ДУХЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ - ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ

ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

ДУХЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ

За духът на новото време говорят всички. И виждат него­вите прояви, ту в кинематографната треска, ту в нервът на джаз-бандите на съвременните танци, ту в късите рокли и под­стриганите коси на дамите, или пък в понижения морал на администрация и в паролата:„минимум усилие — максимум блага“. . .
А духът на новото време, роден от спазмите на стария свят, който завърши своя епос среди черната литургия на вой­ната, е дух на борба за действителното освобождение на човека от оковите на една цивилизация на маскираното варварство. Духът на новото време, е страстната жажда да се направи живота радост.

Това, което наричат упадък, разложение, гибел, е всъщност буйното брожение на душите, упоени от новия дух, който търси да се изяви във формите на другото, което идва да замести вчерашния ден.

Връщане назад няма:„в миналото не се телеграфира“. И безплодни са напъните на духовно слепите за истината, която се ражда, да спрат страшния валяк, който, тласкан от духа на новото време, троши с трясък канари и проправя пътя за живот, в който да се живее — ще бъде наслаждение.

Закаленият дух на милиони сърца, които са се възправили за подвига на близкия човешки праздник, е новото, голямото, ве­ликото на нашите дни! Вижте какво става в Германия, в Англия, в Русия: раждат се формите на нови обществени ценности, гради се новия човек. О, да! има лутания, има дан на страдание, има грешки, но кое раждане е без болки, кой подвиг е без усилие?

Духът на новото време се носи от събудената за право на живот демокрация, която иска мир между народите, иска човешки живот за всички хора. И го иска не чрез сънищата на мечтате­лите, а чрез делото, което върши, и чрез което се гради пред очите ни пантеона на нейното величие.

Който не е доловил тоя дух на новото време, той ще бъде отминат, забравен, неговите усилия и дарби са на пусто и ще му остане да доизпие само блудкавата глътка на разочарование и невера. Се едно дали е политик, учен, поет.

И за да бъде едно дело от наши дни с цена, трябва да носи тоя дух на новото време: обич към хората, призив за мир и човещина, щадене на човешкото в човека. И да има от тая нравствена смелост да се посочи на тъмното и жестокото, което спира възхода на човешкото освобождение, като прави човека ограбен, унизен и безправен. Обичта към човека не значи мекушавост: тя иска бистър поглед, силно слово и понякога здрави мишци, за да бъде истинска. Защото обичта към човека иска борба срещу тъмното, жестокото и алчното, загнездено в сърцата на тия, които признават само вълчата максима: „всичко за мене“. Такивато са обществени злотворци и трябва да бъдат посочвани.

На хората на мисълта, на творчеството, се пада да бъдат най-верните изразители на духът на новото време. Книгата на Ремарк е показалец за това. Ако това не се разбере, трябва ли да се чудим, че и при наличност на дарования, делото на мнозина остава загубено и излишно?

1929

ДА СЛУЖИМ НА ЖИВОТА!

Животът е върховната стойност, която съподчинява всички останали. Човек е роден, за да служи на живота. Самият негов нагон за живот подсказва какво благо е тоя живот и колко нера­зумни са всички учения, които го отрицават. Нихилистичното отна­сяне към живота е болестен навей, слетял сърцето от трево­гата пред загадките на съдбата: здравият душевно човек е всякога с чувство на жизнеутвърждение.

Животът трябва да бъде живян, за да се изпълни оправда­нието, че сме се родили. Но тъкмо тука почва сложността на проблемата: как да служим на живота.

За мнозина целта на живота е удоволството. И те се мъчат да си набавят все повече и все нови удоволствия. И никога сърцето им не остава заситено. Защото ние всякога похабяваме удоволствие­то, в жаждата ни да го удължим, да го овладаме. И последица от това е теготата (скуката): това неопределено чувство на гнет, което притиска душата и не й позволява да се радва. А целта на живота е радостта — това най-различно игриво състояние на нашия дух, кой­то се доволствува от непринуденото проявление на своите сили. Ако ние можем да достигнем до пълнота на радост, то сме разре­шили загадката на щастието.

