ДВАЙСЕТ ДНИ НА ГОСТИ - ИЗ КНИГАТА НА МИХАИЛ КРЕМЕН "РОМАНЪТ НА ЯВОРОВ", 1972

ДВАЙСЕТ ДНИ НА ГОСТИ

Тъща ми бе почистила навсякъде като пред голям празник: ще ни гостува Яворов!

Дълго мислихме къде ще спи. Нямахме свободно легло, а да набавим нов креват, трябваше да го поста­вим в гостната и да я загрозим.

Затуй реших да предложа на Пейо канапето в ра­ботната ми стая. То бе същото, което ми служеше за легло на булевард „Фердинанд“ 66, когато пишех сту­дията „В полите на Витоша“ и нейните критици“.

Тогава Яворов ме бе запитал:

— Къде спиш?

— На това канапе.

— Побираш ли се?

— А бе какво да ти кажа ...

— Аз не бих могъл — нозете ми ще стърчат навън.

Обсъждахме и въпроса за яденето. Понеже Яворов получаваше напоследък „обща храна“ в болницата и апетитът му бе добър, решихме да готвим домашни яс­тия: трябва да почувствува разликата и да забрави болничната атмосфера.

Файтонът спря пред нашия дом на „Патриарх Ев­тимий“ номер 100. Помогнах на Пея да слезе, улових го подръка и бавно се изкачихме до площадката на пър­вия етаж. Яворов се облягаше на мен и с крак опипва­ше каменните стъпала.

Горе, пред входа, ни чакаха всички.

— Добре сте ни дошли, господин Яворов! — му по­даде ръка майката на жена ми.

Той не видя десницата й. Засмя се:

— Турците казват, „гечмиш ола!“, което значи — не се връщай там, отдето си дошъл ...

— Няма да се върнете в болницата! Стойте у дома, колкото искате!

— Не, мамо — каза Дора. — Господин Яворов ще живее тук, докато наближи времето за операция …

— И пак ще се върне тук! — рече майката.

— Много мило! — се усмихна Пейо. — Обаче след като ме оперират, смятам да отида, т. е. да ме заведат във Виена при някой професор ...

Тя продължи:

— Допущам, че ще ви бъде удобно при нас. Деца­та ще ви правят компания. Конка е най-свободна.

— Конка ли? Къде е Конка?

— Ето я. Тя ви подава ръка.

Яворов стисна ръчичката й.

И другите балдъзи го поздравиха.

Заведох Пея в кабинета. Дора ни последва.

— Ето канапето — на него ще спиш. Помниш ли, че го намираше късо?

— Ще се побера — каза той. — В Македония съм спал и на по-неудобни легла! А често върху слама, в пещери, пък даже и в калта. Комфорт има само на гро­бищата ...

— Стига си се шегувал, Пейо! — го смъмрах, посоч­вайки му канапето. — Седни и почакай. Ний се храним в кухнята. Ще идваш там за обед и вечеря, а закуска­та ще ти носим тук.

— Не, драги Михо! Не искам да ме гледат децата как търся устата си с вилицата и лъжицата. Има ли маса наблизо?

— Ето я, но е малка.

Дора придръпна масичката към канапето. Яворов я усети с коленете си.

Той сне коприненото шалче и го сложи върху нея. Но веднага го надипли и го прибра в джоба на бал­тона си.

— Сувенир — каза той на френски и млъкна.

Когато жена ми излезе, реших да му покажа обста­новката. Посочих му библиотеката, заведох го до еркера, влязохме в гостната. Подигнах широкия капак на хармониума, седнах на специалния наведен стол и за­свирих.

Яворов слушаше, облегнат върху рамката на врата­та. Той мълчеше. Когато свърших, необмислено му предложих да изсвиря и Реквиема от Моцарт:

— Помниш ли, Пейо? Лора беше в Париж ...

Яворов се развълнува. Спрях по средата, упреквай­ки се мълком за моето неблагоразумие.

Върнахме се в кабинета.

Дорината майка слагаше върху постланата с бяла кърпа масичка чиния с гозба и хляб. Мълчаливо из­лезе.

— Ти върви да обядваш! — ми каза Пейо.

— Можеш ли сам да се храниш?

— Поизцапвам се от чорбалати манджи. Туй как­во е?

— Кокошка с ориз.

Оставих го, притваряйки вратата.

В кухнята говорихме за новото положение. Когато са свободни от училище, децата ще стоят при Яворов, ще му четат каквото поиска, но никога вестници! Да кажат, че не купуваме. Въобще да бъдат внимателни и да си отиват, когато го посещават приятели.

Обедът завърши.

— Сега едно кафе! Нали, господин Яворов? — го за­пита Дорината майка.

— Няма да откажа. В болницата бях зажъднял за кафе.

В туй време пристигна Тодор Александров. Донесе отвън студ. Казах му, че Пейо току-що е обядвал.

— Заедно ще пиете кафе.

— Ще стоя малко. Може би той ще иска да си по­легне.

Но македонският революционер остана повече от три часа. Какво са си приказвали, не знам. И при след­ващите посещения той ме молеше да го оставя наса­ме с Яворов.

Отиде си чак надвечер.

Слизайки по стълбите, отдолу го посрещна доктор Кръстев. Поговориха си нещо. Усетих, че се отнася за мен. А може би се лъжех?

