АСЕН ЗЛАТАРОВ - СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ - К. ГЪЛЪБОВ

проф. д-р АСЕН ЗЛАТАРОВ

Видях за първи път Асен Златаров в Пловдив, гдето той беше новоназначен учител по химия, тoку-що свършил университета, а аз ученик, с тъмносиня рубашка и дълги коси — както ходеха тогава младежите. Това беше през 1908 г. в двора на мъжката гимназия през една светла есенна сутрин с много сребристи облаци над синята лъкатушна линия на Балкана — и много опиянение в душата ми. Аз и един мой другар отидохме рано на училище и след като престояхме близо час време на желязната ограда над Марица, унесени в съзерцание, в което се преплиташе копнеж по две сини очи с копнеж по друг, волен живот, тръгнахме да пием чай в лавката. Нямаше още други ученици в двора. Дърветата бяха оронили своя златен накит, нозете ни шумяха в него и ние говорехме, че може би е светотатствено да се гази в златната шума. Тогава отсреща ни се зададе един хубав младеж, с тънки черти на лицето, малко мъх на горната устна и голям каскет. Той вървеше с ръце в джобовете на пардесюто си, леко приведен и вслушан в шума на листата. Не бяхме го виждали никога и понеже беше много млад, помислихме, че е някой ученик, дошел сега в Пловдивската гимназия, но по невнимание на Людовик XIV още с каскет вместо с фуражка. (Людовик XIV наричахме директора, защото казваше: «Гимназията — това съм аз!»)

   Няма да забравя никога тази есенна сутрин. Споменът за сребристите облаци и синята лъкатушна линия на Балкана, за светлината и опиянението в душата се слива със спомена ми за Асен Златаров, какъвто го видях тогава. По-късно ние станахме близки приятели и много спомени ме свързват с него, но образът на моя приятел прелива винаги в спомена за тази есенна сутрин. И по-късно, като го виждах, че идва отнякъде, виждах го все вслушан в златната шума — и тъй бих го нарисувал, да бях художник. Има впечатления незначителни, случайни, бегли, но те се врязват дълбоко в паметта ни, за да изместят други — така е също с това мое първо впечатление от Асен Златаров. То се запечата в душата ми, защото отговаря на един символен случай в живота на моя приятел, в който той ми разкри своята дълбока същина — вслушан в златната шума, с душа, разтворена за всеки свещен шепот. Имаше нещо странно в живота на Асен Златаров. И между хора, дори когато се увличаше в оживен разговор, той правеше впечатление на вслушан в нещо, което ние не чуваме. Какво беше то? Може би глас от ония небесни селения, гдето отиват душите на цветята, когато повехнат, или песента на чучулигата, литнала нагоре, примамена от небесната синева — а може би и едното, и другото. Вярвам тия лирични възторзи да се видят старомодни на младите читатели — но нека ми бъдат простени: аз не съм днешен човек, аз съм само едно ехо от миналото. Защото съм вече стар.

   Известно е всекиму, който е имал случай да чуе някоя от сказките на Асен Златаров, че той говореше хубаво. Ала хубавото в неговата медотечива реч на бяха толкова красивите обрати, нито извивните периоди, колкото тази вслушаност. Тя беше съкровеният белег на цялото му същество, взето във всички негови прояви — съкровеният белег дори на научните му занимания, за които ще си позволя тук да кажа няколко думи.

  У българина има случайно сложени и затова погрешни представи за учения. Според българина ученият трябва да бъде човек без емоционален живот и по тази причина проявява ли емоционално отношение в своята изследова-телска работа, склонни сме да го отречем без остатък. А не е така другаде. Там хората знаят, че и работата на учения е творчество и следователно не може да бъде лишена от емоционален облик. И като, учен моят покоен приятел беше с душа, разтворена за всеки свещен шепот, както беше разтворена за шепота на златната шума. В играта на елементите, чиито симпатии и антипатии. изучаваше усърдно, заобиколен от колби и реторти, той не установяваше само факти — подслушваше тайни с тръпнещо сърце. И тук е главната причина за успеха на научните му занимания. Неговото емоционално отношение към света на елементите даваше тласък на творческата му мисъл.

  Посетих го веднаж в лабораторията и му казах:

  —  Асене, тук може да чуе човек една струна. Стига да има ухо за нея. Това е струната на твоята душа.

  Той се трогна:

  —   Коста, ти си може би единственият, който ме разбира правилно.

 И видимо развълнуван, той ми посочи на стената периодичната система на великия Менделеев:

 —  Тя е за мене не само една таблица, но и едно божествено стихотворение.

  Поради тази емоционална струна в душата на Асен научните му занимания бяха и анализ, и синтез — проучването на подробностите не беше крайна цел, а само средство за по-широки обобщения — и аз съм убеден, че ако моят приятел не беше покосен от една преждевременна смърт, неговата мисъл щеше да се въземе до много големи височини. Това възхождане все по-нагоре към върховете на една научно обоснована философия аз наблюдавах постоянно в мисловния живот на Златаров, а тъй като такава една философия е невъзможна без помощта на обширни знания, моят приятел бродеше по пътища и пътеки и на други научни области — не беше само химик. Една рядка всестранност на знанията, смислено сцеплени, учудваше всички, които познаваха този рядък българин с много силна памет и склонност към кохерентно гледане на фактите. Понеже философското тълкуване на положителното знание беше за него крайна цел, той познаваше едва ли не всички философски системи.

 Този емоционален човек, когото литературата привлича още като невръстно дете, изучава с помощта на своята майка руски език и се нахвърля лакомо на романите, които съдържа бащината му библиотека. И още тогава в паметта му се наслояват редица литературни познания, благодарение на които по-късно, когато говореше на научни теми из областта на естествозна- нието, имаше отгде да почерпи някое живо сравнение, с което да освежи и най-сухата материя. Нека наблегна още веднаж: Асен Златаров беше човек с много силна и всестранна памет, която му позволяваше да запомня с еднаква леснота и имена, и дати, и цифри, и научни факти, и житейски обстоятелства, и стихове, и фабули на белетристични творби, и съдържания на научни съчинения. Но неговата памет беше емоционална: колкото по-вдъхновено приказваше, колкото по-голямо уча­стие взимаше чувството му в това, което говореше, толкоз по-широк и толкоз по-сигурен беше обхватът на припомнянето. Затрепереше ли гласът му, възгореше ли погледът му, неговата памет изнизваше като зърна от развързана броеница имена на растения и кристали, на плодове и цветя, на отрови и напитки, формули и теории, философски построения и истори- чески факти, стихове и афоризми — а понякога и лични спомени от далечни години. Достатъчно беше да удариш по някоя съкровена струна в душата му, за да зазвучи цялото многострунно същество на този емоционален човек — и да останеш смаян от тази рядка памет, която му се притичваше веднага на помощ, като бързия слуга в легендата за Фауст. Тя бродеше неуморно из всички области на човешкото знание — и факти из биологията, химията, историята, астрономията, медицината се склаждаха ту в тези, ту в онези фигури на един калейдоскоп, който свързваше в красиви единства това толкова разнообразно научно знание. Асен Златаров беше наистина една жива енциклопедия.

