„Licht, mehr Licht !“ - АСЕН ЗЛАТАРОВ В СЕВЛИЕВО

АТАНАС ГЪЛЪБОВ

В Севлиево Ас. Златаров е идвал два пъти. Той бе приятел на града и имаше почитатели из цялата тогавашна око­лия.

Спомням си, че траурното утро по случай три месеца от неговата смърт бяха посетили селяни, работници, дребни за­наятчии, учители, дошли от високите планински села, маха­ли и от всичките краища на далечните равнини. Скръбта и болката от загубата бяха обхванали цялото население. Сало­нът на читалище „Развитие“ (сега „Никола Вапцаров“) бе плътно изпълнен от мъже, жени от различни възрасти и мла­дежи. Мнозина стояха прави по балконите и коридорите, та дори и навън по тротоарите около сградата. И самата сце­на беше заета от почитатели.

Севлиево бе малък провинциален град, разположен до бързотечната Росица като очарователно украшение на огром­ния пръстен от сини планини, ограждащ чудната и равна като тепсия Севлиевска котловина. Населението и́ — честни и тру­долюбиви люде, се вълнуваше от великите идеи на социа­лизма, проникнал в този край още през 80-те години на ми­налия век, и непоколебимо вярваше в неговите победи.

Тук младежта бе жадна за знания, за духовна светлина. Изгаряше от копнежи за красота в живота, за простори. Въо­душевяваше се от успехите и постиженията на Великата ок­томврийска революция. Бунтуваше се срещу безпросветност­та и неправдите на буржоазията.

Градът бе откъснат от света. Липсваха му превозни и съобщителни средства. Два-три несигурни автомобила, ня­колко изхабени файтона и друсащи каруци донасяха от вре­ме на време новини и редки гости.

Пролетта на 1922 година. Слънцето смучеше земята — влажна и омекнала от стопените снегове. Лазурните чисти небеса, препълнени със златиста светлина, блестяха над на­чупените силуети на стария Балкан и се усмихваха на про­летния екстаз, от който се оплодяваха долините, полетата, градините, дворовете. Дърветата край реките току-що се съ­буждаха, набъбнали от земни сокове. Градът се отърсваше

Обява за беседа на професор доктор Асен Златаров в Севлиево през 1925 г.

 от тежките зимни пушеци и нагари. Разтваряха се широко врати и прозорци зa слънчева топлина и ведрина.

  В тези дни на пролетна радост се разнесе вест, че ще дойдат професори и ще четат лекции пред народния универ­ситет към читалището.

Застоялото дълбоко спокойствие на провинциалния живот се измести от трескаво вълнение, от нетърпеливо очакване на великото културно събитие.

Тихите улици закипяха, закънтяха от весела глъч. В очи­те на младежите заиграха пламъчета на въодушевление. Най-дълбоко се вълнуваха гимназистите. За пръв път щяхме да видим професори и да слушаме стройните мисли на уче­ните. Освен това на нас до тогава не ни беше позволено да членуваме в читалището и да посещаваме читалнята му. То бе предназначено само за възрастните, в чиито работи мла­дите не биваше да се месят.

Местата в читалищния салон се заеха отрано. Обзети от вътрешно напрежение в продължение на една седмица, слу­шателите поглъщаха всяка дума, всяка мисъл, а пред въз­будените им души израстваха една след друга надежди, раз­тваряха се непознати до тогава светове, изпълнени с чудесата на знанието.

Четоха лекции проф. Д. Михалчев, проф. Консулов.

Най-дълбоко, трайно, неотразимо впечатление оставиха лекциите на проф. Ас. Златаров. Те имаха прелестта на не­що ново, и ни омайваха с чара на музиката на думите. Той говореше с мек, кадифян, задушевен глас. Говореше с вълне­ние, с поетичен трепет и ни издигаше в светли и чисти прос­тори, пред които ни обземаше радостно благоговение.

