ЕДИН ДУЕЛ НА ЧЕСТТА - В ПАМЕТ НА ДОБРИ НЕМИРОВ

ЕДИН ДУЕЛ НА ЧЕСТТА - В ПАМЕТ НА ДОБРИ НЕМИРОВ

Във връзка с тая паметна дата в живота на българските писатели интересен би бил следният малък епизод. Известно време след събранието у Никола Атанасови, Добри Немиров вижда Г. П. Стаматов в ресто­рант „Славянска беседа“. Немиров поздравил Стаматов, който го изгледал някак си изненадано, като че виждал непознат. Първоначално Немиров искал да го попита защо не е дошъл на събранието у Атанасови, но сменил това си желание с една закачка. Извикал на Стаматов: „Хей, господин Ягоридков, събудете се!“ (герой на Стаматовия разказ „В миши дупки, б.р.) Стаматов скочил веднага на крака и със заканителен жест казал на Немиров: „Ти ще отговаряш за тая си дързост. Обявявам ти дуел!“ Някой от масата на Стаматов високо се изсмял. С това инцидентът, изглежда, приключил. Но работата се оказала не така проста. Още на следния ден в Академията на науките при Heмиров се явили журналистът Михаил Герджиков и во­енният Д. Катерински. Те му заявили, че са секундантите на Стаматов и го молят той да посочи своите, за да определят датата на дуела и останалите подроб­ности. Немиров се помъчил да ги убеди, че не е искал да засяга Стаматов и намира решението за прибързано. Но пратениците отговорили, че той е непоколебим и не намирал друг начин да защити честта си. При тази категоричност Немиров обещал, че ще намери свои ман­датьори и ще яви точния си отговор.

Чувствителен и сантиментален, в подобни моменти Добри Немиров ставаше смел до дързост, презирайки всякакви заплахи или закани. Веднага след посещението той напуснал бюрото си в академията и отишъл у Кирил Христов, обаче под неубедителен претекст пое­тът отказал да му стане секундант. Немиров имал намерение да покани освен Кирил Христов, още Антон Страшимиров, също буйно настроен. Ала след отказа помислил за други свои приятели. Поканил журналиста Хр. Абрашев — както го зовели близките му „Абрашката“ — и новелиста Никола Г. Данчов. И двамата с охота приели секундантството. Започнали се разговори между мандатьорите на двете страни. Уточнили датата и мястото: 25 ноември 1913 г., в осем часа сутринта, в боровата гора на Борисовата градина (Парка на свободата). Абрашев уведомил Немиров, че пистолетите ще бъдат донесени от Катерински и проверени на място. Но нека да чуем думите на Немиров:

„Излязох от квартирата си на ул. „Тодор Каблешков“ (на ъгъла с ул. „Л. Каравелов“ — б. а.). Родителите ми спяха, а жена ми с моя първороден син не бе в София. Минаваше пет часът сутринта. Имахме среща тримата — Никола, Абрашката и аз — на Орловия мост. Беше мъглива ноемврийска нощ. От „Т. Каблешков“ свих наляво по канала, към моста. Жива душа не се мяркаше по улиците. Решителността ми за разправа с Жорж се смени постепенно с мъката по близките, които ще оставя, ако нещо се случи. Все пред очите ми беше моето деветмесечно дете. На моменти ме огряваше надеждата. Бях на моста в пет часа и половина! Нямаше още никой. След десетина минути изведнъж изникнаха от мъглата моите секунданти. Здрависаха се с мене бодро. Бяха в добро настроение. „Може би за да ми дават кураж“ — рекох си наум. Навлязохме в градината. Мъглата стана по-гъста.

—  Това време ми напомня — обърнах се към Нико­ла — „Дуелът“ на Жерико (Теодор Жерико, френски живописец и график, б.р.)

— Вярно — съгласи се Никола, — особено мъгливата нощ в гората, всред която се открояват двамата дуелисти и секундантите.

Упътихме се по главната алея, след това вдясно, по­край Обсерваторията. Неусетно потънахме в гората! Приятелите ми знаели точно мястото на срещата. По тясната алея не се виждаше нищо. Едва пристъпяхме! Най-сетне, без повече лутания, излязохме на една поляна, където видимостта беше малко по-голяма. Тук било мястото на срещата. Беше вече около шест часът. Рано бяхме пристигнали. Зачакахме неподвижни и смълчани. Почнахме да зъзнем, въпреки че студът не бе тъй остър. Към седем часа видяхме, че се задават тримата. Мъглата се бе поразредила. Ръкувахме се — първи Жорж и аз. Направи ми впечатление, че той ме гледа особено, с някаква неопределена тъга в очите. След кратък разговор между секундантите Катерински отвори кутията с пистолетите и двамата с Абрашката ги провериха. Раздадоха ни ги. Катерински отмери 30 крачки или 25 метра по правилата за дуелиране. Застанахме с Жорж един срещу друг. Мандатьорите ни започнаха пак някакъв разговор, но сега съвсем тихо. Нищо не можех да дочуя. Изведнъж Никола се изпра­ни помежду нас двамата и извади от джоба си един дълъг лист хартия.

