 |
| ЙОРДАН ЙОВКОВ |
Аз не бях близък с Йордан Йовков, макар да го
познавах отдавна и да се виждах често с него. Живяхме в продължение на няколко
години в една и съща кооперация, на ул.«Тракия» 25, разговаряли сме много пъти за
какво ли не и все пак останахме чужди един на друг. Защото и този наш голям
писател беше като Иван Вазов затворен човек, макар и не толкоз мълчалив. По
тази причина нямам нито един спомен, който да отваря прозорец към: вътрешната
стаичка на този писател — да ни разкрива интимния му живот. Но такива спомени
не вярвам да имат и другите му познайници освен може би професор Спиридон
Казанджиев, който беше най-близкият му приятел.
Докато Вазов
разкриваше понякога нещо от вътрешния си живот, дори и пред млади хора, Йовков
криеше съзнателно себе си. С Вазов съм разговарял по въпроси из психологията на
неговото творчество, пред Йовков такива въпроси никога не съм смеел да слагам,
защото чувствувах, че няма да му бъдат приятни. Колкото пъти съм го запитвал
какво работи, всеки път съм получавал отговори от най-общо естество: «Пиша нов
разказ» или «Поправям стари разкази.»
Йовков обичаше да
прекарва свободното си време в сладкарница «Роза», по-късно в «Цар Освободител»
и през последните години от живота си във « Виенската сладкарница.» Седеше сам,
с цигара в уста, обикновено незапалена — или я държеше между пръстите си. Но
станеше ли да си върви, не забравяше да я прибере в кутията си. Правеше години
наред опити да напусне тютюна и понеже не можеше, залъгваше се с незапалена
цигара.
Виждал съм Йовков да
седи в сладкарниците с най-различни хора — обикновено без да разговаря с тях.
Не всяка компания му беше приятна. С хората от «Златорог» нямаше много общо,
макар да беше сътрудник на това списание. На срещите, които златорожци си
устройваха, не съм го виждал ни веднаж. Йовков беше човек самотен и не само
самотен, но и недоверчив. Поради неговата недоверчивост можеше да развалиш
настроението му дори с един крив поглед. И после започваше да страни от тебе.
Веднаж го видях с карамфил на ревера и това много ме учуди, та се усмихнах. Седмица
по-късно той не беше успял да забрави усмивката ми. Спря ме и рече:
— Вие оня път
се усмихнахте на карамфила ми, но нека ви обясня как стои работата. Втикнаха ми
го на един обед и понеже реших да го занеса на жена си, не го свалих и на
улицата.
Като че ли беше
необходимо да ми дава тия обяснения.
Това беше по времето,
когато членувах и аз в литературния кръг «Златорог».
Страхуваше се много
от болести. Като забележеше, че някой подсмърча, веднага ставаше от масата, за
да не хване хрема. Веднаж казах на Сирак Скитник:
— Сирак, гледай сега
как ще накарам Йовков да си отиде още след като седне при нас.
Той седна, ръкува се,
но аз рекох:
— Изглежда, че нещо
ме гази. Болят ме всичките стави. Дано само не е инфлуенца, че, казват, била
много лоша. Давала усложнения в бъбреците. Оня ден един познат почина.
И без много церемонии
Йовков каза «довиждане» и се упъти към вратата.
Сиракът започна да се
смее:
— Йордане, Йордане,
чакай бе! Коста се шегува. Нищо му няма.
Но той си отиде, без
дори да се обърне.
Откога се познавам с
Йовков, не мога да кажа. Бях убеден, че запознанството ми е от 1918 г., когато
излезе моята критика за разказите му в сп. «Общ подем», но по-късно той ми
казваше, че ме познавал още преди Балканската война. Възможно е! Аз обаче съм
го запомнил от пролетта на 1918 г. Тогава той служеше в редакцията на «Военни
известия» и «Отечество» и носеше капитански пагони. Когато ми се обади по
телефона в Кюстендил, за да ми благодари за критиката, трябваше да му викам:
«Тъй вярно, господин капитан!» — защото ми бяха казали, че държи много на
чинопочитанието. По-късно, като дойдох в София, аз се убедих в това. Видяхме се
в сладкарница «Роза» на булевард «Дондуков» и «Търговска». Дойдоха и други
писатели, измежду които и Христо Ясенов, който беше тогава подпоручик. Йовков
изказа задоволството си от моята критика — не беше съгласен само с отделни
преценки, особено с отрицателната преценка за разказа «Балкан». Той твърдеше,
че има кучета по-умни и по-чувствителни дори от неговия граничарски пес. Все
пак аз останах на гледището, което застъпвах в критиката си, — че Балкан е
прекалено умен и прекалено чувствителен. Според мене до този плюс от кучешка
интелигентност и емоционалност авторът е прибягнал, защото Балкан е един
символичен образ. Иначе не би символизирал мъката на добруджанци след
откъсването им от България. Но преносното значение на този образ е толкоз
очебийно, че той се е превърнал в алегория. Христо Ясенов беше съгласен с мене.