 Виждам и сега Асен Златаров, вслушан в шума на златната шума, и си спомням старата мъдрост, че съдбата на човека е включена в неговото сърце. Неговата вслушаност като учен будеше недоумение у мнозина и създаваше едно особено отношение към научното му дело.

 —  Най-добрият учен между поетите — шепнеха едни, а тая преценка болеше моя приятел и в часове на интимни изповеди той разкриваше пред мене колко много огорчения е изпитвал поради това подценяване на научното му дело.

  — Най-добрият поет между учените — шепнеха други, а тая преценка болеше също и в часове на интимни изповеди той разкриваше пред мене колко много огорчения е изпитвал и поради това подценяване на поетичното му творчество.

   Някога огорчих своя приятел и аз, за което по-късно съжалявах, за което съжалявам и сега. За «Песен за нея» аз писах във в. «Напред»: «Асен Златаров не е поет по призвание, но върши едно полезно дело със своите научно-популярни статии. Той обаче не е роден за химическата лаборатория. Интересите му по тази причина са повече литературно-художествени. Анализът на неговите случайни критически бележки е твърде слаб и често пъти удавен в излишните прояви на една широка начетеност. На критиката му не може да бъде отречен само тънък вкус. Напоследък той е подновил едно от старите си любителски занимания — поезията. В сборник «Жътва» са поместени два откъслека из поемата «Песен за нея». Езикът на тази нова работа е лек и цветист, в първите десетина страници има и тънка образна стилизация, обаче чувството се губи в баласт от рефлексии, композицията е отегчително проста и главно: всичките родилни мъки са за старата като камъните истина, че любовта била всичко. Цялото е една хубава копринена възглавничка с изящна бродерия — работа на нежна любителска ръка и повече нищо!»

  Що се отнася до литературно-художествените му статии поддържах тия свои преценки и по-късно, докато моят приятел беше жив, и то не само в положителните, но и в отрицателните ми твърдения. Поддържах и казаното за поетичните му творби_г без да ме тревожеше обстоятелството, че «Песен за нея» и «Цветя за него», излезли под псевдоним Аура, намериха широко разпространение и жив отзвук в средата на младежта. Но не можах да си простя преценката, която бях дал на научната му дейност като дейност на човек, роден не за химическата лаборатория — нито преценката на писателската му дейност като любителско занимание, без което — това беше интимната ми мисъл — българската литература не би изгубила нищо. И едната, и другата преценка дадох, защото бях тъй убеден, но по-късно, пак докато моят приятел беше още жив, видях, че са погрешни, защото не изхождат от едно цялостно разбиране на Асен Златаров като личност. Не разбирах по-рано, че Асен е тъкмо затова роденият учен, защото научните му занимания имат и емоционален облик.

   При един по-обстоен анализ на неговите поетични произведения може да, се види как вслушаност и вмисленост воюват с неравен успех помежду си. Това е борбата, която моят приятел водеше и в живота си: борбата между тежненията на поета и тежненията на учения. Тежко е да бъдеш двулика душа. За единните души, родени с еднородни тежнения, животът е приятна статика, за другитес Янусова глава, той е мъчителна динамика.

  Като учител в Пловдив Асен Златаров държа в салона на мъжката гимназия редица сказки из областта на естествознанието. Помня, че от името на вечерния университет, основан, от него, говориха и други учители, например Никола Филипов за Герхарт Хауптман. Най-интересни бяха сказките на Асен особено неговата сказка за проблема на смъртта, която по-късно бе напечатана в сп. «Демократически преглед». Още тогава той разкриваше една много характерна особеност на своето ораторско изкуство, която запази и до края на живота си. Мога най-добре да я загатна, като кажа, че Асен не cамо убеждаваше, но и молеше. Това е общото ми впечатление от начина, по който той говореше. Слаб, немощен, той беше едно хубаво момче и това хубаво момче, подобно на Адонис, печелеше лесно сърцата на слушателите си — тъкмо защото в сказката му имаше нещо молещо. С вдъхновен глас и вдъхновен поглед тоя избраник на природата галеше струните на младите сърца, както гали жрица струните на арфа, и очите на учителките овлажняваха или дори се насълзяваха. Учителките останаха и до края на живота му неговите най-големи почитателки. Те бяха, които уреждаха сказките му, те бяха, които му поднасяха грамадни букети на сцената, те бяха, които го посрещаха и изпращаха, те бяха, които се влюбваха в него, те бяха, които му отправяха илюстровани картички (с тях жена му Дуня си палеше печката)

  Понеже с тая скоба се прехвърлих внезапно на весела плоскост, нека остана за малко на нея. Беше няколко години след Първата световна война, когато Асен се разболя в Търново, гдето беше отишел да държи сказки. Учителките образуваха веднага специален комитет, който да се грижи за болния. Бяха разпределили ролите си: едни се грижеха за стаята му, други за храната му — на най-младата беше възложено да се грижи за свежи цветя на масата му. Като се завърна, аз го закачих в присъствието на жена му:

   —   Ами коя изпълняваше ролята на третата самодива, Асене?

Дуня не разбра въпроса ми:

   —   Каква роля на трета самодива?

  —  Ами нали в Ботевото стихотворение е казано: «Една му с билки раната върже, друга го пръска с вода студена, трета го в уста целуне бърже.»

Дуня започна да се смее и продължи цитата:

«А той я гледа — мила, засмена.»

И после вдигна заканително пръст:

 —  Асене, Асене! Ако не бях дошла да те доведа  под конвой, кой знае още колко време щеше да стоиш в Търново. То се знае, при такава обстановка кому не е приятно да боледува с месеци, с години дори?

Но, разбира се, тия думи бяха казани на шега, защото Асен беше абсолютно верен на жена си и тя имаше пълна вяра в него.

 Но нека се върнем пак в Пловдив през ония далечни времена, когато бях ученик в тоя град.

 Около Асен се беше образувала малка групичка от ученици, които го боготворяха. Когато на една от тия сказки младият сказчик взе отношение към враждебния отзив на някакъв поп, учениците се развикаха: «Позор! Позор!», и цялата публика поде техния вик. Не вика само директорът «Людвик XIV».

 Доколкото си спомням, отзивът беше напечатан в един от пловдивските вестници.

