Посвещавам на Ива Минчева, с която извървяхме дълъг път, в търсене на идеалите на проф. Асен Златаров
Като многогодишен
подпредседател и председател на известното Казанлъшко образцово народно читалище
„Искра“ настоявах пред настоятелството да засилим народните четения при него.
Предложението ми бе единодушно прието от читалищните настоятели и в
продължение на няколко години казанлъчани можаха да чуят мнозина представители
на българската наука — професори от разни специалности и именити творчески
личности — поети и белетристи. Заредиха се професорите Васил Златарски, Александър
Теодоров-Балан, Гаврил Кацаров, Димитър Михалчев, Александър Балабанов, Димитър
Дечев, Стефан Младенов, Михаил Арнаудов, Константин Гълъбов и др.; писатели
Антон Страшимиров, Тодор Влайков, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Дора Габе,
Николай Райнов, Георги Райчев, Никола Ракитин, Емануил Попдимитров и др. някои.
През 1929 г. бе поканен и Асен Златаров. Писах му и частно писмо да се отзове
на поканата и той ми отговори, че „с удоволствие ще дойде в Казанлък, когато
остане свободен, и ще произнесе две сказки пред „ученолюбивото казанлъшко
гражданство“. В Казанлък скоро стана известно, че Златаров ще дойде да държи
сказки в читалището, и неколцина ме питаха „кога ще пристигне“. Не се мина
много време, и той най- сетне се яви с две предварително разгласени сказки. 1.
Проблемата за щастието, 2. Личност и дело на Емил Зола. На моите съграждани и
ученици този „амбициозен и много даровит човек“ говори по-напред
за „измамните блаженства“ — алкохола и тютюнопушенето, — любима негова тема.
След това произнесе втора сказка — за Емил Зола и шумната Драйфусова афера. При
буквално претъпкан салон, особено на втората сказка, говори оживено, сладкодумно
и не само увличаше, но и обайваше със словото си. Защото той наистина
притежаваше ораторска дарба да очарова и завладява слушателите. Говореше с
топъл глас, уверен в това, което разказваше. И на двете сказки беше шумно
възнаграден с ръкопляскания и овации. Сказката си за Емил Зола не беше случайно
избрал, тъй като името на писателя е тясно свързано с френския литературен
натурализъм и с аферата на капитан Драйфус. Преглеждам запазените си бележки
за тази бележита сказка и си припомням с какво упоение е говорил тогава и с
какви подробности за Зола и за Драйфусовата афера. Очерта епохата, в която се
създаде натурализмът като литературна школа и като реакция срещу романтизма,
сиреч че авторът на романи — белетристът — да не бъде романтик, да не измисля
или преиначава действителността, а да наблюдава и да си служи с експерименти,
с документи. Така Зола използувал експерименталния метод и проповядвал, че
обществото трябва да се преобрази. След това сказчикът последователно премина
към творчеството на писателя, автор на многобройни романи, познати под общо
име „Ругон Макарите“ (естествена и социална история на едно семейство през
втората империя). За тия свои 20 романа той бил огорчаван от критиката. „Те,
моите критици, ще пишат против мене, пък аз ще хвърлям върху тях романи“ —
казвал Зола. По-нататък се спря накратко на някои от по-известните му романи:
„Жерминал“, „Вертеп“, „Пана“, „Пари“; помена за поредицата романи „Трите
града“ и „Четирите евангелия“, като каза няколко мисли за романа „Труд“ и заключи,
че трудът без експлоатация ще донесе на човечеството мир и добруване, човещина
на света.
И към края на сказката се произнесе за Драйфусовата
афера, като припомни мисълта на Зола, че „истината е на път и нищо не може да я
спре“. Изтъкна, че не евреинът капитан Драйфус стои в дъното на самата афера,
т.е. че не той трябвало да бъде обвинен в шпионаж и предателство, а майор
Естерхази, унгарец, случайно попаднал на служба във френската армия. Както е
известно, капитан Драйфус бе осъден и заточен в Дяволския остров като жертва на
властници и висши офицери. През януари 1908 г. обаче Зола праща своето прочуто
писмо „Аз обвинявам“ до председателя на френската република и на следната
година заточеният Драйфус бил помилван. Помня много добре, че публиката
затаено слушаше цялата тая „скандална история“ с френския офицер и в края на
сказката изпрати Златаров с шумни ръкопляскания.