— С една реч — каза Христо
подигравателно, — Балкан е добър добруджански патриот, но лош художествен
образ.
Йовков почервеня от
яд:
— Подпоручик, какво е това държане?
Христо отговори още
по-подигравателно:
— Виноват, господин капитан! Да застана
ли мирно?
Но Йовков грабна
фуражката и ръкавиците си от стола и напусна бързо сладкарницата.
Съвсем спокойно, като
че ли не е станало нищо, Христо рече:
— Горе-долу това е мнението за Балкан и
на бай Антон Страшимиров.
Но само няколко дни
по-късно Ясенов и Йовков седяха пак заедно. Защото Йовков не беше злопаметен
човек.
След това, докато бях
в София, виждах Йовкова още два-три пъти в стола на «Военни известия», гдето се
хранеха почти всички по-видни писатели, но вече в разговор не влязохме. Само се
поздравявахме. Имах чувството, че след разговора ни за Балкан му бях станал
неприятен.
Свърши войната.
Виждах Йовкова често, приказвахме, дори се шегувахме, но, както казах, близки
не станахме. Аз отдавам това на моята преценка за Балкан. Наистина Йовков беше
много даровит писател, но като човек нямаше силата на духа да стъпя на
чувствата си, да преодолява неразположението си. Беше затворен в себе си,
неспособен на динамичен живот, на преображения, на преминаване от един полюс
към друг. По начало с такива хора мъчно се дружи. Те искат другите да
бъдат по техния вкус. Пък другите са такива, каквито са, и затова отношенията
им с тях стигат скоро до разрив.
Отношенията ми с
Йовков стигнаха до разрив, след като написах своята рецензия за неговата повест
«Жетварят», напечатана в сп. «Огнище» през 1920 г. Имахме доста остра разправия
с него в сладкарница «Цар Освободител» в присъствието на покойния критик Васил
Пундев във връзка с иконата «от рука Недкова» и някои недостатъци в езика на
повестта. Пундев поддържаше Йовкова.
Йовков замина на
другата година в Букурещ, гдето беше на служба в българската легация, и аз го
видях отново доста години по-късно. Като се видяхме пак, той като че ли се
поколеба да ми подаде ръка.
Влязохме в «Цар
Освободител». Той си заръча кафе и рече:
— Преработил съм «Жетварят» за второ
издание, но от вашата рецензия не си взех никаква бележка.
— Толкоз по-зле за вас, по-точно за
повестта ви. Тя е интересна повест и би могла да стане най-хубавата ви работа,
ако я преработите в духа на моята рецензия.
Той се засмя:
— Това е вече тон на професор. Откакто
станахте професор, започнахте да пишете много самоуверено.
— Погрешно
впечатление! Така пишех и преди да стана професор. Доказателство за това са
критиките ми за вашите разкази и «Жетварят». Критикът трябва да бъде самоуверен.
Иначе няма защо да пише.
Йовков отново се
засмя:
— Ще повторя думите ви:« Писателят
трябва да бъде самоуверен, иначе няма защо да пише.»
— Ами тогава защо се
сърдите на критиците, като ви критикуват? Останете си при своята самоувереност!
— Ще повторя и тия ви думи: «Ами защо се
сърдите на писателите, като не обръщат внимание на критиката ви? Останете си
при своята самоувереност.»
След това Йовков
запита живо, даже много живо, което беше необичайно за него:
— Какво си въобразявате вие критиците?