Не! Когато професорът влизаше при Пея, от вратата на салона се показа Дора. Кръстев я поздрави, усмихнат, но усетих, че в тая любезност се криеше ня­каква затаена мисъл.

... Тогава ми се виждаше много естествено Яворов да живее у дома. Не ми минаваше и през ум, че тако­ва съжителство е неудобно и че хората ще го изтъл­куват зле.

На отиване професорът ми каза многозначително:

— Не е лесно да се гледа болен човек! Яворов ще остане у вас само няколко дни, докато му намерим квартира. Не бива да главоболи семейството ви. Пък това струва и пари ...

— Дето са шест, там са и седем! — отвърнах. — Ня­ма да ни тежи. Искам да се чувствува като при свои. Той има сега нужда от това!

— Знам, но все пак ...

В коридора се опитах да го убедя:

— Никъде Яворов няма да намери такъв уют ...

— В краен случай да остане тук, докато се върне в болницата. Ако пък му намерим стая другаде, ще го преместим и преди това.

— Не, не, господин Кръстев! — молех от горната площадка.

— Ще видим.

Той хвърли сянка върху радостта ми. Предадох на жена си думите на Кръстев. Тя нищо не отговори, но усетих, че не беше изненадана.

Влязох в кабинета.

— Пейо, ти не можа да си полегнеш ...

— Има време: какво ще правя през дългата зимна нощ? Не ми се спи!

Върнах се замислен. Какво ли бяха му говорили Кръстев и Тодор Александров, та изведнъж се про­мени?

Когато го взех от болницата, в първите минути Яво­ров беше весел и щастлив: напущаше болничната об­становка, излизаше на бял свят и се приютяваше у хо­ра, които ще се грижат за него! А сега: „Не ми се спи“ ...

Как е прекарал нощта, разбрах на другата сутрин: турял си нозете върху облегалката на канапето, ста­вал, разхождал се, пушил цигара след цигара ...

И въпреки това:

— Много добре ... много добре ... всичко е хуба­во ...

Настроението му се разведри чак следобед, когато при него влезе Асен Златаров.

Седнахме срещу Пея. Той се бе загърнал с балтона си, чиято кадифена яка закриваше голия му врат. Бе остриган в болницата ниско — не беше онзи Яворов с вълнистата коса и с перчема досам веждата. Лявото му око бе затворено, а дясното гледаше открито, без да вижда. Беше понапълнял, което го правеше да прили­ча по-скоро на новобранец, отколкото на писател. Пое­тичното у него се проявяваше в шеговития блясък на игрословието и в онази нова жизнерадост, дошла при съприкосновение с близката, но обърнала гърба си към него смърт. Веселото му настроение идваше навяр­но и от туй, че той бе изкупил греховете си и сега му предстоеше нов, ободрителен живот. Сякаш някакъв товар се бе смъкнал от плещите му — като че смъртта на Лора и куршумът в сляпото око бяха му донесли с трагичната си развръзка едно разрешение, едно успоко­ение, едно освежително разведряване на препълнената с ослепителни светкавици семейна атмосфера.

По-късно Асен Златаров бе писал:

„У Кремен виждах три или четири пъти Яворов. Той беше така „изцерен“ от станалото, че за него ние не говорехме.“

...А приказвахме за списание „Дума“, и за туй, че първата книжка ще закъснее, но че абонатите няма да загубят: кое списание освен „Българска сбирка“ е излизало редовно?

Паскалев печаташе реклами, обещаваше едно изящно издание от 40 коли, а в края на годината — без­платна премия от три книги: „Джон Ръскин и религия­та на красотата“ от А. де ла Ситерси, „Севастополски разкази“ от Толстой и „Македонски спомени“ от П. К. Яворов ...

В присъствието на Асен Златаров и пред мен Пейо се възхищаваше от заглавието „Религията на красота­та“ — единственото упование на всекиго, бил той обик­новен човек, или творец.

— Спомняш ли си, Пейо — каза Асен с притворени очи, — какво беше писал в специалния лист на „Столичното журналистическо дружество“?... То беше много отдавна. Струва ми се, през 1909 година. Помолиха ме да дам нещо за конкурса на со­фийските красавици.

— Тогава Лора неправилно получи втора премия! — запротестирах, поменавайки неблагоразумно това име.

— Защо да е неправилно! Правилно! Правилно! На вкус и цвет... — млъкна Пейо, загръщайки се в бал­тона.

Туй го стори вероятно, за да прикрие вълнението си.

Златаров, чиято памет бе изумителна, започна:

— „Чужд ми е класическият идеал за женската кра­сота, който бе някога въплътен в мрамор. Само музи­ката може да улови безплътните видения на днешния човек. В ясното утро на цивилизацията красотата е би­ла видима. Сега помръкват слънцата на всички култо­ве — и в здрача на приближаващата вечер ние можем само да чувствуваме. Затова в древността красотата беше физически дар, а днес е душевна способност едно Изкуство ... Жената е длъжна да бъде хубава и когато не е, причината е само в нейното неумение!“

— Как можа да го запомниш бе, Златарче! — по­хвали декламатора Яворов. — Пет години оттогава! Аз, който съм го писал, не бих могъл и половината да ре­цитирам.

— Хубавите работи лесно помня. Например — „Же­ната е длъжна да бъде красива“ ... е един бисер, а „когато не е, причината е само в нейното неумение“... втори. Твоето мнение за красотата е огърлица от би­сери.

