ИЗ САНИТАРНОТО ДЕЛО ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА - д-р Асен Златаров, 1913 г.

Д-р Ас. Златаров

Жреци в храма на милосърдието

Две мнения няма в обществото: „лекарите са виновни и тежка отговорност носят те за смъртта, осакатяванията и страданията на хиляди доблестни български синове, които имаха нещастието да паднат в техни ръце“ — ето, това е зова, който се чува отвсякъде. И за нещастие тая тежка присъда има своето основание. И бъл гарският народ, който чрез подвига на своето дело, показа пред света колко ценности крие той в недрата си, не трябва да забравя, че тия ценности ще го изведат на бляскав край само тогава, когато със своята здрава ръка и честен ум, изреже гнилото в своя организъм и изнесе справедливата си присъда над тежко провинените пред него.

Да хвърля малко светлина върху санитарното дело през вой­ната е целта на тия ми зигзаги, които ще послужат като основа на един по системен и по-обширен труд върху същия въпрос, когото смятам малко по-после да дам на българското общество.

Нека призная, че изпитвам известно смущение, когато пиша тия си кратки бележки и впечатления : аз зная, че ще разсърдя толкова мои добри приятели лекари, които, виновни или не, ще трябва да понесат общия укор върху тяхното съсловие, но тъкмо тука е мя­стото да кажа : Amicus Plato, sed magis amica veritas. (Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, бел.ред.)

*

* *

1. Реквизицията на санитарни материали. Бях непосреден участник в секцията от софийската реквизиционна комисия, която бе натоварена с набавянето на санитарни материали, и още тогава, от дългите списъци, които се представяха за изпълнение, ясно се виждаше, че лазаретите, полуподвижните и полски болници нямат абсолютно никакъв приготвен от по-рано материал, а трябва à la hâte (припряно, бел.ред.) да се набави за няколко дни. И спомням си тичането по всички краища на София, за да се търси: корита, каци, самовари, гьон, и клечки за ботуши, брезенти за палатки, въжа, кревати, вата, марла, дроги и хирургически инструменти… Нищо, абсолютно нищо пригот­вено от по-рано! А несметнато количество топове хасе, трябваше да се приготви на ризи и чаршафи... И нека признаем, че бюрото „Женски Труд“, стопанските училища и много частни семейства по­ложиха неимоверни грижи и труд и успяха да приготвят с хи­ляди ушити парчета.

Нещо, което биеше в очи при представените списъци, бе, че в някои от тях липсваше всяка система. Така напр. в един от тях, за някаква полуподвижна болница, се искаше 10 огледала за стена и 20 кгр. памук!... В някои се искаха толкова много ризи за буйно болни, че такива артисваха даже и за лекарската прислуга. Трагичното при тия списъци бе това, че огледала за стена можахме да намерим колкото искаме, но памука, марлята, хирурги­ческите инструмемти (фелдшерски набори) и другите скоро се изчер­пиха от аптеките и дрогериите и някои полски болници трябваше да се задоволят само с 5 килограма памук. Ужасът от тая липса се видя, когато отворените рани на беззаветно предания български войник чакаха превръзка, чакаха топла грижа и намираха инфекция и грубост.

 2. Главната военна санитарна инспекция За началник на главната санитарна инспекция при общата главна квартира, бе назначен санит. полковник г. Д-р Киранов, за негов помощник санит. подполковник г. Д-р Руменов, санит. капитан г. Д-р Ива­нов, който фигурираше под етикета „лекар за поръчки“, но всъщност изпълняваше канцеларска работа и като представител на аптечната част аптекарят г. майор Немски. Според устава за санитарното положение през време на войната, освен горния състав предвижда се към главната санитарна инспекция и един лекар за евакуация*) и двама лекари за поръчки.

* За такъв се предвиждаше г. Д-р Мирков, който обаче от­клони от себе службата, понеже бил болен. Интересно е да се знае, как после оздравя и ходеше всеки ден в централата на „Червен кръст“. После, само един човек ли е предназначения на тая служба и никой ли не може да го замести? Защо оставиха празна тая служба?