Че без вас не можем? Критиката не играе абсолютно никаква роля в творчеството
на писателя. Тежко ни, ако чакахме критикът да ни научи как трябва да пишем.
Критикът има чисто интелектуално отношение към художественото произведение —
отношението на писателя към него е, напротив, емоционално. Творчеството
е видение, ако щете, дори съновидение. Как може критикът да напътва едно
видение? То се ражда от много интимни душевни състояния, в които критикът е
абсолютно неспособен да се вживее.
— Браво, господин Йовков, аз съм напълно
съгласен с тия хубави мисли и вие, тъй да се рече, ритате срещу отворена врата.
Какво си въобразяват наистина критиците? Те не са в състояние да поучават
писатели. Критикът пише за читателите, защото читателят не се задоволява само
да изживява художественото произведение, но иска и да го разбира. А в това
отношение му помага критикът, защото той е, който интелектуализира постигането
на красивото. Новият човек страда от интелектуалистичен глад и затова критиката
е една необходимост за него. Тя е мост между чувството и интелекта. Моля ви,
прочетете моята студия «Критиката като творчество» в сп. «Златорог».
— Чел съм я. В нея застъпвате възгледи,
с които аз не съм съгласен.
— С какво не сте съгласни, господин
Йовков?
— Не съм съгласен, че критиката е
творчество.
— Е, хубава
работа! Ами какво е тогава? Научно занимание ли?
— Научно
занимание! И затова не е творчество.
— Сега пък аз ще кажа: Какво си
въобразявате вие писателите: че само това, което върши писателят, е творчество?
Имате много здраве! И критиката е творчество, защото черпи сили главно из
идеята за съвършената красота — из нещо, което е безконечно. Изглежда, че много
бегло сте чели моята студия в «Златорог» и не сте обърнали внимание на
стихотворната изповед на немския критик Вили Хандл. Ще цитирам само едно място:
О kuhne, niegestillte Lust zu fassen,
Was grenzenlos ins Grenzenlose bricht,
Aus meinem Chaos fremde Form zu heben Und
alle Schonheit zwiefach durchzuleben.
— Преведете ми го! Аз не зная немски.
— «О, смела, никога неудовлетворена
жажда да разбираш това, което е безконечно, да извеждаш из своя хаос чужди
форми и да изживяваш двукратно всяка красота!»
Йовков се замисли.
— Това, което цитирахте от Вили Хандл, е
наистина хубаво и дълбоко. Ще прочета отново студията ви и ще размисля основно.
Ако се убедя, ще дойда сам да ви кажа: Гълъбов, вие сте прав!
Минаваха години. Аз
го виждах често и понякога го запитвах дали е размислил вече по въпроса за
критиката. Всеки път той се усмихваше и отговаряше:
— Още не!
— Но как предполагате; като размислите,
ще ми кажете ли: Гълъбов, вие сте прав?
— Съмнявам се.
Йовков умря като мой
длъжник: не дойде да ми каже нито «да», нито «не».
Когато живеехме
заедно в кооперацията на ул. «Тракия» 25, той в партера, аз на втория етаж, ние
се виждахме в продължение на около седем години едва ли не всеки ден. Но рядко
влизахме в разговор. Тогава той пишеше много и струва ми се, че му беше
неприятно да го пита човек за творческите му видения, които продължаваха да го
изпълнят и на улицата. Виждах го понякога у полковник Величко Величков, който
живееше в същата кооперация, в апартамента до моя. Полковникът му даваше
сведения за разни боеве през Първата световна война и той си взимаше бележки,
за да ги използува в свои разкази. По улиците го виждах сам, в редки случаи— с
единственото му дете Елка.
Понеже моят син Явор
— тогава още ученик в отделенията — беше излял веднаж вода върху Елка от
балкона ни, Йовков дойде горе да се оплаче:
— Кажете му други път да не прави такива
глупости, но моля да не го биете.
Йовков обичаше много
дъщеря си и веднаж — беше по-късно — ми каза:
— Ако един ден Елка следва по
литература, ще я запиша все пак при вас — не при другиго!
Какво означаваше това
«все пак», не го запитах.
Освен на входа на
кооперацията виждахме се понякога и в избата, гдето са мазетата на различните
апартаменти. Тия случайни свиждания ставаха през зимата, когато отивахме сутрин
да изнесем въглища на жените си или да нацепим малко дърва за подпалки.