— Господа — с висок глас произнесе това обръще­ние, — преди да стреляте един срещу други — това под­черта с по-тих, но отчетлив глас, — молим ви да из­слушате следното:

ПРОТОКОЛ № 1

Подписаните пълномощници на г. Георги П. Стамаматов: Михаил Герджиков и Димитър Катерински и на Добри Немиров: Христо Абрашев и Никола Г. Данчов, в общото заседание, което имахме днес 24 ноември, в изпълнение на поверените ни мандати от страна на нашите доверители, като разгледахме по същество по­родилия се конфликт между нашите доверители и като взехме предвид мотивите на г. Г. П. Стаматов, които той посочва за достатъчно основателни, за да се взе­мат като съдържащи елемент на оскърбление и, от друга страна, обясненията на г. Добри Немиров, че нито е оскърбявал, нито пък е имал намерение да ос­кърбява г. Г. П. Стаматов, намираме, че не съществу­ват никакви основания за разправа помежду им с оръжие в ръка и каним двете страни да смятат, че между тях е произлязло само едно обикновено недоразумение.

Пред вид гореизложеното ние, поверениците на двете страни, поднасяме нашето заключение на г. Г. П. Ста­матов и г. Д. Немиров, което те, ако не одобрят, мо­лим ги да смятат нашата мисия за свършена.

Повереници на Г. П. Стаматов:

Мих. Герджиков

Д. Катерински

София

24 ноември 1913 г.

Повереници на Д. Немиров:

Хр. Абрашев

Н. Г. Данчов

Никола свърши четенето на протокола, поклони се леко към нас и се оттегли към другите секунданти. Настъпи тягостна пауза. Изведнъж Стаматов буквално изкрещя:

— Добри, да изпразним пистолетите във въздуха! —па си вдигна дясната ръка, стискаща пистолета.

— Съгласен, Жорж — усмихнах му се аз и вдигнах пистолета. Оръжията бяха система барабан и заредени с по три куршума.         

Жорж изкомандува по руски:

— Раз. . . два. . . три! — залповете глухо отекнаха в мъгливата, смълчала се гора. Сега и шестимата заедно поехме обратно към града. С Жорж останахме завинаги най-сърдечни приятели. . .“

Питал съм Добри Немиров дали само тази невинна закачка в ресторанта е поводът за „дуела“ и той, ня­как си уклончиво, даваше положителен отговор. Години след смъртта на баща ми, от един спомен на Ми­хаил Кремен за Г. П. Стаматов и за неговия нрав извадих заключение, че в основата на конфликта се е криела някаква галантна история, породила враждебна ревност, която внезапно избухнала при онзи действително незначителен инцидент в „Славянска беседа“.

* * *

״Беше краят на април 1911 год., връщахме се от разходка в Борисовата градина. Бяхме ходили чак до езерото с рибките. Струваше ни се това разстояние голямо и изпитвахме желание да седнем. Тръгнахме обратно по бул. ״Цар Освободител“. Движехме се бавно. Немиров предложи да се отбием в ״България“. Още на входа на сладкарницата забелязах на маса вдясно Пенчо Славейков с още един човек на средна възраст. Славейков ни зърна и се загледа в нас. Немиров се беше обърнал на другата страна и търсеше свободно място, за да седнем. Аз го бутнах по ръката и му пошушнах, че Славейков ни гледа. Немиров веднага отправи поглед към масата на Славейков, който тутакси ни даде знак с ръка да отидем при него. Доближихме се.

— Коя е тази госпожица с тебе? — запита той Немиров, който малко смутено отвърна:

—  Моята годеница, господин Славейков. Мога ли да ви я представя?

Аз стоях на една стъпка зад Немиров. Засмяна, пристъпих към Славейков. Ръкувайки се, той се вгледа в очите ми, сетне обърна бавно глава към Немиров и се малко усмихна.

— Много се радвам, че ми я представяш, но можеш ли да ми кажеш заслужаваш ли я?

С този въпрос Пенчо като че ли още повече смути Немиров и от затруднението се постарах аз да го избавя.

— На него дължа любовта си към поезията — отговорих на Пенчовия въпрос, като се обърнах към Немиров. Бяхме поканени да седнем. Слушала бях за Пенчо Славейков, че е недостъпен, горд, гледащ с презрение на обикновените хора. Аз видях тогава един съвсем друг човек. Славейков се държеше като обикновен познат на Немиров. След първия му, смущаващ малко въпрос, той изведнъж стана хрисим, тих, иска ми се да кажа — дори стеснителен. Попита ме:

— Какво четете сега?

Почувствувах, че страните на лицето ми силно горят. След известно мълчание казах:

— Искам да ви процитирам нещо, което ми е харесало и което не ще забравя никога.

