ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ - К. ГЪЛЪБОВ

ИВАН ВАЗОВ

Ще започна с едно писмо на Вазов до баща ми:

«13 април 1884, Пловдив. Уважаемий  г. Спас Гълъбов! Днес имах честта да се запозная и разговоря със сродника Ви г-на Динча Минчов, който ми обеща, че ще ми съдействова по силите си за придобивание повече гласове в околността на Перущица, понеже аз си дадох кандидатурата за депутат в Изворската колегия.

При всичко, че не съм имал случая и честта лично да се запозная с Вас, аз, основан на приятелските уверения на г. Динча, реших писмено да се обърна към Вас и да Ви помоля и Вие от Ваша страна да ми съдействовате и помогнете в Брестовица за избирането ми.

Аз не искам нито да се препо-ръчвам, нито да обричам големи работи. Но смея да се надея, че чрез моето участие в Областното събрание се ще има полза, както за колегията Ви, тъй и за страната. Има още други, по-силни политически причини, които ме накараха да си дам кандидатурата и да искам да вляза в камарата. За тях мога да Ви говоря по-подробно, когато се лично срещна с Вас, а аз мисля тия дни да заобиколя към Вашите места.

За сега ще Ви кажа, че времената са критически и че е необходимо в камарата да влязат хора независими, честни и искрено предадени на отечеството. Не е нужда да Ви казвам, че досегашний Ви депутат не притежаваше тия качества. Вие го познавате по-добре от мене.

Прочее, аз напълно смятам на съдействието Ви, както и на съдействието на сътрудниците Ви учители и на приятелите Ви.

Г-н Динчо ще се срещне лично с Вас и ще Ви обясни още по-добре работата.

Приемете уверение в моето искрено уважение. Ваш И. Вазов.»

След получаването на това писмо баща ми, който бил тогава главен учител в Брестовица, се заел да агитира в Перущица и околните села, като използувал за агитацията и стихотворението «Кочо». Аз не зная друг случай на политическа агитация в полза на поет чрез декламиране на негови стихотворения. И не вярвам да има.

Вазов е бил привърженик на Съединението, но това от писмото не се вижда. То е написано предпазливо. Ясно е само че с изразите «политически причини» и «времената са критически» се прави намекване за неговата подготовка.

Чух за първи път името Иван Вазов като малко дете в първо отделение. Това беше в Перущица през време на един даскалски кадрил през есента на 1898 г. Баща ми беше преместен от Станимака в Перущица и ходи във връзка с това при Иван Вазов, който беше тогава министър на народното просвещение. Вазов отказа да го остави в Станимака. И само след няколко седмици баща ми получи съобщение, че го местят в Харманли, а ден-два по-късно тази заповед бе отменена и той се видя принуден да отскочи отново до София. Тук му съобщиха, че го местят в Търново-Сеймен, но като се завърна в Перущица, разбра, че е бил излъган, защото получи писмо не за местене, а за уволнение. В огорчението си баща ми телеграфира на Иван Вазов и му написа след това дълго писмо, като му напомни и за услугите, които му е правил някога с агитацията си в негова полза. Изпрати му в препис и неговото писмо от 1884 г.

Само няколко дни по-късно баща ми получи заповед за назначаването му в девическата гимназия на гр. Т. Пазарджик. Това беше, разбира се, повишение за него, защото ставаше гимназиален учител.

Спомням си, че след получаването на заповедта баща ми получи обширно писмо от Ив. Вазов, в което се извиняваше за този кадрил, предприет от негов чиновник по внушение на един виден перущенски  партизанин. За кадрила и вмешателството на видния перущенски  народник той не знаял. Това писмо обаче е изчезнало.

Тогава в Южна България се пееше една песничка, от която баща ми се възмущаваше, защото в нея се хулеше и Вазов. Мелодията на тази песничка звучи и сега в ушите ми:        
                                       

                                                    Долу, мамо, долу,

                                                    долу Бобчев и Маджаров,

                                                    и Костаки Стоилов!

                                                    Долу, мамо, долу, долу Бобчев

                                                    и Маджаров, и поета Айвазов!

Партизанските страсти бяха обхванали до такава степен Перущица, че даже и децата знаеха тази глупава песничка. Веднаж я запях и аз, та изядох от баща си една плесница.

— На ти на тебе едно «долу»! Поетът Айвазов ме назначи учител в гимназия — ти ще ми пееш «Долу, мамо, долу. . .» Магаре с магарето му недно!

Видях за първи път Вазов, като дете, през една есен в Княжево, или както се наричаше тогава това село, Бали Ефенди. Бях там с баща си и други двама перущенци, архимандрит Теофилакт и още един свещеник, когото в «Гологаниадата» съм нарекъл поп Христо.

В началото на Бали Ефенди, близо до реката, имаше тогава две големи дъсчени бараки, залепени с гърбовете си една за друга, и пред тях маси с бели покривки. В бараките се печеха кебапчетата, дробчетата, флейките, по масите се ядеше и пиеше, а под масите се хвърляха оглозганите кокалчета. По тази причина наоколо сновяха сума кучета, които идваха от селото. Келнерите ги пъдеха, но те избягваха с подвити опашки и после пак се връщаха при бараките.

От дефилето подухваше прохладен ветрец и миризливият пушек от скарите се разнасяше над масите.

Когато бяхме изяли вече заръчаните кебапчета и пържолки и започнахме да ядем сирене, към нашата маса се приближи един висок мъж, с големи вежди, големи мустаци, строен, хубав, с бастун и бомбе. Всички почтително станаха от местата си. Той се наведе да целуне ръка на архимандрит Теофилакт, известен тогава в цяла България с името Хаджи Поп, но архимандритът я дръпна — същото направи и поп Христо. Поканиха го да седне при тях, предложиха му бира и повикаха келнера да я заръчат, но той благодари, защото бил изпил вече три бири пред отвъдната барака. «Кой може да е този човек? — се питах аз и ми се струваше, че съм го виждал някъде на портрет — Трябва да е някой голям човек.»

