Из книгата на Стефан Попвасилев - "Езикови и мемоарни очерци", 1978 г.

Посвещавам на Ива Минчева, с която извървяхме дълъг път, в търсене на идеалите на проф. Асен Златаров 

Като многогодишен подпредседател и председател на известното Казанлъшко образцово народно чи­талище „Искра“ настоявах пред настоятелството да засилим народните четения при него. Предложението ми бе единодушно прието от читалищните настояте­ли и в продължение на няколко години казанлъчани можаха да чуят мнозина представители на българ­ската наука — професори от разни специалности и именити творчески личности — поети и белетристи. Заредиха се професорите Васил Златарски, Алексан­дър Теодоров-Балан, Гаврил Кацаров, Димитър Михалчев, Александър Балабанов, Димитър Дечев, Сте­фан Младенов, Михаил Арнаудов, Константин Гъ­лъбов и др.; писатели Антон Страшимиров, Тодор Влайков, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Дора Габе, Николай Райнов, Георги Райчев, Никола Ракитин, Емануил Попдимитров и др. някои. През 1929 г. бе поканен и Асен Златаров. Писах му и частно пис­мо да се отзове на поканата и той ми отговори, че „с удоволствие ще дойде в Казанлък, когато остане свободен, и ще произнесе две сказки пред „ученолю­бивото казанлъшко гражданство“. В Казанлък ско­ро стана известно, че Златаров ще дойде да държи сказки в читалището, и неколцина ме питаха „кога ще пристигне“. Не се мина много време, и той най- сетне се яви с две предварително разгласени сказки. 1. Проблемата за щастието, 2. Личност и дело на Емил Зола. На моите съграждани и ученици този „амбициозен и много даровит човек“ говори по-напред за „измамните блаженства“ — алкохола и тю­тюнопушенето, — любима негова тема. След това произнесе втора сказка — за Емил Зола и шумната Драйфусова афера. При буквално претъпкан салон, особено на втората сказка, говори оживено, сладко­думно и не само увличаше, но и обайваше със словото си. Защото той наистина притежаваше ора­торска дарба да очарова и завладява слушателите. Говореше с топъл глас, уверен в това, което раз­казваше. И на двете сказки беше шумно възнаграден с ръкопляскания и овации. Сказката си за Емил Зола не беше случайно избрал, тъй като името на писателя е тясно свързано с френския литературен натурализъм и с аферата на капитан Драйфус. Пре­глеждам запазените си бележки за тази бележита сказка и си припомням с какво упоение е говорил тогава и с какви подробности за Зола и за Драйфусовата афера. Очерта епохата, в която се създаде натурализмът като литературна школа и като реак­ция срещу романтизма, сиреч че авторът на рома­ни — белетристът — да не бъде романтик, да не из­мисля или преиначава действителността, а да на­блюдава и да си служи с експерименти, с докумен­ти. Така Зола използувал експерименталния метод и проповядвал, че обществото трябва да се преобра­зи. След това сказчикът последователно премина към творчеството на писателя, автор на многоброй­ни романи, познати под общо име „Ругон Макарите“ (естествена и социална история на едно семейство през втората империя). За тия свои 20 романа той бил огорчаван от критиката. „Те, моите критици, ще пишат против мене, пък аз ще хвърлям върху тях романи“ — казвал Зола. По-нататък се спря накрат­ко на някои от по-известните му романи: „Жерминал“, „Вертеп“, „Пана“, „Пари“; помена за пореди­цата романи „Трите града“ и „Четирите евангелия“, като каза няколко мисли за романа „Труд“ и заклю­чи, че трудът без експлоатация ще донесе на чове­чеството мир и добруване, човещина на света.

