ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ - ОТ ВИЧО ИВАНОВ - "ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС", бр. 365, 1937 г.

Последните часове на ЙОРДАН ЙОВКОВ 

В ПАМЕТ НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРИН 

Мъчно, наистина би могъл да си представи човек смъртта на Йордан Йовков — един от малцината големи представители на българската литература ! И да­но чувството, което ме накара да предам впечатленията си за пос­ледните часове на тоя велик самотник в живота, не бъде из­тълкувано зле...

Понеделник — Йордан Йов­ков го приемат в тукашната католическа болница. За пренася­нето му от Хисаря се погрижил, както трябва — директора на те­атъра, г. П. К. Стойчев. Постъпил с подутост на цялата ко­ремна област. Лекарите — Д-р Т. Груев, Д-р Атанасов и Д-р Паскалев непрекъснато са полагали грижи да облекчат стра­данията на болния. Въпреки всич­ко атаките не преставали! Четвъртък през нощта, на единайсет часа те предприемат ед­на малка операция: на дясната страна, над хълбока правят малък разрез с местна упойка — да освободят пищеварителната система от напора на газовете. Тогава господа лекарите разбират, че Йордан Йовков, освен от злъчка — страда и от рак, проявен отпреди година.

— Това откритие, — разправя­ше д-р Груев, — ни изненада! Когато правех разреза, аз напипах буца, по-голяма от юмрук. Останахме до два часа през нощта за да видим, как ще се чувствува Йовков. Нищо не му съобщихме за нашата из­ненада, а и той говори в пълно съзнание. Докато правех опера­цията, д-р Атанасов му задава­ше въпроси на ромънски; Йовков отговаряше също на ромън­ски. Всички, обаче знаяхме, че от тази нощ нататък Йовков и ний сме изправени пред големи изненади...

Петък сутринта, аз потърсих г-жа Йовкова по телефона. След малко тя се яви и на моя въпрос:

— Как се чувствува г. Йов­ков след операцията ? — долових плач и уплахата ù пред неизвестността.

— Йовков е зле! Не знам какво да правя... А и капнала съм от умора, сама съм. За довечера да се намери някоя болногледачка, която да ми помогне. Съобщете на г. Атанас Георгиев.

Дойде в библиотеката помощник-кмета, Дим. Щиплиев. Предадох му неприятната вест, че известният писател, Йордан Йовков е тежко болен. На 9 часа тръгнахме за католическата болница.

Там ни посрещна една от прислужничките, която знаеше ве­че, кой и какъв е тоя, когото искаме да видим.

— Тежко болният писател ли? — Той е в стая № 29, — отговори една от сестрите на въпроса ни:

— В коя стая лежи Йордан Йовков ?

Там, заварих пристигналият вече г. Атанас Георгиев и г-жа Йовкова. Болният беше още в съзнание и, колкото и да беше тежко състоянието му, здрависа се.

Той гледаше в отсрещната стена, където бе окачена една икона. Никого не смееше да пог­ледне в очите, това сякаш значеше:

— Никой не трябва да знае, колко ми е тежко!

В очите му се четеше скръб, но, и едно примирение: трагичното примирение на човек, който се прощава със света.

Челото му беше бледо, като смин. Капчиците пот по него издаваха последната борба на бол­ния. Устните бяха засъхнали, прис­вити в особенно търпение, което още повече изтъкваше страданието на Йордан Йовков. Тук-таме по изпънатото му лице трептеше сла­ба руменина. В тия енергично стиснати челюсти имаше воля за живот. Силните вдишвания и из­дишвания през носа насищаха тишината в болничната стая с потискаща самота и безнадеждност. Набоцкалата и прошарена брада му придаваше изглед на затворник. Когато с г-жа Йовкова станахме да излезем в коридо­ра, болният настойчиво покани:

— Моля господа, седнете, седнете!...

И отново сви устни и замълча.

В коридора от госпожата узнах, че той още преди опера­цията искал да се съобщи на г. г. професорите Михаил Арнаудов и Спиридон Казанджиев.

— Мъчно му е, че няма нито един от близките му приятели. Телеграфирайте на Казанджиев и и Арнаудов да дойдат.

Тук се намеси отзивчив д-р Груев, с явното желание — да внесе малко утеха:

— Успокойте се госпожо, ус­покойте се! Не сме изгубили на­дежда. Всеки момент можем да очакваме изненади. Възможно е да настъпи подобрение.

Когато влязохме в стаята, болният отново отправи своята любезна покана:

— Моля господа, седнете.

