ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ГАНКА НАЙДЕНОВА /ПРЕДГОВОР/

НЕЙНИТE ПИСМА

Предговор

        На 30 ноемврий 1913 година сутринта из Со­фия се разнася вестта за трагичната случка у дома на поета П. К. Яворов. Лора — простреляна, мъртва. Самият поет — тежко ранен с един куршум в главата. На масата е намерена бележка, написана от Яворова: „Лора се самозастреля в момент на силно раздразнение от ревност. Аз я последвам“. Обществото настръхва. И двете жертви на трагедията са добре познати на всички. Лора — по своята хубост и жизнерадост, които не рядко са встъпвали в разрез със строгите изисквания на общественото мнение. Яворов — големият поет и революционер. Първият повръхностен преглед на лекарите подхранва едно по­дозрение: „Раната на гърдите е по-широка, откол­кото на гърба. В такъв случай трябва да се предполага убийство“. Вестникарски сензации вед­нага разнасят мълвата — „Лора убита от Яворов“. Нито официалната експертиза на лекарите, която опровергава първото повръхностно впечатле­ние, нито категоричното заключение на следователя г. Ив. Божилов, че в случая се касае за само­убийство, не са в състояние вече да спрат тази мълва.

Започва се онова мъчително дело, което се протака цяла година — подклаждано от стра­нични давления и от обществената мълва, докато вторият куршум, който Яворов заби в главата си, сложи край на неговия живот и освободи от излишни старания съвестта на неговите съдии. Мъл­вата обаче не заглъхна. Тя клеймеше Яворова в убийство, но не пощади и паметта на Лора. Ней­ните близки в доброто си желание да направят от Лора жертва, дадоха на тази обществена мълва повод за фантастични измислици на нейната виновност. Защото кой кого убива без вина?

Нечистите пръсти на жестокото общество разплитаха и заплитаха дълго възела на една тра­гедия, която не познаваха. Мериха с мярката на делнични сензации една голяма съдба. Мъчиха се да разровят пепелта от жертвеника, на който двама самотници принесоха жертвата на своя живот, без да позволят никому да надникне в техния трагизъм.

Неколцина приятели на поета се опитаха след неговата смърт да защитят паметта му. Близки и далечни на Лора сипеха жлъч върху неговите кости. Ние мълчахме. Още преди години можехме да изнесем тези писма, и сигурно всичката жлъч би се погнусила сама от себе си пред изповедта на една душа, която навярно никой от тях никога не е познавал. Те всички биха из­тръпнали пред нейния мъчителен вик за щастие, биха се почувствували виновни за нейната съдба. Биха замлъкнали пред стихийността на една любов, която иска много и дава всичко. За­щото писмата на Лора са изповеди в истинския смисъл на думата.

Има нещо странно в магията, която излъчват напечатаните писма на един покойник. От­начало ни се струва, че прекрачваме запретения праг на светиня. После с всяка дума мина­лото оживява и постепенно като че ли измества се­гашното — защото всяко писмо е живата изповед на една съдба, която завладява със своята искреност и жизнена правда. Особено когато тези писма са писани не с преднамереното чувство, че някога ще бъдат печатани...

Цели двадесет години ние пазехме писмата на Лора като семейна реликва. Когато Яворов ле­жеше прострелян в болницата, близките на Лора разграбиха неговия дом. При този г р а б е ж изчезват и писмата на Яворов до Лора. Писмата на Лора биват случайно запазени. Когато Яворов излиза от болницата, успява да прибере само тях, като единствена вещ от своя разграбен дом.

Шест много характерни писма Яворов пред­стави в съда. За съжаление, те са откраднати от архивата му. От съдържанието на тези писма знаем само това, което Яворов заявява в изло­жението си до Апелативния съд: „Прочетете пис­мата от Париж, дето тя ме увещава да ѝ из­пратя няколко грама кокаин. Вижте, как се радва, как тя тържествува, когато най-после е успяла да се снабди с достатъчно количество кокаин и как е успокоена, че сега има такъв верен и съчувствен другар! Вижте най-подир, колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява да не се боя, че няма сега да направи това, а някога по- подир, на есента и пр...“

За щастие, всички останали писма са запазени: от първите записки до последните, които Лора пише на Яворов след женитбата им, през неговото четничество в Македония. И ние не мислим, че издаването на тези писма е кощунство спрямо паметта на единия или другия, защото Яворов остави един завет — да се направи всичко, което може да изнесе пред света истината по трагедията на 29 ноемврий 1913 година. А сам той е считал, че писмата на Лора могат да допринесат много за тази истина и поради това е представил шест от най-характерните в съда.

Повечето опити да се проникне в същината на тази трагедия са били изграждани обикновено все върху твърде погрешни психологически тълку­вания предимно на Лора. В студията си „Съдбата на П. К. Яворов“ проф. М. Арнаудов по­ставя вече цялата трагедия върху чисто психоло­гическа основа — като трагедия на два характера.

Обществото обаче живее и до днес с едно пред­убеждение по отношение на предимствата и недо­статъците на Лора, и, колкото мъгляво и да е това предубеждение, то мъчно би могло да се разсее. Дори в съда основните линии на делото, заве­дено след нейната смърт, са продиктувани от това „обществено мнение“. При това и прокурорът и съдиите градят своите изводи все върху характерите на Лора и Яворов — явно без да познават нито единия, нито другия. В това отно­шение писмата на Лора ще допринесат твърде много, за да бъдат разяснени някои тъмни страни от нейната психика и по такъв начин да се хвърли повече светлина върху отношенията ѝ с Яворов. В тях с поразителна яснота тя сама чертае своя мъчителен и тъжен път, който не­избежно я доведе до самоубийство.

Независимо от всичко, тези писма имат и чисто литературна стойност. Това са истински малки художествени откъслеци, лишени от пред­намерено авторско съзнание и безпокойство. Една богата душа разказва своите поривисти сънища за щастие, което никога не идва. Те ни завладяват със своята искреност и ни примиряват с трагизма на една неизбежна съдба.

Защото, ако изобщо трябва да се търси вина, тя е преди всичко в съдбата, която събира тех­ните толкова противоположни пътища.