И към края на сказката се произнесе за Драйфусовата афера, като припомни мисълта на Зола, че „истината е на път и нищо не може да я спре“. Изтъкна, че не евреинът капитан Драйфус стои в дъното на самата афера, т.е. че не той трябвало да бъде обвинен в шпионаж и предателство, а майор Естерхази, унгарец, случайно попаднал на служба във френската армия. Както е известно, капитан Драйфус бе осъден и заточен в Дяволския остров като жертва на властници и висши офицери. През януари 1908 г. обаче Зола праща своето прочуто писмо „Аз обвинявам“ до председателя на френска­та република и на следната година заточеният Драй­фус бил помилван. Помня много добре, че публика­та затаено слушаше цялата тая „скандална история“ с френския офицер и в края на сказката изпрати Златаров с шумни ръкопляскания.

Същия ден след сказката Асен Златаров ме по­сети в къщи и в приятна беседа около двете му сказ­ки главно, и ние добре се опознахме. Ако и да из­глеждаше поуморен, усмивката не слизаше от миловидното му лице и разговорът му не пресекваше.

— Обичам Зола, обичам Мопасан и Анатол Франс — призна той.

— Ами Алфонс Доде не обичате ли? — запитах

го.

Той замлъкна. Разговорът ни продължи на езикословна тема, защото го вълнуваха наред с много въпроси и езикови, като развитието на съвременния български език. И той заговори, сякаш бе езиковед, за „стихийното“ развитие на езика ни и за нахлу­ването на думи от чужди произход в него и че въз основа на живата народна реч „изплаваха“ доста но­ви думи. Сам се представи като „борец“ за хубав български език и за „нешовинистичен“ пуризъм. Словото, езикът ни трябвало да се пази като зени­цата на окото и като здравето, в тоя смисъл про­дължаваше той, да се пази, както пазим горите от пожар, „да пазим богатия език на Ботев и Вазов, на Яворов и Йовков“.

—  Много хубави мисли изрекохте — казах му, — бих ви помолил да ги развиете в цяла статия за „Родна реч“.

 Може. Само не бързайте.

— Добре, но не забравяйте, че всяко обещание е като подписване на полица, която има падеж.

И наистина, след като му напомних няколко пъти за „дадената полица“, едва след 4 години той успя да напише обширна статия, онасловена „Езикова безпътица в научната ни книжнина“, която обна­родвах на уводно място в „Родна реч“, год VIII, 1934. Понеже статията му и сега, след близо 40 го­дини, не е намалила своето значително съдържание, позволявам си да припомня някои мисли от нея ка­то допълнение на изказаното у дома за родния език. В началото на статията си Златаров пише, че тежко впечатление му правело твърдението на някогашния му учител по руски език, който на учениците си казвал, че българският език, бил беден, а богат бил руският, пише, че и сам той като студент в чужбина „пренесъл“ в езика ни чужди думи... „Трябваше да бъдем духовно оглушали — пише той дословно сякаш в противодействие на преподавателя си по руски, — за да не чуем каква жива, колко могъща и пълна с отсенки и приливи българска реч звучи, бие, моли и победно се носи около нас... Стиховете на Лилиев и прозата на Райнов показват до каква из­тънченост и какво богатство в подбора на думи и техния словоред може да стигне нашата художествен на реч...“ И продължава по-нататък: „Ние имаме наистина чуден език, език гъвкав и изразителен, език на живото слово, който може в сложни извивки или в победни набези да носи и най-бързия ток на ми­сълта, и най-нежната отсянка на чувството.“ След това с примери изтъква, че и в природонаучната ни книжнина имало немара към чистотата на езика, тромавост и неугледност в словореда, които ужася­ват, имало, значи, и езикова безпътица. А освен то­ва негодува, че в тая книжнина се срещали и реди­ца непотребни чужди думи, за които сме си имали съответни хубави, звучни и разбираеми български ду­ми и които не само че не ще намалят стойността от писанията на един учен, а, напротив — ще им при­дадат окраска и самобитност. Тези Златарови мис­ли допринасят немалко за общата характеристика на прекрасния човек — учен и писател, обществе­ник и оратор.