Същия ден след сказката Асен Златаров ме посети в
къщи и в приятна беседа около двете му сказки главно, и ние добре се
опознахме. Ако и да изглеждаше поуморен, усмивката не слизаше от миловидното
му лице и разговорът му не пресекваше.
—
Обичам Зола, обичам Мопасан и Анатол Франс — призна той.
— Ами
Алфонс Доде не обичате ли? — запитах
го.
Той замлъкна.
Разговорът ни продължи на езикословна тема, защото го вълнуваха наред с много
въпроси и езикови, като развитието на съвременния български език. И той
заговори, сякаш бе езиковед, за „стихийното“ развитие на езика ни и за нахлуването
на думи от чужди произход в него и че въз основа на живата народна реч
„изплаваха“ доста нови думи. Сам се представи като „борец“ за хубав български
език и за „нешовинистичен“ пуризъм. Словото, езикът ни трябвало да се пази като
зеницата на окото и като здравето, в тоя смисъл продължаваше той, да се пази,
както пазим горите от пожар, „да пазим богатия език на Ботев и Вазов, на Яворов
и Йовков“.
—
Много хубави мисли изрекохте — казах му, — бих ви
помолил да ги развиете в цяла статия за „Родна реч“.
Може. Само не бързайте.
— Добре, но не забравяйте, че всяко обещание е като
подписване на полица, която има падеж.
И наистина, след като му напомних няколко пъти за
„дадената полица“, едва след 4 години той успя да напише обширна статия,
онасловена „Езикова безпътица в научната ни книжнина“, която обнародвах на
уводно място в „Родна реч“, год VIII, 1934. Понеже статията му и сега, след
близо 40 години, не е намалила своето значително съдържание, позволявам си да
припомня някои мисли от нея като допълнение на изказаното у дома за родния
език. В началото на статията си Златаров пише, че тежко впечатление му правело
твърдението на някогашния му учител по руски език, който на учениците си
казвал, че българският език, бил беден, а богат бил руският, пише, че и сам той
като студент в чужбина „пренесъл“ в езика ни чужди думи... „Трябваше да бъдем
духовно оглушали — пише той дословно сякаш в противодействие на преподавателя
си по руски, — за да не чуем каква жива, колко могъща и пълна с отсенки и
приливи българска реч звучи, бие, моли и победно се носи около нас... Стиховете
на Лилиев и прозата на Райнов показват до каква изтънченост и какво богатство
в подбора на думи и техния словоред може да стигне нашата художествен на
реч...“ И продължава по-нататък: „Ние имаме наистина чуден език, език гъвкав и
изразителен, език на живото слово, който може в сложни извивки или в победни
набези да носи и най-бързия ток на мисълта, и най-нежната отсянка на
чувството.“ След това с примери изтъква, че и в природонаучната ни книжнина
имало немара към чистотата на езика, тромавост и неугледност в словореда, които
ужасяват, имало, значи, и езикова безпътица. А освен това негодува, че в тая
книжнина се срещали и редица непотребни чужди думи, за които сме си имали
съответни хубави, звучни и разбираеми български думи и които не само че не ще
намалят стойността от писанията на един учен, а, напротив — ще им придадат
окраска и самобитност. Тези Златарови мисли допринасят немалко за общата
характеристика на прекрасния човек — учен и писател, общественик и оратор.
