СПОМЕН ОТ ЕТНОГРАФСКИЯ МУЗЕЙ – ПЛОВДИВ

 

Изображението е създадено с помощта на изкуствен интелект по моя авторска фотография от Етнографския музей – Пловдив.

КАК БЕ УБИТ АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, БР.356, СТР.5

КАК БЕ УБИТ 

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Оригинално заглавие 

„НАРОДНО ПОКЛОНЕНИЕ НА ЛОБНОТО МЯСТО НА АЛЕКО“

Из зелените ниви на Пазарджишкото поле се разля пролетен дъх. Червенеят се макови синури. Пойни птици, скрити в шубраки и самотни дървета, пеят с унес. Бавно и тежко, като бойни самолети, прелитат щъркели, пристигнали наскоро от юг. От тук, от там, отвред лъхна лек вятър и разнесе дъх на полски цветя. Утринни лъчи обливат възвишенията на Родопа, която издига на възбог вълнообразни хребети, прошарени с бели преспи. В далечините на Тракийската равнина летят бели облаци.

Тая пролетна картина се разкри пред нас, когато наближихме Дебрущенския хълм, отсам Радилово. По пътя от Пазарджик за Пещера се движеха на тълпи стотици хора. Какво е вдигнало тия волни души и ги е устремило вън от града? Къде отиват в тоя син майски ден?

Всяка година, в първия праздничен ден преди народния праздник на светите български равноапостоли, хиляди граждани отиват на поклонение при лобното място на Алеко Константинов, който завърши земния си път трагично, убит на сред път из засада от наемници на бай Ганю. Същият бай Ганю, идеята за който му е хрумнала в най-щастлив момент от живота му. И може би затова се наричаше „Щастливец“. Но кой знае — може би това е ирония на писателя, или пък самоизмама, присъща на всеки смъртен.

ПЛОВДИВ - РЕСТОРАНТ "УНИКО"

 

ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ - ОТ ВИЧО ИВАНОВ - "ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС", бр. 365, 1937 г.

Последните часове на ЙОРДАН ЙОВКОВ 

В ПАМЕТ НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРИН

Мъчно, наистина би могъл да си представи човек смъртта на Йордан Йовков — един от малцината големи представители на българската литература ! И дано чувството, което ме накара да предам впечатленията си за последните часове на тоя велик самотник в живота, не бъде изтълкувано зле…

Понеделник — Йордан Йовков го приемат в тукашната католическа болница. За пренасянето му от Хисаря се погрижил, както трябва — директора на театъра, г. П. К. Стойчев. Постъпил с подутост на цялата коремна област. Лекарите — Д-р Т. Груев, Д-р Атанасов и Д-р Паскалев непрекъснато са полагали грижи да облекчат страданията на болния. Въпреки всичко атаките не преставали! Четвъртък през нощта, на единайсет часа те предприемат една малка операция: на дясната страна, над хълбока правят малък разрез с местна упойка — да освободят пищеварителната система от напора на газовете. Тогава господа лекарите разбират, че Йордан Йовков, освен от злъчка — страда и от рак, проявен отпреди година.

— Това откритие, — разправяше д-р Груев, — ни изненада! Когато правех разреза, аз напипах буца, по-голяма от юмрук. Останахме до два часа през нощта за да видим, как ще се чувствува Йовков. Нищо не му съобщихме за нашата изненада, а и той говори в пълно съзнание. Докато правех операцията, д-р Атанасов му задаваше въпроси на ромънски; Йовков отговаряше също на ромънски. Всички, обаче знаяхме, че от тази нощ нататък Йовков и ний сме изправени пред големи изненади…

ТАЙНАТА НА ЕДНО ОБАЯНИЕ - Л. ВЪЛЧАНОВ (1970 г.)

 

ТАЙНАТА НА ЕДНО ОБАЯНИЕ

През 1915 година, току-що завършил гимназия, прочетох първия труд на д-р Асен Златаров  - книгата „Очерци по философия на биологията“. Впечатлението ми от съдържанието, а също и от езика и стила беше много силно и обаянието от прочита ме владя дълго време.