След посещението на Асен Златаров и разговори­те у нас подир сказката му за Емил Зола неговата сложна личност с разнообразните си творчески ин­тереси в света на науката, на художествената ли­тература и на обществената мисъл израсна всецяло в съзнанието ми. И сега, след толкова години, много живо си представям тоя сърдечен човек със замис­лен поглед и меланхоличен израз на лицето, човек тих, хуманист, с прогресивни идеи, да говори с лека усмивка и с настроение на умствено уморен деятел. С нравствения си стремеж към истината и към правдата, с чувството си за общественост той беше хармонична личност, която излъчва притегателна си­ла. Възвишен дух, и той като Зола нададе вик при известни случаи, зов за правда, протест срещу укри­ватели на истината. Така през 1925 г. издаде книж­ката си „Трагедията на Яворов“ (спомени и бележ­ки), в която се издигна като явен застъпник на ис­тината — че Яворов не е убиец, не е отнел живота на съпругата си Лора и че като поет с голяма чув­ствителност не е могъл да понесе клеветите срещу него. А когато други поет — Никола Ракитин — трагично опустоши живота си в железопътен тунел по линията София—Варна, изрече на всеуслишание: „Искаме възмездие!“ „Искаме възмездие — писа възмутеният хуманист и борец за правда Златаров. — Голяма е нашата скръб, защото Ракитин завърши по такъв страшен начин със себе си и остави вър­ху името на България една голяма рана, която не ще престане да струи кръв и да носи болка! Голя­ма е нашата скръб, защото още веднъж блесна с жестока свирепост една грозна наша действителност; как добрите, честните, даровитите у нас са изло­жени на удари и гинат безпомощни, оклеветени, под­гонени.“ Когато бе чествувана 60-годишнината на Антон Страшимиров, той държа юбилейцо слово, в което припомни думите му „Клаха, както турчин не е клал“ (народа ни). Човек с ум на учен, с ду­ша на поет и с чувство на общественик, и той като Толстой и като широко популярна личност, би мо­гъл с право да каже: „Не, не мога да мълча.“ За­щото в жизнения свой път, винаги зает с честната си мисъл, живя с любов към истината, към труда, към народа и беше казал: „Да се мълчи е грях, пред народа и съвестта“.

Обичта му към народа блистателно личи в пъ­туванията му из страната да държи сказки. Изоста­вяше спокойствието си, отлагаше някои свои лекции и тръгваше между народа да пръска просвета и обич към правдата, защото бе уверен, че както сту­дентите му, тъй и гражданството го слушаше. А той беше като оратор с пламенен, ако и тих говор и въздействуваше на слушателите, които го уважаваха. В това се уверих, когато слушах двете му сказки в Казанлък, които направиха и на мене неотразимо впечатление. Учил три години химия в Женева¹, обикнал френския учен Клод Бернар, той обикнал и френския обществен деятел Жан Жорес, с когото се срещал и станал едва ли не негов ученик и някои негови познати и почитатели дори у нас го нареко­ха „българският Жорес“, защото като него беше възторжен оратор в сказките си и със социалните си възгледи. Като сказчик — популярен просветител, Златаров е държал около хиляда сказки на разно­образни теми. Любима негова тема бе и проблемата за смъртта. Още в началната си книга „Очерки по философия на биологията“ (1911 г.) пише статия „Живот и смърт“. В редица сказки засягаше и проб­лемата за живота. Извън университетската аудито­рия — в читалищни салони — говореше за „Изкуст­вото да се живее“, за „Слънцето и живота“, „Проб­лемата за щастието“, за „Гибелните блаженства“ — за вредата от алкохола (раят и пъкълът на евфористичните отрови), „Космически лъчи и животът“ и пр., и пр. Много от сказките си разви в отделни популярни книжки на уредената от него библиоте­ка „Натурфилософско четиво“, също и в книгата си „Из науката и живота“ (очерки по природознание, натурфилософия и житейска практика). Сказки и статии като „Хормони и витамини“, „Химическата война и гибелта на човечеството“ напечата пък катоотделни номера на урежданата от Ст. Кутинчев биб­лиотека „Наука и живот“.

