ЗАВЕТЪТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ - 1937 г. (ПРЕДГОВОР)

                   

ЗАВЕТЪТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ 

ПРЕДГОВОР-СЛЕД НЕГОВАТА СМЪРТ 

22 декемврий 1936. В мрачния зимен ден се разнася като вихър из София страшната, невероятна вест: професор Златаров почина. Младият, всепризнатият духовен вожд на честната българска интелигенция ни напуща внезапно, за да отвори незарастваща кървава рана в нашите сърдца. От столицата вестта се пренася светкавично в провинцията, за да хвърли в траур цяла културна България. 

* 

В това време нежното бездиханно тяло на Златаров лежи необезпокоявано във Виенската университетска клиника, докато се узнае дали то ще бъде пренесено на родна земя или ще увеличи с още един мъртавците в гробищата на австрийската столица. Около него се суетят професори-колеги, болнични сестри и двама-трима българи. Между последните е и секретарят на българската легация г. Толчев, когото Златаров някога е венчавал. Той е дошъл да прибере и отнесе на госпожа Златарова некои вещи на покойника и специално двата плика с писма на Златаров, почиващи от две сед­мици в малкото куфарче-несесер до леглото му. Управата на болницата отначало отказва да предаде писмата: те трябва да бъдат отнесени на нотариуса, може би в тях е завещанието за имуще­ствата на покойника. Но пред възражението, че на писмата изрично е писано: „За госпожа Златарова“, болничната управа отстъпва, и след един час госпожа Златарова разкъсва пликовете, за да про­лее първите сълзи над тия две писма.

За съществуването на виенските писма госпожа Златарова знае още веднага след тяхното написване. И двете са написани на 6 декемврий, деня преди операцията — едното по обед, другото вечерта. Това са последните думи, излезли изпод перото на Златаров. Едното писмо е отправено до другарката му в живота, а другото — до неговите другари, особно младежите. Действително в пликовете се оказа завещанието на Златаров, но не имущественото му, а духовно завещание. Госпожа Златарова е предчувствувала тяхното съ­държание и затова с боязън ги е гледала при всяко отваряне на куфарчето след операцията. Но Златаров е предупреждавал: „да не ги буташ“. И на самите пликове той пише: „Да се отворят, само ако…“ Това „ако“ криеше неговата и на близките му надежда, че все още има спасение. Но това „ако“ скоро изгуби условността си и писмата бяха прочетени…

След завръщането си в София, госпожа Златарова намери още две писма-завещания от Златаров, писани на свитък канце­ларски листове и оставени в едно чекмедже с документи. И двете са датирани също еднакво: 24 ноемврий — предпоследния ден преди заминаването за Виена. Първото писмо е без обръщение; то е в четири страници и има характер на завет към българския народ. Печатаме го за пръв път в този сборник. Второто писмо, в пет страници, е отправено към Евдокия, Асен и Светозар Златарови. В това интересно писмо, пасажите с обществен характер (напр., този, в който Златаров изтъква идейното си верую) са преплетени с интимни елементи, тъй че на него едва ли ще може да се даде гласност в скоро време.     

* 

В това писмо до семейството на Златаров има и следния пасаж, отнасящ се до неговото книжовно наследство: „А някога, ко­гато мине острата болка, подредете ми печатаните във вестници и спи­сания статии; там има неща, които не са мимолетни, а имат своята цена“.

При първото преравяне в книжата на Златаров, преди десе­тина дни, в тях се намери и една папка със статии на Златаров, печатани до 1930, подредени и ретуширани от самия него за издаване в сборник под надслов: „В служба на деня“. Сборникът е снабден и с кратък предговор, в който се казва: „Тия малки есета са писани по повод на разни прояви и факти предимно из нашия обществен и духовен живот, но са писани всякога с помисъл, щото конкретният факт или проява да послужат само като повод за да се изкаже една по-обща идея… Книгата… бих искал не само да бъде прочетена, но и да послужи като тласък за дело: делото на мира и на културната общественост“. Сборникът носи на корицата си 1930 г., но и до днес не е видял бял свят. От 34-те статии, които той съдържа, десетина от най-характерните са предадени тук.

Статиите на Златаров, наред с тия на Ботйова, ще останат за винаги образец на публицистическа проза. Те се четяха с жад не по-малка от тая, с която се слушаха неговите знаменити сказки. И те ще се четат занапред — когато неговата уста е вече заклю­чена — още повече и ще действуват не по-малко силно. Сега те стават двойно по-ценни. Тъкмо защото, макар да бяха винаги актуелни — Златаров имаше силен усет към пулса на деня — статиите бяха писани винаги с поглед обърнат към бъдещето, към голямата идея, към вечното. Те са дело на човек едновременно учен и политик, поет и философ. Затова Златаров беше дърпан отвсякъде: „дайте статия“, „чакаме статия“, „искаме статия“. И той пишеше непрекъснато, подтикван и от една вътрешна нужда да каже своевременно думата си по въпросите на деня, които в своята съвокупност отразяват проблемите на битието. Той ставаше в четири часа сутринта — от осем часа до късно вечерта, времето му бе заето с университетска и обществена работа — запалваше си сам печката и нижеше с разтегления си почерк тия шедьоври на българската проза. Често те бяха писани и в студена стая, но винаги са стоплени с трескавия вътрешен огън на това голямо сърдце, което запалваше другите с цената на собственото си изпепеляване.

Не ще се види при това положение никому странно, че Общо-гражданският комитет счете за свой дълг да включи в своите задачи и издаването на този сборник с характерни статии и откъси от Златаров, които са подбрани с оглед да съставят естествено продължение и развитие на мислите, казани, но недоизказани в не­говите предсмъртни писма-завет. Сборникът трябваше да излезе като малък помен за 40-те дни от смъртта на Златаров, и този къс срок, безспорно, не даде възможност той да бъде особно пълен. Срещнаха се и някои други пречки при подбора на материала, които не е възможно сега да изтъкваме.

* 

40 дни от смъртта на Златаров! Неговите останки, по почина на Общогражданския комитет и с подвига на българския шофьор, бяха пренесени през зимни бури и държавни граници, за да почиват на родна земя. Близо до вратите на софийските гробища сега се издига висока купчина от пръст, отрупана със свежи цветя и черни хоругви, донесени тук след факелното шествие при погребението. Но пръстта ще се слегне и над нея ще трябва да се издигне паметник, който ще бележи мястото, дето почива Златаров, до момента, когато останките му ще бъдат пренесени в българския пантеон.

Има и друга грижа: Паметникът, издигнат в душите на сегашните поколения ще трябва да бъде пренесен и в душите на идните, които не ще познават от непосредствен досег човека с меденото слово. Това ще стане с издаване на неговите съчинения.

Хиляди са почитателите на Златаров, които искат да чествуват паметта му по един или друг начин. Но делото на Златаров е толкова голямо, че и най-едрият масщаб, в който ще бъде увеко­вечена паметта за него, ще бъде малък. Ето защо, налага се кана­лизиране и централизиране на всички усилия в тази насока. 

* 

Само 40 дни от смъртта му и ние виждаме как високо изра­ства пред нас фигурата на Златаров. По-далечната перспектива на времето само ще притуря към значимостта на тази фигура. Дребните страсти ще затихват с годините, и заветите на най-големия наш народник и европеец от епохата след освобождението ще стават все по-жив стимул за похода към бъдещето. 

Златаров умря. Да живее Златаров! 

30 януарий 1937.

 П. Л.