ИЗ ЕДИН ЖИВОТ - МЕМОАРИ, ДНЕВНИЦИ, ПИСМА - ИВАН МЕШЕКОВ

"ИЗ ЕДИН ЖИВОТ..."

АСЕН ЗЛАТАРОВ

В една от редките срещи и разходки с Антон Страшимиров по „Цар Освободител“ до Борисовата градина той се разкри пред мене като съперник на Асен Златаров: кой  от двамата е изнесъл по-много публични сказки в градовете и селата на България. С Антон ме запозна неговият млад съ­трудник от „Ведрина“ Илийчо Волен, като ме заведе у дома на Страшимиров. Значи, срещата, за която е дума, е била към 1929 -1930 г. Антон ме уверяваше, че единствен му съперничи Асен Златаров по броя не само на публичните сказ­ки, но и по масовото посещение на сказките, по броя на гра­довете и селата, гдето ги е изнасял. Антон Страшимиров, както му бе навикът, на всяка крачка се поспирваше и страстно убеждаваше събеседника си — в случая мен, — че няма в България общественик (оратор), включително и Асен Златаров, който да се сравни с него, с Антон, камо ли да го надминава по изнесените публични сказки. Не помня точно цифрата — към три-четири хиляди сказки в над две хиляди села, от градовете всички до един, а в някои по десет-двадесет сказки. Постепенно в разговора си Антон се разпали на тая тема: съперничеството му с Асен Златаров, тоя тъй любим популярен сказчик, че неочаквано ги видях двамата сравнени в едно симпатично съперничество като първи, единствени писатели-общественици с най-голяма популярност всред на­шето общество, прониквали и до най-затънтеното селско читалище у нас. Това ревниво оспорване на бай Антон, че има в България само един — Асен Златаров, — който бил „пре­тендирал“, че го надминавал по сказките, ме изненада и по­рази. Тогава и двамата ги видях и почувствувах (без никога да кажа на Асен за това) като единствени достойни съперници, популяризатори на знания, на обществено-политическа, културна и научна мисъл чрез живото слово.

Няма сега да преценявам тая им всепризната дейност от­към ораторска дарба, откъм обществено полезната и научната страна на знанията, откъм прогресивната мисъл и идеите за времето си чрез масовата просвета. Нито бих желал да сведа тия две крупни личности на оратори-сказчици към други по-млади техни следовници, станали по това време банални, особено на темите „Яворов и Лора“, „Поезията и любовта на Димчо Дебелянов“, на всякакви интригуващи теми (за брака и любовта и пр.), без с това да искам да подценя сказките на някои други. Сега няма значение и философско-научната критика на Тодор Павлов, която той все по това време правеше в книгите си върху „натурфилософската“ насока в трудовете на Асен Златаров — с нищо тая остра кри­тика, както и несериозните подмятания на „Златорог“ не на­маляваха интереса към Асен Златаров като сказчик, учен и писател. Неговото обаяние на най-деен общественик-писател „социалист“ растеше и в столицата, и в провинцията.

За обаятелната личност, щедро подпомагаща, отзивчива до себеотрицание, като писател, който никога не издигна преграда дори пред непознат, готов да подаде ръка на по-малкия свой брат, говори случаят с неговия „Предговор“, на­печатан в моята студия: „Яворов, поет богоборец“, 1931 г. Без да сме запознати, само като е следил литературните ми прояви в левите списания, в прогресивните литературни вестници като начеващ литературен критик, току-що доброволно напуснал сп. „Златорог“ — още в първата ни лична среща го помолих да прочете ръкописа ми „Яворов поет богоборец“. Той веднага се съгласи, взе ръкописа и подир три-четири дни ми го върна заедно с писмо — предговор към студията. Това писмо пазя като скъпа реликва от тоя мой литературен брат (не „събрат“), който сам преценил от как­во се нуждае студията ми — от неговата гореща препоръка пред читателя. Студията напечатах като свое издание. Кол­кото тя и да бе зле набрана в печатницата „Бр.Миладинови“ и още по-зле коригирана, но благодарение на неговия пред­говор тя получи в печата най-много отзиви и рецензии от другите ми книги (над 40). Като му поднасях екземпляра на студията с надпис и благодарност, той вече я прелиствал на някоя будка, изложена за продажба, и ме запита: „Проме­няли ли сте текста на ръкописа, който прочетох?“ Обясних му, че съм прибавил в началото статия „Критикът като артист“, защото тя е от принципиално значение, за мене като автор, за да се разгранича от социологическата критика на­пример на Г. Бакалов и други. Може би са го смутили раз­сипаните букви на цяла страница (още в рамката върху машината) и неопитното мое коригиране, но нищо не ми каза. Поздрави ме и ми пожела успех.

Колкото и да желаех лично литературно общуване, за което нямаше вече пречка, аз отбягвах да му отнемем вре­мето в кабинета и дори на масата в сладкарница „Цар Осво­бодител“ — от стеснение, че още не съм заслужил неговата приятелска близост на виден професор и учен. […]

Докато бях в средата на сътрудниците на „Златорог“ (1926—1928), преди да се сближим с Асен Златаров, се възму­щавах от отрицателното отношение на редакцията и повечето сътрудници към „Песни за нея“ и „Цветя за него“, към обществено-културната, политическата и научната му дейност. И още в „Трудово-спътническата литература“ (в „Естетическата насока в „Златорог“) аз според силите си защитих Златаров наред с други големи прогресивни писатели, отричани и под­ценявани от „Златорог“.

А на погребението му един между голямото множество поклонници в траурното шествие, които проливаха сълзи, бях и аз...

Като честна неподкупна писателска личност аз го сравня­вам само с Йордан Йовков.

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