Добре изпъкват вече интересите на тоя неуморим културен деятел, чиято обич към живота и преда­ност към науката се лееха като бърз поток чрез словото. Той споделяше с перо и слово движението на идеите в света, напредъка на обществата, устре­мите на народите, придобивките на науката, „бързия развой на техниката“, посещаваше научни конгреси в чужбина — всичко го интересуваше и занимаваше като учен химик, автор и на трудове върху органична химия. В царството на мисълта, както обича­ше да се изразява, професор Асен Златаров се чув­ствуваше окрилен, като изтъкваше, че науката тряб­ва да бъде в служба на народа, и още преди 9.IX писа, че „духът на новата наука се проявява и в нейното демократизиране“. А по-рано беше се изка­зал: „И близкото бъдеще на науката й предвещава истински празници: носена в сърцата и умовете на милионите граждани, тя ще се възправи, самата тя, освободена от всяка робия, в пълното свое величие и блясък: да бъде гордостта и упованието на вели­ката човешка задруга.“ Тъй беше се изявил той с прозрението на признат учен с многостранни интере­си и зорки наблюдения над съвременността. И с право се произнесе за него академик Тодор Павлов, че той бил с „колосална научна ерудиция“.

Ала заслужава и не е безинтересно да се помене, че Асен Златаров, ученият и общественикът, беше и писател — автор на три художествени книги: „Пе­сен за нея“ (лирически поеми в проза), „Цветя за него“, „В града на любовта“ (роман на идея), из­дадени с псевдоним Аура. В поемите импресивно се изобразява копнежът на мъжа към жената-избраница („Песен за нея“) и преданите чувства на жена­та към мъжа („Цветя за него“). Трепетите на сърце­то, бляновете в живота, виденията в сънищата, сила­та на любовта, чарът на спомена и мъката от раздя­лата са предадени с тънка стилизованост, свойстве­на на френската реч, и изящност на фразата, поз­нато достойнство на българския език. А „В града на любовта“ любовното чувство е анализирано през погледа на „биологичния реализъм“. И романът ос­тавя силно впечатление у читателя със стилистичната си прелест, с цветистата фразеология, със словес­ните си накити, с буйната лирическа струя, и общо със симфонията на словото и вложената емоционалност. В своите „Спомени весели и невесели за бъл­гарски писатели“ (1959) приятелят му Константин Гълъбов пише възпоменателен очерк и за него и от­белязва, че и научните му занимания и писания има­ли емоционален облик. Обнародва и негово писмо, в което сам той, професор Асен Златаров, изповядва, че най-обичната му работа е преподаването на сту­денти и че на лекции отивал като на празник и за него те били „истинско изживяване“, че не призна­вал писани лекции и говорил импровизации, дори с „лирични отстъпления...“

За своята неизменна служба в продължение на 25 години на науката, литературата, на народа — на живота — той бе заслужено чествуван през 1932 г. с юбилейно тържество. В негова чест бе издаден го­лям юбилеен сборник „В дар на Асен Златаров“¹, съдържащ 70 статии от негови приятели и почитате­ли, който дарствен сборник изпрати и на мене „за спомен“ през месец ноември, същата 1932 г. Тъй голямата популярност и заслугите на учения, писа­теля, общественика и културния човек проф. д-р. Асен Златаров получиха признание. В сборника бе разтворена плодовитата дейност, духовните сили на човека и твореца Златаров.

Няма съмнение, че за юбиляря Асен Златаров е имало и неправилни разбирания, дори завистливо отношение измежду известни среди и че някои ще сметнат моята обрисовка на дейността му за идеали­зирана. Аз обаче не мисля, че съм прекалил в из­ложение на дейността му и изяснение благородство­то на характера му, осветлил съм ги що-годе, без да забравя, че и той е проявил известна слабост в жи­вота и че не е безгрешен в мислите си, съвсем не! Защото зная, а и сигурно и той знае, че който се смята за безпогрешен, той забравя, че е човек.