 Тогава аз не бях близък на Асен. Най-близък му беше един ученик, Н. Енчев, който се помина много млад — само няколко години след като свърши гимназия. Това беше един много способен момък: интересуваше се не само от въпросите на биологията, но и от много други въпроси на хуманитарните науки и четеше неуморно. Още като ученик Енчев написа статията «Дарвинизмът и теорията за биологичната еволюция» и други две по-малки статии: «Епилогът на Ибсеновите драми» и «Френският класицизъм през 17 в.» И трите статии бяха поместени в сп. «Съвременник» на Георги Бакалов по препоръка на Асен Златаров (комуто е посветена последната от тях). В едно писмо — за жалост, изгубено — Бакалов ми пишеше с възторг за Енчев. С възторг се произнасяше за същите статии и въобще за Енчева и Асен Златаров.

 Понеже става дума за Бакалов, нека дам място на едно негово писмо, макар да не се отнася до Н. Енчев и Асен Златаров. Това писмо свидетелствува за вниманието, което Бакалов проявяваше към своите млади сътрудници — тогава, когато други редактори на списания бяха безкрайно невнимателни, дори невъзпитани към тях.

 «София, 20. VII. 1909 г. Гълъбов! Едвам днес случих време да прочета статията Ви. Тя ще бъде поместена (по всяка вероятност в кн. 1 на г. II, през септември), но като ми позволите да направя едно голямо съкращение в увода и изглаждане на останалото. Недостатъкът на статията е нейната претрупаност. При това обемът на списанието не позволява да се помистат толкоз дълги работи.

 Позволете ми да забележа също, че руските цитати не са вярно преведени; но аз се сещам какви са грешките и ще ги изправя.

 Важното е, че Вие, както изглежда, се занимавате обширно с литература и критика и, надявам се, ще пишете занапред още по-добре. Имайте предвид само, когато пишете за «Съвременник», да бъдете възможно най-кратък.

 За Пшибишевски, поради липса на място в списанието, аз ще дам в един критически сборник статия от П. Кохана или Фелдмаиа (редактор на полското списание «Krytyka»), а може би и двете.          С поздрав Г. Бакалов.»

 Това писмо изигра голяма роля в живота ми. То стана причина да следвам не медицина, както искаха родителите ми, а филология и литература. Окуражи ме и Асен Златаров, комуто го четох в София, гдето се сприятелих с него като студент по славистика.

— Ако нямате вяра в мене, защото съм още млад, имайте вяра в Георги Бакалов. Той не се лъже. Щом ви е написал такова писмо и ви кани да пишете и в бъдеще в «Съвременник», значи, намира нещо във вас. Дайте ми да прочета вашата работа върху Герхарт Хауптман и след това я предложете на Георги Бакалов, за да помести и нея в списанието си. Дайте ми и другата си работа върху Ибсен, която ще четете като реферат при Шишманов. Бъдете уверени, че бай Георги ще помести и нея. Аз ще му ги нося, ако вам е неловко. Той се старае да събере в списанието си млади хора. В него пишат Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и други.

 Но тия две статии, не бяха поместени в «Съвременник», защото наскоро след това заминах за Германия да следвам немска филология и литература и узрях за по-строга преценка на соб- ствените си работи. Но за да следвам немска филология и литература, причината е главно Асен Златаров.

 Аз съм бил винаги трезвен човек: знаял съм добре какво съм, но още по-добре какво не съм. Все пак някои похвални думи на Асен погъделичкаха самочувството ми и реших да се върна отново в Мюнхен, гдето бях прекарал вече известно време. Но заминах едва след коледната ваканция.

 До това време бях често на гости у Асен, обикновено вечер. Пиехме чай и четяхме руски автори. Благодарение на него тогава прочетох стиховете на Д. Мережковски, на Зинаида Гипиус, на Иван Бунин, на Валерий Брюсов. Асен харесваше най-много стиховете на Мережковски и Брюсов. От първия обичаше да повтаря стиховете:

Леда, белая Леда, Мать лебедей —

а от втория:

Кто ходит, кто бродит.

За прудом в сени?

Это тени туманы вздыхают.

 Но най-любимият автор, когото четяхме много често, беше Бодлер. Неговите «Fleurs du mal» ни бяха станали като настолна книга. Четяхме често и Верлен. Неговата «Chanson d’automnе» просто ни опиваше:

Les sanglots longs

Des violons

De l’automne 

Blessent mon coeur 

D’une langueur Monotone.

(Дългите ридания на цигулката на есента нараняват сърцето ми с монотонно линеене.)

  Асен Златаров имаше пари и купуваше много книги, които не криеше от приятелите си, както правят други, ами ги раздаваше за прочит. От него взимаше често книги и Димчо Дебелянов, та го сварвах понякога у дома му. Една вечер той остана на чай у Асен и беше удивен от силната памет на своя приятел, който издекламира толкоз много стихове, че Дуня започна да протестира:

  — Ася, ами ти не даваш възможност на гостите да си кажат дума с тия декламации.

  Писах на Асен от Мюнхен и той ми се обади с дълго писмо, но след това в отношенията ни настъпи известен застой, защото бяхме погълнати от работа.

 В Мюнхен през онази година беше големият български актьор Сава Огнянов. Виждах го всяка вечер в кафене «Стефани», гдето играеше на комар с други българи — понякога до разсъмване. Жена му, дъщеря на известния режисьор Йосиф Шмаха, дремеше до него, но когато го поканеше да си вървят, той й казваше:

  —   Излез на улицата да се разсъниш малко на чист въздух и пак ела.

 Веднаж водихме с Огнянов дълъг разговор за Асен, когото и той познаваше добре, дори му написахме картичка с неизбежната Бавария, голямата статуя на «Oktoberwiese.» Но двадесетина години по-късно като бързах веднаж по улица «Раковски» за университета, Савата извика подире ми:

— Herr Professor, Herr Professor, ето картичката за Асен, която му написахме някога в Мюнхен. Тури я в един плик и му я прати оттука, да видим какво ще каже. Бутнал съм я в една книга и едва вчера случайно я открих.

 Изпратих я и тя хвърли в голямо недоумение получателя.

 Но нека се върнем пак в Германия. Писах на Асен и от Гьотинген, гдето отидох да следвам после, но той отговори на писмото ми едва след няколко месеца:

 «София, 22. XI. 1911 г. Драги Гълъбов, прощавайте, че досега не Ви се обадих и че сега пак само с една карта правя това. Все отлагах, за да мога да Ви пиша дълго писмо, и все не можах, докато най-после едва тая карта успявам да напиша. . . Извънредно съм занят в лабораторна работа и работя по 8—9 часа на ден в задушливата лаборатория и вечер, когато се прибера, се чувствувам ужасно уморен и всичко това ме прави да не бъда акуратен.

 Питате какво ново има из българската литература. Има доста: Пенчо Славейков пусна два тома от своята «Кървава песен», което е най-ценната ни придобивка в литературата, Вазов издава събрани съчинения (вече два тома са излезли), Кир. Христов промени за трети път заглавието на своите сбир- ки — поднесе някакви «Химни на зората», които отдавна сме чели, Елин Пелин написа том разкази, Яворов стана драматург със своята не лоша «В полите на Витоша» и има доста нещо да излезе до края на годината. А Вие какво правите? Радва ме, че работите и успявате. Обаждайте ми се понякога и не ми се сърдете, че не съм акуратен. Със сърдечен поздрав: Ася.»

