МАГЬОСНИКЪТ - ОТКЪС ОТ КНИГАТА НА ДИМИТЪР ДОБРЕВ "БРАЗДИ ВЪВ ВРЕМЕТО", 1973

МАГЬОСНИКЪТ

Оригинално заглавие „Проф. д-р Асен Златаров за провинцията“

1.

Топлият априлски ден беше някак изключително празничен. Русе като че ли се беше събудил от кротък сън. Слънцето заливаше с ослепителен блясък потъналия в млада зелени­на град. По Дунава се влачеше лека пролетна мъгла...

Този ден Русе примамваше със своя необикновено жив пролетен изглед.

Може би така ми се струваше, защото бях пропътувал с каруца шестнадесет километра от моето Щръклево до града и носех от кипналото поле буйния възторг на младостта и пролетта. Бодри чувства напираха в гърдите ми и искаше ми се да разкажа за красотата на събудилата се природа, за нейния мощен зов за живот.

Улица „Александровска“ (сега „Девети септември“) бе­ше оживена. От всички странични улици нахлуваха усмихнати лица, които се отправяха към кино „Модерен театър“ (сега „Цанко Церковски“). Макар че беше празничен преди обед, минувачите крачеха бързо. По случай празника на на­родния учител Русенското околийско учителско дружество уреждаше на проф. д-р Асен Златаров сказка „Гибел­ни блаженства“. Както навсякъде в страната, така и тук ни­кой друг сказчик не е бил очакван с такъв трепет, никой не е бил посрещан с такава радост, както този майстор и магьосник на живото слово.

2.

Сказката не беше започнала, а салонът — пълен! На Златаровите сказки хората не се нижеха. Отиваха масово и на­пълваха салоните много преди определения час.

Така бе и този ден. Салонът се изпълни и прииждащите непрекъснато хора заставаха в преддверието. Скоро и то се запълни. Закъснелите се тълпяха на тротоара и платното на улицата. Всички търпеливо чакаха. Спря движението и на красивите русенски файтони. Но не по знак на шефовете на полицията. Не! Те не обичаха професор Златаров. Той беше трън в очите им. Очарованието идеше от салона. Магиче­ското очарование в салона преливаше на улицата!

Сказчикът зае мястото си. Залата гръмна. След това на­стъпи гробно мълчание, а над главите на слушателите се разнесе мекият, мелодичен глас, който вълнуваше.

Мина час и половина, а никой не мърдаше... Надигнах се на пръсти да видя магьосника на словото, който беше съ­брал толкова много хора в прекрасния празничен пролетен ден. Видях строен човек в черно палто, който се отличава­ше с тържествената си осанка. Като се вгледах при повтор­но повдигане, видях неговото високо светло чело да блести на електрическото осветление. На красивото му лице очите искряха, пълни с блясъка и силата на неговата голяма чо­вешка любов.

„Това е професор д-р Асен Златаров — помислих и стран­но чувство ме обзе. — Човекът, сказчикът, ученият, поетът от „Цветя за него“ и „Песен за, нея“. Ето го! — казах уж на себе си, а ето че няколко ръце ме смушкаха.

— Тихо — зашепнаха някои около мен.

Дълбоката и ясна мисъл, богатият поетичен и образен език бяха спечелили — не, а завладели, покорили слушате­лите. Макар че темата по начало да беше из областта на химията и биологията, професор Златаров така загребваше от живия живот, че науката се поглъщаше като вълшебна приказка.

Навсякъде в страната сказките му се превръщаха в истински празници на културата. С тях той задоволяваше и обик­новените хора, и хората с най-изтънчен вкус. Темите на сказ­ките му бяха конкретни. Общественикът откликваше в тях на жизнени, остри проблеми за човека. Бяха достъпни за всички и желани от всички. Особеният чар на гласа му, кра­сотата на неговия поетичен език омайваха с магическа си­ла... Ето и слушателите, застанали прави на тротоара и платното на улицата, също така поемаха неговото слово с притаено мълчание, с дълбоко внимание и жажда.

Сказката продължи два часа, но никой не чувствуваше умора, никой не се откъсна от мястото си. Никой не се по­кашля. Долавяше се само дишането на слушателите. И когато сказчикът завърши, замаяната публика няколко мину­ти продължи гробното си мълчание. Щом той понечи да се отдели от мястото си, салонът и улицата екнаха от бурни ръкопляскания. Толкова силно, толкова упоително беше въз­действието на чародейното слово на професор Златаров.