От първите дни на 1933 г. аз съм постоянен со­фийски жител. Сега вече имам възможност да го виждам, да се срещам с него и да се обогатявам с нови впечатления от личността му. Той беше вни­мателен към мене и когато му напомних при слу­чайна среща на улицата за обещанието да напише статията за „Родна реч“, усмихнато рече:

— Наближава падежът на полицата, нали бях­те ми казали, че обещанието е като полица с па­деж? Ще я напиша, не съм забравил обещанието си.

По едно време чух, че заминал за Испания ка­то делегат на международен конгрес по химия, и когато научих, че се е завърнал, все дебнех да го срещна и да науча нещо за впечатленията му. Ин­тересувах се от тая страна с неспокоен исторически живот, особено по това време, когато след падане­то на диктатора Примо ди Ривера малко по-късно бе установен републикански режим. И действител­но един ден успях да го срещна. Това стана през м. май 1934 г. (конгресът бил през средата на ап­рил). Зърнах го в сладкарница „Цар Освободител“, седнал до кръгла масичка заедно с Добри Немиров, който се канеше да излиза, сигурно за кафене „Бъл­гария“. Когато се доближих до масата му, той се тихичко засмя, ръкува се и ме покани да седна. Бе­ше много разположен и разговорлив. Побързах да го запитам за конгреса в Мадрид и той с удоволст­вие заразправя, сякаш държа цяла лекция.

— От Милано през Генуа и Ривиерата стигнах­ме, аз и колегата Караогланов, в каталонския град Барцелона и оттук в Мадрид. Десети международен конгрес по химия беше добре уреден и придружен с бляскави приеми. Испанците бяха необикновено го­стоприемни, кой им се надяваше!...

И унесено загледан навън към улицата, разпра­ви ми за бележитостите в Мадрид: музеи, черкви, площади. Увлекателно и много познавателно разка­за за музея „Прадо“, който притежавал картини и от прославените художници Веласкец, Мурило, Гойя, за многото гобелини и пр. Слушах го ненаситно. По­сетили Толедо — старата испанска столица през средновековието, — не пропусна да спомене и за мавританските следи в нея, добре запазени от средни­те векове до сега, за летния дворец „Аранхуец“, кой­то му напомнял за Версайлските дворци и за „Сан Суси“ в Потсдам. Чудя се как се съгласи да раз­каже и на мене толкова подробности, да сподели впечатленията си от пътуването в Испания, след ка­то ги е споделил, вярвам, и с много други свои при­ятели и познати. Уверих се пак каква впечатлител­на натура е той и с какво дружелюбие е озарен жи­вотът на този толкова много зает човек — тъй мно­го зает в заниманията и с обществените си задъл­жения и намира време, може би за отмора, да се среща, да разправя спомени, както тия за конгреса в Мадрид. В това се уверих и при друга наша сре­ща през следната година и пак в сладкарница „Цар Освободител“. Беше наскоро след като бе се върнал от пътуването в Съветския съюз за конгрес — XV международен конгрес по физиология, заседавал в Москва и Ленинград през август 1935 г. Като споме­на, че на този конгрес присъствували повече от 160 делегати, а България участвувала само с един деле­гат, не ми разказа подробности за самия конгрес и впечатления от столицата Москва и от старата сто­лица Петербург (Ленинград), защото тъкмял да пише книга за всичко видено и чуто през време на пребиваването си в съветската държава. И наисти­на тази извънредно интересна и пребогата с подроб­ностите си книга „В страната на Съветите“ се поя­ви на бял свят през следната 1936 г. и претърпя но­ви издания, появи се обаче само първата й част. И така той не успя да разкаже, да опише всичко, кое­то видя и преживя в страната на Съветите, в първа­та социалистическа държава. Защото уви! уви! — неговото любвеобилно сърце престана да тупти. Той почина на 22.XII. същата година във Виена. Тяло­то му бе пренесено в София с частния автомобил на тютюнотърговеца Жак Асеов... Публичното му погребение през един суров зимен ден беше знаме­ние на времето — погребение небивало, незабрави­мо, с море от хора. Не съм бил свидетел на друго тъй многолюдно погребение. Чел бях в една обстойна биография на Виктор Юго, че и неговото погре­бение в Париж било „грандиозно“. И в тоя зимен ден дълга, много дълга редица от млади и възраст­ни почитатели на Асен Златаров бяха дошли да му засвидетелствуват последната си почит в тази масово траурна манифестация.