Година след края на Първа световна война, вече хасковски жител, знаех вече, че Златаров е хасковец и често прочитах във вестници и списания негови статии, също поемите му в проза и други. Те затвърдиха впечатленията ми за него. По това време 1920-1021 г., читалище „Заря“ се пробуждаше от летаргията през войната и отново „прохождаше“. От края на 1021 г. до 1923 г. бях негов секретар. Развиваше се добра дейност: уреждане на библиотеката, читалня, театър и прочее. Създаде се също и „народен университет“, като се поканваха за лектори изтъкнати люде на културното ни поле. Изредиха се със свои сказки: проф. Кацаров, педагог, д-р Ал. Недялков- социолог, Антон Страшимиров, Гео Милев, д-р Харалампи Нейчев, водач на въздържателите, и други. Сказките се посещаваха добре, вълнуваха гражданството, оставяйки трайни следи в съзнанието му. Най-дълбока обаче бе браздата, оставена от съгражданина ни д-р Асен Златаров (тогава още не бе професор). Поканен бе и той и се отзова да дойде при първа възможност. И ето, една зимна вечер на 1922 г. управата на читалището посрещна скъпия гост, който пристигна от гара Раковски с файтон. Пред нас стоеше възслаб човек, тих, почти свенлив, който бавно говореше, с мек и топъл поглед, а над очите — високо чело и пригладена кестенява коса. Разговорът продължи малко, Златаров бе уморен от пътуването и затова го придружихме до хотела.

СТАРИНЕН ПЛОВДИВ - Къща „Недкович“

КАК БЕ ПРЕНЕСЕНО ТЯЛОТО НА АСЕН ЗЛАТАРОВ ОТ ВИЕНА - В. „ЗАРЯ“ ДЕКЕМВРИЙ 1936

  

ОБРАТНИЯТ ПЪТ НА ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ 

РЕПОРТАЖ НА ПРАТЕНИКА НА „ЗАРЯ“ ДО ГАРА ДРАГОМАН ЗА ПОСРЕЩАНЕ ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА ПРОФ. ЗЛАТАРОВ

(в-к „Заря“, бр.4597)

2400 километра — огромно разстояние! Дълъг път. Край Три уши, през Драгоман, Белград, оттатък Дунава, през унгарската Пуста — до Виена и обратно.

2400 километра са нищо пред волята, която иска, пред всенародното желание, пред обичта на хилядите.

Пари нямаше. Пари се намериха.

Героите се създадоха. Tе не са приказни, нито пък недостижими. Ето ги тук пред нас. Прости шофьори, с открити лица. В дебели шуби — същински сибирски мечки.

— О, нищо! Ние изпълнихме само своя човешки дълг. Ние стигнахме във Виена на връх Коледа.

Австрийците ни гледат учудено:

— Вас ист дас?

— Дас ист дас ауто!…

Те изглежда чакаха от нас специална блиндирана кола, а ние идехме с лек спортен автомобил. И се чудеха.

— Но, как може?

Ние решихме да им докажем, че българинът всичко мо­же, когато желае. Че той е готов на всички жертви, особено, когато се касае за един любим професор, за един народен трибун.

Това говори една от "сибирските мечки“, край ковчега на проф. Златаров в Драгоман.

ЗА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ — в. ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, бр. 159, 12.VI.1932 г.

Пенчо Славейков

ПРОСТОСМЪРТНИТЕ ДА ЗАМЪЛЧАТ!

Oригинално заглавие:

„Преди и следъ смъртьта имъ“

Критиците, a заедно с тях и пуб­ликата, имат два вида отношения към българските писатели: докато са живи, корят ги, хулят ги, ругаят ги, отричат ги, а след като умрат, започват да ги хвалят, признават и въздигат. В първия случай писателите са нищо­жества, бездарни, във втория — великани, гении. Юбилеите, които понякога уреж­даме за някой жив писател, всъщност се правят главно заради уредниците, не толкова за юбилярите, около които раз­ни безименни искат да получат имена.

И Пенчо Славейков, докато беше жив, бе руган по всички линии. Хва­леше го само „Мисъл“, но това тя пра­веше главно, защото Славейков беше неин. Инък „Мисъл“ би постъпила със Славейкова тъкмо тъй, както постъпи по­-рано с Вазова и Величкова : да го от­рече, щом престане да се разбира с редактора й.