След посещението на Асен Златаров и разговорите у нас
подир сказката му за Емил Зола неговата сложна личност с разнообразните си
творчески интереси в света на науката, на художествената литература и на
обществената мисъл израсна всецяло в съзнанието ми. И сега, след толкова
години, много живо си представям тоя сърдечен човек със замислен поглед и
меланхоличен израз на лицето, човек тих, хуманист, с прогресивни идеи, да
говори с лека усмивка и с настроение на умствено уморен деятел. С нравствения
си стремеж към истината и към правдата, с чувството си за общественост той беше
хармонична личност, която излъчва притегателна сила. Възвишен дух, и той като
Зола нададе вик при известни случаи, зов за правда, протест срещу укриватели
на истината. Така през 1925 г. издаде книжката си „Трагедията на Яворов“
(спомени и бележки), в която се издигна като явен застъпник на истината — че
Яворов не е убиец, не е отнел живота на съпругата си Лора и че като поет с
голяма чувствителност не е могъл да понесе клеветите срещу него. А когато
други поет — Никола Ракитин — трагично опустоши живота си в железопътен тунел
по линията София—Варна, изрече на всеуслишание: „Искаме възмездие!“ „Искаме
възмездие — писа възмутеният хуманист и борец за правда Златаров. — Голяма е
нашата скръб, защото Ракитин завърши по такъв страшен начин със себе си и
остави върху името на България една голяма рана, която не ще престане да струи
кръв и да носи болка! Голяма е нашата скръб, защото още веднъж блесна с
жестока свирепост една грозна наша действителност; как добрите, честните,
даровитите у нас са изложени на удари и гинат безпомощни, оклеветени, подгонени.“
Когато бе чествувана 60-годишнината на Антон Страшимиров, той държа юбилейцо
слово, в което припомни думите му „Клаха, както турчин не е клал“ (народа ни).
Човек с ум на учен, с душа на поет и с чувство на общественик, и той като
Толстой и като широко популярна личност, би могъл с право да каже: „Не, не
мога да мълча.“ Защото в жизнения свой път, винаги зает с честната си мисъл, живя с любов към истината, към труда, към
народа и беше казал: „Да се мълчи е грях, пред народа и съвестта“.
Обичта му към народа блистателно личи в пътуванията
му из страната да държи сказки. Изоставяше спокойствието си, отлагаше някои
свои лекции и тръгваше между народа да пръска просвета и обич към правдата,
защото бе уверен, че както студентите му, тъй и гражданството го слушаше. А
той беше като оратор с пламенен, ако и тих говор и въздействуваше на
слушателите, които го уважаваха. В това се уверих, когато слушах двете му
сказки в Казанлък, които направиха и на мене неотразимо впечатление. Учил три
години химия в Женева1, обикнал френския учен Клод Бернар, той
обикнал и френския обществен деятел Жан Жорес, с когото се срещал и станал едва
ли не негов ученик и някои негови познати и почитатели дори у нас го нарекоха
„българският Жорес“, защото като него беше възторжен оратор в сказките си и със
социалните си възгледи. Като сказчик — популярен просветител, Златаров е държал
около хиляда сказки на разнообразни теми. Любима негова тема бе и проблемата
за смъртта. Още в началната си книга „Очерки по философия на биологията“ (1911
г.) пише статия „Живот и смърт“. В редица сказки засягаше и проблемата за
живота. Извън университетската аудитория — в читалищни салони — говореше за
„Изкуството да се живее“, за „Слънцето и живота“, „Проблемата за щастието“,
за „Гибелните блаженства“ — за вредата от алкохола (раят и пъкълът на
евфористичните отрови), „Космически лъчи и животът“ и пр., и пр. Много от
сказките си разви в отделни популярни книжки на уредената от него библиотека
„Натурфилософско четиво“, също и в книгата си „Из науката и живота“ (очерки по
природознание, натурфилософия и житейска практика). Сказки и статии като
„Хормони и витамини“, „Химическата война и гибелта на човечеството“ напечата
пък катоотделни номера на урежданата от Ст. Кутинчев библиотека „Наука и
живот“.
Добре изпъкват вече
интересите на тоя неуморим културен деятел, чиято обич към живота и преданост
към науката се лееха като бърз поток чрез словото. Той споделяше с перо и слово
движението на идеите в света, напредъка на обществата, устремите на народите,
придобивките на науката, „бързия развой на техниката“, посещаваше научни
конгреси в чужбина — всичко го интересуваше и занимаваше като учен химик, автор
и на трудове върху органична химия. В царството на мисълта, както обичаше да
се изразява, професор Асен Златаров се чувствуваше окрилен, като изтъкваше, че
науката трябва да бъде в служба на народа, и още преди 9.IX писа, че „духът на
новата наука се проявява и в нейното демократизиране“. А по-рано беше се изказал:
„И близкото бъдеще на науката й предвещава истински празници: носена в сърцата
и умовете на милионите граждани, тя ще се възправи, самата тя, освободена от
всяка робия, в пълното свое величие и блясък: да бъде гордостта и упованието на
великата човешка задруга.“ Тъй беше се изявил той с прозрението на признат
учен с многостранни интереси и зорки наблюдения над съвременността. И с право
се произнесе за него академик Тодор Павлов, че той бил
с
„колосална научна ерудиция“.
