ПЛОВДИВ - РЕСТОРАНТ "УНИКО"

 

ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ - ОТ ВИЧО ИВАНОВ - "ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС", бр. 365, 1937 г.

Последните часове на ЙОРДАН ЙОВКОВ 

В ПАМЕТ НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРИН

Мъчно, наистина би могъл да си представи човек смъртта на Йордан Йовков — един от малцината големи представители на българската литература ! И дано чувството, което ме накара да предам впечатленията си за последните часове на тоя велик самотник в живота, не бъде изтълкувано зле…

Понеделник — Йордан Йовков го приемат в тукашната католическа болница. За пренасянето му от Хисаря се погрижил, както трябва — директора на театъра, г. П. К. Стойчев. Постъпил с подутост на цялата коремна област. Лекарите — Д-р Т. Груев, Д-р Атанасов и Д-р Паскалев непрекъснато са полагали грижи да облекчат страданията на болния. Въпреки всичко атаките не преставали! Четвъртък през нощта, на единайсет часа те предприемат една малка операция: на дясната страна, над хълбока правят малък разрез с местна упойка — да освободят пищеварителната система от напора на газовете. Тогава господа лекарите разбират, че Йордан Йовков, освен от злъчка — страда и от рак, проявен отпреди година.

— Това откритие, — разправяше д-р Груев, — ни изненада! Когато правех разреза, аз напипах буца, по-голяма от юмрук. Останахме до два часа през нощта за да видим, как ще се чувствува Йовков. Нищо не му съобщихме за нашата изненада, а и той говори в пълно съзнание. Докато правех операцията, д-р Атанасов му задаваше въпроси на ромънски; Йовков отговаряше също на ромънски. Всички, обаче знаяхме, че от тази нощ нататък Йовков и ний сме изправени пред големи изненади…

ТАЙНАТА НА ЕДНО ОБАЯНИЕ - Л. ВЪЛЧАНОВ (1970 г.)

 

ТАЙНАТА НА ЕДНО ОБАЯНИЕ

През 1915 година, току-що завършил гимназия, прочетох първия труд на д-р Асен Златаров  - книгата „Очерци по философия на биологията“. Впечатлението ми от съдържанието, а също и от езика и стила беше много силно и обаянието от прочита ме владя дълго време.

Година след края на Първа световна война, вече хасковски жител, знаех вече, че Златаров е хасковец и често прочитах във вестници и списания негови статии, също поемите му в проза и други. Те затвърдиха впечатленията ми за него. По това време 1920-1021 г., читалище „Заря“ се пробуждаше от летаргията през войната и отново „прохождаше“. От края на 1021 г. до 1923 г. бях негов секретар. Развиваше се добра дейност: уреждане на библиотеката, читалня, театър и прочее. Създаде се също и „народен университет“, като се поканваха за лектори изтъкнати люде на културното ни поле. Изредиха се със свои сказки: проф. Кацаров, педагог, д-р Ал. Недялков- социолог, Антон Страшимиров, Гео Милев, д-р Харалампи Нейчев, водач на въздържателите, и други. Сказките се посещаваха добре, вълнуваха гражданството, оставяйки трайни следи в съзнанието му. Най-дълбока обаче бе браздата, оставена от съгражданина ни д-р Асен Златаров (тогава още не бе професор). Поканен бе и той и се отзова да дойде при първа възможност. И ето, една зимна вечер на 1922 г. управата на читалището посрещна скъпия гост, който пристигна от гара Раковски с файтон. Пред нас стоеше възслаб човек, тих, почти свенлив, който бавно говореше, с мек и топъл поглед, а над очите — високо чело и пригладена кестенява коса. Разговорът продължи малко, Златаров бе уморен от пътуването и затова го придружихме до хотела.