РАК НА ДУШИТЕ - вестник "Час", брой 17 от 30.12.1936 г.

Рак на душите

Даваме място на това вдъхновено надгробно слово, защото то дава вярна характеристика на покойния народен трибун. 

Виждам, че сте уморени, вие близки и далечни приятели на Ас. Златаров. Уморила ви е тъгата на тази трагична Златарова седмица. Няколко дни вече ние вървим из улиците с наведени глави. Хиляди хора са плакали, за да изплачат своята непо­бедима скръб. Хиляди българи са тук и чакат вън, за да съпроводят Златаров до вечното му жи­лище.

Но само затова ли? Само да го съпроводят и после да го забравят ли?

Нима всички ние сме тука само за да създадем блясък и шум около едно погребение?

Аз не мисля така. Уверен съм, не мислите така и вие.

Този човешки мравуняк, който пъл­ни улиците на столицата, чувствува две неща: чувствува кого губи и че няма — тогова мъртвия — кой да го замести.

Кой беше той? Не е ли излишен въпросът! Знаят го всички, познават го всички. Най-популярният човек на българката наука, изкуство, на българската

възраждаща се общественост. И най-обичаният, и най човечният.

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

 

ИЗ САНИТАРНОТО ДЕЛО ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА — Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ, 1913 г.

Из санитарното дело по време на войната 

Д-р Асен Златаров

Две мнения няма в обществото: „лекарите са виновни и тежка отговорност носят те за смъртта, осакатяванията и страданията на хиляди доблестни български синове, които имаха нещастието да паднат в техни ръце“ — ето, това е зова, който се чува отвсякъде. И за нещастие тая тежка присъда има своето основание. И българският народ, който чрез подвига на своето дело, показа пред света колко ценности крие той в недрата си, не трябва да забравя, че тия ценности ще го изведат на бляскав край само тогава, когато със своята здрава ръка и честен ум, изреже гнилото в своя организъм и изнесе справедливата си присъда над тежко провинените пред него.

Да хвърля малко светлина върху санитарното дело през войната е целта на тия ми зигзаги, които ще послужат като основа на един по системен и по-обширен труд върху същия въпрос, когото смятам малко по-после да дам на българското общество.

Нека призная, че изпитвам известно смущение, когато пиша тия си кратки бележки и впечатления : аз зная, че ще разсърдя толкова мои добри приятели лекари, които, виновни или не, ще трябва да понесат общия укор върху тяхното съсловие, но тъкмо тука е мястото да кажа: Amicus Plato, sed magis amica veritas. (Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, бел.ред.) 

ВЕЛИКАТА ПОБЕДА (РАДИОТО) - ПРОФ. Д- Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

ВЕЛИКАТА ПОБЕДА

Проф. Д-р Ас. Златаров председател на съюза „Родно радио“.

Ако трябва да дадем едно по-висше определение на човека, трябва да го наречем победно същество. И на­истина, сред всички живи същества, само човекът крие в душата си тая никога нестихваща жажда за завла­дяване: да владее веществени блага, да владее ключа на радостите, на тай­ната на мировите въпроси. Върховно домогване в това завладяване е копнежът му, да покори времето, да по­кори пространството. На това му стремление сочат приказките, които човечеството е дало. В тия приказ­ки, където той се въплощава такъв, какъвто иска да се види един ден, ние имаме опотизиран образа на човека властелин над времето и пространството: магическата пръчка на неговата мощ там му позволява да прехвърля за миг морета и пла­нини, да се издига до висините на слънцето, да властвува над дните и нощите.

А романите на един Жул Верн, на един Фламарион, на един Уелс и толкова други още, не са ли отдушник на човека, на неговата неутоли­ма жажда да подчини времето и про­странството?

И ето, такава е великата същина на човека, че това, което той замечтае, става действителност. Пътят на човешката история, пътят на човешките вековни усилия, не е само войни и ужаси, а, преди всичко, път на разраст на сили и победни успехи: все повече и повече човек става господар на силите и тайните на Всемира, впряга ги в своята победна колесница, за да увеличи сбора на веществе­ните си и духовни блага, за да се из­дигне по-горе и по-горе в чувството и гордостта си на господар на жи­вота.

Приказките стават действител­ност!