Професор Асен Златаров, даровитият научен, лите­ратурен, културен обществен работник, запознатият с идеите на марксизма и борецът срещу войната; дружелюбният човек почина 52-годишен и остави богато духовно наследство — доста научни и лите­ратурни книги и повече от 500 литературно-обществени статии. Името му е познато не само у нас, но и в чужбина, особено в Съветския съюз, за чийто строй и хора говореше и пишеше с възторг. Така московският славист-българист Витали Злиднев с голяма статия за него в книгата си „Извори на дружбата“, издадена и на български през 1968 г., казва: „Асен Златаров е въплътявал в себе си ума, честта и гражданската доблест на народната бъл­гарска интелигенция и затова името му е скъпо за днешна България. Ние никак няма да преувеличим, ако кажем, че с неуморната си борба за по-добро бъдеще на своя народ Асен Златаров е спомогнал за подготовката на народнодемократичната револю­ция в неговата родина. Съветските хора ценят ви­соко неговата многостранна дейност на учен, обще­ствен деец — антифашист, но за нас е особено скъп този влог, който Асен Златаров направи за укрепва­не на българо-съветската дружба“.

1973 г.

РАК НА ДУШИТЕ - вестник "Час", брой 17 от 30.12.1936 г.

Рак на душите

Даваме място на това вдъхновено надгробно слово, защото то дава вярна характеристика на покойния народен трибун.

Виждам, че сте уморени, вие близки и далечни приятели на Ас. Златаров. Уморила ви е тъгата на тази трагична Златарова седмица. Няколко дни вече ние вървим из улиците с наведени глави. Хиляди хора са плакали, за да изплачат своята непо­бедима скръб. Хиляди българи са тук и чакат вън, за да съпроводят Златаров до вечното му жи­лище.

Но само затова ли? Само да го съпроводят и после да го забравят ли?

Нима всички ние сме тука само за да създадем блясък и шум около едно погребение?

Аз не мисля така. Уверен съм, не мислите така и вие.

Този човешки мравуняк, който пъл­ни улиците на столицата, чувствува две неща: чувствува кого губи и че няма — тогова мъртвия — кой да го замести.

Кой беше той? Не е ли излишен въпросът! Знаят го всички, познават го всички. Най-популярният човек на българката наука, изкуство, на българската

възраждаща се общественост. И най-обичаният, и най човечният.

За него не обичаха да се говори само такива, които случайността или слабото дарование покачваше на столчета, и поради това изглеждаха големи и високи. Всъщност малкият си е бил всякога малък и всякога високомерен, дори пренебрежителен! Хм, какво пък представ­лява този човек? — измежду хиля­дите, които с благоговейно чувство се отнасяха към Асена, все се намирaше по някоя мизантропна душица, която не можеше да разбере любовта на народа, на младежта и чест­ната интелигенция към Асен Златарова.

Но и тези, и такива днес, са с упоена злобливост. Упойката не е хлороформ, а спонтанната любов, която цяла културна България прояви към добрия приятел на народа и човечността. И ние се питаме: 3ащо е тази обилна съчувствена жетва през този студен декемврийски ден?

Ако можеше да станеш, Асене, и да погледнеш това море от хора, тия плачущи очи, тая скръб, що мо­ри сърдцата на хилядите твои почи­татели, ти би заплакал от радост. Ти би разбрал какво си посял в душите на нашия малък, но честен народ. Ти би казал: „Не всичко е загубено“.