 Видях Златарова през лятото на другата година, в навечерието на Балканската война, но през самата война не го видях ни веднаж. Видях го отново едва през Първата световна война, когато беше на служба при генерал Протогеров в Дирекцията за стопански грижи. Не само тогава, но и по-късно през войната той се чувствуваше много угнетен като чиновник в тази дирекция. Гнетеше го и положението на България. Пи­тах го веднаж вярва ли в победата на Германия и Австро-Унга- рия, отговори ми, че само още глупците могат да вярват в нея.

  —  Не виждате ли в какво състояние се намираме? Голи, боси, гладни и главно обезверени. В това състояние се намират и големите ни западни съюзници: немци, австрийци, унгарци. Като бях в Берлин, имах случай да разговарям с Максимилиан Харден, редактора на «Die Zukunft», един от противниците на тази война. Той смята, че разгромът на Германия и Австро-Унгария е само още въпрос на месеци. Централните сили са външно и вътрешно зле и аз не разбирам какво чакаме ние българите, една шепа хора, та не сключим сепаративен мир. Говори се, че Австро-Унгария била вече в тайни преговори с французите и англичаните. Ако я изпреварим, можем само да спечелим. Ще запазим независимостта си като държава. Иначе Австро-Унгария ще си послужи с нас като с разменна монета. Може би тя вече си е послужила в тия преговори.

  В Берлин, през Първата световна война, моят състудент от Гьотинген, математикът Громер, ме запозна с Айнщайн. Тогава Громер беше доброволен асистент при него. След една своя популярна лекция, в която изложи майсторски своето учение за относителността, великият астроном ме покани у дома си на чай. Беше през един много студен зимен ден. По улиците на Берлин лежеше дебел сняг, защото мъжете бяха на фронта, а жените — заети в производството, и нямаше кой да го изрине. Народът гладуваше. Аз бях си донесъл от България яйца, кашкавал, луканки, захар, бял хляб и други неща за ядене. Громер ми даде идеята да занеса нещо от продуктите на Айнщайн, защото — предавам буквално думите му — «и той гладува като всички в Германия и много ще се зарадва». Занесох му десетина яйца, парче кашкавал, луканка и малко захар — само хляб не му занесох, защото беше много твърд. И наистина Айнщайн се зарадва, особено на луканката, което иде да покаже, че дори и когато живееш между звездите и небулозите, една българска луканка може да се наложи на съзнанието ти, и то на емоционалното ти съзнание.

 — Господин подпоручик, вие идвате от някаква приказна страна. Тия лакомства ние вече сме забравили и ако войната продължи още няколко години, ще изчезнат и от сънищата ни. Аз много ви благодаря, но понеже имаме малко масло и желе от ягоди, ще позволите да направим с яйц ата един омлет-конфитюр, за да го изядем заедно.

 — По никакъв начин, господин професоре! Иначе ще наложа фуражката си и ще си отида веднага в хотела.

 Той се засмя.

 —  Добре тогава — отстъпвам. Винаги съм се страхувал от офицери.

 Айнщайн беше хубав мъж с широки плещи, обло лице и очи, които се усмихваха често, но някак сами, независимо от устните. Това ще рече: усмивката на очите му поглъщаше всичко останало в израза на лицето — само тя привличаше, само тя говореше, само тя омагьосваше. Защото това беше наистина една много прелестна и една много странна усмивка. В истинския смисъл на думата усмивка на човек, който е общувал с тайните на всемира. Усмивка на висше интелектуално превъзходство.

 И наред с този хубав мъж и избраник на природата седеше нещастният Громер, уродлив, прегърбен, с грамадно тяло и грамадна глава (страдаше от акромегалия). Макар да беше ма- тематик, този руски евреин знаеше отлично староеврейски и пишеше на този език стихове, които ми декламираше още докато бяхме заедно в Гьотинген. Сега той беше по-печален отпреди, защото здравето му се влошаваше поради сиромашията, в която живееше. Издържаше го Айнщайн с личните си средства, но Айнщайн помагаше и на други гладни евреи, та каквото му даваше, не беше достатъчно дори за едно скромно човешко съществуване. В усмивката на бедния Громер не се чувствуваше онова висше интелектуално превъзходство, от което бяха озарени очите на неговия велик учител. Тя беше усмивка плаха, скръбна, тъмна, но безкрайно човечна. Виждаше се по всичко, че този човек беше много гладувал.

  Айнщайн ме запита дали съм разбрал лекцията му и като дадох примера за влаковете, аз изложих горе-долу неговото учение за относителността. Сигурно изложението ми не ще да е било много вярно, но от учтивост Айнщайн ме удостои с едно щедро «браво» и рече на Громер:

  —  С твоя помощ той би могъл да напише малка статия за моето учение в някое българско списание.

 — Не, господин професоре — обадих се аз, — макар в Гьотинген да обикнах толкоз много и математиката, и физиката, че дори възнамерявах да закача филологията на гвоздея и да стана ученик на Давид Хилберт, трябва да заявя, че това не е по силите ми. Но един мой приятел в София, Асен Златаров, асистент по химия, би могъл да извърши успешно тази работа.

  — Добре тогава! Громер, направи едно резюме от лекцията ми на руски и го дай на подпоручик Гълъбов, за да го предаде на своя приятел в София. Поздравете младия химик от мое име и го помолете да ми изпрати един отпечатък от статията си.

 Громер приготви исканото резюме и по-късно то послужи на Асен Златаров като основа за написването на книжката «Айнщайн и световните тайни». Разбира се, за нея Златаров използува и друга литература върху учението за относителността.

  Понеже една от най-честите теми на разговор между Асен и мене беше Айнщайн, нека предам тук накратко и някои мисли на великия учен, които той изказа тогава пред мене и Громер — както ги бях записал в дневника си на времето.

   —  Обикновено — рече той — хората са в отчаяние от това, че не могат да си представят безкрайността на пространството. Но хората имат пред вид само безкрайно голямото про- странство, онова отвъд звездите и небулозите, не и безкрайно малкото пространство, онова отвъд атомите и техните съставки — електрони, протони и неутрони. Него също не можем да си представим. Никой не мисли за това че ние не можем да си представим и същината на пространството. Несъмнено пространството е материално, защото е измеримо, па макар и не в тия две безкрайности, но докато всяка друга материя е достъпна за химически анализ, пространството е материя, която не се поддава на никакво химическо проучване и няма химически знак или формула, както има, да речем, кислородът О или водородът H. При него не може да става въпрос нито за молекулярно, нито за атомно тегло. То е самостоятелно по отношение на притеглянето от страна на земята и небесните тела и затова няма тежест. Можете ли ми каза колко тежи един кубически метър безвъздушно пространство? Независимо от това, всяка материя се движи, а пространството е материя неподвижна. В нея се извършват движения, но тя самата не се движи. Проблемът за същината на пространството като материя става още по- трънлив, като се отиде при по-висшите пространства, които имат повече от три измерения или както казваме ние, математиците и физиците, N измерения. С тях се занимават неевклидовите геометрии на Гаус, Лобачевски, Риман и др. Каква е тази материя с повече от три измерения?