ЧОВЕКЪТ АСЕН ЗЛАТАРОВ - ДИМИТЪР МИНКОВ

ЧОВѢКЪТЪ АСЕНЪ ЗЛАТАРОВЪ

Димитъръ Минковъ  

„ … Когато умра, на белия камък на гроба ми нека кротка другарска ръка напише: „Той знаеше цената на обичта“…

Ас. Златаров 

Трудно е да се пишат поменни слова за нашия обичан учител, колега и приятел. Защото всеугнетяваща скръб е вледила мозъка, уморила сърцето и вдървила ръката. Мисълта, че Асен Златаров не е вече между живите, е толкова противна и невъзможна, щото ти се струва, че ей сега ще го срещнеш някъде и той ще отправи към тебе замислена блага усмивка. Ние тъй свикнахме да бъде той наш духовен властелин и наш водител в науката, книжовността и обществено-културните тежнения, че още не можем да се помирим с неговата кончина.

Но истина е: Асен Златаров физически не е при нас. Многобройните некролози по улиците — бели личби за черна скръб — бележат неговата сетна земна диря.

Професор доктор Асен Златаров, умът и съвестта на България, въплотеният стремеж на челната част на бълг­арското племе към добро, истина и красота, склопи очи във Виена на 22 декемврий, 1936 г.

СПОМЕНИ НА Д-Р БОРИС ВАЗОВ ЗА ИВАН ВАЗОВ — СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

СПОМЕНИ ЗА БРАТА МИ

от д-р Борис Вазов

В тия спомени често става дума за нашето семейство и за него­вите членове. Ето някои сведения.

Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и Съба хаджи Нико­лова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред: Иван (народният поет), Никола, Кирко, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис. Преди мене имало едно момченце — Петърчо, починало в детска възраст; в „Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.

Баща ни е бил убит от турците, на 52-годишна възраст, през юли 1877 година, когато e опожарен родният ни град Сопот; майка ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години e родила десет здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца; брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години; Георги — 73 години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла — 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистически наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция. Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка. Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в България, чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението; постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия, бива награден със златен кръст и, за отличие, произведен офицер. Когато стана нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мрквичка портрета на брата ни Михаила, за да направи по него образа на Кралича (Огнянов), защото имал него предвид.

От цялото семейство съм останал само аз.

ПИСМА НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ПАРИЖ 1912 г. - част 1

ПАРИЖ

ПРОЛЕТТА

1912

 

„Моето заминуване ми

струва големи усилия. И

те са последните, които съм

способна да направя, за да те

накарам да ме обичаш…“

Великден — неделя заран 

Сега получих картата ти. Изглежда, че ти имаше повече време, когато пишеше драмата и ко­гато аз бях в София и стоях с часове при тебе. Това е все пак чудно… Ако имаш тол­кова много пиеси да четеш, не можеш ли да ми пратиш няколко тук? В София трябваше да крия и затова rèsumè-тата бяха тъй глупави. Тук ще ги чета свободно и ще мога да изпратя по-свясно rèsumè. Ще ми направиш голямо удо­волствие с това.

Ти се оплакваш от времето в София и от това, че „човек просто не се вижда по ули­цата“. Значи няма кой да те гледа. Толкова по-добре, мой милий — това е пък за мое щастие. Бабаджанов донесе ли ти кучето и нели много прилича на Рачо?

Майка ми се е разчувствувала и ми пише една карта за детето. Глупаво е, че картата ми повлия и аз съжалих за писмото, което ѝ пратих преди няколко дена. Това значи човек да е слаб. Аз се мразя за това.

Ти ме гледаш!… С очи които не са спали, с очи които им се спи, после с очи, които заспиват. А от камината ме гледаш със свирепи и строги очи, които не прощават. Обичам ги най-много тях. И ако аз някога ти направа най-малкото зло — ти не трябва да ми го простиш, ако не искаш да престана да те обичам. Не тряб­ваше да ти пиша това — не е в моя полза…

Сега, заедно със съболезнованията ми за това, че никой не може да те види из улицата — една тиха цалувка на утешителка.