Времето течеше, а хората сякаш не мислеха да се изтег­лят. Тълпяха се на входа и отвън. Всички желаеха да стис­нат десницата на сказчика, да го поздравят, да кажат, че са му безкрайно благодарни.

Такова съкровено желание обладаваше и мен — опърле­ния от пролетния вятър селски младеж, който бе слязъл рано-рано от Саръбаир, откъм Щръклево, изпълнен с възтор­га на пролетния ден. Но да се пробие път през тълпата, сплъ­стена около професор Златаров, да се стигне до него — бе­ше невероятно трудно. Реших да чакам, докато излезе на улицата. За да разбера какво става в салона, отново се на­дигнах на пръсти. Видях, че към него се простират много ръ­це от всички страни. И той протягаше ръка наляво и надяс­но, на лицето му сияеше блага усмивка.

Макар и трудно, професор д-р Златаров се откъсна от насъбралите се познати и непознати негови почитатели и като излезе на улицата, тръгна, придружен от членовете на ръководството на околийското учителско дружество. Мина близо край мене, но аз продължавах да стоя стъписан. По­стоях още малко, а след това се оставих да бъда понесен от човешката река, която се разливаше нашироко по ули­цата.

Когато се почувствувах напълно освободен от людското множество, закрачих бързо. Не трябваше да изпусна в ни­какъв случай каруцата за село. Иначе трябваше да пътувам пешком по обяд цели шестнадесет километра... Не предпо­лагах, че толкова може да продължи сказката. А бяхме си уговорили с каруцаря среща за дванадесет часа...

3.

Вървях и мислех: колко щастлива бе хармонията между вът­решния мир на човека Златаров и неговия външен вид! За младите срещите с хора, така щедро одарени от природата като него, са вълнуващо събитие.                                                                                   

Обаянието на оратора и човека Златаров не ме освободи по целия път до село. Каруцата ме люшкаше и не чувах въ­просите на каруцаря. Той разбра, че нещо не съм в ред, и ме остави на мира. Мислех не само върху първите впечатления от човека, но и за това, което за пръв път чух от него.

Дотогава го познавах от книгите му, издадени от биб­лиотека „Натурфилософско четиво“. Познавах го като поет с псевдонима Аура. Но сега се убедих, че и в науката той оставаше поет. Дълбоката емоционалност, която бликаше от неговата вдъхновена реч, беше именно това, което действу­ваше като опиум върху всички, които го слушаха. Неговото голямо обаяние и силното очарование на словата му идваха от безграничната му обич към човека и живота... Тази негова любов произтичаше от вярата му в бъдещето на човека, кой­то може да преустрои живота, да го направи по-радостен,  по-щастлив, по-красив!

4.

След няколко месеца бях командирован в София. Използу­вах свободното си време и се отбих в книгоиздателство „Ака­ция“ на улица „Граф Игнатиев“ №24. Намерих директора Стилиян Кутинчев, който по произход беше от рода на щръклевските Кутинчевци и на прославения по време на Балкан­ската война генерал Кутинчев. Представих се твърде стесни­телно и едва смънках молбата си — ако може да ме запо­знае с професор д-р Златаров.

— Може това да е малко дръзко, но искрено желая да го помоля да сътрудничи на „Светлоструй“ — завърших аз.

— Много рядко се отбива тук — отговори Кутинчев. — Напишете му писмо. Той ще се отзове — и леко се усмих­на. — Професор д-р Златаров е най-редовен читател на „Светлоструй“, който се получава в издателството. Няма да от­каже...

Думите на Кутинчев ме накараха да преодолея стеснение­то си и написах писмо. И наистина проф. Златаров отговори много бързо. Неописуема беше радостта ми, когато в това писмо намерих и статия за „Светлоструй“. Публикувах я в брой четвърти, година четвърта — декември 1931 г. Тя носе­ше привлекателното заглавие „Пробуждане“. Цялата беше проникната от непоколебима вяра в човека:

„Ние сме пред нов хуманизъм: озарението на човешкия живот, в който човек ще намери себе си като бранник на истината, доброто и красивото, завладява милиони човешки умове, подклажда милиони човешки сърца, калява милиони човешки воли. Кой може да остане сляп и несмутен пред тоя възход на борещата се за своите права демокрация? Не е ли човешко, разумно и добро да се притече кой с каквото мо­же и подпомогне това осъзнаване, това пробуждане, което е в зората на нов ден за човечеството?“ (к. м.)