   Тия мисли направиха голямо впечатление и на Асен Златаров. Съобщих му ги още след като се завърнах от Берлин в София.

    С Айнщайн и Громер вече не се видях.

   След Първата световна война бях учител в София. Парите ми не стигаха и често пъти си лягах, без да съм вечерял. Лягах си рано, за да спя и да не чувствувам глад. Но понякога се събуждах с болки и куркане на червата и не можех вече да заспя. И като не можех да заспя, обмислях от кого да взема пари назаем, за да не си легна гладен и на другата вечер. Естествено, спомнях си и за Асен Златаров, понеже той беше заможен човек. Но не се решавах да се обърна към него, за- щото отношенията ни, макар и приятелски, бяха сложени на по особени начала. Ами ако ми откаже? Това би означавало край на отношенията ни. Защото аз бях много честолюбив младеж и за такъв отказ бих го намразил веднага.

 За да се реша все пак да му поискам пари, причината беше една случайност. Имах следобедни часове в зданието на Първа мъжка гимназия, което тогава се заемаше отчасти от медицинския факултет, и след като свърших часовете си, слязох в двора, та си купих с последните пари два геврека от геврекчията на входа. Видя ме Асен, който идеше от сградата за химия, и попита:

 — За Смарагда ли купуваш другия геврек? Тя е още вътре в лабораторията. Иди й го дай, ще те чакам, пък после ще идем да слушаме сказката на руския професор.

   —    Не за Смарагда! И другият геврек е за мене.

   —    Много си огладнял? Два геврека наведнаж за закуска? Не е ли много?

  —  Не е никак много, щом закуската е вечеря. Ще изям сега единия, а другия — през нощта, като започнат да ми куркат червата и ме събудят. Иначе няма да заспя отново.

    Той ме погледна учудено:

   —  Че толкоз ли си закъсал?

   — Толкоз! Баща ми издържа едновременно и сестра ми Смарагда, и брат ми Гълъб, та не може с нищо да ми помага.

   И от устата ми се откъсна това, което предните ми зъби бяха задържали вече много пъти досега:

   —  Ти не можеш ли да ми дадеш малко пари назаем?

    Казах го някак против волята си и веднага ме хвана яд на себе си: едно, защото изпитах срам, и друго, защото си рекох: «Ами ако ми откаже? Значи, край на приятелството ни.»

    Но Асен не ми отказа:

    —  Имам у себе си триста лева. Ето!

    —  Благодаря! Ще ти ги върна в края на месеца.

  — Прието! А сега хайде да се разходим малко и да слушаме после сказката на руския професор.

   Аз започнах да ям геврека, но нали имах триста лева в джоба си и можех да вечерям готвено, никак не ми беше вкусен и дадох другия на Асен.

   Месец по-късно видях Асен в сладкарница «Цар Освободител» и понеже от ония 480 лева, които се наричаха учителска заплата, в джоба ми имаше само още триста лева, реших да остана без пари, но да устоя на думата си. Казах:

  — Асене, ето ти парите! Много ти благодаря. Но ще ти бъда още по-благодарен, ако ме почакаш няколко дни, докато получа един хонорар, с който ще ти се издължа.

   Той отговори, че не може да ме почака, и прибра парите си.

  Аз не му казах нищо, но охладнях към него и в продължение на няколко години не го подирих нито веднаж. Успях да стъпя на чувствата си след една доста оживена разправия в «Цар Освободител» и станах отново негов приятел. Предложих му да издаде в своята библиотека «Натурфилософско четиво» една моя голяма статия, която бях публикувал вече в сп. «Златорог» — «Краят на западната култура според Шпенглер». Той я прие с готовност и дори ми предложи да редактирам в същото издателство «Акация» една нова библиотека «Литературно-художествено четиво», като събера още в първата книжка на тази библиотека своите литературни есета. Приех предложението му при условие, че ще посветя тия есета нему. Той се съгласи и написа още в «Цар Освободител» предговора към тях. Този предговор, написан с молив, пазя и досега.

  Но есетата ми излязоха от печат едва през другата година под заглавие «Живот, истина, творчество».

   По повод на това закъснение Асен каза веднаж:

   —   Да напечаташ в България книгата си е много по-трудно, отколкото да я напишеш.

 След още една разправия в «Цар Освободител» във връзка със сп. «Златорог» и неговите сътрудници, нашето приятелство беше окончателно циментирано.

  Около това време, не помня точно кога, се разболя майката на Асен. Тя беше една мила жена, която идваше често в кабинета на своя син, присядаше до нас и като продължаваше да плете чорапа си, слушаше внимателно разговорите ни, дори се намесваше с някоя и друга дума, която издаваше веднага образования човек. Това ми правеше впечатление, защото интелигентните жени между старите българки са голяма рядкост. И колко много бях изненадан, когато Асен ми каза, че водела редовно дневник, в който не позволявала никому да надникне (съгласно с последната й воля този дневник беше поставен после в погребалния й ковчег). Като млада жена баба Теофана пишела писма на хубав български език, поетично обагрен, и приказвала увлекателно, дори с вдъхновение, както приказваше и синът й Асен, наследил качествата си на оратор не само от баща си, но и от майка си — и то от нея в по-висока степен, отколкото от него.

  Бащата на Асен, Христо Златаров, е бил също образован човек, следвал право в Италия. Той е един от основателите на революционния комитет в Хасково и близък приятел на Васил Левски, чиито тайни писма е криел в къщата си. Бил е не само образован, но и житейски опитен и затова знаел да даде винаги мъдър съвет. По тази причина са го наричали «Ментора» — прозвище, с което го споменува и Стоян Заимов в «Миналото».

  Веднаж, като бях в Плевен, сварих там Асен Златаров и заедно отидохме да видим дядо Заимов в «Горна земя», както наричаше той Мавзолея. Водихме безкрайни разговори за хасковци, за перущенци и Заимов постоянно се връщаше към «Ментора», за когото говореше с хумор, но и с голяма почит. На тръгване му целунахме ръка и Асен се просълзи. Излязохме от стаята, но той ни догони с доста бодри крачки и прехвърли от своя джоб в джоба на Асен няколко шепи орехи.

   — Яж, Асене, и си спомняй за баща си. И той обичаше да яде орехи — като мене.