Твоята Лора

35

МАЙКАТА НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - СПОМЕН НА ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА ЗА ИРИНА СЛАВЕЙКОВА

При първото ми посещение на Славейковия дом пред мен се изправи една ниска на ръст, пълна жена, много спретната, с кръгло лице, силно прошарени коси, ниско чело. Строги кафяви очи ме загледаха, от малките уста се отронваха къси изречения. Противно на дядо Славейков, който беше общителен, приказлив, тя не бе словоохотлива. Когато при първото ми отиване у Славейкови запитах мъжа си: „Каква е баба Славейкова“ — той отговори само: „Добра българка.“ Моите познайници от първото министерство бяха все възрастни жени — Радка Цанкова, Сарафова — майката на Михаил Сарафов, Софийка Сукнарова — жената на Никола Сукнаров — сръбкиня, и др.

„Добрата българка“ — жената на дядо Славейков, малцина познаваха, още по-малко си даваха труд да разберат какво се крие зад нейната затвореност и мълчание. Рядко съм срещала неуморно работлива жена като нея. Утрото бе посветено на готвене, че Славейкови начело с дядото обичаха да си похапват и си похапваха юнашки. По-вкусни гозби, приготвени от майка Ирина и моята собствена майка, нигде никога не съм яла в живота си. А била съм на богати трапези с най-изискани блюда, но нищо не ми се е угаждало като приготвеното от двете ми майки. Хеле баниците! В „Кървава песен“ Пенчовият старец Дивисил по образ, реч и мироглед поразително наумява дядо Славейкова, а баницата на гощавката в чест на войводата е копирана от изделията на майка Ирина… Че тя бе такава безподобна майсторица!

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

 

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ - 1976 (ПИСМА)

 

Кореспонденцията между Иван Вазов и неговия скъп приятел — професор Иван Д. Шишманов, в дните и месеците около големия юбилей на поета (70 години от рождението му и 50 години творческа дейност), състоял се на 24 октомври 1920 г.

По онова време Шишманов не е в България и не присъства на тържеството. Кореспонденцията завършва с последните две писма на Иван Вазов до Шишманов — едното, получено в деня на смъртта на Вазов, а другото — след това. Писма — от 105 до 127.

105 

29 септемврий

Откогато получих твоята откритка (от 8 августа), аз нямам никакво писмо от тебе, макар че две ти пиша оттогава.

Какво значи това омълчаване? Аз не знам как да си го обясня, знаяйки твоята акуратност. Или пък не се предават писмата ми. Или пък друга лична причина имаш?

Пиши ми за бога, за да не си блъскам главата и се безпокоя от твоето странно необаждане.

Тука делото по юбилея отива доста добре, макар че силно се чувствува твоето отсъствие. Не ти пиша повече, защото очак­вам ти да ми отговориш.

Сегашното писмо ти испращам препоръчено.

Сърдечен поздрав до тебе и до г-жа Шишманова, също ви поздравлява и сестра ми. И Събка ти испраща своя привет.

Стискам ти горещо ръката.

Твой предан

И. Вазов

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ, 1966 - СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ (ОТКЪСИ) - 2/2

Като последна точка от подаръците, поднесени на Вазова по случай петдесет-годишния му юбилей, фигурира под №69 и един телефон — дар от държавата. Инсталиран в кабинета му, телефонният апарат беше сложен на една висока поставка в ъгъла, образуван от библиотечния шкаф и рамката на вратата за гостната стая.

Но аз никога не чух Вазов да ми се обади по него. Не ми се удаде ни веднъж и сам да вляза във връзка. А, в това време усилено работих с подредбата на материалите около юбилея и с описание на това паметно за нашата сива действителност тържество.

Но аз никога не чух Вазов да ми се обади по него. Не ми се удаде ни веднъж и сам да вляза във връзка. А, в това време усилено работих с подредбата на материалите около юбилея и с описание на това паметно за нашата сива действителност тържество.

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ, 1966 - СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ (ОТКЪСИ) - 1/2

Действителното ни запознаване стана по-късно и по неволя се свързва с едно истинско събитие у нас. Това беше подир падането на Одрин. Десетина деня след 13 март 1913 година, деня на неговата капитулация, намиращите се в София народни представители пожелаха да посетят превзетия с върховен героизъм град, по редутите на който паднаха почти половината от жертвите, дадени през Балканската война, с изключение на жертвите, отнесени от холерата.