— Не ме карай да се червя! Поне кажи „броеница от кехлибари“, та да ти повярвам . ..

Златаров се усмихна:

— Кехлибарена броеница... Не, драги поете! Твое­то изкуство е огърлица от бисери!

— Красота! — въздъхна Яворов. — Заслужава да живееш само за нея ...

Асен добави:

— И за гражданския дълг.

— И за освобождението на Македония! — тихо до­пълних.

Яворов повторно въздъхна:

— Дали ще бъда жив да я видя свободна ...

Златаров го успокои:

— Когато се върнеш от Виена и ти допълниш спо­мените си за Отвъд, ще я видиш чрез тях освободена за втори път ...

— Чул те господ! Но мисля, че нито ще прогледам, нито ще пиша спомени, нито пък ще получим някога земята на Гоце Делчев... В болницата Тодор Алек­сандров ми разправи за новата независима политика на организацията. Той упорито вярва в освобождението на Македония и с туй ми вдъхва надежда. Ободрих се. А тук, у Кремен, съм още по-обнадежден, защото се на­спивам добре.

Позвъни се. Пристигна Паскалев.

— Гечмиш ола! — поздрави той Пея и седна до не­го. Заговори направо за списанието и после — за „паричните средства“.

Яворов го попита:

— Ще мога ли по-късно да сключа при тебе заем, и то за по-големичка сума, та кога дойде време за Вие­на, да има с какво да пътувам и живея там?

— Лесна работа. Имаш ли сега засега       нужда от пари?

— Не! — отговорих вместо Пея. — Той ще живее у дома като в пансион. Не му трябват пари.

— И Тодор ми обеща — отвърна Яворов спокой­но.— Да са живи приятели.

Разговорът продължи до вечерта. Запалих лампата. Донесоха кафе. И в тази уютна обстановка поетът из­глеждаше честит.

Всеки се пазеше да не засегне нещастието:      като         че ли нямаше изживени бури, като да бе туй среща меж­ду жизнерадостни приятели, които мечтаят за хубави дни. Яворов ни питаше какво става в театъра.

Асен обясни:

— Говори се, че ще станат промени. Министърът на просвещението натоварил началника на културното от­деление, Кравков, да приготви нов правилник за На­родния театър.

— Нов ли? ... — се учуди Яворов. — Какво ли ще измудри тоя канцеларски плъх ...

— Артистичният секретар щял да се занимава само с администрацията ...

— Значи, нещо като писар? ... Ха-ха-ха!

Смехът на Пея бе по-скоро язвителен, отколкото ве­сел. От него бликаше и възмущение, и подигравка, и възбуда. Ала спокойствието надви.

— Ще объркат театъра, синковците! — каза той за­грижено. — Когато при друго правителство поема от­ново длъжността си, ще го оправя! Дано дотогава ако не с двете, поне с едното око прогледам.

 — Виенските лекари ще ти помогнат и ти пак ще работиш като преди! — го утеши Златаров. — Ах, за­що не следвах медицина ... Сам щях да те излекувам.

Паскалев обясни:

— Ти от младини мечтаеше да станеш доктор ...

— И сега съм доктор, но по химия, по биохимия!

— И като такъв ще си полезен! — го помилва по ко­ляното Яворов. — Имаш златна професия: утешител ...

На отиване, в коридора, и двамата ме посъветваха да не оставям Пея самичък. Те щели да идват от вре­ме на време, но нека и ние го развличаме.

— За тая цел съм определил най-малката си балдъза. Тя е наивно дете. Още от по-рано Яворов се при­върза към нея. Наричаше я шеговито „Конка-коконка“, а сега „Конка-иконка“ ... Не берете грижа.

Изпроводих ги до улицата. Вън бушуваше снежна виелица. Те потънаха в нея.

Как е прекарал Яворов и тая нощ, разбрах чак на обед, когато се върнах от гимназията. Ставал само ве­днъж — да пуши. След две-три цигари — отново заспал.

Следобед пристигна Димитър Бабев.

Тоя скромен търговец с дебелите смръщени вежди, с набръчканото чело и вхлътналите бузи — сякаш пре­ждевременно остарял от грижи за нашата литерату­ра — бе вече започнал списанието си, което назова по тогавашна мода с тъжното есенно заглавие „Листо­пад“ ... Редакторът му бащински се грижеше за Яворов, макар да бе от него само две години по-млад. Той имаше смелостта да пише каквото мисли и неговото есенно списание бе малка трибуна за признати и не­признати таланти. То бе кошер за работливи пчели, чиято царица бе щедра и раздаваше меда си с майчина обич на малобройните листопадни абонати. Как свързваше двата края безпаричният редактор, никой не раз­бра: списанието продължи да излиза и постигаше цел­та си. В него взе участие и Яворов с прекрасната си ха­рактеристика за актьора Ганчев. Тя бе печатана в сеп­темврийската книжка — два месеца преди поетът да се застреля:

„Христо Ганчев живее в спомена на ония, които бя­ха негови познати, с образа на мил човек, добър граж­данин и отличен българин. Като всички големи арти­сти той бе артист само на сцената — както жрецът е жрец само пред жертвеника, когато говори за своя бог или слуша неговите вдъхновения. В спомена на публи­ката, пред която твори, той е едно самобитно дарова­ние, след което остана една зеяща празнина. Защото той бе от ония, които се раждат такива, а не дру­ги — които се раждат научени тъй, а не инак, — които идват на земята да дадат определено нещо и да си отидат. Може на нашата сцена да виждаме и да ви­дим мнозина даровити хора, но друг Ганчев нямаме — и няма да го имаме никога вече.“

Когато заведох Бабев при неговия доскорошен съ­трудник, Яворов го позна по басовия, възгъгнив глас, минал сякаш през сухо гърло и запушен нос.