Архимандритът разпитваше непознатия за това, за онова, но той отговаряше само с няколко думи или поклащане с глава — беше мълчалив човек. Баща ми се обърна към мене:

— Костадине! Я кажи, синко, нещо от онова стихотворение, което го издекламира миналата година на вечеринката в Перущица. Нали го помниш? Стихотворението за Кочо. . .

И после се обърна към непознатия:

— Господин Вазов! Той знае цялата «Епопея на забравените» наизуст. Стига му само да прочете стихотворение — запомня го веднага.

Поетът мълчеше, но по очите му се виждаше, че думите на тате са му направили впечатление.

— Кажи, синко — не се срамувай! Това стихотворение и аз съм го декламирал в наше село. Хем не бях момче като тебе, ами мъж с мустаци.

Но аз мълчех, защото наистина се срамувах.

Тогава се обади и Вазов:

— Кажи, момче, но тихичко, за да не слушат хората по околните маси.

Аз погледах още малко в земята, но се пресрамих и като започнах, казах цялото стихотворение за Кочо.

— Ами стихотворението за Левски как започваше? — запита поетът.

Казах няколко стиха и от него.

— Ами това за Раковски?

Започнах да казвам и него.

Вазов, който седеше до това време неподвижен, с ръце въз бастуна си, се раздвижи, очите му се овлажниха. А после бръкна в джоба на жилетката си и ми даде един лев. Аз отказвах да го взема, но Вазов го втикна почти насила в ръката ми. Баща ми настояваше да го върна. Настояваха и другите двама перущенци, архимандрит Теофилакт и поп Христо. Тогава Вазов стана да си върви и аз се наведох да му целуна ръка.

Поетът се сбогува и се отдалечи с бавна походка: както винаги замислен, с поглед в далечината, като поклащаше от време на време глава — една привичка, придобита още на младини поради падане от кон. На това падане се дължи и ослепяването му в продължение на цяла година.

Понеже стана дума за «Епопея на забравените», нека наблегна: Вазов не е само най-големият български поет, той е също един от най-големите поети на човечеството. В никоя литература няма стихотворение като «Левски», «Паисий», «Кочо», «Раковски», «Опълченците на Шипка» и въобще като стихотворенията в «Епопея на забравените». Несравнимото въздействие на тия стихотворения върху българския читател иде не само от техния патриотичен и човечен патос, то иде и оттам, че както в «Под игото», в тия стихотворения е включен смисълът на една цяла епоха, нещо повече, смисълът на една цяла история. Това, защото най-същественото в българската история, което й придава общочовешка значимост, са безспорно освободителните борби на народа.

Беше непосредствено след Първата световна война. Бяхме покрусени. На мнозина беше тъмно не само в душите им, но и в мозъците им. И затмението на мисълта не беше по-малко от затмението на чувствата. Пишеха се объркани работи, надъхани с отрицания срещу всичко старо. Прицел на тия отрицания стана и Вазов в статията на един млад критик в сп. «Сила». Понеже в същото това списание аз се опитах да защитя великия поет, Вазов ме покани веднаж у дома си, стисна ми ръката с двете си ръце сърдечно, топло и каза шеговито с хубава усмивка в бухналите си мустаци, вече доста прошарени.

—  Значи, тоя път защитата иде от Перущица!

Понеже тия думи намекваха за стихотворението «Кочо», което носи подзаглавие «Защитата на Перущица», разговорът ни премина веднага върху това стихотворение.

—  Господин Вазов, като дете аз декламирах «Кочо» пред вас в Княжево и вие ми дадохте един лев, но бъдете уверен, че ви целунах ръка не заради лева, а заради гениалното ви стихотворение, заради цялата «Епопея на забравените», заради «Гробището на Сливница», заради още много, много други ваши стихотворения, които бях чел още като момче и декламирах с най-чист детски патос между манастирските скали над Перущица, вслушвайки се мечтателно в ехото, което ги повтаряше. Но тогава аз само ги изживявах, особено стихотворението «Кочо», което декламирах често и в самия храм «Св. Архангел» под срутения свод — сега аз разбирам и огромното им историческо значение. Казвам историческо, защото чрез тях и своя ненадминат роман «Под игото» вие разпалихте у нас повече, отколкото всеки друг писател национално съзнание. И тъкмо поради това историческо значение на вашето творческо дело, аз мисля, че не бива да обръщате внимание на отрицания като тия на младия критик.

— Аз ви благодаря, господин Гълъбов, за високото мнение, което имате за моето скромно поетично дело, но нека говорим по-добре за Кочо. Зная, че имал роднини в Перущица. Познавате ли ги?

— Не само че ги познавам, но едни от тях са и мои роднини по майка ми. Те са синовете на Христо Тодоров, който е бил учител в Пловдив през същите години след Освобождението, когато вие сте живели в този град. Да не би той да ви е дал сведения за Кочо?

— Не, този учител не познавам. Сведения за Кочо са ми давали други перущенци, чиито имена не си спомням. Между тях обаче е положително и вашият баща. С него съм разговарял често по перущенските работи, когато ме навестяваше в Пловдив.

— Ами известно ли ви е, господин Вазов, че не е Кочо първият, който убива близките си и себе си, а Спас Гинов?

— Това ми беше добре известно, но спрях се на Кочо по съображения от художествено естество. Неговият случай е по-прост, отколкото случаят със Спас Гинов, който избива няколко свои деца, жена си и други свои близки. Ако бях избрал неговия случай, стихотворението ми можеше да добие известна описателност. Пак за да се предпазя от описателност, изоставих и една подробност, че Кочо убива не само жена си и детето си, но и една мома, по нейно желание.

— Но сигурно не е ви било известно, че Кочо убива близките си и себе си не с нож, а с револвер?

— И това ми беше известно. Предпочетох ножа пред револвера пак по художествени съображения. Револверът е модерно оръжие, в него няма романтика, а вие знаете, че аз съм и реалист, и романтик. В стихотворенията си повече романтик, отколкото реалист.