Впрочем холерата върлуваше и сега и нейните пристъпи не бяха по-слаби в града на историческата българска победа. Но холерата вече не ни плашеше. Знаехме, че тя върлува изключително между простолюдието на града, и ние с него нямахме работа. Войската ни тука беше запазена и незасегната от нейните ужаси. Все пак и тя не беше много сигурна. Но и да не беше така — малко ли е то да видиш един подвиг, макар и след като е отминал, и сред хилядите стонове мълком да се надсмееш на именития немски генерал, после турски паша, Фон дер Голц, който беше казал, че трябват три години, за да падне одринската крепост, и то под напора не на друг, а на пруския войник. Само на пруския. За другите войници, от които и да бъдат армии, одринската крепост е непревзимаема. И ето че тя падна едва ли не в три деня под героичния напън на българския войник. Можеше ли да не се чувствуваш в областта на фантазията? И биваше ли тая фантастична реалност да не се преживее?

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, 1976 - ИВАН Д. ШИШМАНОВ

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ВАЗОВА (1885)[1]

От Ив. Д. Шишманов

Помня като днес. Хубав слънчев зимен ден. През нощта бе валял мек, пухкав сняг. Столицата като че бе наметнала разкошна хермелинова мантия, за да празнува победата при Пирот. Бях дошел от Женева със студентския легион и от ка­зармата, дето бяха ни прибрали, бях излязъл в своята фанта­стична доброволческа униформа да се поразходя към „ханчето на Моллова“ (сегашният Химически институт на Дирекцията за обществено здраве), последния етап, до който столичани се осмеляваха в ония блажени времена да прострат своите раз­ходки. Орловият мост не съществуваше, Перловската река, зиме замръзнала, течеше лете още нестеснявана от циментови стени. От Борисовата градина и помен нямаше. Никой не по­дозираше, че от скромната „пепиниера“ около къщичката на градинаря Неф ще се развие някога един разкошен парк.

ИВАН ВАЗОВ СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, ИВАН Д. ШИШМАНОВ, 1976 г.

РОД, БАЩА И МАЙКA

Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука. На стари години се покалугерил в Сопотския манастир «Св. Спас», под името Козма.

Дядо ми (на баща ми баща му) се казвал Иван Вазът. Тъй го наричали, защото бил уж много красноречив: при посрещане на турски паши и аги (първенци), него туряли, да ги приветствува. Турски «вазидерим» ще рече: говоря красноречиво, беседвам. После в Сопот на подбив го наричали Айвазът. Тъй викаха понякога и баща ми, «Минчо Айвазът». Но сам баща ми се пишеше вече Минчо Вазов. В търговската си кореспонденция се подписваше: «братя Вазоолар». В бащиния ми род имало и някакъв свещеник, но какъв ми се е падал, не знам.

Дядо ми, Иван Вазът, бил средна ръка търговец. Него не помня, защото умрял много млад, на 30-годишна възраст, от «тежка болест» (тифус) в Сопот и оставил млада жена, моята баба Ана, която управлявала търговията и имотите му и отхранила двата си сина, Минчо (по-стария) и Кирко. Дъщери нямала.

СПОМЕНИ ОТ ВЪЛА ВАЗОВА-ФЕТВАДЖИЕВА ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

 СПОМЕНИ

от Въла Вазова - Фетваджиева

Нашата добра сестра Въла, която живя при народния поет от 1918 година до кончината му, е написала своите спомени след смъртта на брата ни. Събка Фетваджиева-Грънчарова, дъщеря на сестра ни, беше тъй любезна да предаде спомените на майка си, за да ги из­ползувам. Намерих за най-добре да ги предам буквално, след като премахнах повторенията и ги малко систематизирах. Спомените са от последните години на брата ни, през които сестра ни е била най-близка негова сътрудница.

Б. В а з о в 

ДО ЕЛИСЕЙНА

Беше решено да се прави на бачо петдесетгодишен юбилей. С това той изгуби и спокойствието си.

След като прие депутацията, начело с министъра на просветата и дарението на правителството от 100,000 лева, бачо бързаше да излезе от София. Захвана и да го наболява гърлото.

