 |
| проф. ИВАН Д. ШИШМАНОВ |
Някога,
преди много години, в Пловдивската мъжка гимназия имаше един учител на име Хикс
Ипсилонов. Преподаваше български език, по-точно български правопис, защото
преподаване-то му се изчерпваше, току-речи, с това да учи учениците на ъ, ь, ѫ,
ѣ, я — где се пишат тия букви и где не се пишат. Като ги гледам наредени тук
една до друга, потръпвам и сега от страх: виждат ми се като някакви малки
демончета, за които и аз съм жертвувал толкоз време и толкоз сили, докато ги
науча. Г-н Ипсилонов беше мой учител и като всички учители в онова време биеше,
и то здравата. Я му напиши свят не с "ѣ", а
с "е" или с "я", че да видиш няма ли после свят да ти се завие от плесницата, която
ще ти удари. Понеже беше съученик на баща ми в Петропавловската семинария,
смяташе, че може да ме бие когато и колкото си ще, толкоз повече, че баща ми
бил рекъл: «Бий! Момчето ми е свикнало
на бой.» И наистина аз ядях най-много бой в класа и най-много ругатни от него.
Викаше ми:
— Гълъбов,
син на учител, кетапсъз, ингилизки гвоздей, венецианско огледало, пукнато
гърне!
Погледни си
класното упражнение! Заприличало е на баташко клане от червено мастило.
Веднаж, след
като ме наруга по този цветист начин, взе, че ми заши две хашлами, както той
наричаше плесниците. Но веднага, след като се отдалечи на няколко крачки, аз
грабнах шишенцето с мастило от чина и го запокитих към голата му глава. Добре,
но нали бях зашеметен от хашламите, не улучих целта и шишенцето се пръсна в
стената. Избягах от класа, та право в квартирата си. Бях твърдо решил, ако ме
изключат, да зашущя нанякъде, гдето родителите ми никога няма да ме намерят. И
нали беше наскоро след Илинденското въстание, мечтаех да отида в Македония,
която възпявах вече в нескопосни стихове, но понеже бях още малък, знаех, че
няма да ме приемат в никоя чета. Реших да избягам в Станимака при едни наши
познати.
Но още същия
ден следобед разсилният бай Петко ме извика при директора Берберов и по пътя ми
рече:
— Купи ми една кутия цигари, ще ти кажа нещо.
Купих му
една кутия «Мардас» — на времето си много модни цигари, защото гилзите им не
бяха бели, а тъмнокафяви, сякаш направени от шоколад.
— Днес дойде
в гимназията министърът на народното просвещение професор Шишманов и като влезе
с директора във вашия клас, видя мастиленото петно на стената от шишенцето, с
което си замерил даскала си по български език. Чух ги какво си приказваха в
кабинета на директора, защото вратата към стаята на секретаря Кожухаров е все
отворена, пък аз все там стоя. Каза му, че щом като един учител удря плесници
на своите ученици, нищо чудно, че и учениците му ще посегнат да го бият.
Познавал баща ти и нареди ученикът Гълъбов да бъде извикан още днес в
гимназията, за да не губи следобедните си уроци, пък даскалът да се яви при
него. Щял да му иска обяснения, загдето удря плесници, защото боят бил забранен
от него с някакво окръжно.
— Ами мене ще ме изключат ли, бай Петко?
— Щом като
те викат да се явиш още днес в гимназията, за да не губиш уроците си, не може и
дума да става за изключване. Най-много ще ти намалят поведението. Ама ти никому
да не казваш какво съм ти разправил, че ако кажеш, веднага ще ме изволнят, пък
аз съм сиромах човек, с голяма челяд и си нямам на село ни лозе, ни ливада, ни
нива.
— Няма, бай Петко.
— Е добре тогава. Ела да почерпиш една боза,
пък като направиш много неизвинени отсъствия, ще ти изтрия отсъствията в
дневника, да не те изключат. Знам, че си от Перущица и си имаш пари. От
Перущица учениците са все богати. Колко вино, колко ракия са ми донасяли оттам.
Ама на всичките съм помагал да свършат гимназията.
Пихме по
една боза, ядохме по едно сусамче и продължихме пътя си.
Като чух
това, аз хем се зарадвах, хем бях недоволен, защото бягството ми в Станимака
ставаше излишно.
Когато
влязох в гимназията, звънецът би и заедно е другите ученици се прибрах и аз в
класа. Всички бяха учудени, че директорът ме връща отново в гимназията, защото
да запокитиш мастилницата си към главата на учител, макар и да не го улучиш,
това означаваше за тях изключване, сигурно изключване — ако не завинаги, то
поне за една година. За тях, както се казва на съдебен език, получените
плесници не бяха никакво смекчаващо вината обстоятелство, защото да се удрят
плесници — това се смяташе тогава за неоспоримо право на учителите. Ученикът е
ученик, за да яде бой. Положението ми се отегчаваше и от това, че и министърът
знаеше за случката и беше видял мастиленото петно на стената.