Пейо си подаде ръката:

— Седни тук, до мен. А така!

Бабев започна направо:

— Чу ли за промените в Народния театър?

— Не ме интересува ..,

— Иван Д. Иванов — той каза Диванов — е увол­нен и на негово място идва друго диване — доктор Ди­митър Страшимиров, когото Пенчо Славейков нарече „оскубана в акъла сврака“…

Яворов се позасмя:

— Пенчо бе остроумен, но хаплив — никой не мо­жеше да му излезе насреща! Да не попаднеш в зъби­те му.

Редакторът на „Листопад“ продължи:

— На твоето място пък — кой мислиш? — Коста Мутафов ...

 И двамата са добри. Ще управляват театъра как да е. Не вярвам да снемат „Когато гръм удари“ ... A propros: как върви пиесата ми?

Вместо да му отговори, Бабев извади от джоба си „Листопад“ и прочете:

— „Яворов уволниха от театъра — защо? Защото ние сме страната на чудесии. И още по-големи чудесии ще видим тия дни в театъра, когато ще стане извест­но кой ще го замести. Партизанството и бюрократизмът отдавна се канеха да минат прага на тая светиня на из­куството. Няколко чифта нечестиви и нечисти ръце са се вече протегнали да настанят и тия отвратителни го­сти на топло. На добър час! И не ни е чудно: нели сме страна на чудесии?“

Пейо му каза:

— Радвам се, че си възприел моето „нели“! То ще се въведе полека-лека.

По тоя начин Яворов отмести въпроса и не проду­ма нищо за промените в театъра.

Мъченическото лице на Бабев се проясни от това „нели“:

— Благодаря ти, Пейо. Но ще повторя: няколко не­честиви и нечисти ръце са се протегнали да ти вземат мястото. На добър им час!

— Така е било и тъй ще си остане... — въздъхна Яворов. — Не го взимай присърце!

Разговорът продължи, но вече на друга тема — за „дребните писатели“. В „Учителски вестник“ бяха на­рекли Константин Мутафова „някой си“. Съобщих то­ва, но Яворов се възмути:

— Някой си ли? ... Как може да се обижда един писател, какъвто и да е той! Няма дребен, няма едър писател! Има труженици на перото. Всички са необхо­дими за нашата бедна книжнина!

— Не е бедна тя, щом има един Ботев и един Яво­ров! — патетично заяви Бабев.

— Моля ти се, не ме туряй наред с Ботев!

— Знам, че си скромен, ала не бива да се подценя­ваш! Не ти — другите ще съдят за твоите стихове и драми ...

— Малцина одобриха „В полите на Витоша“. Ето — и „Когато гръм удари“ удари на камък. Критиците не я харесаха.

— Остави, Пейо, критиците! Гледай публиката! — се обадих.

— Много от зрителите се влияят, особено тези, кои­то нямат собствено мнение.

Бабев се надигна:

— Яворе, дълго стоях. Страх ме е да не се умориш от многото приказки.

— Идвай по-често, брат — се изправи Пейо. — Дръж ме в течение на всичко. Доведи някога и булката си.

Много пъти бях мислил и неведнъж съм се питал — какво е нужно, за да станеш значителен писател? Яво­ров ми загатна в Мюнхен на излизане от катедралата: „Духовна сила, несломим характер, смелост, упоритост, вяра в себе си! ...“

От това, което ми говори веднъж през време на го­стуването си, запомних следните негови мисли, които ще предам с мои думи:

— За да станеш голям писател, се искат много ра­боти, но преди всичко — крилато въображение, неизтощима любознателност, дар за наблюдение, усет към езика, любов към народа и неговото творчество, към миналото, настоящето и бъдещето на България. Да бъ­деш безпощаден към себе си, да имаш собствен стил, мисълта ти да е самобитна — да си единствен в стра­ната си и да обогатиш нейната духовна съкровищница поне с една ценна книга ...

— Ех, Пейо! Колко е трудно това за обикновения писател! Може ли той да стигне високите снежни вър­хове, когато няма сили да се изкачи до тях? Щом дар­бите му са незначителни, ще си остане в низините… Няма по-тежка участ от тази на малкия писател. Особено когато осъзнае, че е такъв... Мнозина се прими­ряват и тъкмо това е тяхната злочестина — жестокият жребий, подхвърлената от несправедливото провидение милостиня и нездравият живот под гъстата сянка на духом великите... Колко е страшно, когато искаш да си нещо, а се чувствуваш малоценен, нищожен, изли­шен!