Тя беше съпроводена с няколко енергични възвивания на главата. Полуразтворените очи се разширяваха, в тях се четеше всичкият ужас на настъпилата агония.

— Материали... Пуснете ме да стана! — говореше и молеше той несвързано. Преходът към безсъзнание беше настъпил. А и ръцете му вече заизстиваха. Тряб­ваше да му сложат серум:

— Да излезем на коридора, че Йовков се много срамува, — помоли госпожата.

От болницата отидох право на т. п. станция, където подадох двете телеграми.

Към един без нещо — пак в болничната стая, № 29.

Състоянието на болния съвсем се беше влошило. И нямаше ве­че никакви изгледи — да може да се възвърне.

Ръцете му бяха студени, като лед, но потта не спираше. Нок­тите прибледняха, ръцете жъл­тееха, пулсът отслабна.

Към един и половина часа Георгиев излезе, за да се върне отново към три без нещо. Агонизиращият през пет—през десет минути правеше отчаяни опити да стане. Много често тия опити се придружаваха с толкоз отчаяни викове и охкания.

Влезе сестрата и седна от лявата му страна. При всяко изтри­ване на потта по челото, Йор­дан Йовков въздъхваше: сякаш гърдите му се освобождаваха от някаква огромна тежест. Устните се присвиваха, за да се отпуснат и изпънат веднага след това — като някакви струни на човешка­та мъка. Сестрата понякога до­пира с длан острият му и безкръвен вече нос и клати неодо­брително глава.

Със зачестяването на острите конвулсии, халюциниращият Йор­дан Йовков започва да буйствува. Улових с десница — студе­ната му десница — да не му позволявам да става. Палецът не­прекъснато се движи, а когато неочаквано дойде атака — ръката стиска здраво! Лицето се изкри­вява в мъка, полуотворената ус­та стене безутешно, а очите все повече и повече придобиват без­различния, студен оттенък на седефа.

На съседното легло, капналата от безсъние, г-жа Йовкова е то­ку-що задрямала. Давам знак на сестрата, да не ù позволява да става. По-добре е, мисля си, за измъчената жена — да не става свидетелка на тая отчаяна, страшна агония на обичния си мъж.

Влезе г-жа Невена Манолова. Седна при г-жа Йовкова. Тук утешенията, надеждите бяха из­лишни: знаменитият изобразител на народа и българската земя беше към края на своя път.

Сърцето съвсем беше отслаб­нало. Сестрата се върна с кам­форова инжекция.

— Опит — да се продължи живота му, може би още с ня­колко минути! — заключава всеки в себе си.

Дясната ръка почти отпадна, останаха едни слаби и ритмични пристисквания, ала лявата по чу­до все още продължаваше да действува. Не само това: умиращият човек направи няколко приповдигания с нея, които бяха много силни.

От тук нататък болният се успокои... хърканията му станаха бавни, дълбоки и отмерени. Последните нишки на един голям дух с живота се късаха.

— Господа, — обръща се г-жа Манолова, снемете одеялото. Поотвийте го малко да му отлекне...

Когато г. Атанас Георгиев се върна, ноктите на Йовковите ръце бяха посинели. Острите хрипо­ве заглъхваха, устните станаха бели като пръст; долната челюст повече не мръдна, полуот­ворената уста издаваше близкото спокойствие, което ще дойде със смъртта. Никакъв глас! Само едно леко потръпване на устните — като да шепнеха истината на един чист живот, последните откровения на един благороден дух.

Мътно-седефените очи, техният вперен в тавана поглед — всичко, всичко издаваше без­различието на близкия покой.

При последното поемане на въздух, часът биеше три: победе­ният изви глава назад, изпъна се и повече не мръдна.

Чудният поет Йордан Йовков беше мъртъв.

От поприсвитото дясно око видях как изкокна една едра сълза, спря за миг на бузата и бързо полетя. Нека си призная — тя тъй силно ме затрогна, че не можах да се сдържа. . . Помислих, без каквото и да било же­лание да правя някаква аналогия: наистина, тая сълза не е ли един странен, неочакван отзвук на един живот, изживян за друг един живот след смъртта: жи­вот в изкуството!...

Прибрах и изопнах ръцете му, покрих го със завивката. Се­страта му затвори очите и заедно с г-жа Манолова поканиха г-жа Йовкова да стане...

Никога няма да забравя особе­ните тръпки на ръцете му, след като вече беше издъхнал!

На другият ден събота, сутринта с група чиновници от народната библиотека — г-ца Ма­рия Сиракова, Петрова, Найдено­ва и г-н Филипов отидохме в болницата да приберем куфари­те, одеялата и възглавниците на покойника, за да ги предадем на семейството му, отведено още петък вечерта у г-жа Невена Ма­нолова.

