ЕЗИК СВЕЩЕН - ПО РАВНАТА ЗЕМЯ - ДОБРИ НЕМИРОВ

         Езикъ свещенъ

Най-богатата трапеза на мъдростта е стра­данието, а нима има по-голямо страдание от робството ?

Ето точно това страдание аз трябваше да погледна право в лицето и да видя какви чувства, мисли и идеи може да породи то в мене — човекът на тихия, мирния, спокой­ния живот.

Сдобил се със свободен пропуск в Ромъния, аз посетих Добруджа — точно пре­ди дванадесет години. Трябваше още тогава да обнародвам впечатленията си, но изключи­телни обстоятелства ми налагаха да се въздържам. Но ето сега, когато Добруджа е притча во езицех, аз виждам, че няма смисъл да не се говори за един идеал, чийто блясък тъй леко озари Добруджанските равнини.

Не се стремя да осветявам никакви слож­ни въпроси, а искам само да подиря оная мъдрост, която може да се извлече както от страданието на роба, тъй и от неговото ве­лико търпение като българин и човек.

Тази моя идея ми налага да описвам от­делни случки без да става нужда да прибягвам до обикновения пътеписен стил. Ето защо, сега съвсем направо ще ви поведа из Добруджа, като ще ви помоля да я погледнете през моите очила такава, каквато я виждах тогава. Това ще направя и в последните шест разкази.

Добричани искаха да ме запознаят с всички очевидни достойнства на града. По тоя начин пред мен, се изрезоха хора, случки, събития, в които се очертаваше един специфичен добруджански образ.

 — Много ми е драго, господин Немиров, че ни посетихте, — ме приветствуват едни.

— У нас има какво да се види, — допълнят други.

На третия ден след пристигането си започнах да държа своя цикъл от сказки. Говорих им за българските народни песни, за отраженията на българския дух, които те носят за миналото, за нравите и обичаите, свързани с толкова стремежи и борби . . . Какво беше впечатлението на моите слушатели няма защо да описвам. Ще кажа само, че тия сказки ме направиха в скоро време най- популярната личност в града.

Един ден неочаквано за приятелите там, пожелах да ме разведат из училища­та и още същия час потеглихме.

Спираме автомобила до едната гимназия. Дворът гъмжи от ученици. Те ме гледат с някакво неспокойно любопитство. Какво ли е дошел да иска от нас тоя писател ? Ако ни запита за българската литература, какво по­вече можем да кажем от онова, което е в учебниците? Нямам право да ги питам за българска литература, щом аз и всички други тука не се погрижихме да я направим достъпна! И дори ако нищо не биха ми отгово­рили, аз не трябва да бъда недоволен. Очаквах, прочее, лично да усетя болката на добруджанеца, от когото искахме едно здраво народностно чувство, а не го сдобихме с най-съществения народностен стимул — книгата.

Прибраха учениците в клас и занятията започнаха.

Неочаквано влизаме в една стая. Тук занятията се водеха от учителката по история.

— Продължавайте занятието, — я помолих аз, — и не се смущавайте от присъствието ми.

Учителката продължи.

— И тъй, кое е наложило на Цар Симеона идеята да създаде българска книжнина ?

Ученикът започна да разказва не урок, а сякаш някакви случки, в които сам е взимал участие. Грижата на Симеона като да бе­ше и негова грижа, стремежът да се създа­де една здрава българска народност беше и негов стремеж.

Неудържима радост ме обхвана — „О, учителю, — си помислих аз, — без тебе няма български народ, няма българска държава“.

Моята радост зарази всички в класа и аз видях, че блясъкът в очите на мом­четата се бе превърнал в пламък, който озари стаята с мощна сила и неугасим живот.

Но трябваше да посетя и друго училище, а след това и прогимназията. Това трето учи­лище се постара да постави корона на всичките ми преживявания в Добруджа.

 Училището е фар за българите тук, — си помислих аз, — а светлината на фара — учителят. Ето, сега пак ще видим и ед­ното и другото.

 Да бяхме предупредили прогимназия­та — ми каза малко притеснен Димитър Смоков, който ме водеше, — та да се приготвят като пред хора.

— Така неочаквано е по-добре. Ще видя и учителите и училището точно такива, какви­то са.

Автомобилът спря пред стара, едно­етажна постройка.

 — Това ли е прогимназията?

 — Да.

— Много стара къща. Побира ли всички деца?

— Охо, — се позасмя приятелят — поби­ра и артисват.

Мрачното чувство, което ме понесе в двора на прогимназията, се оправда напълно. Стара, ниска, проста къща, с няколко стаи една до друга — вехти, запуснати, гнили.

Отваряме вратата на трети клас. Посреща ни тежък въздух. Как може да не е тежък, когато стаята не изглежда повече от осем квадратни метра, а учениците не по-малко от тридесет ?

Насядали по местата си, учениците с жажда слушаха какво им разказва учителят, но когато прескочих прага, всички стройно се изправиха.

— Седнете, деца, ги помолих аз, като застанах пред тях до учителя. Трябваше да им кажа няколко думи, и чувствувах, че мислите ми се давят в някакво блато от бодливи, почти болни чувства. Аз им говоря за целта на своето пътуване, а в същото време си мисля: — Боже мой! Нима може да се стои в това змийско гнездо ? Стаята е сло­жена на стари гнили дъски, наредени върху самата земя. Край стените се очертава половин метър черна влага, която разнася рязка миризма на гниеща кал. — Тук децата прекарват цели три години!

Като свърших обясненията си, аз погледнах тавана. Дъските бяха изкривени и силно разредени. Натиснах ги с бастуна си и върху мене от междините се изсипа пръст.

Не! Повече не можех да стоя тук. Тия деца аз чувствувах като свои собствени рож­би и виждах, че са хвърлени тук без да се мисли какво ще стане със здравето им.

Сълзи глождеха очите ми. За да не забележат това децата, аз трябваше да си вър­вя веднага, но не биваше да ги оставя да недоумяват. И за да дам един по-завършен край на посещението си, обърнах се към тях със следната молба:

— Аз бързам, деца . . . Дойдох да ви­дя вас, учителите ви и училището. Дано друг път намеря повече време да бъда между вас. Сега бих помолил да ми издекламира някой едно стихотворение . . . каквото пожелае.

Понеже нито едно от децата не се реши да стане, аз спрях поглед на едно дребно, слабо момченце и него помолих.

Смутено и измъчено от тежката мисия, с която неочаквано го натоварих, то помис­ли малко и неуверено започна:

„Езикъ свещенъ на моите деди“ . . .

Тоя стих като че ме шибна в лицето, а момченцето продължаваше да нарежда Вазо­вите мисли и да отсича че езикът ни е най-хубавият, най-чистият, най-благозвучният ... За един миг тая малка стая се изпълни с ня­каква музика, която идеше от сладкия език на дедите ни и изпълваше влажните кътчета с някакво тъжно, мъчително очарование.

Нещо загложди в душата ми — „Нима тъй ще върви?" — се питах аз почти болен от мъка. И за да не почувствуват де­цата моите слаби нерви, бързо се сбогувах, влязох в автомобила и без стеснение дадох воля на сълзите си . . .

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