Липсата на тия помощни органи на инспекцията се отрази гибелно за самата нея, защото, ако имаше нещо, което бе най-неуредено в санитарната служба, то бе правилната евакуация на болните и ранените. От друга страна на лекарите за поръчки, според устава се дава извънредно важна служба: те ходят навсякъде по войсковите части, преглеждат състоянието им, осведомяват се за хигиеничността на базата където оперират и за всичко докладват в инспекцията, за да се вземат съответни наредби. Нищо подобно нямаше при нашата военна санитарна инспек­ция : единственият лекар за поръчки, който фигурираше там, както казах по-горе, бе прост канцеларист, а по-голямото началство в тая инспекция, се досети че му се вменява в служба да прави ин­спекции, само когато го подсетиха за това петте хиляди умрели от холера на Чаталджа. Факт е, че първата си инспекционна обиколка, началникът на санитарната инспекция и неговия помощник, извър­шиха едва на 18 ноември 1912, за която цел отидоха до Ермени-Кьой — щаба на генерал Радко Димитриев и когато вече цели наши дивизии бяха парализирани от холера и когато Тарфа и Фенер бяха вече добили произвището си гробници.

Но поуката от тяхната инспекционна обиколка не можа да се види и по-после: никакви мерки не са вземани за едно рационално опазване от епидемии. Защото, книжните наредби, които се издаваха и които препоръчваха мерки, са само словесен актив на инспек­цията, който увеличава изходящите номера на канцеларията и създава привидното впечатление, че много, ужасно много се е работило. Един пример за подкрепление на горното: когато нашите войски отстъп ваха през Кресненското дефиле — пространство от 100 километра — никъде е нямало наредени водоснабдителни пунктове, от които да се раздава на войниците варена вода или чай, и те са били длъжни от Демир-Хисар до Горна-Джумая, да пият вода от заразената с холера река Струма. И чудно ли е след това, че в Горна-Джумая се появи такава ужасна холерна епидемия между войниците!

От цялата работа на главната военна санитарна инспекция се виждаше, че там липсва един план на работа, липсва система, която да предвижда събитията и ги канализирва, а не когато дойдат тия събития да им се търси средства, надве-натри, за да се турят в ред. И мен ми се струва, че ако в тая инспекция имаше един- двама вещи администратори — няма нужда да бъдат те лекари — цялата работа би вървяла другояче.

Наистина, аз чувах от самите хора на военната санитарна инспекция да казват, че военните ги смятат като пето колело в работата и не им указват съдействие и на техните искания не обръщат внимание, но, аз ще кажа, че именно за това, трябваше в тая инспекция да има хора, които да импонират на нашите военно-началници, които като средневековните пълководци ценят войника само дотогава, докато той може да държи пушка и се бори и щом стане неспособен за това, за тях той е вече баласт, който не за­служава никаква грижа, трябваше, казвам, авторитетни хора, които да им се наложат.

3. Етапни болници. Ранени, ранени, ранени... една дълга вър­волица от замърсени, изнурени, сакати, гладни хора, които, като мъчениците от Дантевия ад, се движат в една печална процесия от болница до болница, спират се, чакат помощ, чакат с едно примирение, с едно нечовешко понасяне на мъката, но от никъде нито ласкава дума, нито грижа за раните им, нито чашка топъл чай поне. А студения ноемврийски дъжд не спира и още повече увеличава страданията на тия свети мъченици. Ето, такава картина заварих при пристигането си на 3 ноември в Лозенград. А същото нещо по-рано стана и в самата София, когато пристигнаха ранените от Люле-Бургазския бой.

И етапните болници, които трябваше да дадат подслон и грижа на тия хиляди ранени, се указаха недостатъчни и българските синове чакаха някога по 8—10 дена за превръзка и пречистване на гноясалата рана... Трябва да признаем, че в някои етапни бол­ници лекарите работеха до изтощение и положиха всички усилия да облегчат, доколкото средствата им позволяваха, по-голямо число от хилядите чакащи страдалци. Обаче... болно е да кажем това, но истината ни го налага, имаше лекари, които гледаха чисто по канце­ларски на службата си и дойдеше ли шест часа напущаха болницата и отиваха да си „починат“ в някое кафене, макар че още сто­тина ранени чакаха пред превързочната за помощ. Работата дос­тигна в Лозенград дотам, че тогавашния етапен комендант генерал Петров, бе принуден веднъж с камшик да изгони из едно кафене събралите се на кеф санитари и лекари и с жестоки, но справедливи думи да ги обругае за тяхното престъпно нехайство.