Поисках да задам пак във връзка с «Кочо» и друг въпрос, но той ме прекъсна:

— Обяснете при случай всичките тия неща на перущенци, защото не само устно, но и писмено съм бил упрекван за тях. Един перущенец ми беше писал дори, че съм предпочел Кочо пред Спас Гинов, защото Кочо ми бил някакъв роднина. Това не е вярно. С Кочо, който е от с. Динката, не ме свързват никакви роднински връзки.

— А кой е този перущенец, който ви е упреквал в роднинско предпочитание?

— Зная името му, но по-добре да не го казвам.

— Да не е Рангел Гинов, синът на Спас Гинов?

Вазов нищо не отговори. Но може би тъкмо защото не ме опроверга, каза «да»!

С това разговорът ни за Кочо бе привършен. Но преди да преминем на друга тема, аз предложих на Вазова да го заведа някога в Перущица. Не помня какво каза: бил ли е вече в Перущица, или не. Той прие с удоволствие моето предложение, дори се въодушеви от намерението ми да го заведа и в Кричим, а оттам нагоре по Въча из неговите любими недра на Родопите — но когато през лятото повторих предложението си, той отказа под предлог, че щял да ходи другаде.

По онова време аз бях учител в София. Във връзка с моето стихотворение «Вълна́» той ме извика веднаж на масата си в старото кафене «България» и като се засмя, рече:

— Искам да ви кажа нещо весело за вашето стихотворение «Вълна́», което сте поместили в сборника на Писателския съюз по случай моя юбилей. Вчера дойде у дома един мой приятел, видя го на работната ми маса и знаете ли как прочете заглавието на вашето стихотворение?

— Как?

— Прочете го «ВЪлна» и каза: защо пък този е седнал да възпява вЪлната?

На мене ми стана много неприятно, както преди години, когато видях, че един рибар до халите увиваше със стари броеве на сп. «Просвета» риба. С броя, в който беше напечатано моето стихотворение «Бетховен», той ми уви един солен паламуд. Разказах това на Вазов и той почна да се смее отново:

— В края на краищата да увият в стихотворението ти паламуд не е толкоз смешно, колкото да възпяваш една вълна́, а да сметнат, че възпяваш вЪлна. Но не се ядосвайте, г. Гълъбов! И на мене някога в една пловдивска бакалница ми насипаха маслини в хартиена фунийка от моите «Поля и гори».

Вазов беше мълчалив човек. Имаше обичай да зададе въпрос и ако си приказлив, да те слуша и само от време на време да добавя по сопотненски:

— Тъй жа кажа и яс.

Все пак той далеч не беше толкоз мълчалив, колкото го представят някои негови съвременници. Пред хора, които ценяха творчеството му, той ставаше понякога доста разговорлив, дори се смееше.

Веднаж, беше напролет, аз го настигнах в градината и се присъединих към него. Когато навлязохме в боровата гора, запях една френска песен, чийто текст е от Виктор Юго. Той ме слушаше много внимателно и когато изпях стиха: «II doit croire a la fuite utile des jours» (трябва да се вярва в ползотворното бягство на дните), Вазов ме прекъсна със своето «Тъй жа кажа и яс» и после прибави:

— Обичам Юго между другото и за неговия оптимизъм. Той вярва в тържеството на доброто, защото вярва в човека и го обича. Радва ме, че и вие се възхищавате от Юго. Немците четат ли го?

— Не особено. В днешна Германия не се говори за него.

— На какво отдавате това?

— На този въпрос е трудно да се отговори, господин Вазов. Една от причините е тази, че романтизмът е отдавна надживян.

— Но неговите хуманни идеи не са надживени и не могат да бъдат надживени. Би следвало тогава да се заключи, че трябва да буди интерес.

— И хуманните идеи, господин Вазов, еволюират. В днешно време те се явяват на Запад в нова постановка. Новата им постановка и в Германия е политическа. Това се вижда и от литературата както във Франция, тъй и в Германия. Като добри примери могат да ни служат Зола в едната и Хауптман в другата страна.

— Хауптман ми харесва — рече Вазов, — но Зола не обичам заради неговите груби описания. Рисува само лошото в човека, като че ли човекът е само звяр, като че ли човекът не е и човек. Хауптман е с повече оптимизъм.

Вазов поде друга тема:

—Някога младите хора пееха повече, отколкото сега. И аз обичах да пея. Правите добре, че пеете. Днес младежите рядко пеят. Това не е добре.

— Защо, господин Вазов?

— Много просто защо. Поговорката казва: «Който пее, зло не мисли.» Пък и по друга причина. Музиката пази човека от тежки мисли, от песимизъм — пази го бодър, здрав. Аз обичам да навестявам училищата и често напомням на учителите:. «Карайте децата да пеят. С това вие ги възпитавате в оптимизъм. Оптимизмът не е само мироглед, той е и настроение, състояние на човешката душа. По тази причина в оптимизъм може да се възпитава и най-малкото дете, в което още не могат да се насаждат мироглед, идеи.»

Друг път — беше през същата пролет — аз настигнах Вазов пак в градината. Помня, че още в началото на разговора ни той запита:

— Коя лирика предпочитате, г. Гълъбов: лириката на Гете или Хайне?

Изглежда, че въпросът за Гьоте и Хайне го беше занимавал преди това.

Аз започнах да обяснявам какво е особеното в лириката на единия и лириката на другия и така стигнахме и заминахме разсадника, без да забележим това. През всичкото време Вазов гледаше напред и едва когато стигнахме до бирарията на Танушев, той се обърна към мене, кимна с глава и рече:

— Тъй жа кажа и яс. Стихотворенията на Хайне като че ли са по-игриви. А Гетевите — по-дълбоки по замисъл. Гете е гений, но аз обичам повече Хайне, макар да е само талант. Повече от Гете обичам и Шилер. Но Шилер е гений, най-големият драматически гений след Шекспир. Каква възвишена драма е «Вилхелм Тел»! Една истинска драма на свободата.

Аз го прекъснах:

— Вашият роман «Под игото» е успоредица на Шилеровия «Вилхелм Тел», защото е един истински роман на свободата.