  Баба Теофана умря от рак — страшна болест, която покоси после и сина й Асен. Когато старата жена се измъчваше, той ме срещаше често в «Цар Освободител» и повтаряше с бледно лице: «Страшно, страшно!» — и говореше за смъртта с мистичен трепет. Но спомням си много добре как, след въздишката на примирението пред неизбежното, в очите му светваше внезапно някакъв пламък — и как започваше да роптае и богоборчествува:

  — Има нещо унизително в смъртта, нещо несъвместимо с достойнството на човека като единствен носител на разума между живите твари. Не е ли това същинска гавра, да надариш човека с разум, но все пак да оставиш живота му зависим от състоянието на някакъв бъбрек или някаква жлъчка, както е зависим той от тях и при всяко говедо. Човек би трябвало да бъде без- смъртен, защото там, гдето е разумът, не трябва да има смърт. Пита се прочее, справедлив ли е бог?

  Тия мисли ми направиха дълбоко впечатление — те ми отвориха още един прозорец към душата на моя приятел и аз често съм мислил: дали и неговият атеизъм на младини, който вдъхновяваше първите му сказки в Пловдив, не лежи въз същата тази плоскост на богоборчество — дали не е реакция срещу едно съкрушително прозрение, което бива отреагирвано чрез отрицание на бога? Щом бог е несправедлив, няма бог, защото бог трябва да е справедлив, за да бъде бог. Може би това е логическият волтфас, чрез който едно изострено етическо съзнание, каквото Асен Златаров безспорно имаше, стига до атеизъм.

 От Париж, гдето Асен замина наскоро след като се сприятелихме пак, получих следното негово писмо:

  «Париж, 24 юли 1926 г. Драги Гълъбов, откога искам да ти се обадя, но Париж така яде времето, че нищо не мога да прочета, два реда не мога да напиша: прибирам се към 2 ч. след полунощ и на другия ден почвам пак да обикалям като кон на състезание.

  Не съм те забравил, братко: скъпя те и като приятел, и като образован човек. Никаква сянка не е хвърлил върху душата ми оня спор, що имахме случайно: кой не носи нерви и нима всякога все амин трябва да си сервираме? Още на другия ден всичко ми беше минало. На моята възраст и с погледа, що вече имам, приятели лесно не се намират и не ни се полага да бъдем бързи и лекомислени с малцината, които сме могли да срещнем. Такава е моята мъдрост по отношение на ония, които обичам. Разбираш ме, нали?

  Четох във вестниците за образуването на «Стрелец». Добре е, само дано трае и има съгласие.

  Ти искаш от мене хубави новини от Париж. Какво да ти пиша? Аз водих война напърво с това чудовище, което гълта хората и ги поробва. Искам да не му се поддавам, искам да застана извън мрежата му. Но малко по малко магията на тоя град ми подействува: след като съм всеки ден по музеи, след като съм всяка вечер на театър, след като обходих булевардите, авенютата и парковете му, след като вкусих от пъстрата игра на живота му, не мога да кажа, че останах равнодушен: и аз съм малко от влюбените в този град. Paris est unique. Цял ден, до късна нощ, ходя, гледам, слушам и всеки ден нещо ново откривам: наистина, че цял свят е в този град!

  Но тука се живее в треска и не може спокойно да се осмисли заграбеното през деня: трябва време за това. Струва ми се, че години съм живял тука. . .

 Но за България тъгувам. Не мога без нея, не мога! Мисля си за изоставената работа, за своя кабинет, за близки на мене хора, за моите студенти. И не ще съжалявам, когато ще си тръгна за нас.

 Много нещо научих тука, но най-полезно То е, че и ние не сме от последните в делото на мисълта. Нямаме само материални условия да дадем разраст на силите си. И в това е нашата трагедия.

 Срещам често Николай Райнов, който работи по 16 часа всеки ден, срещам често Петко Атанасов, един артист, който би станал добър режисьор, ако му дадат възможност, срещам Зорка Йорданова, която прави поразителни успехи в изкуството си, срещам още двама-трима свестни хора между цялата друга безполезна банда командирована и учаща се България. Това ни е то животът тука.

 Поздрави от мене младите и свестни хора около тебе: Далчев, Пантелеев, Чавдара, Илиев. А сега на тебе и госпожа Гълъбова приятелски поздрав: Ас. Златаров.»

 Златаров, Добри Немиров и аз прекарахме през едно лято около месец време във Варна. Струва ми се, че с нас беше и големият син на Златаров, който се казва също Асен — се- гашният лекар д-р Асен Златаров.

 Няма да забравя никога това лято. То бяха дни на разходки денем и на дълги съзерцания нощем. Седнали един до друг на някоя пейка в градината, бай Добри, Асен и аз споделяхме най-интимните си мисли — и душите ни се преливаха една в друга. Особено, когато грееше луна. Тогава аз разбрах истински, че Асен е поет! Опиянен от светлината, от багрите, от шумящите вълни, той често повтаряше:

 — Коста, Добри, дори само това море да беше на тоя свят, пак би имало смисъл да се живее.

 И веднаж ни прегърна и целуна. Беше на манастирчето «Аладжа», гдето ходихме с лодка.

  Помня, че тогава няколко пъти се снимахме: и в града, и на морския бряг. Запазила се е само една снимка, в която аз и Асен се виждаме прегърнати. Запазила се е също една снимка с мене и бай Добри.

 Това беше около времето, когато се подготвяше юбилеят на Асен Златаров по случай 25-годишната му научна, писа- телска и културно-обществена дейност.

 В комитета за отпразнуването на този юбилей влязоха Стоян Омарчевски, Добри Немиров, Константин Константинов, Сава Чукалов, Печо Господинов, Досьо Негенцов, Стилиян Чилин- гиров, проф. Петър Петков, Атанас Илиев и аз. Но инициа- тивата на отпразнуването на юбилея и издаването на големия сборник «В дар на Асен Златаров» взех аз, а събирането на материалите, свързано с много тичане и губене на време, легна главно върху Печо Господинов. Редактирането извърших пак аз с помощта на самия Асен Златаров, като написах не само биографичната скица «Асен Златаров, родители и син», но и предговора — изпратих го от Франкфурт на Майн.

Това беше по едно време, когато съществуваше голяма опасност катедрата по германска филология и литература да бъде съкратена и аз като неин титуляр да бъда изхвърлен на улицата. Във Франкфурт на Майн получих следното писмо от Асен:

 «София, 15. I. 1932 г. Драги Коста, получих хубавото ти писмо и го четох със симпатия и съучастие. Исках веднага да ти отговоря, но нали знаеш колко съм угнетен от работа и закачки и не мога да дам воля на доброто си желание. . .

 Разбирам ти мъката. И аз я имах, когато бях в Париж. Болката ни е там, братко, че на своите близки, макар да го искаме, макар да се мъчим за това, не можем да дадем израз на нашето чувство и нашето ценене. Какво да се прави: това е конфликт, с който всеки по-чувствителен човек живее. Добре, че има увлечение в работа, което спасява от тоя гнет.

