КОЙТО НЕ ЗНАЕ ДА ОБИЧА, НИЩО НЕ СТРУВА - ПО РАВНАТА ЗЕМЯ - ДОБРИ НЕМИРОВ

„А кой не знае да обича, нищо не струва“

Добри Немиров

Наближавам Каварна. Направи ми впе­чатление една неочаквана гледка. Полето пред града е почерняло от народ. Помислих, че пристига някой големец и току речи побързах да му завидя за големите почести. Едва помислил това и забелязах, че пътят е задръстен от публика, а мнозина са дигнали ръце, за да спрат автомобила. Какво ще е то­ва? Някой отвори вратата и един здрав, едър момък, цял ухилен, възторжено из­говори :

— Имаме чест да ви се представим, господин Немиров!

— Какво има, господа? Събор ли имате?

— Не! Вас посрещаме.

— Ето ви една необмислена постъпка — смъмрих аз. Не е тактично да правите шум­ни посрещания тук!

Друг един се обади:

— Нищо подобно! — троснато рече той. — Вий сте наш гост. Ще ви посрещнем както си искаме. Хайде напред, господа! — изкомандува той на посрещачите и грамадната маса се раздвижи. Автомобилът потегли конвоиран от учители, учителки, търговци, ра­ботници — все българи.

В Добрич обичах да се откъсвам от вниманието на тия, които ме обкръжаваха и да правя прибежки из чаршията. Разбира се, тук също ме оградиха млади българи. Те пожелаха да ме водят, да ми показват не­що, но моето желание беше да бъда сам, за да мога свободно да си поприказвам със срещ­нати българи. Тук това не ми се случи. Загрижеността към мене беше твърде голяма, даже прекалена. Приятелите не ме напущаха нито за момент. Отпосле разбрах защо.

Сказката ми бе открита от каварненския кмет на български език. Той виждаше бъл­гарска публика и чувствуваше, че ако би говорил по български, ще направи много добро впечатление. А нали ще хвърляме семето на приятелството? Посрещнаха го с ръкопляскания. Той застана сред сцената и започна да гово­ри на български. Не беше важно, че знанията му от нашия език бяха малки. Публиката се трогна и от това, че българският език официално проехтя в залата.

Той говори точно така:

— Вие може сте богати! Вие може сте милионери, но господин не е богато. Едно скрийторе (писател) не може да бъде богато. Как спечели? С книга? Ха, ха, ха, ха! С книга може стане бедно, но никога богато. Но домну скрийторе има едно голямо богаско! Много, много богаско! И то не стои на джеба, не стои на пунга (портофел), на банка! Не! То голямо богаско стои ей тука (Той почука с пръст по челото си и публиката с голя­мо задоволство го разбра). С това богаско за жалос не можеш да купиш нищо. Какво ще купиш пентру книга? Книгата струва мно­го милион, но за он, кой знае да обича на книгите. А кой не знае да обича, нищо не струва! Боклук! Ето сега домну скрийтор едно много, много богато шовек, но и той как други негово фрате е само на книга. Но скрийтор дошел да каже на нашо Каварна „добро ден.“ Е, и аз казва добро ден! Да да­ва Господ много сдраве (тук той се засмя от сърце) и . . . много, много пари, защо може да пише много, ама домну скрийтор тряб­ва да яде! Без хляб не става книга.

Като изказа тия думи, той се обърна към мен и ми стисна ръката, като завърши със следната благословия:

— Да дава Господ здраве на сичко!

За тия му искрени думи кметът беше награден с бурни ръкопляскания.

Трябваше аз да му отговоря. Какво да му кажа на тия наистина топли и сърдечни по­здрави, когато, както на него, така и на мене лежеше дългът да бъда предпазлив, да не кажа нещо, което не е в полза на добрите отношения. А нали трябва да пазя и престижа на България?

