Миналото
затрупва настоящето. Това важи за стария човек. Започнем ли да стареем,
миналото започва да измества настоящето. Защото новите впечатления стават все
по-малко и човек живее по необходимост с впечатленията от миналото. В дъното на
това явление лежи отслабването на нашата впечатлителност.
И аз живея
вече повече с миналото, отколкото с настоящето и беседвам често с Александър
Балабанов.
Видях за
първи път Балабанов в Пловдив, когато бях ученик в тамошната гимназия. Това
беше в деня преди едно забавно утро, което по-видните сътрудници на
хумористичното списание «Българан» даваха в салона зад «Гранд хотел Метропол».
Беше напролет, късно следобед. На една маса пред кафенето на този хотел,
преименуван по-късно на «6 август», седяха българановците, от които си спомням
само Александър Божинов. Бяха всички с хвърчащи сини вратовръзки — модата на
онова време. Ние, няколко души ученици, бяхме продавали билети за утрото, та
някой ни запозна с тях и не само запозна, ами и покани на тяхната маса. Те се
разговаряха за най-обикновени неща, които съм забравил. Запомнил съм само, че
Александър Божинов беше много любезен към нас и на един от приятелите ми
направи набързо карикатурна скица. Плати и консумацията ни.
По едно
време, когато вече щяхме да станем, към масата се приближи едно ниско момче, с
валчесто личите и рошави коси, което взехме за студент — оказа се обаче, че
това момче е д-р Александър Балабанов, преводачът на Гьотевия «Фауст».
Забавното
утро, което се състоя на другия ден, мина при голям успех. Силно впечатление
направи концертното рисуване на Александър Божинов. Свиреха му няколко души
ученици с мандолини и китари, а той — висок, тънък, — напомняше с тесните си
панталони и дългите си коси на Паганини. И както Паганини е движил лъка си с
дяволска бързина, с такава бързина движеше и той черната креда по белия лист на
статива. От един бокал, който нарисува с няколко щрихи, той разви после две
лица — мъжко и женско, които се целуват. От една платноходка въз морската
повърхност бе направена дамска шапка с пера и от вълните под нея се очерта
постепенно красиво женско лице в профил с буйни къдри. По онова време
концертното рисуване беше много на мода. Доколкото зная, беше въведено от
Александър Божинов.
От многото
спомени, които имам за Балабанов, ще разкажа само няколко. Беше през Първата
световна война във Виена, гдето отидох да прекарам първата си отпуска. Нощувах
в едно забутано хотелче. Бях заспал дълбоко. По едно време чувам насън, че
телефонът на нощната ми масичка звъни. Грабвам слушалката — отдолу се обажда
портиерът на немски:
— Господин
подпоручик, извинете, че ви будя. Правя го по настояване на един ваш
съотечественик, професор Парлапанов. Имал да ви говори по много важна работа.
Понеже
портиерът произнасяше името на нощния посетител неясно, разбрах не Балабанов, а
Парлапанов и се почудих какво може да ми говори в този късен час Парлапанов от
Лайпциг, който беше издал немския превод на «Бай Ганю». Дори ме хвана яд. Но
нали не знаех за какво ме дири, казах на портиера да го пусне.
Само след
две-три минути в стаята ми се втурна не Парлапанов, а Балабанов — зачервен,
чорлав, гневен:
— А бе аман
бе, Коста, бе! Диря те цяла нощ по хотелите, не мога да те намеря. Най-после
научих адреса ти в комендантството. Добре, но сега пък тоя твой портиер не иска
да те събуди: «Не може, каже, не може! На господин подпоручика е необходима
почивка. Мисля си: На господин подпоручика е необходима почивка, но на мене е
необходим кашкавал.»
— Какъв кашкавал бе, Балабане?
— Как тъй,
какъв кашкавал? Един чиновник от нашата легация, Стиасни, ми каза, че си
донесъл от София пет големи пити кашкавал. Защо се правиш на Унче?
— Пет големи
пити ли? Всичко на всичко три. Една пита дадох нему, че знаеш ли какви услуги
ми е правил някога като бях студент? Една пита дадох на сестра си смарагда,
която е студентка тук. Имам още една пита, но тя е свещена и неприкосно-вена,
защото ще я нося в Гьотинген на симпатията си Лина.
— Какво? Не
искаш даже да ми отрежеш парченце, поне сто, двеста, триста грама? Защо съм
въртял тогава цяла нощ телефоните и припкал по хотелите? Знаеш ли, като ми каза
Стиасни за тия пити, пощурях, полудях, побеснях. Ти не знаеш какво значи глад.