Яворов ме изслуша спокойно. След това ми каза, че моите доводи са прекалени, неуместни, себеунизяващи. Желаейки да ме насърчи, припомни ми множест­вото писатели преди и след Освобождението, които — без да са ботевци, вазовци, славейковци — обогатиха нашата книжнина с даровити произведения. И ми изреди няколко имена: Васил Друмев, Григор Пърличев, Цани Гинчев, Никола Козлев, Добри Чинтулов ... След туй добави:

— Вярно е, че високите планини са понякога недо­стъпни. Кой може например да стигне Ботев? Не се наемай да се качваш на неговия връх. Стигни до под­ножието, до междинните хълмове и дай на читателя да се порадва на техните сенчести места с изворите и ру­чеите им. Излишни ли са те? — Напротив! По същия на­чин не е излишен и второстепенният писател ...

Замислих се и отговорих примирително:

— Това е мъничката утеха, която осмисля неговия принос, колкото и незначителен да е той.

*

Кой ли ще посети днес Пея? Дано е свободен Асен Златаров. Ако няма лекции, непременно ще дойде.

Но вместо него пристигна пак Тодор Александров, който ме помоли да го оставя насаме с Яворов.

Тъй вървяха дните на Пея — в разговори с писа­тели и в срещи с най-близкия му от македонските дей­ци.

*

Дните сякаш хвърчаха. Минала бе първата седми­ца. Гостите на Яворов ми пречеха да остана с него на­саме. Когато го посещаваха, пренасях в кухнята уче­ническите тетрадки и червеното мастило, бързо ги че­тях и поправях, очаквайки нетърпеливо часа, когато ще отида при Пея. Обичах да разговарям с него по езиковедски въпроси. А и самият той се радваше, кога­то обръщах вниманието му върху неговия стил и език.

Веднъж му казах:

— Ти пишеш „паличе“, а в живота употребяваш „ки­брит“. Защо?

— Защото обичам тая турска дума. Тя се е втълпила у всеки българин и нека си остане при разговор. В книгите си обаче трябва да я заменим с „паличе“, как­то и да пишем „представа“ вместо „представление“! Съ­що не „проявление“, а „проява“. Стига вече тия русизми! Професор Балан е обновител на езика ни, само че понякога стига до крайност. Препоръчва „обява“, „изява“, „управа“ и трябва да го последваме. Ценен филолог е той! У него има баланщини, но няма богоровщини, като „драсни-пални-светни-клечица“ ...

Понякога вземах „Подир сенките на облаците“ и двете Яворови драми, затварях се в салона и докато си отидат гостите на Пея, изваждах на отделен лист не­говите характерни изрази и думи.

Когато останеше сам, влизах при него и му четях от извадките:

— В средата на второ действие от „В полите на Ви­тоша“ пишеш в една реклама: „Сбогува се знаком“, а за Чудомир казваш: „Пътем, на д-р Чипровски“. Те­зи наречия ги има и в стихотворенията ти: „Сред ти­шина и мрак политнах сетнем към леглото“... „Пъ­тем“ е хубаво, но „сетнем“? Защо да не бъде „после“ или „сетне“... Кажи!

Яворов обясни:

— Не може „после“, защото в „политнах“ има „по“. „Сетне“ е провинциализъм. Затуй — сетнем!

— Това е в „Майчина любов“. А, в „Чудовище“ ти употребяваш „дебном“ ... Защо „дебнишката“ не се побира в ритъма.

— Разбира се! Освен това „дебнем“ е внушителна дума. В нея има нещо апашко, разбойнишко, зловещо.

— Колко си тънък в избора на думите!

— Всеки поет трябва да подири нюансите, да избег­не шаблона, да милва ухото на четеца с музиката на словото, с неговото разнообразие! Българският език е богат на отсенки. Ако ги няма — измисляй ги, като се държиш не в граматиката, а в народното творчество. Не бива да се задоволяваш с първата дума, която е дошла на перото ти. Бъди винаги недоволен! Трябва да я търсиш и когато си я налучкал, да се опияняваш от радост. Езикът ни е богат, безкрайно богат! Но кол­цина го познават!       

Пейо се беше увлякъл и би говорил още много, ако не бях извадил ново листче с други примери:

— Тук съм отбелязал сума твои нови думи и хуба­ви изрази. В „Да славим пролетта“ употребяваш „посмеяние“, в „Към брега“ — „ръмеж“, в „Две души“ — „раздвой“, в „Славата на поета“.. „няман залък“, в „Зов“ — „съдействено“ ... Почакай малко: напълно съм съгласен с твойта дума „гнъс“ в „Чудовище“ — „Родили гнъс и срам“. Сам отбягвам руското „у“ и вече пи­ша и говоря „гнъсота“, а не гнусота“ ... Изхвърлил съм и „скучно“, защото имаме „досадно“ и „отегчително“. Прав ли съм?

— Карай така — няма да сбъркаш.

— Но ти употребяваш „лучи“ вместо „лъчи“ — не навсякъде, разбира се.

— Това е зарад пустата рима! На „звучи“ трябва „лучи“, а на „звуча“ — „лъча“ ... Лъч се римува с... къч!

Яворов почака да види ефекта от шегата си и ко­гато се разсмях, замислено попита:

— Не писах ли „ръф“ в Сафо“, а още и „яв“? Сме­шни думи, нели?

Разгърнах „Царици на нощта“ и прочетох:

— „Но ръф жадува една вълшебна роза / Дете благоуханно, нима си вече яв, не си ли още сън?“

— Тези мои измислени думи не се възприеха и по- добре! — обясни Пейо. — Нека ги има само в мойта поезия. Такива са „гмежно“ в „Покаяние“ и „сбир“ в „Родина“.

