шумен живот, за охолства и
синекури, а привързан към провинцията, верен на своите приятели, всякога
вдъхновен, черпеше укрепа във виденията на красота и правда, които можеше да
съзре навсякъде, и везеше своята поезия с трогателната вяра, че служи на своята
земя и своя народ. И когато користта, сплетнята, дребнавото честолюбие и
хитрият кариеризъм посегнаха към него и му отнеха тая вяра в красотата и в
цената на делото, което върши, Ракитин изгуби устои и се олюля . . .
За нас, които познаваме Ракитин не само
като поет, а и като човек, беше чудовищна мълвата, която хлевоусто се понесе,
че видни лица, поставени да бдят за честината
и доброчестината на тая изстрадала от
правди страна, са дръзнали да
припишат Ракитину деяния на родоoтстъпничество и
корист! Кой зъл дух можа да измисли това идиотско обвинение! Трябва наистина да
си загубил всяко чувство за истина и отговорност, за да можеш така глупашки или така ехидно да
хвърлиш срещу един Ракитин такива тежки обвинения!
Други на негово място би погледнал с пренебрежителна усмивка на подобни
подозрения, защото ще знае, че тяхната абсурдност само ще увреди на авторите
им. Но Ракитин бе дете: той постъпи като поет и от тая сплетня отрови своята
вяра във всичко хубаво, което му е давало смелост да работи и да твори, и той
падна духом, преломи своите нравствени сили за живот и изгуби равновесие. Той
се почувствува обграден от могъщи зли сили, срещу които неговото доверчиво и
чисто сърце бе неспособно и слабо да води борба. Защото той не познаваше
хулата, заканата, злоезичието, мъстта. Неговата доброта стана негова казън. И
свърши със себе си, почувствувал се безпомощен и слаб.
Голяма е нашата скръб. Голяма, защото загубихме един високо даровит човек,
който крепеше и даваше човешки облик на нацията и земята ни. Голяма е нашата
скръб, защото Ракитин завърши по такъв страшен начин със себе си и остави върху
името на България една голяма рана, която не ще престане да струи кръв и да
носи болка! Голяма е тая скръб, защото още еднъж блесна с жестока свирепост
една грозна наша действителност: как добрите, честните, даровитите у нас са
изложени на удари и гинат безпомощни, оклеветени и подгонени ... И затова, за
да стихне от малко поне нашата болка, за да може трагедията, която Ракитин понесе
и която не е първа у нас, да послужи като едно сепване, като едно прояснение в
замъгления поглед на тия, които трябва да бдят, защото държат в ръцете си
кормилото на народните съдбини, ние искаме пълна, незабавна анкета на
всичко това, което доведе Ракитин до неговото страшно решение. За честта на
България, за честта на тия, които творят българската духовна култура, това
трябва да стане! Защото, ако всичко това се размине само ей-така, с няколко
вестникарски статии и едно официално комюнике, което нищо не говори, а само
прави още по-мрачна нашата общественост, ние загубваме всяка вяра в правда и
истина за тая злочеста България! Не бива да има ненаказани за сторени зли дела,
користни замисли и оглушала съвест, каквото място и да заемат в обществената
йерархия: иначе ще дадем пример, че стига да принадлежиш към дадено съсловие,
което си е присвоило правото да не бъде за нищо критикувано, и тогава всички
деяния ти са позволени. Ако това е така, аз моля и мене да запишат при
белязаните за родоотстъпничество и предателство, защото само така съвестта ми и
болката ми, които крещят в смут и огорчение, щом спомня изцъклените очи на
Ракитина (ах, как благо, как кротко той гледаше . . .), ще намерят отмалко
поне успокоение!
1934
Искаме възмездие!
Тази статия, посветена на трагичната смърт на писателя Н. В. Ракитин, е
поместена във в. „Литературен глас“, г. VI, бр. 234, 13. V. 1934 (стр. 2),
целият „В памет на Ник. В. Ракитин“. Н. В. Ракитин, обвинен от някои тогавашни
военни, че като директор на къщите-музеи в Плевен се е поставил в служба на
чужда държава, на 2. V. 1934, пътувайки с влака Плевен—София, се хвърля от него
в един от тунелите и загива. Статията на Златаров е избягнала ударите на цензурата,
тъй като излиза няколко дни преди военнофашисткия преврат на 19
май 1934,.
веднага след който бе въведен „контрол върху печата“. На престъплението срещу
дълбокочовечния поет е посветена и статията на Златаров „Неговата трагедия“, поместена
във в. „Дума на българските писатели“, бр. 3, от 9. XII.
1934. Ракитин се самоубива почти точно една година, след като е бил чествуван
в Плевен (на 30. IV. 1933) 25-годишният му писателски юбилей. Златаров се е
откликнал на това събитие със статията „Един от малцината“. Статията „Искаме
възмездие“ даваме по екземпляра в архива на Златаров, в който са отбелязани
редица поправки с ръката на автора.
Асен Златаров, Избрани произведения, 1975
Подготви: Кристиан Ковачев
Няма коментари:
Публикуване на коментар