 В университета няма нищо такова, което да е засега от интерес за тебе: пощата ми носи само проспекти за книги, министерството с нищо не ни е застрашило. Така, че засега бъди спокоен. Ако има угрози — ще те уведомя.

 Юбилейният сборник е почти събран: остава да се печата. И то може да почне след седмица. Ти ще пратиш ли един ма­лък предговор (от името на комитета), какъвто трябва да има? Хайде, ще чакам!

Друго от София нищо интересно не мога да ти съобщя. «Цар Освободител» и «Роял» са в същата задимена и задушна атмосфера. Приятелите ги виждам сегиз-тогиз. Само срещу Нова година изкарахме един гуляй у нас и пихме за твое здраве.

 Желая ти всичко добро и като се видим, искам да те видя ободрен и готов за нови подвизи и работа. Твой Асен.»

 Наскоро след това аз се завърнах от Германия и работата около юбилея ме събираше често с Асен. Най-после дойде и самото юбилейно тържество. След юбилейната вечеря в ресторант «Ал. Балабанов» Асен говори в продължение на часове, за да отговори на всички приветствия. И не се умори.

 Празнувахме юбилея на Асен доста дълго, но откровено казано: защото имаше ядене и пиене на чужда сметка. Събирахме се на гощавки ту у него, ту у приятели и обичта към Асен събираше и хора, които иначе не можеха да се търпят помежду си. Най-весело беше празнуването в дома на Пейкови, редакторите на «Икономия и домакинство», а беше весело, защото и веселието на този свят зависи от парата, пък Пейкови бяха паралии хора. В поканата стоеше «на чай», та някакси неохотно отидохме, но после се оказа, че това — за чая де! — било само виц. Бяха поканени около 50 души, измежду които Ал. Балабанов, Яна Язова, Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Ст. Чилингиров, Теодор Траянов, К. Петканов...

 Прочее, поднесоха ни чай с неизбежните сухи сладки, образуваха се серкли — аз се присъединих към Балабанов и Яна Язова. Балабанов беше много недоволен от това, че се поднася чай, и се възмущаваше, но тихичко, за да не го чуят домакините:

 —  Хм, това ми било чествуване на юбиляр — с чай! Да знаех, нямаше да дойда. Сякаш сме на гости у дядо Влайков.

 Яна се усмихваше и повдигаше толкоз високо тънките си вежди, че изглеждаше още по-висока над ниския Балабанов.

    Яна Язова:

 — Защо бе, Балабане? Чествува се един въздържател. Какво по-естествено от това да няма ни вино, ни бира, ни ракия ?

    Балабанов:

— Хм, въздържател! Не можаха ли да черпят с чай само тях, въздържателите, да речем, дядо Влайков, а нас, юздържателите — с вино?

В това време се приближи г-жа Пейкова и ни предложи още чай, но Балабанов отказа:

—  Благодаря! И този ми е много.

Изглежда, че и в други серкли трябва да е имало недоволства като Балабановото, та г-н Пейков извика:

— Господа, виц, виц! Никакъв чай! — и после дръпна наляво и надясно тежките завеси, които разделяха големия хол на две.

Общ вик на учудване:

—  А-а-а!

И после гръмко ръкопляскане: радостно, искрено, топло — защото това, което се откри пред очите ни, беше просто смайващо!

На няколко големи маси се редяха прасенца, пуйки, риби, майонези, сьомги, хайвери, луканки, торти, баклави, бонбони, шоколади, фурми, портокали, банани, фъстъци, бадеми и още какво ли не, но всичко наредено с вкус — според изискванията на сп. «Икономия и домакинство». Това обаче, което извика нашето учудване и възхищение, не бяха толкоз закуските, колкото големите кристални кани, пълни с вино: червено, жълто, бяло.

Вино имаше и в две редици дамаджани, наредени отдясно и отляво на стените като войнишки шпалир и на парад с етикети: «сунгурларско», «карабунарско», «карамусалско», «брестовишко», «перущенско», «сухиндолско», «плевенско», «бургаско», «мелнишко» и пр.

И всичко тънеше в цветя, макар да беше люта зима. Между цветята се виждаше и една голяма лилия.

Зад масите, на ниска естрада, бяха заели местата си няколко души музиканти и още след като затихна ръкопляскането, холът се изпълни с тържествените звуци на някакъв привествен марш. Пейков като домакин вдигна първата наздравица, след него се заредиха други наздравици, само Балабанов не се чукна с юбиляра. Той седна пред едно от печените прасенца, притегли кана бяло вино до себе си и заяви:

— Ще се чукна после с Асен. Оттук може да ме вдигнете сега само ако сложите динамит под стола ми.

—  Плагиат, Балабане — извиках аз, — изразът е мой!

Когато тръгнахме на разсъмване да заведем юбиляра у дома му, беше нахвърлило сняг до коляно. Но вятърът беше спрял, небето беше се разяснило, примигваха звезди. От запад съзвез­дието Орион беше слязло съвсем ниско до земята, следваше го съзвездието Бик и в него трептеше очарователната звезда Алдебаран. Чилингиров и аз поведохме разговор за тая звезда. Намеси се в разговора ни и Асен и той нарече небесната хубавица «нашата звезда».

На другия ден Асен ми каза:

— Мислих много за нашата звезда. Когато чух, че и тримата сме влюбени в нея, почувствувах в миг нещо непонятно, и питах: Няма ли да изгрее някога и друга звезда, по-хубава, която да свърже в миг цялото човечество ведно, както ни свърза миналата нощ Алдебаран?

Минаха много години след смъртта на Асен. Една вечер, като се разхождахме с Чилингиров, заговорихме пак за небесната хубавица и за нейния покоен приятел Асен — и още на другия ден получих следното писмо:

«София, 11. I. 1950 г. Драги Гълъбов, след вчерашния ни разговор позволявам си да ти пратя приложеното тук стихотворение за звездата Ахернар, за която така възторжено ми говори. Поздрав за тебе и госпожата. Твоя С. Чилингиров.»

Но като разтворих листа с това стихотворение, видях, че заглавието му е не Ахернар, а «Алдебаран», от което заключих, че звездата трябва да има две имена. Това хубаво и възвишено стихотворение, написано на 27 февруари 1948 г., чета често с болка на сърцето, защото третият, който говореше със същия възторг за Алдебаран, както Чилингиров и аз, почива отдавна в гроба.

Опасността от съкращаването на моята катедра се размина, но по-късно в служебното положение на Златаров настъпиха големи усложнения.

Ето едно от писмата, които ми пишеше тогава Асен, макар й не най-тревожното. Предавам го с някои съкращения:

«София, 2. III. 1935 г. Драги Коста Гълъбов, казаха ми, че първоначално вписаната от г. министъра катедра по биохимия с химия на хранителните продукти вчера в бюджетопроекта е била заличена. Как и защо, ще ти обясня, като се видим.