Отраснала в кръг на доволство, Лора е от онзи тип момичета, който е толкова харак­терен всред „висшето ни общество“ за епохата след освобождението под смесеното влияние на Русия и Запада — с малко суетност, с малко сантименталност и с едно „модерно“ пренебреже­ние към общественото мнение. Същевременно обаче тя притежава вродена интелигентност и интерес към литература и изкуство (сама дори прави опити в областта на разказа). И в това отношение тя не е от многото. Една случайна среща в Драгалевци изпречва на пътя ѝ Яворова.

Непрекъснатата борба, която той води още от своето детинство с околните условия и със самия себе си, по-късно увлечението му в македонското революционно движение, са хвърлили от рано сянката на самотност върху неговия път. При това той живее с характерния за всеки поет по-широк обсег на изживяването и с още по-харак­терното чувство за преходността на всичко, за истината като истина на момента, не на вечността. Със своя богат вътрешен мир той винаги задо­волява себе си. Нещо повече: неговите думи дори и в писмата му са почти винаги монолози на самотник, и всяка нежност като че ли за­мръзва по ледената стена, която го огражда. Това е пътят на родения поет. И много естествено е, че в този път любовта към една жена не може да бъде всичко.

Във всеки случай срещата в Драгалевци е повече съдбоносна за Лора, отколкото за Яворова. Изглежда все пак, че и той не е останал съвсем безразличен. За това свидетелствува стихотворението „Стон“, написано непосредствено след впечатле­нието от тази среща: 

„Душата ми е стон. Душата ми е зов —
            защото аз съм птица устрелена:
            на смърт е моята душа ранена,
            на смърт ранена от любов“. 

Дали обаче в този поетически продуктивен момент трябва да се търси по-дълбоко и опре­делено чувство, е съмнително, защото на молбата на Лора, както и на по-нататъшните ѝ опити да се срещнат, Яворов не отговаря. Цялата история изглежда напълно забравена. След една малка любовна авантюра — бягството ѝ с Н-в — Лора омъжват насилствено за Дренков. Тя е вече майка на две деца, първото от които умира. „Малкото суетност“ отначало е задоволена, тъй като съпругът обещава бляскава политическа ка­риера. Очакването на Лора обаче не се оправдава. Като политик и общественик Дренков не успява да задоволи нейната амбиция, която търси у него изключителната личност на политически водач. Още при първата му реч в Народното събрание тя е разочарована, смутена в надеждите си. И то­гава внезапно идва разривът — опомнюването, за което Лора често споменува в писмата си. „Не се живее лесно“ — пише тя в едно от писмата си до Яворова от Париж — „и често ми се струва, че насилствено ми се поднесе силно отровна чаша. Поднесоха ми я все близки, все доброжелающи, и когато аз неволно се мръща — лошата, неблагодарната съм аз. Аз ги права да страдат — аз ! Грехът ми е там, че мога да се самоопомня, че и доброжелателите и завещаното добро ме отвращават. Това е грехът пред майка ми и пред тези около нея“.

Лора е в Лондон. По същото време (1910) Яворов е на командировка в Париж. Тук той е погребал може би единствената жена, която е обичал — Минка Тодорова. Парижкият му дневник е рожба на скръбта по нея. Щом като Лора се научава, че Яворов е в Париж, ведна­га напуща Лондон. Тя отива на гроба на Минка Тодорова, тъй като знае, че там сигурно може да намери Яворова. Тук Лора се опитва да му заго­вори за чувствата си, но Яворов почти грубо ѝ забранява да говори. Тази среща остава мъчително кошмарна в душата ѝ, и за нея Лора си спомня не веднаж по-късно в писмата си от Париж.

След сцената на гроба на М. Тодорова в Париж Яворов мисли, че честолюбието на Лора е достатъчно засегнато, за да не го потърси вече никога. Но веднага след като се връща в Со­фия, тя започва отново да го търси, непрекъснато го следи, при удобен случай го моли да присътствува на някоя репетиция в Народния театър.

В споменатата вече книга на проф. М. Арнаудов („Из живота на П. К. Яворов“) са напеча­тани някои от спомените на зетя на Яворова, Н. Найденов. В дните на слепотата си Яворов раз­казва пред него следното:

„Когато се завърнах в София, Лора започна пак да ме следи и да ме атакува. Поздрави, из­пращани по специални лица, подаръци, задирвания, посещения в театъра и другаде, не ме отклониха от решението ми — да не се поддавам. Но една зимна нощ. . . Една нещастна за мене зимна нощ, часа около 11 през нощта, се почука на вра­тата на стаята ми. Отворих вратата — и останах просто смаян и вкаменен от това, що видях пред очите си, което не исках да повярвам. Лора, прегазила сняг до колене, измръзнала, с наведена глава и усърнал поглед, стоеше на­среща ми. Със задавен глас ме запита: „Ще проявиш ли и сега жестокосърдечието, с каквото не един път си ме дарявал — в тоя час да не дадеш приют на една слаба, нещастна жена?“ — Тонът, погледът, видът ѝ ме сломиха, и аз, братко, не издържах — прибрах я тази нощ. И тази нощ Лора ме победи.“

Писмата ѝ от това време (1911) издават все още нейните страхове и съмнения, но над всичко властвува един тон — отдавна очакваното щастие изглежда близко и най-сетне осъществимо. „Щастлива съм, че те обичам — тебе. Щастлива съм и за това, че ти започваш да ме обичаш. И живота ми се струва хубав като никога.“

Някой, който е гледал няколко мига направо в слънцето, внезапно притваря клепки и става нещо странно — големи огнени кръгове оплитат в своята мрежа уморените очи, и никога тъмното зад тази мрежа не е толкова страшно и чуждо, както в такива мигове. Същото чувство имаме след първите писма от София. След първите дни на „неочакваното щастие“ идват пак съмненията, страданията, ревността.

Напрегнатостта на изжи­вяването се последва от умора: „Ти се бориш с твоята пиеса от няколко недели и си уморен. А аз се боря вече няколко месеца с моята пиеса — завоеванието на твоето сърце — и имам право да съм по-уморена от тебе, нели?“

Всичкото нещастие още в самото начало е там, че едно чувство, такова, каквото е носила Лора в душата си, никога не може да бъде утолено. Едно единствено чувство никога не може да поправи всичките крушения в миналото, да отго­вори на всичките въпроси на сегашното, на всичките надежди на бъдещето, освен ако това чувство е лишено от всеки егоизъм. Такова е може би единствено чувството на майката.