Обаче, докато имаше етапни болници, в които персонала изне­могваше под усилената работа, имаше такива, които още не бяха настанени, още не бе им определено място за работа, още не бяха получили заповед »да се развърнат« и с месеци стояха в без­действие. Класически пример в това отношение са Силистренската и Карнобатската етапни болници, от които първата след 46 дневно пътуване бе закарана чак до Кабакча без да почне работа до де­кември, а втората едва през януари бе пратена в Малгара, където още ненастанена, началника и ординатора на болницата се погрижиха да се закарат при тях жените им, заедно с децата и техните гувернантки.

Една обща преценка, за всички етапни болници не може да се даде: добрия ред, чистотата и съвестното третиране на ранените и болни войници в тях, зависеше от това, дали началника на бол­ницата милее своите пациенти, дали има достатъчно такт и административен похват. За съжаление много от началниците на болни­ците нямаха тия качества и картината на пълната мизерия, която тия болници представляваха, е лесна да се представи.

От друга страна, не всички болници бяха третирани еднакво от своето висше началство: докато едни имаха и чаршафи и бели дрехи достатъчни за всички ранени и болни в болницата, на някои болници се даваше недостатъчно такива и липсата беше въпиюща. Това нееднакво третиране зависеше от личната симпатия или антипатия, която висшето началство хранеше към началника на дадена болница и от личните и кръжкови връзки, които началника на бол­ницата имаше със силните на деня. А това е печално! Не е запретено да се хранят такива или други чувства към някого, но когато от това страдат в нищо неповинните български войници, които заслу­жаваха само топла грижа и симпатия, това е крайно осъдително.

Доста още непохвални работи се вършеха из етапните болници. Някои от тях ще споменем по-долу. Заслужава да се отбележи факта, че много от лекарите третираха като неодушевени предмети ранените и болни, които за награда на своята кървава жертва, дадена пред олтаря на отечеството, получаваха и хоканици, и плесници понякога... Никога няма да забравя четворица тифозни, върнати обратно, от началника на инфекциозната болница, там отдето бяха изпратени, и то, след като през един студен дъждовен януарски ден, бяха носени няколко километра на носилка. Върнати, защото по-рано на чалникът не бил предупреден, че ще му се изпратят такива и защото „нямал място в своята болница за всички болни“. Всеки може да си представи какво е станало с тия болни хора, които при температура 40° са разтакани няколко часа по дъжда и студения вятър. А за четворица болни, ако няма празни легла, може да се намери място по коридора или между креватите, ако за това се има добра воля и ако се има повече човешко чувство към тяхното страдание.

За отношенията на лекарите към женския доброволен санитарен персонал, командирован в етапните болници, ще говорим в идната книжка, когато ще разгледаме ролята и недъзите на българ­ското дружество »Червен Кръст« и неговите органи.

4. Полски болници, лазарети и превързочни пунктове.  Пър­вата, фатална грешка, която стана с полските болници бе, че в началото на боевете те не бяха на местата си, не следваха непосредно частите си, а бяха стотини километри далеч от тях : води се бой при Селиолу и Лозенград, а болниците на първата дивизия са още в София! И печална последица от това бе, че ранените трябваше да изминат път 80 километра, докато стигнат Ямбол, където можеше да им се даде първа помощ. При тия условия, какво е станало с тежко ранените, всеки може да си представи.

Кой е отговорния, за това ненавременно пристигане на полските болници по частите им, дали санитарната военна инспекция, или ви­сшата военна команда, която най-после се сеща — за болничната служба, или се сеща, когато е вече късно, това трябва с положителност да се установи, защото тая първа фатална грешка, докара и извънмерното струпване на ранени и преголямото инфектиране на раните и това е тя, която предизвика в останала България, която следеше с опой чудните и бързи успехи на нашата армия, бурята от възмущение против лекарите.

Друга една грешка е, че е имало болници, които на път за частите си, или вече пристигнали за гдето са били предназначени са били застигвани от кервани ранени и непревързани войници и те не са им давали никаква помощ, защото »нямали заповед да се развърнат«. Началнишка непредвидливост ли е било това, или идиотско разбиране на службата в болницата, не зная, но това е ужасно! Интересен е факта с болницата на Д-р Титев, която на път за частта си се е развър­нала за половин ден в Айвали, за да даде помощ на стотици не- превързани ранени и за което вместо похвала са получили мъмрене от началството.