— В „Призраци“ ти наричаш бъдещето „недогледно“, капката — „огледална“, покривката — „жалейна“, а усмивката „утроранна“ . … Съчинил си и други сложни думи в „Царици на нощта“. Например — саморевност, новодневна знойнобедренна, пенноцветни клони, кръвоцветни корали, кръвоцъфнали страни...

— Много кръв! — се усмихна Пейо!

И за да отклоня разговора, спрях се върху имената:

— Колко обикновено звучи „Христов“, а как — „Ки­рил Христов“! И твоето име е рядко: Пейо... Може за цял живот да се запомни.

— Петко Тодоровци има много, но един е П. Ю. Тодоров — нели?

— Когато поетът е голям, може да се нарича и Иван Иванов — казах неуверено.

— Тогава е нужен псевдоним: едно е Димитър Ива­нов, друго — Елин Пелин! Псевдонимите са необходи­ми не само да се прикриеш пред читателите, но и да ги накараш да те запомнят.

— Зависи от литературната стойност на онова, кое­то си написал.

—Не — и от името! Ако Пенчо не беше ме кръстил Яворов, нямаше кой да чете стиховете на някой си Пейо Крачолов!

— Сега пък и себе си наричаш „някой си“! Обиж­даш хилядите си читатели и поклонници.

— Които сега навярно ме смятат за убиец ... Ти не ми казваш какво пишат вестниците.

— Сериозните съобщават, че си добре, и се радват, ако наново се върнеш в театъра. Ето например вестник „Мир“ хроникира, че си оздравял окончателно и че ре­диш първата книга на „Дума“. Искаш ли да намеря броя?

— Остави. Но кой ги е излъгал, че се занимавам с туй вече излишно списание? За него трябват сили и нерви.

— Казах ти за рекламите на Паскалев в „Свободно мнение“. Те продължават и сигурно в издателството по­стъпват списъци на абонати.

— Щом видя .. . Щом чуя Паскалев, ще му тегля ушите! Бива го в рекламата, но трябваше да ме пита.

— Той си знае работата, Пейо: убеден е, че ще оз­дравееш, което трябва само да те радва!

Пристигна Тодор Александров. След като разбрах, че има да си говорят нещо, излязох.

Когато гостенинът си отиде, заварих Яворов уми­слен.

— Пак лоши новини, а Пейо? ...

— Защо съм толкова привързан към македонското дело? Защо безкрайно много обичам Гоце Делчевата земя! Тракиец съм, а сякаш съм неин син ...

И се загърна с балтона. Помолих тъщата да тури дърва в печката. Когато се постопли, Пейо се пооблегна върху канапето и неочаквано ме запита какво пи­шат вестниците за неговата случка.

— Нищо особено. Всяко чудо за три дни.

— Не вярвам да са престанали слуховете, че съм убиец...

— Кой ти е говорил за такива слухове?

— В болницата един ми загатна, че.. .Той смотоле­ви нещо, но аз разбрах!

— Кой знае какво е искал да каже! Пресата вече не се занимава с тебе — излъгах.

— Дано е тъй!

Как да изместя този неудобен разговор! Както се беше облегнал, Яворов запила с длан една покривка.

Казах му:

— Туй е ръкав от самоковска риза. Шопкините не разбират много от багри: шевиците им са прости като песните им. Виж — мъжките колани са интересни.

Той се поизправи:

— А какви шарки имат тракийските носии! Колко богато е към нас народното творчество! Селянката в Чирпанско съчинява не само песни и мелодии, но и краси черния си сукман с разни пулове. Тя не бродира като македонките, понеже няма време от полска рабо­та... Не е тъй с обикновената гражданка: купува панаирджийски картини, просташки „гоблени“ и хартие­ни цветя, облича се в басмени рокли, пее граждански любовни песни. Няма ли един ден всички селяни да се огражданят?

— Прав си, Пейо! Ето ...

Яворов ме прекъсна, развълнуван:

— Отсам и оттатък Вардара фабриката още не е почнала да замества чудните ръкоделия на македонки­те! Ти знаеш ли какви сукмани, бръчници, престилки, за­брадки, сокаи, ризи с бод до бод шити ръкави носят там жените? Не само трудолюбие, ами и страстна обич към народната носия, приготвяна още от детски годи­ни! То е песен от ритмични багри — повече в „цървено“ ... Откъде ли идват тия конци с хас боя! Нищо не избелява.

— Македонските шевици са една симфония в чер­вено!

Яворов одобри:

— Ти си музикален и по музикантски се изразяваш. Хубаво е, да! Симфония в червено. Или кървава сим­фония, ако се отнася към целия македонски народ.

Продължих:

— От Щип не можах да разбера как се обличат ма­кедонките, понеже се движех само между интелигент­ни. По-късно при отстъплението срещнах в Радовиш селянки, но в бързината не можах да видя как са обле­чени. Срещал съм в София бежанки. Вървят като сми­рени булки. Очите им наведени. Стъпката — потайно кръшна ...

— Радвам се, че и ти обичаш Македония. Трябва да имаш нещо общо с тая благословена земя.

— Нещо ме тегли нататък. Когато се бях качил на Ежовица, сърцето ми трепна от далечните простори зад Вардара ... Плачеше ми се...

— Опиши го това! — ме насърчи Яворов.