Неговото задово­ляване е повече едно себезадоволяване, неговото щастие е в самото изживяване на чувството, в самото раздаване, не в приемането на обичта. И характерно е, че всяко голямо чувство на една жена, дори и еротиката, крие в себе си нещо от великата всеотдайност на майката. Любовта на Лора не познава този елемент на майчинство.

Сама тя чувствува твърде често егоистичността на своята любов и не веднаж в писмата си се мъчи да се оправдае за този егоизъм пред него и пред себе си с различни доводи. В писмото си от 17 април 1912 година, Париж, Лора пише на Яворова:

„... После друго. Аз не съм способна на никаква жертва, мой милий. Не помня в живота си да съм направила най-малката жертва. Възмутително е, разбира се, но е тъй. И ако ти смяташ, че някога съм жертвувала нещо за тебе, аз съм длъжна да те разубеда.“

В тази егоцентричност на нейната природа се корени още в началото незадоволеността, която е основата на цялата ѝ жизнена трагедия. Тя вечно живее в страх, че не получава толкова много, колкото заслужава. А в миналото си познава само едно — да получава много, до пресита много, без да дава почти нищо.

Интересно е в това отношение нейното тъл­куване на Бистра, героинята в Яворовата пиеса „Когато гръм удари как ехото заглъхва“, което Лора дава в едно свое писмо до Яворова от Париж. Проблема на майката, който е основата на цялата драма, Лора заменя с проблема на съпру­гата, по-скоро на жената, която и като съпруга остава любовница. Детето, според Лора, не може да бъде за жената цел в брака. То е повече средство, с което тя се стреми да задържи люби­мия мъж. Това отношение към детето е присъщо повече на мъжката, отколкото на женската психика, както много право отбелязва и проф. К. Гълъбов в своето есе „Човекът чужденец“, като изтъква, че бащата обича до известна степен детето „чрез любовта си към жената“. Жената обича своето дете с вроденото велико майчино чувство, което изключва посредничеството на всяко друго чувство. В своята майчина обич тя прелива цялото си същество. Нещо повече: като съпруга, сестра, член на обществото — тя е преди всичко майка. Това признание на Лора бихме могли да сметнем за моментно настроение или дори в слу­чая за известно позиране. Но то се потвърждава и от нейното отношение към собственото ѝ дете. Сама тя признава в едно свое писмо, че не обича много детето си, защото то не е плод на любов. И ако по-нататък, при развода, е готова да направи всичко, за да задържи детето при себе си, тя чувствува, че върши това до известна сте­пен от съжаление, до известна степен и от ам­биция да не остане то при роднините на бащата. От тази амбиция не е лишена и любовта ѝ към Яворов. Но тази амбиция съвсем не е основата на нейната любов, както до днес се мисли в обществото. Или поне тя се покрива най-малко с обикновена суетност да бъде само „вдъхновителка“ на поета, и поради това след женитбата им у нея настъпва разочарование от „човека“, който далеч не отговаря на нейната представа за поета. От тук до преситата на Лора, намере­нието ѝ да замине за Париж, „за да се отърве от него“ и, като последствие — убийството ѝ, в съзнанието на обществото има само една стъпка. Писмото на Лора обаче от Париж, 4. III. 1912, дава отговор и на този слух: „Когато те обикнах, аз обикнах в тебе човека — с едно голямо, с едно грамадно Ч. Аз си представлявах за тебе, че ти си това, което си — и аз не се излъгах. За това те обичам още повече. Аз не познавах човека, освен баща си. Сега не познавам, освен тебе“. Не само това. Според показанията на г-жа Р. Бонева, както и на самия Яво­ров, Лора дори ненавиждала неговата литературна работа, ревнувала го от нея, тъй като тя отне­мала голяма част от времето му. А съдържание на писмата ѝ от началото до края на техните отно­шения е нейният копнеж за една топла човешка душа, в която да се прислони най-сетне от кошмара на своето мъчително минало.

За това „мъчително минало“ Лора говори не веднаж в писмата си. В него тя търси много често причината за това, че Яворов не може да я обича достатъчно. Сама Лора признава, че при­чина за състоянието ѝ, което често не е далеч от неврастенията, не може да намери в сегашното, че тя е скрита в нейното минало : „А и нищо хубаво в моя живот не съществува — да ме успо­кои. Хубаво ако е имало някога, забравила съм го. Останало е само мъчителното, некрасивото. Тези причини едни чужди и неясни, а други — мои лични смущават и мъчат душата ми. Ето защо аз ида при тебе сломена... А в дните, когато миналото ми те обхване с нова сила, може би по-голяма — защото те обхваща по-рядко — очите ти не предвещават нищо добро, и тогава аз си отивам от тебе още по-смутена, отколкото дохождам“.

Така че Лора идва при Яворова с разнеби­тена душа от своето минало. Колкото по-малко я гнети мнението на обществото, толкова по-мъчителна е нейната самоприсъда. И в това отношение Лора е далеч от онази светлина, в която обикновено я поставя обществената мълва. В основата си ней­ната натура е строго етична: „Аз всичко помня ясно и за всичко страдам. Прости ми поне ти за всичко, за което аз сама не мога да си простя“.