И по-надолу в статията си дава категоричен и убедителен отговор:

„Няма малки и големи в това дело (к. м.) — всеки е по­лезен, щом е узрял за делото на обществена служба и жерт­ви.“

След това приятелски вдъхва вяра в сърцата на всички:

„Приносът на всеки е камък към чудната сграда на обновеното човечество.“ (к. м.)

Още тогава Златаров виждаше изгрева на новите дни. Сам той се стремеше с всичката сила на своето магическо слово и с вдъхновеното си дело да служи на човечеството, на прогреса, доброто и красотата, да изтъква многобройните противоречия и вражди на човечеството. Непрекъснато призоваваше световното движение за мир да се разраства, мечтаеше да се осъществи идеалът на хуманизма в меж­дународната солидарност на народите, идеал, който ни е завещан от най-светлите умове на човечеството като дра­гоценен дар.

5.

На следната пролет професор Златаров беше отново в Русе за цикъл сказки. Помолих книжаря Илия Добрев, добър приятел на професор Златаров, негов съидейник, да ме пред­стави. Той ми обеща с готовност да посредничи за запознанството ни. Може би ми направи тази чест заради поместена­та вече статия на професора във в. „Светлоструй“? Все едно... „Светлоструй“ беше отбелязал добре чествуването на четвъртвековната творческа дейност на човека, писате­ля, учения и общественика, на нашия любим Златаров, кой­то се вглеждаше в далечните световни загадки, в най-близ­ките тежнения на народната душа с цялата отговорност в областта на знанията и в изкуствата, който беше сред най-напредничавите народни културни дейци и беззаветно преда­ното към народните въжделения учителство. Навсякъде той беше носител на светла мисъл и възвишени човешки чувства като истински сърцевед! („Светлоструй“, бр. 5—6, г. IV — януари и февруари 1932 г.)

Помня как се колебах по пътя, как плахо се приближих към сладкарница „Тетевен“ на братя Равенски. И най-сетне влязох с голямо усилие и се изправих до масата, дето бяха седнали професор Златаров и Илия Добрев. Тогава ми се стори, че ми се вие свят.

— Господин Златаров, това е редакторът на „Светло­струй“. Стеснителен е като млада булка... — заговори Илия Добрев, който схвана голямото ми смущение. Стана и ме хвана за ръката. Това ме изведе от хаотичното състояние.

Професор Златаров разбра смущението ми. За да ликви­дира с неудобното положение, стана, протегна ръце и сърдеч­но ме прегърна.

Каква изненада! Разтопи се ледът, който беше обвил сър­цето ми. Разговора подхвана Илия Добрев — той заговори за трудностите по издаването на вестника в село, изказа по­желания за подобряване на списването му.

—   Нужни са сътрудници с по-известни имена, за да подо­брим вестника — заговорих тихо. И се обърнах към профе­сор Златаров: — Моля ви да ме подкрепите.

Той ме погледна топло. Сега неговите очи грееха, както тогава, когато го видях за пръв път на сцената в кино „Мо­дерен театър“. Усмивката му беше пълна с кротост, доброта и човешка любов. Тя напълно прилягаше на богатата оду­хотвореност на лицето и на високото му чело.

—За „Светлоструй“ — заговори той — няма да пожаля време. Когато потрябва моето сътрудничество, моля, пише­те. Трябва да кажа откровено — моето сътрудничество не ви е нужно толкова, за да осъществите вашите задачи. За това имате достатъчно сили, но само трябва да бъдат насочени... Имате моето честно обещание да помагам, когато трябва...

6.
Той удържа думата си. Само в петата годишнина на вестни­ка той участвува с пет уводни статии! Така един от люби­мите му вестници стана „Светлоструй“. Сътрудничеството си в него даваше „не по състрадание, а по убеждение, от же­лание да види примера на „Светлоструй“ образец за други­те — прави извод Недю Недев в книгата си „Асен Златаров“ (стр. 370).