Тук във Виена е голям глад. Не мога да спя от глад. Глад, глад, глад. . .
— Знам, Балабане, но и в Гьотинген гладът не е
по-малък, пък аз предпочитам да не спиш от глад ти, а не симпатията ми.
— Аман от
тая твоя симпатия! Кажи ми адреса й, ще й напиша едно писмо да те извиня, че не
й носиш цяла пита. И ще й опиша подробно какъв умен, способен, даровит човек е
любовникът й, да знае, да разбере, да оцени.
Като се
афектираше, Балабанов все така трупаше думи една след друга.
— Моля ти
се, Балабане, без опити да ме подкупиш: няма да ти дам кашкавал, ако ще би
гений да ме изкараш. Времената са такива: една пита кашкавал струва повече от
всякакви комплименти.
— Та цялата
пита ли ти искам бе, братче? Искам ти само едно късче.
Тогава аз
отстъпих от състрадание: отрязах му къс кашкавал от свещената и неприкосновена
пита. Дадох му и бял хляб, хубав домашен хляб, месен в София с брашно, донесено
контрабанда от провинцията. Той изяде набързо и кашкавала, и хляба — и поиска
още. Дадох му тоя път по-малък къс кашкавал и по-малък къс хляб, той ги изяде
още по-бързо и протегна ръка:
— Дай, дай,
дай! Какъв си такъв перущенски стисльо?
—
Да прощаваш, Балабане! Но тук добродетелта ми е изчерпана и
напразно протягаш ръка.Хей, ти си бил страшен
човек бе! Не дай си боже да станеш един ден управник на България, способен си
за любовницата си да погубиш целия български народ, да го разселиш, да го
затриеш, да го умориш.
Мене ме
хвана яд:
— А бе ти
любовница ли си ми, та искаш цялата пита? Я моля ти се не ме карай да се смея!
Или ако на тебе ти изпратят нещо за ядене, та ще ми дадеш да го укуся? Ами-и-и!
Балабанов
също се ядоса, грабна шапката си и без да ми подаде ръка, излетя като фъртуна
от стаята ми.
Погледнах
питата — стана ми жал, че я нащърбих за Балабанов, но като си го представих
какъв беше огладнял — стана ми жал за него. Рекох си: «Трябваше все пак да му
дам още едно парче.»
Да разказвам
за Балабанов до утре, няма да се уморя, защото, макар понякога да се карахме,
аз го обичах. В душата на този човек имаше струни, които само малцина успяваха
да чуят — струни на човеколюбие.
За тия
струни искам да разкажа сега някои и други неща.
Веднаж през
едно мразовито зимно утро в София срещнах Балабанов, че води някакво селско
момиче, около четиринадесетгодишно, за ръка. Момичето плачеше и от време на
време правеше опит да се издърпа от ръката му.
— Какво е
това момиче бе, Балабанов?
— А бе беше
слугинче у нас, пък взе, че избяга, и цяла седмица съм го дирил, докато го
намеря.
— Ами като е
избягало, остави го да върви, гдето е намислило. Може в тоя дом да не му
харесва. Нали е свободна човешка личност.
— Ти си
прав, ама там е работата, че не е свободна човешка личност, ами е станало
играчка в ръцете на двама младежи. Ще го кача на един файтон да го заведа на
баща му в Драгалевци, че видиш ли го на какво е заприличало? Изглежда, че тия
безобразници са го държали и гладно.
— Ами защо
не съобщиш на полицията?
— Съобщих!
Сега от участъка идваме. Но не могат да ги заловят. А то не иска да каже где се
крият. Нищо не казва.
— Ами где го
срещна?
— Срещнах го
тая заран, като отивах за гевреци на фурната. Плачеше ей така, както плаче и
сега. Може и да са го били. Изглежда, че са му продали и палтото.
— Пък сега
сигурно плаче, защото искаш да го водиш на баща му и го е страх от бой.
Като чу тия
мои думи, момичето започна отново да се дърпа, още по-силно, но Балабанов не
го изпусна от ръката си.
След това аз
продължих пътя си за университета, а той се отби на улица «Аксаков», нае един
файтон и потегли за Драгалевци. После научих, че цялата тази история струвала
на Балабанов доста пари — защото се отбил с файтона на улица «Леге», та купил
на бърза ръка и зимно палто на това нещастно дете.
Нека кажа
пътем, че Балабанов обичаше много да яде гевреци и да се вози на файтон. Да се
отиде до Драгалевци с файтон, е напълно редно, защото е далеч от София — но
каква нужда има от файтон, за да отидеш например от Народния театър до
Ректората? Никаква! Да, но и това късо разстояние Балабанов вземаше често с
файтон. Веднаж покани и мене. И още щом се качихме, започна да дреме. Кой не го
е виждал на файтон, с чанта на скута, задрямал или буден, но с изра- жението на
човек, който а-а-а още малко и ще заспи? Който не го е виждал, не бива да
твърди, че е познавал добре Балабанов.