От десния външен джоб на пардесюто му случайно се подаде една полуизсъхнала китчица гра­дински теменуги. Някой се обади:

— Последната му радост от земята...

Колкото и неприятно да е — нека да надникнем в болестта.

Балсамирването и аутопсията му се извърши от проф. Крилов още в събота пред обед. В моргата заварих само профе­сора с двама болнични прислуж­ници. Авторът на „Старопла­нински легенди“, „Жетварът“ — лежеше на масата, безчувствен към „новата операция“, която бяха предприели преди малко и мъртво-безразличен към всичко.

— Желанието на г-жа Йовко­ва, — обръщам се към сестра­та, е да го облечете с розовата риза, която отделих от куфара.

— Предайте на госпожата, че желанието ù ще се изпълни, —

каза тя когато тръгнах за града.

Към обед, след балсамирва­нето и аутопсията, ковчегът трябваше да се вдигне от мор­гата, за да се изложи в църквата „Св. Марина“. Пред източната стена на болницата се беше стекъл много народ — повечето учащи. Процесията не можеше да тръгне, защото току-що бяха започнали да заваряват цинковия ковчег.

Там аз за трети път имах случай да се срещна с Д-р Груев и го разпитам за бо­лестта на покойника.

— Особена проява на рак. Вярно, Йовков е имал злъчка, но умира от изненадите на рака. При аутопсията се констатира, че рака е обхванал отвън цялото дебело черво. При нарастването му, започнало и прищипването на червото; един значителен корен се впуща навътре ... В същност Йовков умря от вто­рата си болест, която никой не бе предвидил. Считам, — про­дължи той, че баните в Хисаря много ще да са допринесли за развитието на рака.

 

*

 

Никой не би искал да вярва, че знаменитият майстор на българската образна реч — Йордан Йовков е вече покойник! Това колебание пред трагичния случай е много естествено: то косвено потвърждава мястото и основани­ята на едно крупно художествено дело в културния развой на цял народ. Най-после — то издава чувството ни към величието на един човек, който ще продъл­жава да живее в сърцата и на грядущите поколения.

Истина, живият извор нео­чаквано пресъхна — скъсани са сърдечните нишки със света. Ала животът на изключителната твор­ческа личност не свършва със смъртта: видимият, физически­ят Йордан Йовков умря, но остана другият — духовни­ят Йовков, завещал се на близо тридесет годишното си лите­ратурно творчество. Там ще го търсим от сега нататък — всред обществото негови люби­тели образи на които той прижи­ве вдъхна живот от своя живот. А в тях покойният писател раз­кри величието на своя народ, героичните му устреми за достой­но място в семейството на чове­чеството. Тоя народ, с когото дружи толкова години, ще му бъде винаги признателен. Приет от всенародната обич, Йордан Йовков приема едно ново по­данство: поданството на безсмърт­ния дух.

Той сля в едно цяло легенди­те на Балкана с труда в рав­нината, българското поле, равна Добруджа — с дивата красота на Стара-планина и най-сетне — човека — с безсловесните същества. Едно завършено творче­ство със свой неповторим стил — творчество в което действителност и легенда съществуват като основни потици на по­ета Йовков. Тая привидна двойственост бе единството на ху­дожника Йовков — пътя към неговия богат и пленителен сюжетен кръг, който усамотя веднаж за винаги. Защото Йовковци не се раждат всеки ден: техни родилки са столетията.

Раждането му в балканското село Жеравна и слизането му в равнината — ето две биографич­ни особености в жизнената съдба на Йовков, които го сродя­ват от една страна с легендите и от други — със суровата действителност. От където и да тръгнете към Йовковия свят винаги ще ви посрещне българи­нът и земята, такива каквито трябва да бъдат в изкуството на своя вдъхновен пресъздател: ту реалистично мощни, ту романтично загадъчни и героични.

Какво значеха ония несвързани, несъзнателни монолози на писателя, няколко часа преди да издъх­не ? Какво значеха и ония странни, въпросителни жестове от болничното легло в стая № 29 на католическата болница?

Всички те не бяха нищо друго освен едно предупреждение, че неизбежната и мъчителна смърт на великия Йордан Йовков на­истина бе дошла да приключи цикъла на неговия полувековен живот. 

Пловдив 18. X. 937 г.

Вичо Иванов

Публикувано в „Литературен глас“, бр. 365, 27.X.1937 г.

 

За внука на Йордан Йовков - Боян Попов, може да прочетете в статията на "24 часа", публикувана на 05.07.2014: тук