С твърде малки изключения може да се каже, че превързоч­ните пунктове и полкови лазарети са бивали винаги твърде надалеч от боя и ранените в сражението е трябвало дълго да се влачат, докато ги намерят. Наистина, уставът казва, че пунктовете и лаза­ретите следват частите си „под прикритие“, но това „прикритие“ не бива да се взема в неговата абсолютна форма, както са го пра­вили нашите санитари.

За правилно прибиране на ранените през време на боя и дума не може да става, защото, ако има съсловие през войната най-безсъвестно, това бяха санитарните полкови команди. Като че ли нарочно бяха избирали най-големите недобросъвестници, за да ги турнат да изпълняват една служба, за която се иска преданост, човещина и една висока професионална етика. За в бъдеще ще трябва за сани­тари и носачи в полковете да се избират най-добри войници, които целесъобразно и с метод да бъдат не само обучени за службата си, но и възпитани така, че наистина да станат истински служители в делото на милосърдието, чиято емблема те носят на ръката си и която те така принизиха през настоящата война.

Но трябва да бъдем последователни докрай и да кажем цялата истина: не само нисшия санитарен персонал се оказа недостоен за службата си, а с малки изключения това може да се каже и за самите лекари. Повечето от тях гледаха на ранените и болни войници като на неприятен баласт и ги третираха не с топло участие и човешко чувство, а сурово и враждебно. На много места, за да се отърват от ранените войници, препращат ги в друга болница.

А един превързочен пункт от преславската дивизия се намерил пред наличността на 600 и няколко ранени и само 4 бинта за превръзка...

Наистина, има лекари, които доблестно работиха, които не по­щадиха нито здраве, нито сила, но колко са те? Може с пълна увереност да се каже, че 80% от лекарското съсловие, не се оказа на висотата, на която трябваше да бъде, а прояви една дребнава еснафщина, граничеща с психологията и разбиранията на надничаря кърпач. Това особено поличи, когато се появи холерната епидемия. Имаше тогава лекари, чиято единствена грижа бе да не доближи холерен до тях и които цял ден се плакнеха със спирт и варяха         чай, за да не би някакси по чудо да се заразят.

Има обаче   една генерална причина за недобрата        служба        на пол­ските болници и дивизионни лазарети. Това    е, че нямаше уредена ева­куационна служба и винаги след сражение имаше претрупване на ранени. Понякога това претрупване беше така голямо, че не само нямаше места, където да се сложат ранените, но едва се успяваше на две—на три да се превържат пристигналите и то, като си служеха при превързваното с отживялите прийоми на тампониране и оръсване с йодоформ раната. И аз си спомням, че тука пред проф. Екснер, трябваше да се казва, че това го вършат не лекарите, а фелд­шерите защото, наистина страшно се излагаха с това нашите лекари.

Кой е виновния за недобрата евакуационна служба? Дали санитар­ната инспекция, която поради незастъпването в нея на главен евакуационен лекар не бе в течение на работата и не знаеше какво става? Защо не се използуваха всички кола, които се връщаха празни, след като бяха занесли до частите военните и хранителни припаси? Къде е порочното в една такава от първостепенно значение служба? Ето въпроси, на които трябва непременно да се отговори.

5. Обща хигиенична охрана. — Тя бе никаква, ако не се смята разпоредата да се гълта капки йод за опазване от холера, средство, върху чиято ефикасност има да се помисли.

Наистина, бе образуван летящ хигиенически отряд, чийто началник хигиенист по специализация, кой знай по какви висши съобра­жения, бе взет от предната линия и изпратен в етапен район да завежда бактериологическа станция, но тоя отряд преди избухва­нето на епидемиите е бил третиран от висшите военни с най-голямо пренебрежение и е бил докаран до това положение, че е трябвало да придружава обозите. И чак когато холерната епидемия, която кой знай по какви съображения дълго време се кри, че е избухнала, и не се позволяваше в рапортите даже името й да се напише, когато тая епидемия взе широки размери и в значителна степен помогна за нашето нещастие при Чаталджа на 4, 5 и 6 ноември, чак тогава взеха да питат: „няма ли хигиенисти, няма ли охрана!« Късно, твърде късно! Трябваше още в началото на хигиеническия отряд да се дадат ши­роки права и власт, за да може да се достигне една действителна охрана. Водоснабдителни пунктове, изолационни станции, всичко това трябваше да бъде под контролата и наредбата на летящия хигиени­чески отряд. А от това нито и помен имаше. Варената вода, която бе под опеката на комендантите на гарите (ах тия комен­данти на гари), бе само една илюзия за охрана и стерилност*).