Преуморен, той е на почивка в Зеленик край Орхание (се­га Ботевград) и въпреки необходимостта да възстанови си­лите си, разклатеното си здраве, което ще му позволи да из­пълнява своята тежка, отговорна работа на учен, професор, писател, сказчик, общественик — като получава писмото ми, пише статията „Да не униваме“ като програмна, уводна ста­тия за брой първи на петата годишнина. За да успокои не­търпеливия редактор, той пише отделно писмо:

„Орхане — Зеленик, 5. IX. 1932

Драги г-н Добрев,

Днес получих препратеното ми от София Ваше писмо. На­писах Ви статия. Дали се годи: не зная. Но тя изразява най-искрените ми чувства и ценене на „Светлоструй“.

Желая Ви успех. Делото Ви е наистина подвиг за наше­то време. Но нека мисълта, че семето, което хвърляте, изме­ства малко по малко плевела, Ви дава сила да вървите по избрания път.

Сърдечен поздрав Ас. Златаров"

За брой трети на същата годишнина ми изпрати статия­та „Нашето село“, в която „издига глас против тежката сел­ска неволя..., защищава идеите на демокрацията“. И както винаги, бърза да ме успокои, защото аз прекалявах с настойчивостта си, с тревожните сигнали да не закъснее ста­тията за броя, в който беше определено вече негово­то участие. Пише отворена картичка на 7 ноември 1932 година:

„София, 7 ноември 1932 г.

Драги г-н Добрев,

Бях болен, когато получих писмото Ви с молба за ста­тия. И още не съм добре, макар че си нося с примирение теж­ката работа в Университета (имам седмично 26 часа заня­тия — лекции и упражнения със студентите).

Пращам Ви една статия, писана преди известно време, забравена, но все още за болката и на днешния ден. Ако Ви отговаря — печатайте я!

С поздрав: Ас. Златаров“

Наистина статията бе още жива за болката на селяшката мъка. Той разкриваше нерадостната действителност с изклю­чителна поразителност и смелост:

„И тежката действителност притиска селото: черен, без­радостен труд, немотия, грозота. Живеят при условия, кои­то са пълно отрицание на хигиена и труд за радост. Затова детската смъртност по селата е така висока, затова чети­ридесетгодишните селянки и селяни изглеждат на хора към залез на силите.“

Следват статиите — новогодишно пожелание по случай „Хилядо деветстотин тридесет и трета“ (г. V, бр. 4), „Трябва пролет“ (г. V, бр. 9), 1933. За юбилейния брой „Пет години градеж“ — по случай петата годишнина на вестника — 1928— 1933 — той изпрати прекрасна статия - призив „Трябва дело“ към всички културни дейци за всеотдайна работа в провин­цията със следното писмо:

„Фактът, че „Светлоструй“ изживя своята петилетка, и то все по-закрепващ се, показва, че неговото съществуване е оправдано и наложително: неговият зов за свяст и просве­та, за светлина в живота е бил чут и е намерил отклик в умо­вете и съвестта, към които е отправен.

Но за да се закрепи един културен селски вестник, тряб­вало е голяма нужда от такъв, а трябва да има още и пре­дани и любещи делото на културата и човещината редакто­ри, които с цената на лични огорчения, щети, жертви да от­стояват и затвърждават правото на живот на тоя вестник. Това условие за „Светлоструй“ е също налице и аз поже­лавам, щото идващите пет години да са за него години на по-големи и все по-големи завоевания, за да можем при неговата десетгодишнина да го чествуваме като напълно обез­печен и утвърден за делото, което така скромно, но героично е започнал.

Ваш предан: професор д-р Асен Златаров"

В това писмо е изразена не само любовта и вярата на професор д-р Златаров към делото на „Светлоструй“, но ярко е подчертано неговото отношение към всички културни, дейци в провинцията, „защото в тоя живот нуждите и пове­лите са така разнообразни: едни целят високи домогвания, други изпълняват реднишки служби. Но едните и другите са важни за живота, защото той има нужда и от едните, и от другите“ („Трябва дело!“). И отправя сърдечен привет:

„.. .Да работим! Да работим фанатично, със страст и ув­лечение. Само така нашата дейност ще има плодове и ще носи дело, което дава на живота семена за разраст на сили.“ Асен Златаров имаше голямо сърце, което обичаше и мал­ките, и големите в провинцията: умееше да създава празни­ци на душата на едните и другите, да им показва пътя към красотата и правдата в живота, как да преобразяват този живот в провинцията. В статията „Трябва дело!“, поместена в бр. 4, год. VII — декември 1934 г., той сочи труда като най-важен фактор, способен да преобрази живота, да му прида­де по-дълбок смисъл и истинска човещина:

„За да устоите на живота, е нужна упорита и тиха рабо­та на скромния подвиг, който в ежедневието на човешките борби внася искрици светлина и буди към съвест, човещи­на, дълг и осъзнаване.