Тогава не знаех, че ще изпълня желанието му. Той вече не бе между живите, когато написах в село Фурки при Дойран „Брегалница“ с мотив от Междусъюз­ническата война.

Млъкнахме и двамата. Запалих лампата.

— Ще ида, Пейо, да проверя какво има за вечеря.

— Да бяхме почакали още ...

— Чувам как тъщата слага в кухнята чинии и при­бори. Тя си знае дълга!

— Дълг към стомаха... — се начумери Пейо. — Прозаичен, досаден, задължителен! ...

— Няма какво: родили сме се животни ...

— Зверове! — допълни Яворов.

— Но с милостиви сърца! — прибавих.

— Пак идваме до стародавните мъдрости. Човек е създание на дявола и бога. — Той ме посочи: — Добре, че има Архангел Михаил: туря край на земния живот...

Дорината майка влезе с яденето и ние трябваше да спрем опасния разговор за смъртта.

На другия ден грееше слънце. Февруарско наистина, ала то бе се дигнало високо и пръскаше живителни лъ­чи. Беше неделя. За мен почивка, за Пея — радост, че ще има и преди обед хора около него.

Заведох го през коридора на балкона. Съвсем сла­бо ухаеше на предпролетна земя. Снегът бе почнал да таи — виждаха се открити влажни места. Витоша бе още пълноснежна, в полите й обаче имаше тъмни петна без сняг. Лъхаше на далечна, приближаваща пролет.

Върнахме се в кабинета.

— Ще взема, Пейо, учебника на Милетич по старо­български и ще ти прочета „Весна“ и нещо от Черно­ризец Храбър.

Седнахме до масичката. Извадих старобългарската граматика и започнах […]

Трябваше да прекъснем интересния разговор, понеже влезе Христо Цанев-Борина — високият като бор огражданил се вече селянин, запазил любовта си към чернозема, но заменил ралото с. перодръжка.

Яворов го позна по гласа:

— Ти ме посещаваше в болницата много често. А тук идваш чак сега!

— Борина сви лакти по навик и показа белите си зъби:

— Тогава ти ме караше да пиша на близките ти в Чирпан, а когато получавах отговор, идвах да ти го прочета. А сега има кой да върши моята работа.

Борина ме посочи с поглед, без да има нужда от това.

— Е, то се знай! Но все пак трябва да ме спохождаш, ако имаш време.. Чух, че Бабев напечатал в „Ли­стопад“ едно твое стихотворение за годишнината на Пенчо Славейков.

Държейки все тъй сгънати в лакътя ръцете си, той въздъхна:

— Голям човек беше той! За него друг би написал нещо по-свястно... Моята е скромна китка от полски цветя ...

— А кой друг му поднесе разкошен букет? Може би мнозина са мислили, че Пенчо заслужава трънен ве­нец... На времето бях съчинил нещо като ода за не­говите песни, която остана ненапечатана.

Яворов съжали, че не можел да вземе участие в траурното чествуване на великия покойник.

Борина стоя още няколко минути.

И все тъй усмихнат, с подгънати ръце, които му пре­чеха сякаш, той се обърна към Яворов:

— Сбогом, Пейо. Отивам си, но пак ще намина. До­кога ще бъдеш у Михала?

— Най-много още една седмица: връщам се в бол­ницата.

Когато останахме сами, Яворов открито го похвали:

— Скромен е този Борина и е човек! Де да бяха всички като него... […]

Позвъни се.

Развеселен пристигна Асен Златарев Каза ни, че иска да остави на бъдещите поколения снимка от Яво­ров. Щял да го фотографира. Имал няколко стъкла. Пейо не позволи отначало, но когато след малко дойде и Тодор Александров, сам настоя:

— Зарад теб и за Тодора! Най-много за македон­ците — нека имат спомен от мен ...

Преди да постави апарата на триножника, Златаров оправи балтона на Пея, съжалявайки, че е по риза. Тодор Александров бе седнал до негови суетно-не­принудено избираше поза. Той извади гребенче от вът­решния джеб, среса с две ръце хубавата си коса, прекара гребенчето няколко пъти през метлата на брада­та си, засука мустаците и застана неподвижен.

Придърпах масичката до тях и отидох при Асена да му помогна.

Яворов ме попита:

—Ти къде ще седнеш? При нас май няма място ...

— Няма нужда от мен!

— Ааа! Ти си хазяин!

След като поставих подходяща бленда за вътрешна снимка, реших да седна до масичката. Не намерих за необходимо да облека горна риза и да си туря връзка, затова останах с домашната си дреха, закопчана с без­опасна игла.

Златаров изкомандува:

— Не мърдай! Ще броя до петнайсет.

И щракна.

След туй още една снимка, в която Пейо е затворил и двете си очи, а Тодор Александров е извил глава към него.

Тъй Асен Златаров „поднесе своята дан“ на идните поколения, без да влезе в някоя от снимките.

Едно от стъклата пазя и до днес като скъпа релик­ва от дните, когато Яворов беше у дома.

Излязох заедно с гостите. Тодор Александров зави покрай църквата „Свети Георги“ към „Ангел Кънчев“, а Златаров тръгна с мен. Съобщих му, че отивам у Тихови.