Към студентите Балабанов беше много внимателен
и понеже имаше връзки с какви ли не видни хора, тичаше постоянно да урежда
положението им: било като им ходатайствуваше за стипендии, било като им
намираше работа, било най-сетне като се застъпяше за тях пред военните власти.
Във факултетния съвет той винаги беше против всякакви изключвания, против
всякакви наказания и в къщата му се мъкнеха да молят за ходатайство какви ли не
изключени и наказани младежи. Макар че на вратата му имаше предупреждение с
приблизително следното съдържание:
«Предупреждавам студентите и студентките, че
не приемам у дома си никого, по никаква работа и по никакъв начин!»
Не помня при избори на асистенти и доценти
Балабанов да се е обявил срещу някого. Той винаги е поддържал младите,
например: Веселин Бешевлиев, Владимир Георгиев, Борис Геров.
Чрез мене младият физик Рашко Заяков му даде
статия за Айнщайновото учение, за да я помести в «Развигор». Когато го попитах
след няколко дни дали ще я напечата, той ми отговори:
—
Разбира се! Гениална, гениална — нищо не разбрах.
Като си
мисля сега това и онова за Балабанов, трябва да кажа, че той имаше не само
свойството да изчезва неочаквано от София и България, но и да се явява там,
гдето не го очакваш. За тази особеност мога да разкажа изумителни случаи, но
нека се огранича само върху два.
Бях веднаж
през февруарската ваканция на сказки в Стара Загора. Нощувах у сина на стария
учител Киселов, един много любезен млад адвокат, който на тръгване ми даде една
дамаджана мискетово вино и една огромна луканка, широка като помашка длан,
извита като сабя дамаскиня. Във влака се намерих с Никола Ракитин, който се
връщаше през Борущица в Плевен. Стигнахме на Горна Оряховица и се прехвърлихме
във варненския влак. Влязохме в едно първокласно купе, защото имахме безплатни
карти за тая класа. В един от ъглите на купето спеше седнал някакъв мъж, но
беше покрит със закачения си балтон, та се виждаха само краката му. Спеше
дълбоко и хъркаше.
Започнахме тих
разговор. Шепнехме, за да не събудим спящия.
—
Кой ли е този човек? — питам Ракитин.
—
Я професор, я писател, я народен представител.
—
Ако е професор — викам, — не може да бъде друг освен
Александър Балабанов. Само той е вездесъщ
като господ Саваот и можеш да го видиш, гдето никак не го очакваш.
Ракитин се
загледа в краката на спящия:
— А бе виждат ми се като краката на Балабанов,
такива дебели над коленете, ама в обувките няма нищо балабановско. Нали знаеш,
че на всекиго обувките си имат нещо негово, по което можеш да го познаеш.
— Празна
работа! — отговарям му аз. — Ще видим дали е Балабанов, като отпушим
дамаджаната. Това мискетово вино Балабанов и насън ще го подуши.
И наистина,
още щом дамаджаната закълка в канчето, спящият се размърда, отхвърли балтона си
и аз излязох прав — беше Балабанов: сънен, зачервен, свъсен и рошав. . . като
себе си!
— Коста,
Кольо! Вие ли сте бе? Ядете луканка, пиете вино и да не ме събудите. Това е
цяло безобразие! Идвам от Варна гладен като вълк. В тая Варна няма вече никога
да стъпя. Три дни съм гладувал. Вярвайте ми! В гостилниците невъзможно ядене и
скъпо, скъпо, скъпо.
Друг случай
като този. Беше наскоро след голямата бомбардировка на София през януари. На
път за Перущица пристигнах в гара Кричим след полунощ. Оказа се, че не мога да
продължа пътя си за Перущица, защото имало полицейско нареждане пътниците да
напускат гарата след 5 часа сутринта, а дотогава да стоят затворени в чакалнята
на гарата, да се прозяват и да дишат смрадния въздух. Ще помня тази мъчителна
нощ — ще я помни и моят бивш студент Борис Николов, с когото се намерихме в
чакалнята. Стана пет часа, но полицаят все още не идваше да отключи вратата. И
като гледахме нетърпеливо през прозореца в очакване на полицая, в едно от
малките дюкянчета насреща светна огън. Някой каза, че в това дюкянче продавали
най-хубавата шкембе-чорба на света. Бяхме гладни и тия думи на непознатия ни
направиха още по-нетърпеливи. Аз рекох:
— Борисе,
щом тук варят най-хубавата шкембе-чорба на света, бъди уверен, че ще видим в
дюкянчето и Александър Балабанов.