Това е циментът, без който би рухнала общата сграда на човешкото общежитие и човек би си останал „сладо­страстна и жестока горила“.

.. . Имам предвид някои от надеждните прояви на наша­та действителност, между които е и затвърдяването на „Свет­лоструй“ — селски вестник за култура, свяст и човещина, който геройски вече пет години стои на своя верен пост и лъчи обнадеждваща топлота и вяра в силите на нашия на­род.“

7.
Една след друга се редяха статиите на проф. д-р Асен Златаров, една след друга все по-бойки, по-горещи призиви към всички, които работят сред низините „с преданост, с неувях­ващ порив и с твърдото съзнание“.                                                                              

За своето активно и ценно сътрудничество в „Светлоструй“ той не желаеше да получи никаква награда. Идеали­змът му не познаваше граници. И когато в едно писмо се осмелих да заговоря да му платим, макар и минимално въз­награждение за този труд, той категорично отхвърли моето предложение. В писмото си той изрази не само своята реши­телност, но и до известна степен — ако може да се каже —  недоволство, че поставям въпрос за хонорар. Ето как в ня­колко реда израства пред читателя целият морален облик на проф. Златаров:

„София, 6 декември 1934 г.

Драги г. Добрев,

Една е причината за моята неакуратност: премногото ра­бота, която ме подтиска. Нищо друго. Аз имам за Вас и за делото Ви най-добри чувства и оценка, но не мога много да Ви бъда полезен. Не мога!

Поставяте въпрос за хонорар. Защо пишете за това? Аз не съм богат, но не със средства за моето сътрудничество в „Светлоструй“ ще си оправя положението. За мене дописничеството в „Светлоструй“ е дълг, служба... Бъдете здрав...

Ваш предан: Ас. Златаров"

В резултат на сътрудничеството на проф. Златаров вест­ник „Светлоструй“ спечели много приятели. Той не се отка­за от „Светлоструй“ до края на живота си. Никога, кога­то съм отправял молба за статия, той не ми отказваше, но и никога не забавяше изпращането на исканата статия по определена тема.

Спомням си с каква болка срещна съобщението ми, че русенският цензор зачеркна с червения си молив набрана­та вече възторжена статия — впечатления от Съветския съ­юз след посещението му през август 1935 г. Но неговата упо­ритост да запознае читателите на „Светлоструй“ с постиже­нията в Съветския съюз не беше сломена от мракобесничеството на един русенски цензор! Той изпрати нова статия. Уви! Съдбата и на втората статия беше като на първата! Цензорът я отхвърли въпреки обясненията ми, че професор Златаров е издал вече своята книга „В страната на съвети­те“ и че тези статии са от същата книга.

—  Не е правилно да ги спирате, нали са от издадена ве­че книга, прегледана от цензор в София — възразих.

—  Всеки отговаря за себе си. Софийският цензор отгова­ря за своите действия.

Потокът от клевети не разклати вярата на професор Зла­таров в Съветския съюз. Затова пожела да го посети, да по­сети страната, дето се раждаше новият социален строй, дето се създаваха нови понятия за човека. Виденото той сподели в книгата си „В страната на съветите“, като предупрежда­ваше своите сънародници да не вярват на клеветата срещу новия свят, тъй като тя иде от страха пред величието на истината. В ред сказки, които впоследствие бяха забранени, той осъди ненавистния империалистически свят, който се на­дигаше за нова война. Той осъди и предрече загиването на Хитлеровия „национализъм“.

А на „Светлоструй“ пак изпрати статия, но вече на тема „Летуване и храна“ (бр. 10, год. VII — юни 1935), в която бе подчертана грижата му за човека.

8.

Когато по-късно „присадихме „Светлоструй“ на софийска почва, професор Златаров вече се грижеше за разклатено­то си от коварна болест здраве. Не беше възможно да го по­сетя в неговия дом, да го срещна някъде. Наскоро замина за лечение във Виена. А после долетя вестта за неговата кончина.