И наистина, нека се погледнем: Като почнете от подвига на двамата шофьори, които до днес, при най-лошо време, са взели в непрекъснат път 820 километра, та стигне­те до Царския дом, от залите на университета до последната бедна хи­жа, всички вземат дял в скръбта. Погледнете след няколко минути, траурния кортеж, в който са на­редени всички културни организации: всички почти видни хора на България, грешни и по-малко греш­ни, защото безгрешни няма; славния мравуняк на младите идеалисти и питомци на университета — цялото това множество е водено от мъртвия Асен 3латаров, чието жизнено дело в полза на науката, в служба на културата, на народното добруване беше една неуморна сеитба на граж­дански добродетели.

Асен Златаров черпеше вдъхно­вение от народа. Той го разбираше, разбираше мъките му и не се боеше от „грубите инстинкти“ на тълпите.

Той проникваше в душите и раз­гадаваше стимулите на бунтовните чувства. 3латаров беше политически лекар диагностик и лечител.

А на днешно време политическата психотерапия, политическата медицина е могъща ръководна сила.

Такъв мил чародеец беше Ас. Златаров. Една велика нравственост свързваше неговия космополитизъм, любовта му към човечеството, с любовта му към народа, към бъл­гарската държава, към нашенско с всичките му „грапавини“, за които той намеква в предсмъртните си писма.

Кажете ми вие, добри хора, не ще­ше ли да бъде достойно, нямаше ли да бъде щастие за българската общественост, ако вместо днес, в тия сюблинни часове да следваме траурната катафалка с тленните остан­ки на Асен Златаров, мъртвият пътник от Виена, следвахме живият, пламенният Златаров, борецът срещу обществените злини и рутината, човекът на честната мисъл, който обичаше истината за света и хо­рата, обичаше до болка и България и до последните минути на живота си копнееше за нейното велико бъдеще?

Погледнете назад върху лентата на вчерашния живот. Спомнете си близкото минало. Колко слепота и какво тесногръдство са заприщяли общественото дело на 3латарова, на който много общественици му харизваха химическите кабинети, но му оспор­ваха в нашата страна политическото ръководство. Жестокостта в нравите на нашата обществена действи­телност е нещо по-страшно от ра­ка на стомаха. Тя е рак на душите.

Тази тежка болест трябва да се лекува. Тя не бива да бъде наследствена. По-младите от нас трябва да се пазят от нея. Златаров, кой­то не откри тайната на злокобната болест на човешкото, физическо тяло, чрез делата си показа лечебната ме­тода за успешна борба с рака на душите.

Ето доказателството: доказателство­то сте вие, обединената в скръбта си България, обединения в признател­ността си народ. Ето ни всички, препасани в братствения пояс на преклонението пред политическия идеализъм и пред гражданската добродетел, която не е мъртва и не бива да умре.

Редки са хората като Асен Златаров. Неговите две дати: 4 февруарий 1885 г. и 22 декемврий 1936 година са дати на българската история, в историята на българската наука. Те трябва да станат велики дати и на българската културна политика. А те ще станат велики, ако продължим делото на Златарова, ако останем верни на неговите идеи и на неговата обществена нравственост.

И ако ние сме искрени и честни хора, ако „дългът към народа“ не е за нас една богата празнична огърлица и то само за важни случаи, а е преданна служба на общно­стта всеки ден, бихме твърде скоро излезли — по скоро като народ — из мъглата на безидейността, за да поемем творческия път на живота.

Смъртта на Златаров ни даде случай да поразгънем страниците на българския живот и неговите обще­ствени тревоги. Нека на този ден, убити от печал, запалим в души­те си кандилото на нова вяра в бъдещето, вяра в делото на доброто. И нека нравственият гений на Зла­таров стане знаме на нас, съвременниците, знаме и на младите поко­ления, които на плещите си ще носят българската независимост, а в душите си — българския дух, свободен и човечен през вековете.

Статията е поместена във в-к «Час», посветен на кончината на проф.Златаров, брой 17 от 30.12.1936 г. с оригинално заглавие "Златаров общественикът", автор Сотир Янев