Имахме час
по френски при стария Найденов, който бил учител още преди освобождението на
България. Този кротък старец седеше наблизо до печката на топло и дремеше. Но
както дремеше, отвори учудено мътните си очи, защото в класа влезе разсилният
бай Петко.
— Господин
Найденов, директорът каза да освободите ученика Константин Гълъбов, че го вика
господин министърът.
Целият клас
изтръпна.
Аз усетих,
че сърцето ми се разтупа. Устата ми пресъхна.
Той ме
заведе в дирекцията и застана до вратата. Един висок мъж с кадифена жилетка и
черно сако се приближи до мене, подаде ми ръка и понеже видя, че съм много
изплашен, рече ласкаво:
— Защо се плашиш, момче? Ръкувай се с мене! Аз
съм министърът на народното просвещение професор Шишманов.
Това беше за
мене голяма изненада.
— Разправи
ми сега подробно — рече Шишманов усмихнат — какво стана, та хвърли мастилницата
си по своя учител?
Аз се
поуспокоих и отговорих:
— Удари ми
две плесници, защото съм имал много грешки в класното.
— Той все
така ли бие учениците, като не направят класното си упражнение?
— Все така!
Но другите ученици по-малко ги бие. Мене ме бие повече, защото тате му бил
казал: «Бий, момчето ми е свикнало на бой.»
Шишманов
започна да се смее:
— Е, вярно ли е това?
— Не е
вярно! Тате ме бие, като не слушам, но не му е казвал такова нещо. Като си
ходих за Димитровден в Перущица, каза, че не било вярно.
— Така! Ами
за друго бие ли ви този учител?
— Бие ни,
като закъснеем, бие ни, като приказваме в клас, бие ни, като го подиграваме, че
мирише на ракия. . .
— На какво, на какво?
— На ракия.
Директорът
Берберов, който стоеше до това време отпуснат на по-късия си крак, се приближи,
куцайки, до министъра:
— Това,
господин министре, за пръв път чувам.
Но
министърът не му обърна внимание.
— Кажи сега,
момче, разкайваш ли се, че хвърли мастилото по учителя си?
— Не се разкайвам!
— Че как
тъй? Нали един ученик не бива да хвърля мастило по учителя си?
— Ами един учител бива ли да бие учениците си?
Шишманов ме
погледна много учуден, с вдигнати вежди, но не ми каза нищо. После се обърна
към директора и рече — уж тихо:
— Кажете
какво може да му се възрази, господин Берберов? Аз не намирам отговор.
Директорът
не му отговори нищо, но мене ме погледна строго през очилата си.
След това
Шишманов ми рече:
— Върви си в
класа, момче! Учителят ви няма вече да ви бие. Боят е забранен, но и учениците
трябва да се държат прилично към учителите си, за да не ги предизвикват.
Аз изскочих
от дирекцията и още след като свърши часът, разправих всичко най-подробно на
учениците. Това, че боят бил забранен с някакво окръжно, се прие с всеобща
радост и на мене гледаха като на герой — тупаха ме по рамото и ми викаха:
— Браво бе,
Коста! Добре, че не си мълчал пред министъра, та сега вече да не ни бият.
Колко голяма
трябва да е била радостта ни — това ще разберат самo по-старите читатели, които
са поне на 65 години. Защото и те са яли бой като мене, ако не от всички, то
поне от повечето си учители.
Вестта, че
боят е забранен, се разнесе из цялата гимназия. Ученици от всички класове, дори
и от най-горните, идваха да ме разпитват за «срещата ми» с министъра, тупаха ме
с възхищение по рамото и самочувството ми набъбваше все повече и повече.
Но един ден
в Пловдив се изтърси баща ми. Той беше научил всичко: и за случката с
Ипсилонов, и за «срещата ми» с министъра, но съвсем не беше се възхитил от
«героизма ми». Затова още като дойде в квартирата ми, започна да ме ругае:
— Не те е срам! И това ми било гимназист!
Участвува с големите ученици в кръжок, драска стихове, пък не може да научи где
се пише (ъ, ь, ѫ, ѣ, я) Идиот! И понеже му писал учителят двойка, ще го замеря
с мастилницата си. Ще ти кажа аз на тебе едно хвърляне на мастилница. Бил те!
Ами ще те бие бре, калпазанино, как няма да те бие, като си направил в едно
нищо и никакво класно сума грешки. Сега ще те намрази не само учителят ти по
български език — ще те намразят и всички други учители, та да видим как ще
свършиш гимназия.
И в
заключение ми обърса и той две плесници.
— Забранявам ти да пишеш стихове, докато не
научиш правописа.
Разчу се
после из града, че в срещата си с министъра г-н Ипсилонов бил много изплашен и
молил за прошка. След това вече той никого не посмя да удари. Престанаха да
бият, поне за известно време, и другите учители. Но на мене поведението беше
смъкнато на укорно. Дори да беше само тази заслугата на Шишманов, че забрани на
учителите да бият учениците, името му щеше да остане като име на първостепенен
деец в обществения ни живот. А още колко много заслуги има този изключителен
българин.