В понеделник ректорът и деканите ще бъдат викани на конференции в министерството. Аз те моля, да имаш следното пред вид:

По закона ние имаме във Физико-математическия факултет 8 катедри по химия, от които 6 са заети.

На два пъти Факултетният съвет и Академическият съвет решиха:

За по-целесъобразно разпределение на учебния материал катедрите по органична и по неорганична технология се сливат в една и в замяна на това се образува една нова катедра: по биохимия с химия на хранителните продукти. Значи, никакво увеличение от 5 на 6 не става с катедрите.

При това:

Никакви бюджетни и персонални увеличения не стават, защото: и преподавател, и асистенти, и обзаведен институт, и прислуга са налице.

Нещо повече:

В края на учебната година по пределна възраст напускат двама редовни професори: Колушки и Райков.

Досега са напечатани и изработени в моя институт над 40 научни приноси (в «Годишника» и в други чужди научни списания). Тия трудове са мои и на мои сътрудници.

Между многото други мотиви, в които се искаше създаването на тая катедра и които са изложени от Академическия съвет в писмо до Министерството на просветата, е и това:

С обособяването на тази катедра, при което никакви бюджетни и персонални увеличения не се правят, ще се даде едно морално възмездие на тия, които носят голям дял от научните и преподавателски тежести в нашия университет. . .

Бъди здрав! Ас. Златаров.»

Спомням си, че някои от професорите оспорваха преподавателските качества на Асен Златаров. Това истински ме възмущаваше, защото по преценка и на студенти, и на професори Асен беше един от най-добрите преподаватели в университета — толкоз добър, че и лекциите му, както публичните му сказки привличаха многобройни външни слушатели. Позволих си да прочета на някои от тия професори едно по-раншно писмо на Асен Златаров до мене, писано на 12 декември 1926 г.:

«Най-обичната ми работа са преподаванията ми на студентите: роден съм за преподавател. Върша педагогическата си професорска работа с увлечение. На лекция отивам като на празник, затова не обичам ваканциите. Но всяка моя лекция се предшествува от тревога: дори когато ще говоря за кислорода или водата. Това смущение е непобедимо у мене, макар да не поличава. Това именно прави лекциите ми да бъдат за мене истински изживявания, а, струва ми се, кара аудиторията да следи без умора и най-сухата преподавана материя. Не признавам писани лекции: обичам хрумванията, импровизациите, дори лиричните отстъпления през време на лекцията — всяка писана работа оковава и спъва тия възможности.»

Прочетох им това писмо, но то не им направи никакво впечатление.

Асен започна да более. Веднаж отидохме да видим Добри Немиров, който беше получил сърдечен припадък. Бай Добри нямаше вид на болен и както винаги, правеше шеги, но Асен беше блед и не се чувствуваше никак добре. Когато излязохме от дома на болния, той рече:

—  Добри прескочи трапа, но аз ще си отида преди него и може би скоро.

— Хайде, глупости! Ти и пред Дуня ли приказваш тия дивотии, та завчера ми говори, че не си бил добре?

— Не, зле съм, Коста, действително съм зле. Имам страшни киселини в стомаха и може би е язва или нещо по-лошо.

—   Какво именно?

—   Рак!

Аз изтръпнах! Но за да прикрия изплашването си, започнах да се смея:

—   Какви са тия лоши вицове, моля ти се?

—   Не, не се смей, Коста. Не виждаш ли, че от месец на месец отслабвам?

—   Това е, защото ядеш малко.

—   Ям малко, защото нямам апетит.

Понеже Асен беше голям радиотехник, дойде у дома да види в какво се състои повредата на моето радио, но после, трябваше да полегне на кушетката, защото му прилоша.

—  Сега да видим как ще си отида — рече той, след като му стана малко по-добре.

—  Как! Ще те заведа с такси.

—  Бе то таксито лесно, но въпросът е, че ще се изплаши Дуня, ще се изплашат и децата ми.

—  Тогава ще лежиш тук, докато се почувствуваш по-добре.

—  Това ще ги изплаши още повече. Те виждат, че съм зле, и като закъснея, тръгват да ме дирят. Сега Дуня е сигурно вече излязла от къщи и се чуди кой път да хване.

Узнала от Добри Немиров, че сме били заедно у него, Дуня дойде да пита за мъжа си у дома. Няма да описвам уплахата й, като го видя пребледнял, макар вече да не лежеше на ку­шетката. Заведохме го пеш, защото той не даде да викаме такси. Живеехме близо: аз на ул. «Тракия» 25, той на ул. «Чепино» 5.

Няколко дни по-късно аз заминах за провинцията. През това време лекарите установили, че Асен е болен от рак, и той заминал с жена си за Виена. Там го оперирали и му прелели кръв, но след няколко дни почина. Дуня ми предаде, че само ден преди смъртта си, той й казал:

—  Ако умра, поздрави Коста и му кажи, че много го обичах.

Трупът на Асен беше пренесен от Виена до София с автомобил. По стените се появиха стотици некролози от най-различни организации, сдружения и др. А толкоз много хора се стекоха към гробищата, че дори Дуня и децата му едва успяха да се промъкнат дотам. Аз правих какви ли не опити да присъствувам на погребението — не успях. На едно място едва ли не ме смачкаха. Имах впечатлението, че бяха се стекли над сто хиляди души.

В специалните броеве на вестници и списания взех участие и аз, но в кои точно, не помня. Спомням си само, че дадох статия в «Литературен глас». Писах я в университета — и плаках. Плаках не само защото бях близък приятел на Асен, но и защото разбирах голямата загуба, която понасяше народът ни с неговата смърт. Той съчетаваше в себе си учения с писателя, общественика с оратора и което е още по-важно — интелектуалната с нравствената висота. След Пенчо Славейков и Иван Д. Шишманов той беше едно от големите въплащения на културната съвест у българина. И за да буди тая съвест у безименните, милионите, изброди всички кътища на нашата родина и държа стотици сказки по най-различни научни, литературни и обществени въпроси — беше подвижният университет за младото българско поколение в продължение на десетилетия. Тази негова заслуга бъдещето ще знае да оцени.

Асен умря на 22 декември 1936 г. На 26 декември държах публично слово за покойника в «Славянска беседа». Салонът се препълни и стотици посетители, главно младежи и девойки, трябваше да се върнат поради липса на място. Към края казах:

«Асен Златаров не беше песимист — той вярваше в едно светло бъдеще на българския народ и с тази своя вяра беше млад, много по-млад, отколкото мнозина родени след него.

В моя приятел имаше нещо юношеско: едно тръпно сърце, изпълнено с упование в доброто и красивото. Аз искам да запомним тъкмо този Асен Златаров — Асен Златаров младия! Той отмина по дрезгавата пътека към нищото, но по нея имаше златна шума и той беше вслушан в нея, както някога в онова светло есенно утро, за което ви разказах днес. Но след себе си той оставя една широка ивица светлина.»

К. Гълъбов

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