Трагедията на живота ѝ почва твърде рано — още като ученичка в пансиона Notre Dame. Осем­надесетгодишна Лора се покатоличва. Това покатоличване, за което тя говори в писмата си, остава скрито за всички, но то свидетелствува вече за една рано изживяна душевна криза, за една неуравновесеност и до известна степен екзалтираност на духа, която по-нататък под тежестта на живота взема болезнени размери. Насилственото ѝ омъжване за Дренков допринася още повече за това. Един брак без любов, от който тя вече има две деца, безспорно е бреме, което не много лесно сваля от плещите си. Запазен е един малък разказ на Лора от това време — „Из дневника на една луда“, който напълно въплъ­щава покъртителния трагизъм на нейната съдба. Зад Хамлетовската маска на безумие една душа, разкъсана и стъпкана от живота, разказва, не — крещи от болка пред мъчителния спомен за онази първа разруха в живота ѝ, към която насилствено е била тласната от своите близки. Кой знае дали и в най-съвършения психологически роман някога е била предадена така дълбоко трагедията на жената, която насила бива принудена към брак без любов : „ ... Една свещ, като един живот, колко ѝ трябва да догори!... Тя догаря. И в тъмнината насилно ме обгръщат първи, но чужди, нелюбими обятия... Само миг... и нещо скъпо и светло е изтръгнато безчовечно от душата ми, тя е обезобразена, невъзвратно по­мрачена. Колко тъжен е животът на жената... В миг светлото малко момиче се преражда в тъмна, в черна жена с изнасилена, смутена, непоносима неи душа. Това се повтаря всеки ден, всеки час, с всичката си престъпна грозота, във всеки кът на земята…

„Една нощ избягах от там, без да зная защо, къде, при кого... Кого имам в целия свят ? ... “

Известно време след този семеен разрив Лора се хвърля между различни крайности — ту заобиколена от всички, призната красавица, ту взема решение да стане католическа мисионерка. После идва пресищането от всичко. Остава само мъчителният спомен и неутоленият копнеж за щастие. Това щастие Лора очаква от любовта на поета. Защото тя е от онези натури, които носят в себе си трагичното съзнание, че в тех­ния живот трябва да се осъществи непременно нещо голямо, силно. С това съзнание са изпъл­нени още първите ѝ писма: „Аз искам много, искам всичко или нищо. ..“ След толкова кар­навални пиршества на живота, от които душата се връща изпразнена, осквернена, разбита, идва най-сетне часът на „голямото осъществяване“. Има нещо много трагично във всичкия прикрит копнеж на тази жена, която, по нейно признание, „не е способна на жертва“, която „не вижда щастието си в децата“ и все пак е готова на всяка жертва за един кът топло семейно огнище. Но хармо­нията на вътрешния ѝ свят е вече разрушена. „Душата ми е дива и непроходима, непрогледна гора“ — изповядва тя в споменатия вече разказ. Наистина в тази гора израстват понякога ненадейно цветя, които копнеят за малко топлина и обич, защото се страхуват от мрака. Ту ярки, огнено-червени, опияняващи цветя, които искат да изпият в един миг на шемет слънцето и мрака, живота и смъртта. Най-сетне цветя бледо-жълти, замислени, с дъх на есен, които умират зад стъклата на оранжериите без вяра да видят някога слънцето. Но тези цветя трябва да цъфтят и да увяхват в мрака на една душа, която гнетът на едно минало е направил болна от съмнения, неспособна за щастие. Всичката болка на цял живот е събрана само в няколко думи: „Той никога не ще ги види“. И цветята ще увяхнат...

Към това се прибавя и заключеният в себе си темперамент на поета. Лора често споменува в писмата си за онези дълги часове на техните срещи, в които Яворов има студени, непрони­цаеми очи, и в които тя го чувствува безкрайно далеч от себе си. Сама тя разбира, че между тях винаги остава бездна, над която никога, дори и в часове на най-голяма нежност, техните души не успяват да хвърлят мост. Защото Яво­ров, заключен в своята ледена стена от самотност, винаги остава отвъд, а тя — винаги отсам. Последното средство, което Лора опитва, за да го приближи, е заминаването ѝ за Париж.

Писмата, които следват през тримесечното и престояване в Париж, са продължение на техния роман. Очакваната промяна обаче не идва. Далечината подхранва още по-силно съмненията. На свои приятелки Лора пише да го шпионират и, въпреки уверенията на всички, тя си създава какви ли не фантастични истории, от които е готова да го ревнува.

Към гнета на съмненията се прибавят и писма на близки на семейството приятели, все Лорини „доброжелатели“, които не се стесняват да и пращат „даром“ съветите си, ако ѝ е възможно „да се откъсне от Яворов“. „Писмото ти ме разочарова“ — пише Лора на Яворова от Париж. — „Заедно с него получих и пис­мото на Бабаджанов, комуто майка ми говорила, види се, на дълго и широко против женитбата ни. Главният ѝ довод е . . . познай ? Твоята ревност, мой милий!?! Твоята ревност! Ако знаеше тя, какво убийствено равнодушие криеш ти, и какво малко място има за ревност в случая.“

Доколко Яворов е ревнувал Лора свидетелствува и обстоятелството, че тя умишлено се ста­рае да събуди у него ревност. В едно свое писмо от Париж тя много умело му загатва за чув­ствата на г-н С-в към нея, за неговите посеще­ния у сестра ѝ в часове, в които и тя е там. По-късно, по повод на едно негово писмо, Лора му пише: „Не искам да ревнуваш неразумно... Но да ме ревнуваш все пак, знаейки, че нямаш основание за това, но само защото ме обичаш — колко щастие би имало за мене...“

Една такава ревност, каквато обществената мълва се старае да припише на Яворова, навярно би направила Лора по-щастлива, тъй като в такъв случай той би отделил повече внимание и повече грижи за нея, и кой знае, може би цялата история не би стигнала до този край.

От началото до края на техните отношения и по-късно, след женитбата им, Лора е под гнета не на неговата ревност, както се говори и днес в обществото, а на неговата въздържана и не много „излиятелна“ природа, чиято любов никога не ѝ стига.

При всички други обстоятелства, които я заобикалят, Лора е готова да тълкува въздържаността на поета като „нелюбов“ или някаква „полу-любов“, за която всеки миг трябва да воюва, за­щото всеки миг може да я загуби. Това е мъчи­телната атмосфера, в която протичат тези три месеца в Париж. Понякога ни се струва, че всяка дума от писмата ѝ е натежала от умора и без­силие да се бори по-нататък с всичко мъчително около нея и в нея. Маската на привидния оптимизъм и безгрижие, в които обществото вижда до­казателство за невъзможността на една такава жиз­нерадостна натура да посегне на живота си, пада. Остава самотната изповед на душата: „Колко ми е тежко, ако знаеш: — Имам тебе. Но где си ти и защо тази вечер аз не те чувствувам ? Где си ти? Не, в същност аз нямам и тебе, аз нямам никого и нищо.. .“