На даскала
рекъл: «Това черно петно на стената е позор не толкоз за ученика, който го е
направил, колкото за учителя, който го е предизвикал.»...
* * *
Лидия
Шишманова (жената на Шишманов, б.р.) беше много внимателна към мене, но аз
отбягвах да я срещам, защото като започнеше да оборва някое мое мнение,
истински ми дотягаше и аз бях принуден да се съгласявам с всичко, което
поддържаше тя — само да не увисва като кантарски топуз на нервите ми. Добре, но
след като престанех да имам собствено мнение, настъпваше по-лошото: една
безкрайна словоохотливост, с която човек не можеше да се справи иначе освен с
подаване на ръка и сбогом. Но този начин на самозащита не помагаше винаги,
защото тя имаше обичай да задържа ръката ти в своята и да приказва по-нататък,
сякаш не сте спрели на някой ъгъл и не духа вятър, сякаш времето не е облачно и
не се готви да вали, сякаш най-сетне не е вече 12 и не си огладнял. Веднаж отскубнах
ръката си, току-речи, насила, но тя се разсърди и ми рече на своя полу-руски - полу-български
език: «А ви защо такъв неучтив днес и ваабще напоследък?» И мъхнатото й лице се
изчерви от яд, та заприлича на зряла праскова.
Ако не
знаеше човек, че е омъжена, можеше да я вземе за стара мома — толкова тягостна
ставаше понякога със самостоятелността на мненията си и неотстъпчивостта в
поддържането им.
Лидия
Шишманова пописваше от време на време из вестниците, особено в «La Bulgarie», и
все ум даваше — най-често на и темата «културност». Веднаж, като ме видя на
улицата, че нося жива кокошка с главата надолу, едва ли не ме нарече простак:
— Какъв ви
българин, уж професор, уж писател, пък некултурен: измъчвате бедното животно с
глава надолу. Вам бъде ли приятно да хванат така за крака и да носят, както ви
сега носите кокошка?
— Няма да ми
бъде, госпожо, но аз не съм кокошка.
— Знам,
знам, ви не кокошка и аз не кокошка, и никой не кокошка, но и ние животни и
бъде нам много неприятно, както на всяко живо същество.
— Е, хубава
работа! Като си отида в къщи, ще я заколя, пък не бивало да я нося с главата
надолу.
— Как? Ще
заколите, ви сами? Уж професор, уж писател, а колите кокошки? Какъв ви
безсърдечен българин! Един културен човек не бива коли кокошки. Дайте долу на
месарин да коли кокошка. Това негова професия.
Тоя път се
отървах лесно, защото бяха заети и двете ми ръце с кокошката и други покупки,
та не можеше да ме задържи.
Само няколко
дни по-късно Лидия Шишманова излезе във вестниците, ако се не лъжа, във в. «Мир»,
със статия против носенето на кокошки с главата надолу...
* * *
Спомням си,
че тогава студенти по германска филология бяха отишли при него (Шишманов,
бел.ред.) да се оплачат, че съм писал много двойки на писмения изпит. Понеже
Шишманов беше главен уредник на института по нова филология, поиска ми в една
много учтива форма обяснения по това оплакване. Аз му заявих, че вместо да му
дам обяснения, предпочитам да му донеса самите писмени работи, за да види от
тях основателно ли е оплакването на студентите, или не. Прочее занесох му ги,
той ги прегледа най-внимателно в мое присъствие и рече:
— Но тук
виждам страшно много грешки. Защо се оплакват тогава от вас? При тия грешки кой
не би им писал двойки?
— Защо
питате мене, господин Шишманов? Питайте тях!
— Все пак аз
ще кажа: да увеличим броя на тройките поне с още две-три. Защото се говори
постоянно, че сте били слишком строг.
Неотдавна
дойде да се оплаква и едно хубаво момиче с бретон — може би си спомняте кое е,
— че вече два пъти сте го късали. Беше много развълнувано и каза някои неща,
които ме накараха да реагирам доста остро — рекох: «Госпожѝца, госпожѝца, не
говорете такива нелепости по адрес на господин Гълъбов, иначе ще се видя
принуден да ви посоча вратата.»
— Какви
нелепости, господин Шишманов?
— Какви?
Известните, които се говореха и за мене като бях млад: че сте пишели добрите
бележки на хубавите студентки, а лошите на грозните. Казах й: «Ами вие самата
сте много хубава, госпожѝца.»
Седнахме да
видим где би могло да се пише още някоя тройка, но тук не може, там не може,
излезе, че никъде не може. Тогава Шишманов сви писмените работи на руло, подаде
ми ги и рече:
— Знаете ли
какво, г. Гълъбов? Нека останат бележките, както сте ги определили вие: първо,
защото оценката ви е напълно обективна, и второ, защото тази оценка ще ги
стресне да учат по-сериозно. Гледайте си работата и моля, извинете, че ви
поисках обяснения...
Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