... В студения двадесет и втори ден на декември 1936 година трудова София, прогресивната интелигенция, студентството и младежта, които обичаха искрено професор Злата­ров за неговата доблест, посрещнаха с дълбока скръб страш­ната вест. И народът устрои такова внушително погребение, което може да се сравнява само с погребението на Дядото...

Погребението на професор Златаров беше истинска манифестация в защита на мира, правдата, истината и свобо­дата. Това погребение доказа за лишен път, че бе ударил часът за единение, за сцепление на силите на народа, от една страна, а от друга — нуждата да се даде на народа свобода, отнета му с насилие... Но и този път полицията не пропусна да стигне до срамни изстъпления. В църквата не беше допуснато гражданството освен близките на покойника. И там, и на гробищата имаше много полицаи — формени и цивилни. Шествието се съпровождаше от кордон полицаи, а след напускането на гробищата всеки трябваше да се спа­сява, както може, от палките на полицаите...

9.

Роден и отрасъл в провинцията, професор Златаров обича­ше творците в провинцията. Той беше убеден, че те са не­изчерпаем извор на нови сили за обществен и културен по­дем на страната. В писмата си често споделяше радостта си от всяка творческа проява на провинцията, а когато трябва­ше да изнесе някъде сказка — за него беше истински праз­ник, защото, както признаваше в писмата си той: „Тогава аз мога да пия от бистрия извор на народния живот за обнов­ление на родината.“

На поканата да присъствува на учредителното събрание на Съюза на писателите в провинцията във Велико Търново той отговори:

„Писателите от провинцията се събудиха най-сетне: сти­га сън, стига мрак — пресъздавайте действителността, каквато е всъщност, дайте път на човека.“

И стана един от най-добрите приятели на делото на Съ­юза на писателите от провинцията. Във всяко свое писмо той не пропускаше да подчертае, че писателите от провин­цията трябва упорито да работят за освобождението на ду­ха от срамното робство. „Духът не е служител на никого — пише той. — Ние всички сме осъдени да носим, да защища­ваме светлината и да доближим до нея всички заблудени хора, а за това трябва да уважаваме истината, свободата без граници, без предразсъдъци.“ Той искаше: писателите в провинцията да възсъздават ярко живота, а това налага дълга — да се опознае народът, който страда, бори се, пада и отново се повдига.

„Дълг се налага — пише той — на всеки творец, който милее за по-добро човечество, когато се създават нови цен­ности — духовни и материални, — да помогне за обновява­нето на живота.“

10.
Съюзът на писателите в провинцията сподели своята дълбо­ка скръб — издаде некролог, изпрати съболезнователна те­леграма до опечаленото семейство. За да вземем участие в погребението, изпратих телеграма на Йордан Ковачев — председател на съюза, да дойде от Пловдив да поднесем ве­нец и той да произнесе слово на нашия любим приятел. Но Ковачев не дойде на погребението. По-късно разбрах, че по­лицаи го свалили от влака към Пазарджик и го задържа­ли. Телеграфически протестирал пред министъра на вътреш­ните работи И. Красновски, но безрезултатно.

Все затова не получих навреме исканата му статия за брой четвърти, година девета на „Светлоструй“, посветена на любимия човек и общественик, писател и именит учен професор Златаров.

11.

В израз на дълбока и сърдечна признателност за любовта на професор Златаров към делото на „Светлоструй“ изда­дох стенен календар с портрета на покойника, приложение на „Светлоструй“, бр. 4, г. IX. Календарът беше посрещнат с голям интерес от младежта. Пласираше се чрез ръчна про­дажба. След смъртта на професор Златаров всеки брой на вестника излизаше с каре в десния ъгъл — мото от негови мисли.

В брой четвърти, посветен на покойника, бяха поместе­ни материали за живота и делото му — статии: „Скръбта на провинцията“ — Стилиян Чилингиров, „Спомен за професор Асен Златаров“ — проф. Ем. Попдимитров, „Да продължим неговото дело“ — Крум Григоров, а така също и от Ив. Ченчев, Йордан Цонев и Д. Добрев, стихотворения за Златаров от П. Генов и М. Василев. В подлистници бяха публикувани откъси от книгите на проф. д-р Асен Златаров: „Диктатура и демокрация“, „Цветя за него“ и „Песен за нея“.