Най-близката приятелка на Лора, г-жа Р. Бо­нева потвърждава също, че привидният оптимизъм на Лора е бил само маска, зад която тя се е мъчела да прикрие своя дълбок вътрешен трагизъм. „По това време — преди и след зами­наването си за Париж“ — разказва г-жа Бонева — „Лора беше истинска бездомница. Тя често идваше у дома при родителите ми, за да сподели мъката си. В къщи положението ѝ беше невъзможно — постоянно присмехи, подмятания от страна на май­ката. Един човек със здрави нерви не би могъл ла издържи това, толкова по-малко тя, която бе тъй изтерзана. Често плачеше. Чувствувах, че не можех да я разбера достатъчно, макар че бяхме връстници. Аз се чувствувах още неопитно дете, а през нейната глава бе минало вече толкова много. Интензивността на изживяването бе оставила своя отпечатък. Искрена бе може би само пред мал­цина близки. Всички останали познаваха нейната маска. И тогава, когато тя бездомна, без подкрепа на близък човек, плачеше по цели часове пред мене, слуховете разнасяха нейните авантюри и фантастични похождения.“

Не веднаж в такива часове се забива като метално острие в душата на Лора мисълта за самоубийство. Понякога като че ли всяка дума от писмата ѝ е вик за помощ на давещия се, който е изгубил вече последната сила в борбата за спасението си. „Сам в засипан път, и нищо път ми не указва“ —постоянно срещаме този стих в писмата ѝ. В такива часове на нея се струва, че е „котка, излязла из под колелата на някоя кола“. Тогава всички са виновни до известна сте­пен пред нея — и майката с не много майчин­ските си отношения към нея, и всичките ѝ „доброжелатели“, и Яворов, който е бил достатъчно зает със себе си, за да не се постарае да разбере, в какво психическо състояние се намира Лора. Постепенно минало и сегашно изграждат около нея клетка от железни обръчи, от която напразно се мъчи да излезе и в която най-сетне разбива главата си.

Последният ѝ опит да хвърли отново мост към тих, спокоен живот е любовта на поета. И много естествено е, че се стреми да задържи тази любов с всички възможни усилия: „Всеки ден повече ме е страх да не те загуба — за да те запаза, ще употреба човешки средства — аз съм човек — а човешките средства са ви­наги малки и некрасиви“ (Париж, 22. V. 1912). Този вечен страх да не го изгуби подхранва и ревността, която, като всяко друго чувство при нейната експанзивна и силно егоцентрична натура, постепенно взема болезнени размери. Зад спокойно шеговития тон на някои напомняния в писмата ѝ от Париж все по-често се чувствуват бо­лезнените тръпки на истинска ревност. Един незначителен повод: Яворов ѝ пише, че мал­ката годеница (Дора Конова) на неговия приятел М. Кремен се интересува за нея и би желала да получи от нея портрет. Лора избухва. Още тук започва онази ревност по отношение на Дора Ко­нова, която и по-късно, след завръщането на Лора в София, често е причина за истерични сцени, последната от които е трагичната нощ на 29 ноемврий 1913. Още на 3 май 1912 Лора пише от Париж на Яворова: „Всичките тия последни дни душата ми е тревожна, очакваща нещо лошо и непоправимо. Вторник вечер — где беше ти ? — вечерта преди деньт, когато ми прати теле­грамата ? . . .

„Хубавото малко момиче (Дора Конова, б. p.), което толкова неочаквано се интересува от мене, не е ли избрало най-удобния начин да се интере­сува от тебе ? ... Защо малкото момиче трябва да прилича на мене? Годеникът сигурно би я харесал и без това. Значи тя трябва да прилича на мене — заради тебе. В един момент ти ще вземеш нея заради мене ... а после чудно ли е да почнеш да вземаш мене за нея?“

В писмото от 18 май срещаме отново: „Фотографира те годеника, след като годеницата ти беше свирила на дълго и на широко сонатата на Шопена. След няколко месеца ти ще можеш да ѝ кажеш: „Още тогава, когато свиреше requiem’a ! и т. н. Прелюдията ще е свързана с кра­сив спомен и поетичното ти чувство ще е задо­волено“. През призмата на съмнението Лора за­почва да вижда в писмата му един доминиращ тон — „тона на годеницата“. Невъзможността на Яворова да изпълни желанието ѝ и отиде при нея в Париж усилва още повече тези съмнения. И в миг отново изплува мисълта за самоубий­ство: „Снощи ти писах, но не изпратих писмото си, нито ще го изпрата. А ето че днес пак се връщам на същото... Или по-добре е да го знаеш. Ако ти не си тук на 30 май ст. стил (или един ден по-рано от тая дата), аз ще престана да живея. Няма никаква смисъл да ми пишеш каквото и да е по повод на това писмо... Или ще те видя скоро, или никога не ще се видим...“

В София Лора се връща с очакването, че техните отношения „ще почнат някак отново“, че отсъствието ѝ е породило у Яворов повече порив към нея. Яворов обаче е неспокоен. Почти се колебае за женитбата си с Лора. За това колебание говори и един от неговите прия­тели, Ал. Паскалев: „Яворов се реши мъчно. Той постоянно загатваше пред нас, че се страхува от този брак, питаше ни, като че ли се мъчеше от нас да чуе потвърждение на онова, от което се страхуваше, но което нямаше сила да избегне. И ние бяхме някак изтръпнали като пред нещо страшно“.

Не само неговите приятели предчувствуват всичката съдбовност на техните връзки. Същата приятелка на Лора от това време, Р. Бонева, говори следното: „ След завръщането си от Париж Лора често идваше у дома. Оставаше понякога на вечеря, и Яворов идваше да я вземе. Сами ние виждахме, че още тогава нещо зрееше между тях. И нищо хубаво не очаквахме от един брак. Противоположността на характерите им беше тол­кова очебиеща, че от цялата история не можеше да се предполага нищо добро. Яворов беше занимателен, дори духовит в обществото на близки хора — но много рядко, и то при особени случаи. Обикновено седеше по цели часове, без да про­говори нито дума. Лора се измъчваше много от това. Неговата любов и нежност никога не ѝ стигаше. Постоянно се оплакваше, че е много зает. Понякога ми казваше: „ Ако положението ми в къщи беше по-сносно, може би бих обичала пак така Яворова и не бих мислила за женитба с него. Но при сегашното ми положение последният ми опит за щастие и спокойствие ще бъде тази женитба“.