Из пътя му разправих какво ми е говорил Яворов за предговорите: не беше доволен от Пенчо Славейковия увод към второто издание на „Стихотворения“, по­неже с дръзките си думи настроил враждебно голяма част от читателите. Изредих му по памет Пейовите чув­ства и мисли:

— Срам ме е не само от Пенчовите похвали, но и от ругатните му срещу „фасулковците“. Още тогава пи­сах на зетя си, че Славейков не ме ангажира с пред­говора си: той изказва свои възгледи. Но все пак — биваше ли да ме излага пред моите читатели?

Златаров също не одобри предговора. С удивителната си памет той сякаш почна да разгръща страница след страница и да анализира:

—Славейков е намерил повод да изтъкне себе си, центрира вниманието на читателя върху своите разколнически мисли за „популяризация на изкуството, по­евтиняването му, демократизирането му“!... По този начин той показа колко мрази читателите си, които на­рича „животни“, „фасулковци в ума“, „душевно убоги филистери“ ... Защо мислиш? — Защото не четат стихотворенията му! Популярността на Яворовата поезия го дразни. В края ма предговора си Пенчо бе пи­сал: „Засега отбраните български поети трябва да сто­рят път на популярните, на носителите на битпазарски лаври, на продавачите на евтина стока... Когато на публиката са заоригва на фасул, тя ще потърси отбра­ната храна.“ А такава храна той смята своята, Пенчовата поезия, а не социалните стихотворения на Яво­ров!

— Имаш право, Ася! Но все пак Славейков е го­ляма личност... Разбира се — не трябваше да пише този увод и да нарече „Градушка“ и „На нивата“ из­търкана мелодия, спукана цигулка, брътвежи и какво ли не още!

— Пенчо е пълен с противоречия. Но не е ли такъв и Пейо? Въобще големите поети измъчват духа си в не­посилна вътрешна борба, от която се ражда поезията им. Те са прокълнати да страдат и да ни поднасят кър­вавите рози на сърцето си ...

— Как хубаво се изразяваш! Ти също си поет и жалко, че си станал биохимик .

— И в моята наука има поезия. Поезия има нався­къде, стига да я усетиш ...

— Защо не се отбиеш с мен у Тихови?

— Друг път. Не забравяй да проявиш стъклата още тази вечер и да ми донесеш по едно копие.

— Ще ти донеса. Довиждане.

Тихов не беше в къщи. Веднага се върнах да проя­вявам.

На другия ден вече имах копия. Прекрасни. Време­траенето е било много вярно. Занесох две снимки на Асен:

— Жално, че не седна до Пея и аз да те фотографи­рам!

Той ги разглеждаше внимателно:

— Докога ще живее у теб?

—Може би още седмица. Почна да става нервен ...

— Вижда нерадостното си бъдеще. Сигурно мисли и за Лора. Не ти ли е говорил за нея?

— Още в болницата. Когато се разхождахме в ко­ридора, той ми разправи до най-големи подробности как е станало всичко. Беше искрен. Кълнеше се в па­метта на майка си, че е невинен. Вярвах му. Но как да го утеша! У дома е наглед весел, но знам ли какво е в душата му ...

— Ще го приютиш ли отново, когато се върне от болницата?

— Доктор Кръстев не иска: щял да ми тежи ... И затова му търси друга квартира.

— И аз съм мислил върху това. Трябва да спрат клюките...

— Знам, че е невинен, но хората са подозрителни …

Когато Яворов излезе от болницата първия път, и д-р Кръстев, и Тодор Александров, и Асен Златаров ня­маха нищо против той да живее у дома. Но сега, по­влияни от клюките и за доброто на поета, ме посъвет­ваха да не бъде у нас.

*

На 17 февруари Яворов отново постъпи в Александровската болница. Операцията излязла сполучлива. След това някой го завел на улица „Любен Каравелов“. Подирих го. Къщата бе навътре в двора. Там в една го­ляма, студена и неприветлива стая го намерих да се разхожда от ъгъл до ъгъл като звяр в клетка.

Щом влязох, той се спря.

— Пейо, аз съм.

Позна ме веднага и се поуспокои. Седнахме на кре­вата. Оплака ми се, че е самотен. Трябвало по-скоро да постъпи в някой санаториум или пансион.

В летописа на Ганка Найденова се казва:

„В писмото до баща си Яворов съобщава: „Аз пак излязох от болницата, защото съм достатъчно добре вече. Но по съвета на добри приятели, които ми дадоха и средства за това, ще отида за няколко време във Виена да се позакърпя съвсем. След два-три месеца аз ще бъда пак аз — и ще мога да работя, както съм работил по-рано, додето господ ме прибере при мама и при моя­та Лора.“

И наистина, след като живя известно време в пансион „Сердика“ на улица „Алабин“, Яворов тръгва с доктор Кръстев за Виена на 20 март. Лекарят Сара­фов му дава препоръчително писмо до д-р Фридрих Димер. Преди това Яворов сключва заем от Алексан­дър Паскалев за 1500 лева. От тях хиляда за пътува­нето, а 500 за по-късно.

Два дни преди да потегли за Виена, Яворов дикту­ва на Владимир Василев:

„Кълна се в гроба на майка си, че казах пред сле­дователя пълната истина по смъртта на жена ми. Ко­гато дойде щастливият ден, който аз ще чакам с мъ­чително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади дафина, а над нея един явор.“

Из книгата на Михаил Кремен "Романът на Яворов", част 2, 1972