Сказката ми, отлично посетена, се отна­сяше за българската народна песен, но голя­мото участие на публиката ме много изненада. Тя реагираше на всяка фраза, на всеки стих, радваше се на всяка моя дума и очевидно, — радваше се, защото тя беше българска, произ­несена от един доказано добър българин. Аз цитирвах народни песни, тълкувах ги, като се мъчех в тях да подиря вярно от­ражение на българския дух и бит, а публи­ката шумеше, смееше се съвсем свободно на веселите части, цъкаше с език на тъжните, видимо се гневеше на злобата на свекървата или зълвата, като произнасяше шопотом сил­ни проклятия и, въобще, не ме оставяше нито да се изкажа както трябва, нито да си получа безпрепятствено ръкоплясканията, които ми се следваха.

След сказката една възниска дама с обло матово лице, застана пред мен и по­иска да си спомня за нея. Не се мъчих мно­го. Някогашната госпожица Арнаудова в Русе бе добре запазила чертите си, които тя имаше преди около тридесет години. Тук ней­ният мъж, Василев, открил аптека, а след неговата смърт тя беше продължила аптекарството. Заведе ме в аптеката.

— Господин Немиров, там в Русе не се възпитавахме на голям патриотизъм. Нихилистическият навей от Русия ни пречеше да спрем поглед върху родината си. Но ето, ми­наха години и нихилизмът изтля. За да обикне човек собствената си родина, нека надникне в робството. И ето, от толкова години съм тук неволница заедно с моите сънародници. Да носиш със страх името си българка, да се озърташ на всички страни, когато ще тряб­ва да произнесеш българска дума, да гледаш как тлее твоето българско аз, това е страшно. Това се нарича робство.

Думите на тая високо интелигентна дама, стара моя познайница и съжителка от Русе, ме потресоха.

Когато поживях в робска Добруджа, в мене се внедри чувството на робуващ човек, но сега, след срещата с госпожа Арнаудова-Василева, аз вече чувствувах как нещо ме шиба по лицето с необикновена жестокост.

В Добрич и Балчик посетих децата, това трябваше да направя и в Каварна.

В училището те бяха приготвени в дъл­гия коридор. Облечени чистичко, български­те деца ме гледаха със своите чисти и откри­ти български очи, усмихваха ми се със своите топли български усмивки и чакаха с нетърпе­ние да чуят от мене две-три думи. Те мис­леха, че с тия две-три думи ще се разрешат всичките трудности, от които е сглобен живота им тук, че след тия мои думи слънцето по-инък ще грее и по-добре ще топли. Да, това изглежда е тяхна мечта, защо­то почувствувах, че в училището не е топ­лено, следователно, децата зъзнат.

Радостта ми ме стопли, а изглежда, че стопли и тях. Те ми поднасяха китки, декла­мираха ми, четяха ми, пяха ми . . . Погледът ми обгалва всяко детско лице. Това бяха око­ло осемдесет деца, а че бяха българчета, то­ва се виждаше от пламъка в очите им и от неизмеримата любов, която обилно бликаше от тях.

Трябваше най-после да си взема сбогом. Това ще рече, че трябва да им кажа няколко сдържани думи, от които да не се вадят „лоши" заключения. Аз изговарях тия обик­новени мисли, а в същото време се вслушвах в онова, което им шепнеше душата ми. — „Сбогом, мои деца, — им шепнеше тя. — Аз дойдох да видя как живеете всред тоя чужд за вас въздух, как го дишате и какво правите, когато гърдите ви не могат да се пречистват от него. Аз знам. Вечер си отивате вкъщи и слушате разговорите на вашите родители, които не са весели, но на­деждни, горчиви са, но напоени от силом таено търпение. Запазете духа си все тъй бодър, макар и смутен, все тъй силен, макар и самотен. Още малко и слънцето ще огрее, и тогава ще видите колко безгранично велика е свободата, за която сте търпели тол­кова много страдания.

Аз им говорех едно, душата ми им шепнеше друго. И знам: — те слушаха думите на устата ми, а чуваха шепота на душата ми. Това им стигаше.

Тръгнах да си отивам, а зад мене се задвижи една грамадна вълна от български деца. И след всяка направена стъпка аз виждах колко е тежка задачата на оня, който трябва да върви пред всички и да дири спасителен бряг.

Подготвил: КРИСТИАН КОВАЧЕВ