Писмата на Лора след омъжването ѝ за Яво­рова не представят някакъв нов етап в отношенията им. Все същата голяма жажда, която остава неутолена. Все същото недоволство, че не получава толкова много, колкото дава. Само веднаж тя като че ли се издига над своите съмне­ния и недоволство — за да остане само онази ве­лика жажда за щастие, която излъчва малкото дневниче, писано от нея след заминаването на Яво­рова за Македония. Всяка егоцентричност тук замлъква. Сякаш огромно разпятие хвърля своята черна сянка върху този дневник, издига се в облаците, засеня целия кръгозор, а долу, в подножието му — сгърченият труп на една жена с ръце, вкопчани в кръста. И разпятието е тол­кова грамадно и черно, по-черно от нощта. А тя е толкова малка и безпомощна в подножието, и двете молещи и търсещи помощ ръце са само две малки светли петна върху общия тъмен фон: „Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоя живот, гдето и да си ти. Аз нямам никого в целия свят, когото да уважавам, комуто да вярвам, когото да обичам, освен тебе“. Някога хората са вярвали и са били щастливи. „Но в какво вярваме ний днес и где ми каза ти, че ний ще се срещнем? Аз бих дошла навсякъде, милий мой, вижда Бог, но где ще ме чакаш ти — где ще те намера?... “

След завръщането на Яворова от Македо­ния, месеците на техния съпружески живот до трагедията на 29 ноемврий 1913 протичат в задушната атмосфера, която предвещава близка буря. Яворов е сломен от изхода на войната. По цели дни той седи затворен в кабинета си в Народния театър. К. Мутафов разказва в спомените си, че постоянно го намирал в кабинета му приве­ден над картата на Балканския полуостров. Дъл­боко в душата си той носи гроба, в който лежи романтичната вяра и копнежа на едно цяло поко­ление — Македония. От друга страна работата в Народния театър отнема голяма част от времето му. Лора недоволствува. Пред своята приятелка Р. Бонева тя постоянно се оплаква, че Яворов не от­деля достатъчно време за нея. Същата разказва: „Лора бе много измъчена. Тя страдаше от затворения характер на Яворова, страдаше и от раз­прите с майка си, които не преставаха. Дори слу­гините помежду си не преставаха да носят клюки от едната къща в другата. Измъчваше се много и от това, че и след омъжването ѝ за Яворова, Дренков беше постоянно приеман от майка ѝ. Не бяха редки и сцените на ревност от страна на Лора към Яворова. Ревнуваше го от Д. Конова и С. Петкова. Плачеше и се измъчваше и въпреки това като че ли съзнателно търсеше тяхната дружба“.

За ревността на Лора сама г-жа Д. Конова ни разказва следното:

„С Яворова се запознах след годежа ми с М. Кремен, който беше негов приятел. По това време Лора беше в Париж. Яворов ѝ писал за нашето запознаване, понеже аз се интересувах за нея, като знаех за техните отношения. Тогава получих от нея три картички, за които аз ѝ благодарих с една. Веднага след завръ­щането си от Париж Лора отива с файтон у дома. Аз не бях в къщи. От тук тя се от­правя у фотографа Грабнер, където е знаела, че има мой портрет, взема го и го разглежда дълго. Още първата вечер ни покани на вечеря. Пока­ните последваха и за втората и третата вечер след пристигането ѝѝ. Доколко е била неспокойна показва обстоятелството, което сама Лора по-късно ми разказва: първата вечер ме видяла съвсем руса с много светли очи, втората вечер — с червеникави коси и малко по-тъмни, зелени очи и едва третата вечер ме видяла съвсем черноока.

„Търсеше ме постоянно. Никъде не отиваше без мене. Караше ме да му изпращам цветя, уж „на шега, за да видим какво ще каже Яворов“, Спомням си и други случаи, които и аз тогава приемах за шеги, но след катастрофата ги тълкувам съвсем другояче. Спомням си една привечер, седим двете с нея в къщата ѝ на улица „Цар Шишман“. Не бяха още женени. Беше вече тъмно. Чуха се стъпки. Лора позна, че е Яворов, скри се зад пердето и ме помоли да седна на ней­ното кресло с гръб към вратата. Яворов влезе, докосна с ръка рамото ми, като мислеше, че е Лора, но в миг позна, че не е тя и веднага запали лампата.

„Друг случай. Бяхме на гости у Боян Пе­нени. Щом като чу, че Яворов идва, Лора вед­нага ме помоли да се скрия зад един параван. След това веднага го откри, като старателно на­блюдаваше Яворова. Очевидно искаше да открие нещо в изражението на лицето му.

„Нищо не предприемаше Лора, без да ме по­вика. Когато да се венчава с Яворова, дойде и ме взе с файтон, за да присътствувам непременно в черквата. Венчаха се в Подуенската черква, а не както г-жа Каравелова пише — в хотел „Бъл­гария“. След няколко дни, пак по нейна молба, майка ми едва се съгласи да отида с Лора в Самоков, където Яворов организираше четата си, за да замине за Македония.

„След завръщането на Яворова в София, отиваха двамата да се фотографират при Грабнер. Лора пак ме моли много да отида с тях. Направиха ми впечатление думите ѝ: „Ела, Дора, за­щото искам Яворов да изглежда на портрета добре, а като те гледа, ще има настроение“. По- късно вече открито ми казваше, че го ревнува от мене. Тогава аз я успокоявах, че няма причини за това и, за да не се тревожи, ще замина“.

За последната вечер г-жа Д. Конова не си спомня нищо особено, а на г-н М. Кремен направило впечатление, че при една игра Яворов хвърлил кърпичката няколко пъти повече на Д. Конова.

Това е атмосферата, в която протичат месе­ците на съвместен живот на Лора и Яворов. Р. Бонева, която по това време е най-близо около тях, признава, че това е била мъчителната атмосфера, в която се чувствува всекидневното зреене на нещо невъзвратимо и страшно.