Не помня проблемите, които разглеждаше, с които ни за­нимаваше. Спомням си, че в една от лекциите, вероятно е била „Слънцето и животът“, говори за слънцето и завърши с думите на Гьоте: „Licht, mehr Licht !“

"Втория път Ас. Златаров дойде по покана на дружеството на Българския учителски съюз през 1925 г.

Бяхме вече чели негови статии по научни, обществени и културни въпроси. Рецитирахме по вечеринки и утра страни­ци от неговите „Цветя за него“ и „Песен за нея“. Следяхме излезлите под негова редакция книги на „Натурфилософско четиво“. Известно беше името му на необикновен учен, чес­тен общественик, увлекателен сказчик. Станал беше знаме на прогресивната младеж.

С високо и широко чело, с много изразителни хубави очи, с бледо лице, върху което се отразяваше ту кадифеният бля­сък на замисления му поглед, ту сиянието на лъчезарна ус­мивка, той завладяваше аудиторията със силата и обаянието на словото, подобно на артист, притежаващ блестящ талант и достигнал върха на зряло майсторство.

Беше облечен в черен костюм, който добре му стоеше. На левия ревер на сакото светлееше едра златожълта теменуга, която сякаш и днес виждам пред очите си. Малко приведен, той заставаше на нисък подиум до самата публика, а не ви­соко на сцената. И така, отблизо, той ни пленяваше, обхва­нати от ням възторг.

Сега ни говореше със спокойна сигурност в гласа и в дви­женията, върху биологията на храненето. От обикновени факти той изграждаше научните си изследвания, които ни поднасяше красноречиво звучни, дълбоко убедителни, увли­чащи.

В аудиторията се носеше мелодичният шум на гласа му, а мислите му — ярки, чисти, светли, лумваха и ни изпълваха със сладостта на ново откритие.

Безспорно казаното от него не може да се запомни. Но споменът е неотразимо свеж, неувяхващ, запазил в себе си магията на носталгията към нещо скъпо, свидно, неповто­римо.

На следващия ден той изнесе „Трагедията на Яворов“ по случай 10 години от смъртта му.

Яворов бе най-обичният ни поет. Всеки дом имаше негова стихосбирка или драма. Учители и ученици декламираха не­гови творби, омаяни от силата на поетичните му образи, от дълбоко емоционалните преживявания. „Безсъници“, „Под сенките на облаците“, „В полите на Витоша“ бяха неизмен­ните книги от библиотеката на всеки гимназист и гимназист­ка. Бяхме изпълнени всеобхватно от чувството на преклоне­ние пред творчеството му. И невям чародеецът Златаров дой­де да влее масло в огъня.

Салонът беше препълнен, но потънал в осезаемо мълча­ние — не дишаше. Сказчикът сякаш сияеше в особен блясък, излъчващ обаянието на вдъхновения и безсмъртен български поет. Разказът му, пропит с безрезервно топло чувство и по­чит към поета, ни поразяваше и дълбоко трогваше. Стран­ната съдба на Яворов, трагичната нишка на неговото без­именно човешко страдание проникна дълбоко в сърцата ни. Изпълваше ги със състрадание и гняв едновременно към ло­шо устроения живот.

В тишината на вечерния здрач, който изпълваше притих­налия салон, Златаров израстваше по-обаятелен. Пламенни­те му слова добиваха по-голяма замайваща сила, вдъхваха неизмеримо голямо упование в живота. Те зовяха за нрав­ствено съвършенство, за борба в името на истината, доброто и красотата.

Така Яворов и Златаров станаха наши вдъхновители —  ръководно съзвездие в живота. Те се сляха в някакъв обоб­щен образ на величие, на подвиг, на съвършенство, на идеал.

След сказката Златаров бе обграден от приятели и почи­татели. Подаваха му ръка, сърдечно благодаряха, молеха за автограф.

По слабо умореното му светло лице с искрящи трескави очи се разливаше благосклонна усмивка и безкрайно сми­рение.