В Елисейна ни дадоха от фабриката много хубава къща да живеем, обаче гърлото вече силно болеше бачо, и той нямаше ни­какво спокойствие. Всичкото време упрекваше господин Иван Шишманов, че той бил най-голямата причина да му се прави този юбилей. „Ох, колко си бях спокоен, преди да се започне този юбилей“ — ми казваше почти всеки ден бачо. — „Сега ще трябва да се срещам по принуждение с разни хора, да говоря. Защо ми е нужен мене юбилей, аз не търся слава, аз съм скромен човек. Ах, този Шишманов, направи ми най-голямото зло!“ Утешавах го, както можех, като му казвах, че той е човек, който не принад­лежи на себе си, а на народа, на славата си. Казваше ми: — „Лесно е да го казваш. И аз съм човек, и аз искам спокойствие, мене всичко ме вълнува“.

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

СПОМЕНИ НА ЕЛИН ПЕЛИН ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

 ВАЗОВ ОТДАЛЕЧЕ

ОТ Елин Пелин

Първа среща

Името на Вазов бе ми известно още от ранните детски години, като ученик в село. Негови работи четяхме в училището и в големите песнопойки, които по онова време заместваха литератур­ните антологии и които ни запознаваха с Ботев, Вазов, Любен Каравелов и други. От тия песнопойки бях научил „Не плачи, майко“, от Ботев, „Тих бял Дунав се вълнува“, от Вазов, „Хубава си, моя горо“, от Любен Каравелов. Ботев и Любен Каравелов не бяха вече живи, но Вазов живееше и моето детско въображение го виждаше като чуден, хубав, далечен и непостижим великан. Когато дойдох в София да се уча и постъпих в първи клас на гимназията (тогава още ня­маше прогимназия), веднъж чух, че някой от другарите викаше ви­соко: „Тая заран пак срещнах Вазов с кученцето“. Знаех вече на­изуст някои Вазови стихотворения, и някакво особено вълнение ме хвана, като чух, че тоя непостижим далечен човек живее в същия град, където съм и аз. Любопитството и желанието да го видя по­раснаха още повече у мене. Столицата беше още малък, стар град. Улиците бяха прашни, кални, непавирани. Но за мене той беше нов, чуден, особен, и аз често скитах по улиците, да разглеждам къщите, хората, дюкенчетата, войниците, въртележките и странните бараки на цирка, където ежечасно се чуваше страшният рев на лъв.

СПОМЕНИ НА ЕЛИСАВЕТА КОНСУЛОВА-ВАЗОВА ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ

от Е. Консулова-Вазова

След подробните и много по-пълни спомени за Иван Вазов, на­писани от неговите братя и сестри, едва ли онова, което аз ще кажа, има някакво особено значение. Но записвам го само, защото мисля, че от колкото повече страни се осветли един образ, толкова по-ясен става. А при това, моите впечатления, като впечатления на по-страничен човек, може би, ще допълнят още по-добре някои неща.

Вазовото семейство

Да си призная, с малко скрит страх влизах в това семейство, когато, двадесет и четиригодишна, станах негова снаха, като съпруга па най-малкия брат Борис. Казвам със страх, но то е било може би нещо като страхопочитание, защото името на Иван Вазов беше окръ­жено с ореол в представата на нас, ученичките в гимназията. Върху моя чин то бе издълбано (с риск да понеса наказание за повреда на училищните мебели), озарено с лъчи. Неговите стихове бяха по­стоянно в устата ни, а ако някоя от нас срещнеше на улицата него­вата висока стройна фигура, това внасяше за известно време въз­буда в целия клас и завист към щастливката.

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

СПОМЕНИ НА АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ ЗА ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

КАТО ГЛЕДАМ ПОРТРЕТА МУ …

от Александър Балабанов

Преди петдесет години! Преди петдесет години! Деца от четвърти и пети клас бяхме. И все бяхме и в Народното събрание. Но днес там се чествува двадесет и пет годишната литературна дейност на Иван Вазов. Тържеството е чудно! Изброяват се заслугите и достойнствата на поета. Сам той, навел глава, мълчи.

Свършиха се речите и приветствията от цяла България. Изправи се висок и млад сам Иван Вазов. Ще отговаря. Държи в ръката си лист. Ще чете отговора си. Колко остро бяха насочени всички очи към него! Колко уши!

А Вазов все мълчи.