Ала заслужава и не е
безинтересно да се помене, че Асен Златаров, ученият и общественикът, беше и
писател — автор на три художествени книги: „Песен за нея“ (лирически поеми в
проза), „Цветя за него“, „В града на любовта“ (роман на идея), издадени с
псевдоним Аура. В поемите импресивно се изобразява
копнежът на мъжа към жената-избраница („Песен за нея“) и преданите чувства на
жената към мъжа („Цветя за него“). Трепетите на сърцето, бляновете в живота,
виденията в сънищата, силата на любовта, чарът на спомена и мъката от раздялата
са предадени с тънка стилизованост, свойствена на френската реч, и изящност на
фразата, познато достойнство на българския език. А „В града на любовта“
любовното чувство е анализирано през погледа на „биологичния реализъм“. И
романът оставя силно впечатление у читателя със стилистичната си прелест, с
цветистата фразеология, със словесните си накити, с буйната лирическа струя, и
общо със симфонията на словото и вложената емоционалност. В своите „Спомени
весели и невесели за български писатели“ (1959) приятелят му Константин
Гълъбов пише възпоменателен очерк и за него и отбелязва, че и научните му
занимания и писания имали емоционален облик. Обнародва и негово писмо, в което
сам той, професор Асен Златаров, изповядва, че най-обичната му работа е
преподаването на студенти и че на лекции отивал като на празник и за него те
били „истинско изживяване“, че не признавал писани лекции и говорил
импровизации, дори с „лирични отстъпления...“
За своята неизменна
служба в продължение на 25 години на науката, литературата, на народа — на
живота — той бе заслужено чествуван през 1932 г. с юбилейно тържество. В негова
чест бе издаден голям юбилеен сборник „В дар на Асен Златаров“1,
съдържащ 70 статии от негови приятели и почитатели, който дарствен сборник
изпрати и на мене „за спомен“ през месец ноември, същата 1932 г. Тъй голямата
популярност и заслугите на учения, писателя, общественика и културния човек
проф. д-р. Асен Златаров получиха признание. В сборника бе разтворена
плодовитата дейност, духовните сили на човека и твореца Златаров.
Няма съмнение, че за юбиляря Асен Златаров е имало и
неправилни разбирания, дори завистливо отношение измежду известни среди и че
някои ще сметнат моята обрисовка на дейността му за идеализирана. Аз обаче не
мисля, че съм прекалил в изложение на дейността му и изяснение благородството
на характера му, осветлил съм ги що-годе, без да забравя, че и той е проявил
известна слабост в живота и че не е безгрешен в мислите си, съвсем не! Защото
зная, а и сигурно и той знае, че който се смята за безпогрешен, той забравя, че
е човек.
От първите дни на 1933
г. аз съм постоянен софийски жител. Сега вече имам възможност да го виждам, да
се срещам с него и да се обогатявам с нови впечатления от личността му. Той
беше внимателен към мене и когато му напомних при случайна среща на улицата
за обещанието да напише статията за „Родна реч“, усмихнато рече:
— Наближава
падежът на полицата, нали бяхте ми казали, че обещанието е като полица с падеж?
Ще я напиша, не съм забравил обещанието си.
По едно време чух, че
заминал за Испания като делегат на международен конгрес по химия, и когато
научих, че се е завърнал, все дебнех да го срещна и да науча нещо за
впечатленията му. Интересувах се от тая страна с неспокоен исторически живот,
особено по това време, когато след падането на диктатора Примо ди Ривера малко
по-късно бе установен републикански режим. И действително един ден успях да го
срещна. Това стана през м. май 1934 г. (конгресът бил през средата на април).
Зърнах го в сладкарница „Цар Освободител“, седнал до кръгла масичка заедно с
Добри Немиров, който се канеше да излиза, сигурно за кафене „България“. Когато
се доближих до масата му, той се тихичко засмя, ръкува се и ме покани да седна.