Започнах да декламирам ״Ралица“. Славейков ме заслуша с някакво удивление, като човек, който за пръв път чува тия стихове. Очите му се зачервиха и той посегна и сложи ръка върху моята да ме спре. Това дойде навреме, защото на мен се събра буца в гърлото от погледа на поета и щях да секна декламацията си. Настъпи някакво тъжно и затрогващо мълчание. Сега Немиров ми дойде на помощ, като каза:

— Ето аз правя опити да се проявя в поезията, на не мога нито едно стихотворение да запаметя, а тя без претенции, декламира свободно това, което й хареса...“

През пролетта на 1911 г. Българското книжовно дружество се преименува на Българска академия на науките и Добри Немиров назначават освен за библиотекар, но и за администратор с годишна заплата 1800 лв или 150 лв. месечно. Това по-добро материално състояние улеснява Немиров да осъществи брака си с Вера Палева. Определят дори датата — 15 май. Наистина, парите от заплатите на двамата (Вера получава 1440 лв. годишно или 120 лв. месечно) могат да задоволяват ежедневието, ала за сватбата били необходими още много средства. Замислят заем, което затормозва Немиров и помрачава дните му. Той пише на бъдещата си съпруга през април 1911 г.

Вера, не ни върви и туйто. Всякога съм се чувствал притеснен, когато е ставало нужда да искам от приятелите си услуга, защото се е случвало все така, че услугите ми се отказваха. Вчера бе последният ден, докогато все пак смятах, че могат да ми помогнат, но днес и за в бъдеще аз вече никога няма да се отнасям до тях. И тъй — направих предложение на Ст. Димитров66 да ми стане гарант в Народната банка. Той отказа, понеже там бил имал дългове. Поканих Мирча. Излъга ме, че имал запор. Поканих още едного, и той имал запор. Вагабонти! Но де са тия 300 лева, на които тъй много разчитахме? От Просветата не са ми дали още нито стотинка, а не зная и колко ще ми дадат. Ако ми дадат 100 лв., с тях едва ще направим сватбата, като откупя и дрехите си, но за тебе рокля? Но понеже сиромашкия ум бил много изобретателен, ето залових се да налучкам друго средство. Не би ли могъл Стаменов67 да ти даде под лихва с 10 % около 200 лева. Ако имаме още 100-ина лева, бихме свършили нещичко. А ти не се отчайвай и се сили да не даваш воля на нервите си.

Твой Доб

На 3 юни 1911 г. Добри Немиров се венчава с Вера Палева в църквата ״Свети Седмочисленици“ на ул.״Граф Игнатиев“. Избрали за време на сватбата 3 часа следобед, за да дойдат колкото се може по-малко хора.

Един незначителен инцидент обаче попречил на младоженците да се явят в църквата точно навреме. Бащата на Немиров обещал да направи сватбен подарък, като изработи собственоръчно обувки за булката. Пристрастен към своята слабост, той твърде старателно изпипвал обещания дар. В деня на сватбата едната обувка била готова, но другата не. Станало 3 часът и половина. Какво да сторят? Вера решила да обуе най-запазените си обуща и да тръгнат за църквата. Така те се явили в 3 часа и 45 минути.

Облеклото на младоженците било съвсем необичайно за сватбите тогава. Вместо с бяла рокля с воал, Вера била облечена в тъмночервена рокля с черно копринено коланче и черна якичка по врата, почти без деколте. Немиров бил в кафяв костюм с висока, нечупеща се колосана яка и бял папийон.

״Каква бе моята изненада — спомня си Вера, — а пък на Немиров едва не прилоша, когато видяхме, че ни чакат множество хора. Посрещнаха ни кумовете — семейство Стефан Стоилови. Свещеникът Страшимир Георгиев с усмивка ни благослови и ни поведе към олтара. Аз не виждах в началото никого, ала по време на церемонията Немиров ми прошепна, че между присъствуващите има видни личности. Плахо се поозърнах. Забелязах между другите професор Иван Шишманов, Ив. Вазов, Т. Г. Влайков, П. Яворов, Ив. Пеев—Плачков, Борис Вазов, Теодор Траянов, Никола Атанасов със съпругата си, много артисти, художници и журналисти. Това ме много смути, особено като знаех желанието на мъжа си да сме едва ли не сами в църквата. Върхът на смущението ми настъпи, когато едно малко момиченце се доближи до мен и започна да прави опит да изуе едната ми обувка. Неволно се дръпнах, но веднага разбрах, че на детето са дадени новите обувки, които свекър ми привършваше в последните секунди на тръгването ни за църква. Това се забеляза от всички и внесе непринудена веселост, което и мен разсмя. Само Немиров бе сериозно загледан пред себе си, с блед цвят на лицето. Много пъти по-късно той си спомняше за това, разказваше го на близки и сам се подражаваше как е изглеждал и какъв вид е имал.“

Откъси от книгата "ДОБРИ НЕМИРОВ Спомен от един свидетел на неговия живот", ЕМИЛ НЕМИРОВ, глави "Войните" и "Другар в живота", 1986 г. Изд. "Христо Г. Данов"