В писмото си от 19 май 1912, Париж, Лора пише на Яворова:

„Въпреки всички твои скептични усмивки, цялото ми същество очаква бъдещето като непременно хубаво. В живота ми до сега нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има не­пременно дни на красота и на щастие. За тия дни живея до сега и живея още. Инък аз не бих имала смелостта да живея... И тъй — разбра ли добре? Аз чакам и се надявам. Ако съм пра­вата аз — един ден ще повярваш в същото и ти — и ний ще бъдем щастливи. Ако си прав ти — значи всичко е тъй безсмислено като до сега — и безсмислено — за винаги — и няма смисъл да се живее. Тогава няма да се живее повече и свър­шено. . .“

Месеците на техния съпружески живот убиват постепенно тази вяра. Лора вижда, че не може да запълни всецяло неговия живот, че онази бездна, която тя чувствува между него и себе си и за която споменува не веднаж в писмата си от Париж, все още съществува между тях. Мъчителната борба на завоеванието сега се пре­връща в една още по-мъчителна борба да задържи любимия мъж, който ѝ се струва, че всеки ден се отдалечава все повече от нея. В миг на изнемога под гнета на тази постоянна борба, куршумът разрешава нейния край.

Сам Яворов чувствува много добре и своята вина към Лора — ако изобщо може да се търси някаква вина в това, че неговият поглед е бил твърде много вглъбен във виденията на вътрешния му свят, за да разбере, какво става вън от него, в нейната душа. Лора безспорно не е първата, нито последната жена, неразбрана от своя мъж. Нейната болезнено чувствителна и изморена от всичко изживяно душа обаче не може да понесе тази трагедия, която е обикновената, макар и премълчана трагедия не в едно семейство. Лора не иска да разбере, че той, като поет, не принадлежи не само на нея, но дори и на себе си. Че той е жертва на нещо по-силно от самия него — на онзи вътрешен демон на гениалността, който живее у всеки голям творец, и който един Хайне чувствува като свой двойник (Doppel-gänger), който кара Лермонтов да мисли, че живее два живота, и който Стефан Цвайг открива с гениално прозрение у Хьолдерлин, Клайст и Нитче в своята книга „Der Kampf mit dem Dämon“ (Борбата с демона). Това е трагизмът на божиите избраници, който П. Тодоров възпя с толкова красота в своята „Слънчова женитба“ — „над всичко да грееш, всичко да радваш, а сам себе да не можеш да сетиш“. И докато долу на земята се пеят песни за щастието на слънчовата невеста, тя сама вехне в Слънчовите палати, забравена от своя мъж, който „сам себе си е забравил“ в творческия си екстаз.

Трагизма на тази съдба Яворов разреши в своите „Сенки“: 

„Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; — те няма да се чуят,

две сенки от нощта, през толкоз светлина...

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те — сянката на мъж и сянка на жена! “ 

Същия трагизъм Лора разреши с един куршум в сърцето си.

Тази бездна, която обгръща душата на всеки голям творец, може да бъде прекрачена. За това свидетелствува любовта на Яворова с М. Тодо­рова. Но тя е още шестнадесетгодишна. Нейната любов към поета е самоотречение. Цялото ѝ същество като че ли е готово да загуби всеки миг себе си, за да се намери отново само в него. И не е чудно, че любовта на Мина е най-плодотворна за поета. Най-хубавите от Яворовите песни са рожби на тази любов.

Лора не е от този тип жени. У нея има странна смесица от много женственост и мно­го демоничност. И преди всичко една преждевременно разстроена и разнебитена от всичко из­живяно душа. Може би без това нейно минало техният път би тръгнал в по-друга посока. Защото Лора притежава иначе богата душа и безспорен писателски дар. Тя има дори начертан голям план. Сама превежда драмата му „Когато гръм удари“ на френски, като се надява да издействува поставянето ѝ в Париж чрез хо­датайството на секретарката на Сара Бернар, с която е близка приятелка. За тази цел Лора настоява да заминат и двамата за Париж. Доколко обаче една писателска работа би могла да утоли нейната жажда и да запълни онова, което той не може да ѝ даде, свидетелствува сама тя в едно свое писмо: „Ще те моля, по никакъв начин да се не печата това, което ти дадох. Аз имам и ще имам достатъчно грижи, за да нямам време да мисля за някаква си моя литературна деятелност. Първата, единствената грижа ще бъде, да бдя над живота на нашата любов, да бдя неу­морно, всекичасно. Аз не трябва, не мога да те загубя. Но това ти разбираш по-добре от мене“.

В този постоянен страх, че може да го за­губи всеки миг, Лора живее непрекъснато след женитбата им. От тук болезнените ѝ съмнения и истеричните сцени на ревност, за които вече говорихме. Малко преди трагедията на 29 ноемврий сестрата на Яворова — Екатерина — получава писма от Лора и Яворова. „И двете писма“ — разказва тя — „ме изненадаха със своя песимистичен тон. Докато обаче писмото на Пею беше цяло изпъл­нено с болка по черната съдба на Македония, Лориното писмо се мъчеше да прикрие една друга голяма болка. По тази скрита мъка аз веднага разбрах, че между тях двамата има недоразу­мения“.

И без това напрегнатият душевен живот на Лора се подклажда още повече отвън. Защото г-жа Каравелова не забравя непрекъснато да ѝ напомня, че Яворов всеки ден може да я остави. Лора загатва понякога да замине при сестра си в Париж, и тази временна раздяла би била може би най-доброто в случая. Но тя никога не е мислила сериозно да замине без Яворова. За това говори и г-жа Р. Бонева: „Лора не можеше нито час без Яворова. Всички около нея чувствувахме, че тя няма да има сили да го остави и замине“. По­казанията на слугинята за писмата, които Лора ѝ дава, за да чуе само Яворов, че пише на сестра си за заминаване в Париж, а после ги взема от нея и така ги оставя неизпратени, са също доказателство за това. В такова състояние на отноше­нията им необходим е малък повод, кой­то да донесе трагичната развръзка. Вечерта у д-р Тихови една по-остра забележка на Яворов към Лора по повод съмнението и ревността ѝ към г-жа Дора Конова, няколко нервно разменени думи след прибирането им в къщи, един миг на потъмнено съзнание от засегнато женско често­любие и ревност — един миг, в който човек внезапно проглежда в живота, като в склю­чена бездна от безсмислие, в която няма нищо хубаво в спомена за миналото, нищо в смисъла на сегашното, никаква вяра в утробата на бъде­щето — и куршумът развързва възела на всич­ките съмнения и трагизъм, който животът е сплел. От тук започва трагичната ирония на съдбата. След своята смърт Лора заживява нов живот — и в съзнанието на обществото и в душата на поета.

Същото това общество, което ден преди това е хранело ненаситната си жлъч с фантастични из­мислици за „авантюрите“ на Лора, сега в миг се настройва срещу по-слабата страна — срещу Яво­рова. От тук започва трагедията на поета. Днес, двадесет години след неговата смърт, мълвата все още не престава да сипе жлъч и върху праха на неговите кости. Можем да си представим какво е било тогава, когато всички онези, които не са могли да му простят славата, са сдружили своята низка мъст с вестникарските сензации, с неве­жеството и пристрастието на неколцина представи­тели на нашето правосъдие и с всичката варварщина на обществената съвест, за да доубият поета.

Четох документите по делото. Мъчих се да открия нещо от онова, което накара неколцина служители на правосъдието да бъдат толкова при­страстни и несправедливи към Яворова. Ако и днес все още документите по това дело не са необходими срещу незаглъхналата клевета, като бъл­гарка, бих желала да бъдат унищожени. Защото те са документи за онази варварщина, която при всичката ни културност и днес продължава да убива всичко, което нашата злоба оцени, че се е издигнало с една глава по-високо от нас. Не зная, с каква съвест прокурорът и съдиите са прочели вестта, че Яворов е посегнал втори път на живота си.

Един от доводите в обвинението на проку­рора е, че Яворов не е посегнал втори път на жи­вота си, за да се доубие: „Ако Яворов е посегнал на живота си, защото той без Лора е пра­зен и безсмислен“, пише г. Огнянов в заклю­чението, „той можеше да направи това и в един по-послешен момент, когато е бил под тежестите на недъзите от първия вистрел“. И по-нататък сам търси дори оправдание за това: „Че той не е посегнал повторно върху живота си може да се обясни с това, че след първото от­чаяние и забрава, инстинктът за самосъхранение заговорва в поета-лирик“.

Всичко това се чете на Яворова, и всеки може да си представи въздействието върху неговия и без това разнебитен дух. В пепелта на ками­ната в стаята на поета през последните му дни постоянно лежи заровен револвер, за да може да се застреля всеки миг. В такива часове Яво­ров изповядва пред своя зет: „Идва ми да отида и си тегля куршума на сръбска земя“. Годината, която той изживява след смъртта на Лора сляп, изоставен от мнозина прия­тели, обруган от обществото, е година на истинско слияние на душата му с Лорината. Ле­дената стена, под която той бе роден, сега се превръща в гранитната тъмница на слепотата, в която протичат последните дни на живота му. Заключен в своята вечна нощ, Яворов се отдава на един особен род мистицизъм, граничещ с фатализъм. Той моли да му препрочитат писмата на Лора и в тях вижда потвърждение на този фатализъм.

„Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта “ — пише той в последните си дни — „друго удовлетворение то не можеше да намери ! И сега, като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мене постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка! “

Нейните писма са изповедта на трагизъм, който надхвърля рамките на личната съдба. Преди двадесет години, в една свободна политически, но още с робски инстинкти действителност, не е било нещо съвсем обикновено жена да се опита сама да гради живота си. Трагичното е там, че Лора, която вън на всяка крачка е ма­нифестирала своето пренебрежение към обществе­ното мнение, дълбоко в душата си изкупва же­стоко своята смелост. Нейният път от младото суетно, сантиментално момиче до „тъмната, черна жена с изнасилена, смутена душа“ и най-сетне до последния ѝ опит да се примири със себе си и с живота чрез силата на любовта — това е път на една вечна триактна трагедия в живота на же­ната. И не е ли странно, че същата тази жена, която в първите писма заявява, че не вярва в жертви и не е способна на тях, в края дава най-голямата жертва — своя живот ? На изплашения вик на Яворова, когато я държи в ръцете си с пронизано вече сърце: „Лора, защо направи това?“ — тя шепне само: „защото те обичах много“. В този миг, в който тя скъсва с живота, настъпва нейното примирение с живота. И животът не ѝ остана длъжен. Като че ли по волята на съдбата Яворов трябваше да изживее самотен и сляп една година след нейната смърт. Затворен в своите страдания и в своята самотност, той проглежда в жертвата на друг самотен живот. Едва сега настъпва часът за „голямото осъществяване“.

Докато в първите дни след катастрофата и пред зетя си и пред брата си Яворов понякога негодува срещу Лора, която е причина за всичките му страдания, постепенно все повече се затваря в своя мистицизъм, и сега тя се явява в съвършено нова светлина. За него Лора става жертва. Жертва за която и той чувствува, че е до известна степен виновен. Пред своя зет Яворов постоянно повтаря: „Лора беше болна. Аз трябваше да раз­бера това“.

„Вече като сляп“ — разказва г-жа Р. Бонева, „Яворов дойде веднаж у дома. Непрекъснато чупеше пръсти и се каеше: „Аз не я разбрах. Защо Вие, които сте виждали, как тя страда, не ми казахте още тогава, защо не дойдохте в теа­търа да ми кажете, че Лора всеки ден плаче, за­щото се чувствува пренебрегната от мене? „Непре­къснато повтаряше: „Едва сега я обичам тъй, както тя искаше да я обичам“ — и пак чупеше ръце... “

Трябваше да се сбъднат думите на Лора в едно писмо до Яворова от Париж: „Един ден ще стане и друго. Един ден ти даже и без много да ме обичаш, ще жалиш много за моята любов. Това е неизбежно. Ще видиш. Ще го купя на всяка цена, даже ако е необходимо да не жи­вея повече“.

Едно спокойно, широко просветление е разляно над последните часове на поета. В дългите монолози на тези самотни часове духът на Лора е винаги около него. А заглъхналите вече за външния свят струни на душата пеят една един­ствена песен — некролог за нея. Яворов не написа този некролог. Може би и не иска да го на­пише — за да не докосват нечистите пръсти на това жестоко общество самотната трагедия на две души.

Един ден, когато всички заинтересувани лица отминат, а с тях заглъхне и клевета, и жлъч, този некролог ще възкръсне в душата на поко­ленията — една недопята песен на вечното чо­вешко страдание и самотност. 

Ганка Найденова