Беше много разположен и разговорлив. Побързах да го запитам за конгреса в
Мадрид и той с удоволствие заразправя, сякаш държа цяла лекция.
— От
Милано през Генуа и Ривиерата стигнахме, аз и колегата Караогланов, в
каталонския град Барцелона и оттук в Мадрид. Десети международен конгрес по
химия беше добре уреден и придружен с бляскави приеми. Испанците бяха
необикновено гостоприемни, кой им се надяваше!...
И унесено загледан навън към улицата, разправи ми за
бележитостите в Мадрид: музеи, черкви, площади. Увлекателно и много
познавателно разказа за музея „Прадо“, който притежавал картини и от
прославените художници Веласкец, Мурило, Гойя, за многото гобелини и пр. Слушах
го ненаситно. Посетили Толедо — старата испанска столица през средновековието, — не пропусна да спомене и за
мавританските следи в нея, добре запазени от средните векове до сега, за
летния дворец „Аранхуец“, който му напомнял за Версайлските дворци и за „Сан
Суси“ в Потсдам. Чудя се как се съгласи да разкаже и на мене толкова
подробности, да сподели впечатленията си от пътуването в Испания, след като ги
е споделил, вярвам, и с много други свои приятели и познати. Уверих се пак
каква впечатлителна натура е той и с какво дружелюбие е озарен животът на
този толкова много зает човек — тъй много зает в заниманията и с обществените
си задължения и намира време, може би за отмора, да се среща, да разправя
спомени, както тия за конгреса в Мадрид. В това се уверих и при друга наша среща
през следната година и пак в сладкарница „Цар Освободител“. Беше наскоро след
като бе се върнал от пътуването в Съветския съюз за конгрес — XV международен
конгрес по физиология, заседавал в Москва и Ленинград през август 1935 г. Като
спомена, че на този конгрес присъствували повече от 160 делегати, а България
участвувала само с един делегат, не ми разказа подробности за самия конгрес и
впечатления от столицата Москва и от старата столица Петербург (Ленинград),
защото тъкмял да пише книга за всичко видено и чуто през време на пребиваването
си в съветската държава. И наистина тази извънредно интересна и пребогата с
подробностите си книга „В страната на Съветите“ се появи на бял свят през
следната 1936 г. и претърпя нови издания, появи се обаче само първата й част.
И така той не успя да разкаже, да опише всичко, което видя и преживя в
страната на Съветите, в първата социалистическа държава. Защото уви! уви! —
неговото любвеобилно сърце престана да тупти. Той почина на 22.XII. същата
година във Виена. Тялото му бе пренесено в София с частния автомобил на
тютюнотърговеца Жак Асеов... Публичното му погребение през един суров зимен ден
беше знамение на времето — погребение небивало, незабравимо, с море от хора.
Не съм бил свидетел на друго тъй многолюдно погребение. Чел бях в една обстойна биография на Виктор Юго, че и неговото погребение
в Париж било „грандиозно“. И в тоя зимен ден дълга, много дълга редица от млади
и възрастни почитатели на Асен Златаров бяха дошли да му засвидетелствуват
последната си почит в тази масово траурна манифестация.
Професор Асен Златаров, даровитият научен, литературен,
културен обществен работник, запознатият с идеите на марксизма и борецът срещу
войната; дружелюбният човек почина 52-годишен и остави богато духовно
наследство — доста научни и литературни книги и повече от 500
литературно-обществени статии. Името му е познато не само у нас, но и в
чужбина, особено в Съветския съюз, за чийто строй и хора говореше и пишеше с
възторг. Така московският славист-българист Витали Злиднев с голяма статия за
него в книгата си „Извори на дружбата“, издадена и на български през 1968 г.,
казва: „Асен Златаров е въплътявал в себе си ума, честта и гражданската доблест
на народната българска интелигенция и затова името му е скъпо за днешна
България. Ние никак няма да преувеличим, ако кажем, че с неуморната си борба за
по-добро бъдеще на своя народ Асен Златаров е спомогнал за подготовката на
народнодемократичната революция в неговата родина. Съветските хора ценят високо
неговата многостранна дейност на учен, обществен деец — антифашист, но за нас
е особено скъп този влог, който Асен Златаров направи за укрепване на
българо-съветската дружба“.
1973 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар