КИСЛОРОДЪТ НА ЖИВОТА
/Ориг. загл. „ЛЮБОВ И АВТОРИТЕТ“/
Отношението
към Асен Златаров можеше да бъде определено като съчетание на любов и
авторитет. Хората го обичаха, без да го познават — добре, или дори никак — а
заедно с това го уважаваха. Много пъти в своите обиколки из провинцията аз
бивах изненадвана от особено сърдечен прием. Хората биваха много внимателни
към мене, слушаха ме с интерес, чакаха от мене да им кажа много и някак по
важни неща. Аз оставах изненадана. Докато така, уж съвсем случайно, ще бъда
попитана: — Какъв ви е Асен Златаров — чичо ли ? И, когато разберяха, че
никакви родствени връзки нямам към него хората оставаха малко разочаровани.
Толкова неговото име е голямо, любовта към него силна, че тя може да се пренесе
към други и тях да обгърне и стопли.
Но заедно с това той беше име, което предизвикваше уважение и всяка негова мисъл беше правило, което младите приемаха в пълнота.
„Само кражбата
на портрети не е кражба“ — с това ние учениците оправдавахме подобни свои
постъпки: — така казва Асен Златаров. Негови мисли станаха нравствено
правило, което в съзнанието на младите заемаше по-високо място, отколкото
господствуващите правни и нравствени норми.
„Смехът е
кислородът на живота“ — с това мнозина извиняваха всяка постъпка, която
нарушаваше духа на сериозност. Трябва да се смеем, колкото можем повече, защото
смехът дава сила на живота, поддържа жизненото горене у нас. В клас една
ученичка се засмива. Учителят я вдига и започва да я мъмри. Тя отговаря: — Но
Асен Златаров казва, че смехът е кислородът на живота. Учителят е победен: —
така казва проф. Асен Златаров. Нима самият той не носи в душата си достатъчно
силно уважение към тоя български учен? А не е ли чудесно това, че учениците
така много четат за Златаров, винаги се тълпят да чуят неговите сказки и
понякога — само за да го видят, след като знаят, че той е и Аура ?
— „Което
младите пожелаят, то ще стане дело на утрешния ден“ — това вече не е една
мисъл, на която трябва и можем да се позовем, за да извиним или обясним една
своя постъпка. Това е знаме на един жизнен път. Това е вярата на младите. То е
утвърждението на прогресивното в живота. Младите се заразяват, в душата им се
разгаря огънят на борбата и те тръгват напред към утрешния ден. Тръгват в
душата си: чертаят онова, което трябва да стане, и са уверени, че то може да
стане.
Ето ги, те и днес са смутени пред неговия гроб, не могат да повярват, че той е мъртъв, защото не може да се изкорени от душата им вярата, че това, което те пожелаят, то трябва и непременно ще стане дело в утрешния ден.
Д-р В. Златарева
Статията е поместена във в. „Час“, от 6 януари 1937 г., стр.3
Няма коментари:
Публикуване на коментар