И наистина,
като отвориха след малко вратата, виждаме в тъмнината да се щура насам-натам някакъв
трътлест човек и като приближаваме, трътлестият човек се оказва Балабанов.
— Добро
утро, Балабане! И тук ли трябва да те видя, както в оня влак с Ракитин?
— И тук,
разбира се.
— Защо пък
да се разбира?
— Защото где
другаде можех да избягам от бомбите освен във фабриката на Киселов, гдето имам
близки приятели? Но сега заминавам за чифлика на друг приятел. По-късно ще ти
разправя защо. Тя моята е дълга и широка.
Балабанбвите
работи бяха все «дълги и широки». За тия работи той обещаваше винаги, че ще ги
разправи някой ден, но тоя ден не идваше никога.
— Ела сега
да ядем шкембе-чорба. Казаха ми в Киселовата фабрика, че била много хубава.
След като
ядохме шкембе-чорба, той замина с жена си и едната си дъщеря за въпросния
чифлик около с. Куклен.
Балабанов
имаше силна памет и знаеше много неща — не само из областта на старогръцката
литература, която беше негова специалност. Затова от лекциите му студентите
излизаха винаги обогатени с нови знания. Аз поне като студент в Софийския
университет научих много неща от Балабанов — също и от сказките му. Той
говореше оригинално и публиката не се изморяваше да го слуша — дори когато
сказките му продължаваха дълго.
В
продължение на десетилетия той беше в центъра на културния ни живот и макар с
грапаво перо, умееше да пише ефектно, така че статиите му правеха впечатление.
Балабанов твърдеше, че неговият седмичник «Развигор» бил първият литературен
вестник в Европа. Дали това е вярно, не зная, но «Развигор» е несъмнено първият
литературен вестник у нас и допринесе немалко за създаване на по-голям интерес
към делото на българския писател и на писателя въобще.
А малка
заслуга ли е на Балабанов, че преди повече от 50 години преведе първата част на
Гьотевия «Фауст»? Този превод има недостатъци, но нека не се забравя, че преди
50 години поетичният ни език се намираше на друго стъпало на развитие. Да
превеждаш днес «Фауст», след като Балабанов разора целината, след като разкърти
буците, не е вече много трудно и затова нека не се зловиди никому, ако кажа, че
въпреки своите недостатъци Балабановият превод не заслужава да бъде турнат под
миндера. Нека някой от младите преводачи се залови да изправи грешките му и
главно да модернизира езика и стиха му. Балабановият превод заслужава този
труд.
Балабанов
обичаше да скита из чужбина и понеже беше оригинален българин, навсякъде го
обичаха. Когато бях на един филоложки конгрес в Рим, кой не ме попита: «Ой est
votre savant renomme Balabanoff? II n’a pas pu venir? Mais pourquoi?» (Где е
вашият именит учен Балабанов? Не могъл да дойде? Но защо?)
Във
«Frankfurter Zeitung» даваха анекдоти и за него. В един от тях се казваше, че
поради разсеяност изувал галошите си пред трамвая. Но тия анекдоти бяха стари
вицове за немския професор по философия Куно Фишер, които се джиросваха нему.
Минаваха
години. Балабанов уж се държеше и всички вярвахме, че тоя набит мъж ще живее
сто години. Но съвсем неочаквано силите му започнаха да го напускат. Някои
мислеха, че не е сериозно болен. Понякога мислех и аз така. Докато един ден го
срещнахме с жена ми съвсем отпаднал. Едва се тътреше по тротоара.
Склерозата
бързо го сломи. Сломи го телом и духом. Една болногледачка го водеше под ръка,
защото едва ходеше. Пълното му лице се беше смалило и заприличало на детско
личице. Носеше обикновено черно палто — дълго до земята, — което му придаваше
отдалеч вид на полски равин.
Срещнах го
веднаж на улица «Цар Иван-Асен» и това беше последната ми среща с него. В
болницата не отидох да го видя, защото не бях добре и аз. Но след погребението
му го сънувах. Викам му:
— А бе,
Балабане, нали беше умрял, пък те виждам пак жив?
—
А бе хем бях умрял, хем бях жив.
—
Че как така? Хем умрял, хем жив. Това възможно ли е?
—
Възможно е, разбира се. Тя моята е дълга и широка, ами да не ти
я разправям сега, че бързам. Дай една цигара!
И изчезна.
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