[1] Вж. статията ми: Хигиеничната охрана на I иIII армии прeз първия период на балканската война\ сп. Съврeменна Хигиена, кн._ 7—10 год. VI

А изолация на холерно болните, това бе в началото и до края на декемврий непознато нещо. В с.Синеклий през ноември видях, как в една единственна палатка се наблъскваха проявено холерно болни, подозрителни и конвалесцентни. Никаква лекарска грижа нямаше върху тия хора и щом палатката се препълнеше, оздравелите без да се дезинфектират се вкарваха във фургона между другите войници и се изпращаха за Чорлу и Лозенград. А в с. Тарфа, то бе ужасно! Там имаше работа за толкова лекарска помощ, а такава липсваше.

А в това време, в Ермени-кьой, около трапезата на генерал Радко Димитриев се навъртаха 10 и словом десет лекари, без да вършат някоя работа, ако не се смята за такава взаимната им ин­трига и враждуване.

И най-куриозното е, че тогава, когато за никаква действителна охрана от епидемиите не можеше да се мисли, издаваха се хигиенични наредби, в които се препоръчваха ред мерки, чудесни сами по себе си, за изпълнение. Обаче тия наредби имат само книжно значение, защото нито чая и захарта, които се препоръчваха за „обилно“ упо­требление, можеха да се дадат на войсковите части, тъй като нямаше от где да се вземат, нито миенето със сапун можеше да стане, тъй като такъв не се намираше даже у ротните командири, а камо ли и у простия войник, нито водата можеше някъде да се вари, защото липсваха дърва и кипетилници за тая цел.

А всичко това как можеше хубаво да се нареди! Само че се искаше предвидливост, метод и нужния авторитет, за да се наложи.

*

В идната книжка ще разгледаме накратко ролята, която изигра в санитарното дело нашият „Червен Кръст“ и чуждите санитарни мисии.

Ще привърша тия си бележки с една обща оценка на лекарите и санитарното дело през войната. Лекарите не дадоха оная помощ, която се очакваше от тях: не се оказаха на висотата, на която се мислеше че стоят. И това е извъредно печално. Лекарят у нас минаваше не само като човек на науката, който благодарение на своите познания може да цери, но и като човек, в когото човешкото е силно застъпено, който надвесен над болния взема участие в неговата болка и като съчувствующ брат му носи утешение и надежда. Достатъчно бе лекарят да дойде в къщата на болника и елемент на успокоение се внасяше с това: и на болния и на неговите околни ставаше по- добре, защото имаха една вяра в лекаря и едно ценене на неговата преданост и честност, които нищо не бе разколебало. Сега тая ценност е обезценена и на лекаря още гледат като на един обикновен чиновник или надничар*), който гледа на своя пациент като на безжизнено тяло и малко го е еня за неговата съдба. А това е загуба, и то не от малките.

*) Моя добър приятел художникът Щьркелов ми разправя, че се потресал от разговорите само за пари и дневни, които двама видни софийски лекари — шефове на институти — са водили през всичкото време, когато той е бил случаен гост в Чорлу в тях­ната стая.

От друга страна работата на „лекаря за поръчки“ по едно време бе да изравнява лекарите в по-горен някакъв си чин, който им се падал, за да можеше да получават по-голяма заплата. И най-после успяха в това . .

Но толкоз по-добре, че видяхме на­шите хора в същинската им окраска: това ще послужи за урок на по младите, тия, които сега почват своята професия и надяваме се, у тях ще има застъпена по-голяма професионална етика, по-голямо чувство на човещина и преданост. И аз бих желал, младежите които ще отиват да учат медицина, да идат най-напред на по­клонение пред паметника на медицинските чинове загинали в руско- турската война и там, пред тоя висок пример на самопожертвуване, да дадат обещание, че грубия егоизъм няма да изсуши сър­цата им и те ще бъдат истински жреци в храма на милосърдието.

Статията е публикувана в сп. „Народ и армия“, година 1, книжка 1, ноември 1913 г., с оригинално заглавие: „Из санитарното дело през време на войната“.