Вазов отвърна скромно:

— Моят роман не е така възвишен.

— Не съм съгласен — възразих аз живо. — Той е толкоз възвишен, колкото и «Вилхелм Тел», само че това е възвишеност от друг вид — възвишеност реалистична, докато възвишеността на «Вилхелм Тел» е възвишеност легендарна. Легендарно възвишени са обаче всичките ви стихотворения в «Епопея на забравените». Такива стихотворения няма в никоя друга литература.

— Вие ме величаете много. Струва ми се несправедливо.

— Но искрено — отговорих аз. — Напълно искрено, защото не целя нищо с това. — И добавих весело: — Нямам намерение да ви моля нито за ходатайство, нито да ви искам пари назаем. Нещо повече, дори искам да ви почерпя. Да пием по една бира!

— Да пием, но при условие, че няма да заръчате и втора. Вие сте немски възпитаник и сигурно обичате да пиете бира.

Седнахме, поръчахме бира, пихме, но Вазов избърза да плати, за да не платя аз. И тъкмо когато заприказвахме за Пенчо Славейковите преводи на немски поети, при нас се изтърси като изневиделица Константин Георгиев, синът на Михалаки Георгиев, току-що пристигнал от Виена. Разбира се, разговорът ни се измести в друга посока. Все пак аз разбрах, че Вазов цени тия преводи на Пенчо Славейков:

— Нашите отношения с Пенчо Славейков не бяха добри — рече той, — но трябва да призная, че Пенчо беше талантлив поет и превеждаше сполучливо. Неговият български език заслужава похвала.

Наскоро след тази среща редакторът на сп. «Сила» Христо Силянов ме изпрати при Иван Вазов да искам разказ, стихотворение, спомен или каквото да е друго. Посетих го в къщата му и той обеща, но когато след два дена отидох пак, той ми даде разказ от Евгения Марс и рече:

— Евгения Марс е много даровита писателка. Нищо, че й завиждат жените, особено някои маниачки от кръга на д-р К. Кръстев, който ме е ругал толкоз много.

Дали този разказ се напечата в «Сила», не мога да си спомня. Помня, че в ръкописа имаше само няколко незначителни поправки с почерка на Вазов. Отбелязвам това, за да опровергая едно нелепо твърдение от онова време, че работите на Евгения Марс били писани от Вазов.

Запомнил съм добре и друго посещение в дома на Вазов, в кабинета му. Отидох без покана, но бях приет много радушно. Сварих поета, че поправя свои стари работи.

— Как е татко ви? (Това беше обичайният му въпрос при всяка среща.) Добре, че дойдохте. При мене беше оня ден младият критик Васил Пундев, ваш приятел. Казах нему, ще кажа и вам като на млад критик и мой доброжелател: ако след смъртта ми някой си позволи да съкращава или променя било стиховете ми, било прозата ми, моля ви, протестирайте най-енергически. Мисълта за това кощунство често ме тревожи. Предпочитам в гроба ми да ровят, костите ми да разхвърлят, но произведенията ми да не закачат. Сега, като изправям някои свои работи, виждам колко е трудна тази работа. Съкратя или променя нещо и само след няколко реда осъзная, че не може така — че съм направил грешка. А щом авторът прави грешки, колко по-голяма е вероятността друг да осакати едно чуждо произведение.

Повод за тази тревога на поета беше някакво своеволие на негово стихотворение , но кой беше си позволил това своеволие и кое беше това стихотворение, не съм запомнил. Струва ми се, че се касаеше за съкращаване на едно от неговите по-раншни стихотворения при вмъкването му в някакъв календар.

Прецених случая като удобен за няколко въпроса във връзка с творческия процес на Вазов.

Позволете, господин Вазов, да ви запитам: като поправяте така своите произведения, сега ли обмисляте поправките, или вече сте ги обмисляли и само ги внасяте?

— Когато поправям разкази, внасям и поправки, обмислени по-рано. Но когато поправям стихотворения, всичко е рожба на момента. Почти никога не съм обмислял предварително какво и как ще поправям. Причината е може би тази, че своите стихотворения не помня. Преди много години на една приятелска вечер С. С. Бобчев ме замоли да кажа някое стихотворение за удоволствие на гостите. Отказах.
— Това намирам напълно правилно, господин Вазов. Поетът не трябва да помни своите стихотворения, защото при писането на нови стихове ще му се натрапват изрази, епитети, рими и други елементи от старите и новосъздадените няма да бъдат напълно нови.
—    Тъй жа кажа и яс. Поетът не бива да помни и чужди стихотворения, защото, както се изразихте вие, и от тях може да му се натрапи нещо чуждо.
—    Позволете ми и друг въпрос, господин Вазов. Когато съчинявате своите работи, чувате ли нещо в себе си?
Той ме погледна учуден:

—   Какво да чувам?
—  Например гласа на героите, които се разговарят.

—  Въпросът ви е интересен. Чувам всичко, каквото говорят героите ми, и всеки си има свой глас.

Вазов помисли малко и рече:

—  За тази страна на моето творчество не съм мислил никога. Благодаря, че ми обръщате внимание. Въпросът ви е наистина интересен. Сега виждам, че когато поетът твори, с него стават и неща, които той не съзнава.

—  Ами друго, господин Вазов! Казахте, че героите си имат свои гласове. Бихте ли могли да кажете дали тия гласове са гласовете на някои от познатите вам лица, или са недействителни?

Вазов ме погледна още по-учудено:

—  И за това не съм мислил досега, но що се отнася до по-раншните ми работи в проза, мога да ви отговоря напълно определено: гласовете на героите ми в тях са били винаги гласове на действителни лица, които съм наблюдавал още в детска и юношеска възраст, например гласа на Мунчо. В по-късните ми работи някои от героите говореха вече с гласове наистина свои, но недействителни, защото са рожба на въображение. Те са сборни типове, съставени от черти, наблюдавани при различни лица в самия живот.

— А когато сте съчинявали своите стихотворни работи, например тия в «Епопея на забравените» — тогава какво сте чували в себе си?

— Мога да ви отговоря още по-определено: своя глас! Дори и там, гдето не говоря аз, а говори този или онзи от героите ми, например в «Кочо», вашето любимо стихотворение. Гласът на вашия Кочо ми е звучал като моя собствен глас, но, разбира се, по-другояче: както звучи той, когато декламирам.

— А в «Грамада»?

— Там не! Там гласовете на героите ми са звучали иначе, като чужди гласове, не като моя глас. Моят глас ми е звучал само там, гдето говоря аз като автор на поемата.

Вазов помълча и запита:

—  Но обяснете какъв смисъл имат всичките тия въпроси, каквито никой не ми е задавал досега?

—  Ще обясня, господин Вазов, моля само да ми позволите още един въпрос. Той е следният: когато сте съчинявали своите работи, в проза или в стихове, дали създаването им е било придружено повече от вътрешно чуване, или от вътрешно виждане?

— Сега като че ли започвам да разбирам смисъла на вашите въпроси. При разказите и романите създаването им е било придружено повече от виждане, отколкото от чуване, но в стихотворните ми работи, поне в «Епопея на забравените», повече от чуване, отколкото от виждане.

— Това иде да покаже — обясних аз, — че вие сте еднакво надарен и за белетристика, и за поезия, защото творчеството на белетриста черпи сили главно от зрителния сетивен опит, а творчеството на поета главно от слуховия сетивен опит на човека. Вярвам, ще се съгласите, че като изключим ония ваши поеми като «Грамада», които се родеят с белетристиката, другите ви стихотворни работи, било епични, било лирични, са преди всичко преображения на слухов сетивен опит в музикални стихии, ритмично и римично организирани, че после преображения на зрителен сетивен опит в поетически видения!

Вазов се замисли:

— Може би вие сте прав. И творчеството си има своите закони и нищо на тоя свят не е произволно. Тия интересни неща — сигурно ги знаете от своите професори в Германия. Немците имат големи учени и поети. Съжалявам, че не можах да науча добре немски, за да ги чета в оригинал, както чета френските автори.                                                                                                                             

С това разговорът ни бе приключен и аз станах да си вървя. Както винаги, той ме изпрати до стълбата и както винаги, се обади отгоре:

—  Минете през дворната врата. Главният вход е заключен.

Когато бях учител в Първа мъжка гимназия, аз се запознах с мъжа на Евгения Марс. Запомнил съм д-р Елмазов, зъболекар в тази гимназия, като много добър и възпитан човек. Веднаж ме покани да му отида на гости и добави:

—  Идвайте след вечеря на кафе у нас — ще имате възможност  да се виждате често с господин Вазов. Той е наш добър приятел.

Благодарих и още същата вечер отидох у Елмазови. Живееха зад градските бани, на ул. «Бачо Киро». Там беше вече Иван Вазов и от разговора, който водеше Евгения Марс с него, разбрах, че той е бил на вечеря у тях. При нас влезе и младият Павел Елмазов, който стана по-късно един от големите ни оперни певци.

През цялата вечер Вазов мълча упорито, толкоз упорито, че по едно време си рекох: «Може да му е неприятно моето присъствие.»

Все така мълчалив биваше Вазов и по-късно у Елмазови. Само веднаж стана по-приказлив — когато разговаряхме за скакалците, които се бяха спуснали на облак около «Побит камък» в Софийско, и учениците от гимназиите, заедно с учителите им, ходеха да ги избиват. Запита нещо, поприказва и пак се затвори. Наистина Вазов не беше словоохотлив човек, но от време на време се затваряше толкоз много в себе си, че, струва ми се, дори не чуваше какво му говорят — макар да се обаждаше понякога със своето сопотненско:

— Тъй жа кажа и яс.

Сигурно тия пълни затваряния бяха израз на някакви душевни състояния, за които може само да се гадае. Аз мисля, че те са от творческо естество и вероятно в тях трябва да дирим произхода на всичките ония видения, които той е нарекъл «Епопея на забравените», «Под игото»,  «Чичовци» и пр. Вазов беше съзерцателна натура.

По онова време аз се бях изказал в едно семейство за последната стихотворна сбирка на Иван Вазов «Люлека ми замириса», че и в напреднала възраст дядо Вазов ни изненадва с любовна лирика. Узнал за тия мои думи, той едва отговори на поздрава ми, когато го срещнах веднаж до Народния театър. Отидох на другия ден в старото кафене «България» и седнах нарочно срещу масата, на която седеше с Данаил Юруков, негов близък приятел — повтори се същото. В отговор на поздрава ми Вазов едва кимна с побелялата си глава. Добих вече пълна увереност, че той действително е сърдит. Затова още на другия ден преди обед аз се изтърсих неканен у Елмазови, да узная подробности. Защото се досещах коя може да бъде причината на неговото променено държане.

—  Ах, господин Гълъбов, Ах, господин Гълъбов, така приказва ли се? — започна Евгения Марс още като чу защо идвам — и от черните й очи на ориенталска хубавица изчезна обичайната усмивка. — Да видите по някакъв начин да се извините. Много ви е сърдит. Казали сте пред негови познати, че е стар. Той не обича никак да се говори за годините му.

—  Но, госпожо, позволете: той действително не е вече млад.

Очите на Евгения Марс загоряха, дори пламнаха от недоволство.

—  Ах, Ах, Ах! Какви неща говорите, господин Гълъбов! Аз съм разочарована от вас. Не може да се съди за възрастта на един поет по кръщелното му свидетелство. Ами че това е календарната му възраст. Поетът има и друга възраст — възрастта на сърцето. Критик сте, но не разбирате тия неща. Ах, Ах,Ах! Имах друго мнение за вас, понеже пишете и стихове, но много съм разочарована, много! Не сте никакво изключение от правилото: бездушен критик, като всички други критици. Ах,Ах, Ах — вие! Иде ми да ви напляскам!

И по лицето й цъфна добродушна усмивка.

Аз се чувствувах много виновен и рекох:

—  Ето ми бузата! Ударете ми една плесница, госпожо! Сбърках.

Но Евгения Марс се засмя:

— Тъй! Ударете ми една плесница — защото знаете, че няма да ви ударя. Ударете си сам плесницата, която заслужавате.

И аз си ударих една плесница, доколкото човек може сам да си удари плесница.

По лицето на Евгения Марс заигра отново усмивката.

— Така! Сега всичко е наред. Аз ви прощавам. Ще кажа и на Вазов да ви прости.

И тя ме грабна под ръка и ме отведе от коридора в приемната стая, да пием кафе.

— Но впрочем вие не сте още обядвали. Ще ви почерпя една хубава сливовица. Ще пиете, нали?

Годините й тогава не бяха малко — но какво значеха те при тази гъвкавост и при тази усмивка?

На тръгване аз се наведох да й целуна ръка, но сбърках и целунах пръстена й:

— Извинете, целунах рубина на вашия пръстен.

—Нищо! Той ми е подарък от Вазов. Целунали сте, значи, неговото сърце.

След това посещение всеки път, когато срещах Евгения Марс и се навеждах да й целуна ръка, целувах все тоя голям рубин — все сърцето на поета. И тя всеки път се усмихваше очарователно.

Много години по-късно, след голямата бомбардировка на София, срещнах Евгения Марс над Княжево, като слизах от вилата на проф. Михаил Арнаудов. Беше едно много студено февруарско утро, боровете се мержелееха в мъглата като призраци, снегът под нозете скърцаше язвително, сякаш съскаше и се радваше на общата неволя през ония страшни дни. За моя голяма изненада — когато бях вече слязъл в селото — насреща ми изплува из мъглата Евгения Марс. Тя беше облечена в завехтяло кожено палто, посипано със скреж — със скреж бяха посипани и къдравите й коси, които се подаваха под забрадката й. Приведена, тя мъкнеше мрежа с картофи и едва дишаше от умора. Но щом ме видя, очите й заиграха в някогашната си усмивка, макар да бяха изгубили отдавна предишния си блясък:

— О, госпожа Евгения Марс — и вие ли сте тук? Дайте мрежата да ви помогна!

— Моля, моля, ще си я занеса сама.

—Не, по никакъв начин. . .

И аз издърпах насила мрежата от дясната й ръка. Но с мрежата се свлече вълнената й ръкавица и откри пръстена с големия рубин. . .

Това ме развълнува. Наведох се и целунах за последен път сърцето на поета. Защото след тази среща не видях вече никога Евгения Марс.

Но нека се върна при нишката на разказа.

Още на другия ден, след като Евгения Марс ми се накара у дома си, аз отидох в кафене «България», за да се извиня на Вазов. Но той не беше дошел, нямаше го и Данаил Юруков. Разходих се из Градската градина, поседях на пейката под голямата върба и после излязох на тротоара срещу Военното министерство. Тръгнах нагоре към общината — и след няколко крачки зърнах Вазов: идеше по същия тротоар и както обикновено, поклащаше глава, сякаш кима някому. Стори ми се, че гледа нарочно над мене, за да ме отмине, без да отговори на поздрава ми. Сърцето ми се разтупа от вълнение и спрях пред него с една внезапност, която му направи впечатление.

— Господин Вазов, забелязвам, че напоследък променихте държането си към мене, само не мога да си обясня защо.

Вазов се усмихна под мустак едва забележимо, но подигравателно:

— Но нали Женичка ви е казала?

— Да, каза ми, разбира се, но все пак се осмелявам да запитам, защото не допускам, че това може да бъде същинската причина. Нарекох ви дядо Вазов от почит, както датчаните са наричали своя народен поет — дядо Холберг. В този смисъл.

И усмивката под мустаците на Вазов заигра отново — сега вече не подигравателно, а шеговито:

— Да, в този смисъл. Но това за напредналата възраст?

Аз бях притиснат до стената. Ударих го на молба:

— Извинете, господин Вазов. Вие знаете колко много ви уважавам и можете да бъдете уверен, че не съм искал да ви засегна. Много ви моля да ми простите.

Шеговитата усмивка изчезна, той свъси рунтавите си вежди и рече:

— Добре е в бъдеще да се въздържате от такива квалификации. . .

И след това се сбогува много пренебрежително: както държеше бастуна си, пъхна само два пръста в ръката ми.

Това много ме огорчи. Отдалечих се бързо, но не зная защо, като бях отминал вече на няколко крачки, аз се обърнах неволно — и в същия този момент се обърна и той:

—  Господин Гълъбов, елате!

Изтичах развълнуван при него:

—  Какво има, господин Вазов?

—  Как е татко ви? Добре ли е? Поздравете го от мене. Пък вие извинете за моята чувствителност. Смятайте, че нищо не е станало.

Аз преглътнах от вълнение:

—  Благодаря ви, господин Вазов.

Той ми подаде пак ръка, но сега вече не двата си пръста, а цялата си ръка.

Нека разкажа и за последната си среща с Вазов — ден- два преди неговата смърт.

Бях с една госпожица в Борисовата градина, както наричаха тогава Парка на свободата. Прекарахме там целия следобед и на връщане управителят на разсадника подари на госпожицата един хубав букет от рози, гиргини и други цветя. Тръгнахме по ул. «Вълкович» и настигнахме Иван Вазов наблизо до къщата му.

Беше привечер, дрезгавееше. Вазов вървеше бавно, като спираше от време на време за малко — може би размисляше нещо. Когато го поздравихме, той трепна и се обърна изненадан, сякаш го бяхме сварили в нещо, което не трябваше да знаем.

Прекарахме заедно само няколко минути. Какво сме говорили, не помня — запомнил съм само, че той си поиска някак плахо една роза от букета, и то жълта, като я посочи с пръст. Госпожицата му подаде целия букет. Той, разбира се, отказваше упорито да го приеме, но все пак го взе и, види се, защото сметна, че тя ми е съпруга, наведе се, та й целуна ръка, но някак неловко, старчески неловко.

—  Благодаря ви. Много ме радва. Това е рядко внимание. Една млада жена да се лиши от такъв хубав букет. Ще го поставя на работната си маса, за да ми спомня за вас.

—  Това не е никакво внимание, господин Вазов! Едно нищожно внимание! Нам ни е драго, че ви радва толкоз много.

Той влезе у дома си през дворната врата и потъна в здрача на малкото дворче, а ние продължихме пътя си — и след това вече не го видяхме никога.

Впрочем, видяхме го, но като мъртвец в ковчега, потънал в цветя. Между цветята беше и букетът, който му дадохме — с розите и гиргините. Някой беше го извадил от вазата и поставил в ковчега.

Преди да продължа, трябва да кажа, че Вазов беше самотен човек. Най-често той се разхождаше сам, но дори и когато беше между хора, имах чувството, че е все пак сам, творчески сам, поради ония затваряния в себе си, за които вече разказах по-горе.

И както беше самотен и когато се намираше между хора, така беше мълчалив и когато говореше. Сякаш думите му не бяха негови, сякаш говореше някой друг, сякаш самият той мълчеше — и не се намираше при тебе, а някъде далече. Аз зная, че тази антиномия е мъчно приемлива за едно логично съзнание, свикнало на ясните и непротиворечиви положения — на две по две е четири, но какво да се прави: поне за моето чувство тъкмо тя загатва най-добре душевната същина на Вазова — неговото по-дълбоко «аз».

В погребението Писателският съюз взе живо участие. Като негов член взех участие и аз. Ето какво съм записал въз гърба на една фотографска снимка, в която се вижда Вазов в погребалния ковчег. На нея се вижда и букетът, за който бе реч по-горе.

«На 24 септември 1921 г. след пладне се пренесоха смъртните останки на Вазов от дома му в църквата «Св. Неделя». Ковчегът се занесе на ръце от членовете на Писателския съюз. Взех участие в пренасянето и аз.

На 25 септември между 12 и 2 ч. стоях заедно с Дамян Калфов до ковчега като почетен дежурен.

На 28 септември в 2 ч. след пладне потеглихме всички членове на Писателския съюз от Градската градина за църквата «Св. Неделя». След опелото говориха министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски и професор Михаил Арнаудов. При изнасянето на ковчега от църквата «Св. Неделя» взех участие и аз — също и при слагането му до гроба.

Когато сложихме ковчега въз пръстта, едно борово клонче, поставено отстрана, беше паднало въз лицето на покойника. Аз го взех и отмахнах. Това незначително обстоятелство придоби за мене още в същия миг някакво символно значение. Може би защото първото стихотворение на Вазов е «Борът». И някои от околните забелязаха това клонче и после се завърза разговор за него. А през това време спуснаха ковчега в гроба и топовете гърмяха».

Няма да описвам погребението, защото е описано вече по-подробно от Стилиян Чилингиров в книгата «Помен за Иван Вазов». Ще спомена само, че поетът бе погребан много тържествено. Целият народ от София и околните села се беше стекъл на това погребение. Имаше много хора и от провинцията, дошли да се поклонят на тленните останки на великия поет. По двете страни на улиците, през които мина погребалното шествие, бяха наредени войници в бойно снаряжение. Зад шпалирите — човек до човек и много чадъри, защото валеше дъжд като из ведро. На отделни места горяха големи жертвеници, обвити в черно, и изпълваха въздуха с благовония. Дъждът се усили, но никой не си отиваше. При спускането на останките в гроба се дадоха топовни гърмежи — 101, колкото се дават при погребение на царе.

А сега нека се върнем при църквата «Св. Неделя». При изнасянето на ковчега помагаха ту едни, ту други писатели. Ал. Балабанов ругаеше:

— Где са хората от «Златорог»? Да имам власт, ще ги докарам под стража. Безобразие!

Огледах се — не видях никого.

— Може да ги е уплашил дъждът, Балабане!

— Тъй, дъждът! Я да беше някой от «Златорог», и камъни да валяха, нямаше да се уплашат. Безобразие! И друго! Няма ни една от писателките ни. Не прави ли ти впечатление? А сигурно са поканени.

Огледах се, нямаше и писателки.

— Може и тях да е уплашил дъждът, Балабане.

В това време направиха известната снимка, която е изложена в музея «Иван Вазов». На нея се вижда и Александър Балабанов, близо до мене: рошав, навъсен, сякаш чака да свърши снимането, за да продължи ругатните си.

Понесохме ковчега с мъртвеца. Чуваха се ридания на стари и млади. Народът оплакваше своя най-любим поет. Някъде към Военния клуб една жена в черно прекоси войнишкия шпалир и тръгна с погребалното шествие. Това беше Атина Болярска, жената на поета, с която той беше отдавна разделен, без да бъде официално разведен. Нейното появяване направи голямо впечатление на всички, които я знаеха.

След полагането на ковчега до гроба тя застана наблизо до мъртвеца и между близките на покойника настъпи известно смущение. Най-малкият брат на поета, Борис Вазов, отиде при министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски:

— Господин министре, аз ви моля от името на всички Вазовци да заповядате на полицията да изгони тази нахалница...

Борис Вазов беше много възбуден.

Омарчевски отговори:

— Не може, господин Вазов! Първо, защото, криво или право, Атина Болярска е била съпруга на поета, с която той не е разведен и до края на живота си, и второ, защото ако се намеси полицията, тя може да се разплаче и да оскандали цялото тържество. Представяте ли си последствията? Още днес чуждите кореспонденти ще телеграфират на своите вестници и утре заран по цялото земно кълбо ще се знае, че сме погребали народния си поет с един скандал.

— Но все пак, господин министре, все пак трябва да се направи нещо. . .

Омарчевски продължи:

—  И друго, господин Вазов! Не забравяйте, че погребението е държавно и ние не погребваме вашия брат, а народния поет Иван Вазов.

Борис Вазов махна с ръка и се върна недоволен при своите. Атина Болярска остана, гдето си беше.

Когато после, след спускането на ковчега в гроба, се отекна първият топовен гърмеж, Стоян Омарчевски се приближи развълнуван към нас и като погледна към Борис Вазов, посочи с показалеца си към мястото на батареята. Братът на поета отиде бързо при него.

— Чувате ли, господин Вазов, чувате ли кого погребваме? — рече Стоян Омарчевски. — Народния поет Иван Вазов.

Борис Вазов нищо не отговори.

Понеже става дума за съпругата на поета, покойница от петнадесет години насам, нека кажа какво зная за нея. От една родственица на Вазов узнах, че когато поетът живял в Пловдив, щял да се сгоди за една девойка, която става после съпруга на генерал Христо Недялков. Тя била от Пазарджик. За Атина К. Болярска, която е родом от Русе, Вазов се сгодил и оженил в София. Кумувал им писателят Михалаки Георгиев с жена си. Но изглежда, че с нея трябва да се е познавал още в Русе, когато е бил на служба в този град. Тя имала двама братя: офицера Иван К. Болярски и друг един, който бил женен за родственица на известния сръбски държавник Никола Пашич. Но как се казва този брат, не зная. Той бил чиновник.

Бях чувал още като ученик, че Атина Болярска била хубава жена, но между нея и Вазов нямало духовна връзка и затова съвместният им живот изгубил скоро всякакъв смисъл. Запитах за тия неща Иван К. Болярски, при когото служих известно време като офицер през Първата световна война — отговори ми, че всичко това било измислица. Според него главна виновница за раздялата била баба Съба — майката на поета, — която искала да превърне снахата си в безлична послушница, каквито били снахите преди освобождението на България. Но Атина била самостоятелен човек и затова, когато една вечер се завърнала малко по-късно у дома си, намерила външната врата заключена и баба Съба се обадила от прозореца:

— Булка, иди си, отгдето си дошла! За тебе вече няма място в тая къща.

Тогава Вазов живеел на ул. «Солун», близо до протестантската църква. Атина Болярска отишла да нощува у кума си Михалаки Георгиев и на другия ден кумът се опитал да посредничи, но получил отрицателен отговор от Вазов.

Полковник Болярски беше много красив мъж. Не съм виждал друг българин с такива хубави черни очи. Тия очи станаха особено изразителни, след като лицето му пожълтя. Дълбоки, тъмни, болезнени, те приличаха на някакви приказни анемони. Имаше и много хубави ръце, нежни и все пак мъжествени. През войната аз играех с него на шах и се любувах често на тях и техните изразителни движения: ту колебливи, ту решителни, но винаги изящни — сякаш бяха ръце на някакъв благородник от ренесансов портрет.

Атина Болярска имаше също хубави очи, но далеч не като очите на брат си. Лично аз не я познавах: виждал съм я само на улицата.

Срещнах полковник Болярски в София след Първата световна война и се опитах да вляза в разговор за сестра му, но той беше болен от жълтеница, не му се разговаряше и повече подробности за отношенията между Атина Болярска и Иван Вазов не можах да узная. Беше дошел от Кюстендил да се лекува. Той е вече отдавна покойник.

Според Елена Болярска, дъщеря на полковника, леля й Атина Болярска била родена през 1861 г. в Русе. През 1878 г. тя била изпратена в Киев с държавна стипендия, за да следва в «Лицея за благородни девици». След завръщането си в България тя учителствувала. Била много красива, с много хубава коса и казвала, че като я видял, Вазов я обикнал най-много заради дебелите й дълги плитки. Оженили се през 1890 или 1891 г. Характерът й, горд и независим, не могъл да се огъне пред волята на свекървата. Когато Елена я запитвала защо Вазов и тя не са се разбрали, Атина отговаряла винаги, че ако не били живели заедно с баба Съба, те нямало никога да се разделят. Атина била много разочарована от брака си. Поради образованието си, културата и красотата си, като мома тя била една от най-ухажваните девойки. Имала и кандидати, които станали по-късно министри, но пред всички тя предпочела Вазов — и го обичала до края на живота си. За нея той бил кумир и казвала гордо: «Аз съм Вазова!» След като се разделя с мъжа си, тя отива да живее при големия си брат, който бил контрольор в Българската народна банка. Тогава малкият й брат Иван К. Болярски бил в чужбина. След завръщането си в България той я взел при себе си и докато се ожени, живял все с нея. Атина водела често малката Елена в музея «Иван Вазов», гдето й показвала, неща, изработени от нея, които тя не си взела след раздялата. За Вазов тя не казвала никога лоша дума. И не пропускала нито едно тържество, нито едно чествуване, нито една панихида в памет на поета.

Преди да завърша спомените си за Вазов, нека спомена една черта от неговия характер, на която не е обръщано внимание.

Иван Вазов живееше много скромно като най-обикновен български гражданин и не се стремеше да забогатее. През Първата световна война уредникът на «Походна войнишка библиотека», която се издаваше от Щаба на армията и разполагаше с големи средства, предложил на Вазов да напише серия разкази срещу хонорар, много по-голям, отколкото хонорарът, заплащан на другите сътрудници, но той отказал с думите: «Аз за пари не пиша. Пиша, защото чувствувам вътрешна необходимост да пиша.» След същата война издателство «Ал. Паскалев» го замолило да вземе участие в съставянето на буквари, читанки, христоматии, като даде само името си, а съставянето бъде извършено от други лица. Предлагали му срещу това голям хонорар, но и този път той отхвърлил предложението със същите думи: «Аз за пари не пиша. Намерете си друго лице.» За едното предложение зная от самия уредник на «Походна войнишка библиотека» Сирак Скитник, а за другото — от Теньо Радев, чиновник при издателство «Ал. Паскалев».

Накрай нека дам още веднаж израз на своето голямо възхищение от Иван Вазов:

Чел бях някъде, че в Калифорния имало едно дърво, високо 140 метра и дебело 35 метра в обиколка. Дори на 30 метра височина дебелината на това исполинско дърво била все още 14 метра. За него именно аз си спомням всеки път, когато минавам край гроба на Вазов и го виждам да се извисява високо над тоя гроб — като видение от светлина!

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