Мъждукаше една много слаба електрическа крушка, та в дрезгавината приличахме на
призраци. Веднаж той се обади от своето мазе:
— Гълъбов, и тая нощ беше много студено.
— Да, студено беше и въпреки това
прозорецът ви светеше до късно. Значи, останахте да работите и в тоя студ.
— Не, аз нощем не работя. Станал бях
случайно. Но вие се върнахте, както винаги, след полунощ. Познах ви по
стъпките. Снегът скърцаше под краката ви. И както винаги, блъснахте вътрешната
врата така, че разтърсихте цялата кооперация. Извинявайте, но не може ли да я затваряте
по-тихо? Ние сме близо до нея и много ни безпокои.
— Бива, господин Йовков! Отсега нататък
ще я затварям тихо. Извинете!
— Аз не обичам да
тиранизирам хората с такива забележки, но не съм добре с нервите си. Влезте в
положението ми. Моля ви.
— Няма защо да ме
молите. Това е мое задължение: да не безпокоя хората.
Друг път, пак в
избата и пак след една много студена нощ, той ми рече: — Тая нощ ме събудихте.
Спряхте с файтона под прозорците ми на ул. «Янтра», приказвахте, сбогувахте се
и после пак се върнахте и пак приказвахте. Единият беше Александър Балабанов,
познах го по гласа — ами другите двама кои бяха?
— Двама перущенци. Не ги познавате.
Балабанов обича да се вози на файтон. Той ни качи: «Хайде, вика, да ви черпя
един файтон. Живеем в един квартал.»
Трети път Йовков ми
разви накратко — в същата изба — възгледите си за българския селянин. Това бяха
действително възгледи много интересни. Те се движеха около ония концепции,
които лежат в основата на неговия разказ «Земляци»:
— Нашият селянин се намира в много
съкровена връзка със земята. Той е наистина християнин, но не е голям приятел
на църквата. Още е езичник, доколкото живее с разни суеверия. Но тия езически
суеверия: вили, самовили и други, са почти изчезнали. Има ги може би само
тук-там из планините. Живо е само пантеистичното му отношение към земята, за
което бяхте писали в своята първа критика за разказите ми в сп. «Общ подем».
Наистина за българския селянин нивата и гората са свети.
Когато по-късно
излезе моята «Психология на българина», приказвахме често за тия и ония
особености на българина и той ме упрекваше, че съм имал повече око за
упадъчните страни в психологията на днешния българин, и то повече за гражданина
и интелигенцията, отколкото за селянина и неукия българин.
— Уж сте селянин, а селянина сте
забравили. Нито дума за него, за любовта му към земята, за пантеизма му.
Йовков беше прав.
Тогава той дружеше,
току-речи, само с проф. Спиридон Казанджиев, с когото човек можеше да го види
едва ли не всеки ден около обед във «Виенската сладкарница» на бул.
«Руски». Тогава той не беше добре със здравето си — и меланхолията тъмнееше
постоянно в погледа му. Веднаж му дадох да прочете едно писмо на студентка от
провинцията, в което ми обясняваше защо не била в състояние да се подготви за
изпита си при мене. Писмото завършваше така: «Понеже годеникът ми е казал, че
няма да се ожени за жена без диплома, моля, препоръчайте ми манастир, в който
да стана калугерка.» Мислех, че това глупаво писмо ще го развесели, защото
въпросната студентка шмекеруваше, но Йовков взе работата много трагично:
— Внимавайте, господин Гълъбов, много
внимавайте! Такива чувствителни момичета извършват понякога самоубийство. Аз
влизам напълно в душата на това момиче и ако е възможно, пишете му една тройка.
— Залагам главата си,
господин Йовков, че няма да извърши никакво самоубийство.
Той ме погледна
меланхолно:
— Дори да не извърши,
не трогва ли ви положението й на годеница, която ще бъде изоставена, ако не
получи диплома?
— Не, защото се съмнявам, че е годеница.
Проверих после и се
установи, че действително не е сгодена. Но на Йовков не успях да кажа това,
понеже беше заминал вече на лечение в Хисара и наскоро почина.
Йовков умря от рак в
стомаха.
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