Да се мисли, обаче, че тая радост ще можем да я имаме, ко­гато егоистично трупаме блага и удоволствия, или когато само в размисъл съзерцаваме света и живота е измама. Защото животът е преди всичко деяние. И който не пристъпи в живота за дело, той остава чужд за съкровения му пулс и лишен от неговите най- хубави дарове.

Но кое дело е най-подходното и най-достойното за човешката природа? То е да служим на живота в името на човека: да мислим, да жаждаме, да работим, щото на всички хора да бъде осигурен човешки живот.

Защото ние може да си мислим, че ще живеем в празници и душевно задоволство, ако затворим очи за мизериите и не­правдите в живота и се оградим с удоволствия и наслади. На­шите празници ще бъдат отровени, нашето доволство ще бъде осакатено, защото такова е естеството на човешката природа, че всеки човек е свързан с цялото човечество. И докато около нас има хора в немотия, има такива, които страдат от ограбването и несправедливостта от други хора, то пълнотата на здравия и радостен душевен живот е немислима за никого. 

Откъси от книгата "Заветът на проф. д-р Асен Златаров", 1937

* * *

Натурфилософът Ас. Златаров

Димитър Минков

Всред безкрайните етерни глъбини на все­лената, върху незримата прахолинка на земната твърд, се роди човешкото общежитие, като венец на дълга еволюция. Човеците със своите производствени отношения и идейни надстройки, образуваха един засебен свят с много взаим­ни изтезания и простосмъртна суета. В тоя свят затънаха човешката съвест и ум, забравили своя първоизточник и величието на космоса.

Някога — след като уредят по-човешки отношенията помежду си и се освободят от гри­жите за хляб и облекло — човеците ще погледнат бездънното пространство на небето, за да се почувствуват граждани на всебитието.

А до тоя далечен възход на Homo Sapiens, само малък брой будно мислящи люде, прева­рили своя век и превъзмогнали житейското бреме, пускат своите мисли и чувства отвъд су­етата на човешкото общежитие, за да се приобщят с вечния неумиращ първоизвор на жи­вота.

Асен Златаров беше един от малцината, които имат живо отнасяне към големите проб­леми на битието. Гражданин на своя народ и на човечеството, отдаващ своя блестящ принос в обществеността, той не заседна върху камъка на всекидневието, а като учен създаде своята натурфилософия, която е всеобхващащ синтез на всичко ценно, що съвременната наука е открила.

Противно на „чистите“ философи, които в своите умостройки не дават преднина на науките, Асен Златаров винаги държеше щото философията да гради върху сбора на фактите. Същевременно той твърдеше, че колкото философията е безполезна метафизика когато пренебрегва науч­ните открития, толкова и науката е затъпяващо събиране на факти, ако не се ръководи от обоб­щаваща мисъл, която да изведе от частното на фактите тяхната закономерност и да оплоди по тоя начин научното усилие.

Философията на Асен Златаровъ е натурфилософия; тя дири разковничето на природните тайни в самата видима и осезаема природа, която човекът със своите сетива и научни способи въз­приема и изучава. Това е единственото резултатно творческо начало към глъбините на битието; на­чало, което не подиграва човешкото любознание с канонизирани суеверия и метафизични игродумки, а постепенно завладява и разкрива нови области от безкрая на вселената, без да има надменността да твърди, че е обяснило всичко в окончателен вид и без да се окайва безна­деждно, че „не знаем, и не ще познаем“.

Още в началото на своята научна дейност, като асистент по химия, Асен Златаров с из­следвания върху растенията („фитобиохимични студии") усвои азбуката на природознанието и не­говите закономерности. Изхождайки от постанов­ката и изводите на лабораторните опити, той, като мислител не можеше да се отдаде на мета­физични умувания, надхвърлящи конкретната даденост на научното постижение.

Но лабораторията сама не създава мислителя-философ, ако неговото умотворение и идейна школовка не са годен асимилационен апарат за правилно и успешно тълкуване на фактите. В отделните науки има блестящи специалисти и сръчни експериментатори, които са безпомощни да обобщят своите трудове в една стройна фи­лософска постройка.

Като общественик Асен Златаров беше умствено узрял в една идеология, наситена с реализъм. От тук той изхожда към своята натурфилософия. Върху здравата идейна почва на най-широк позитивизъм той построи своите научни разбирания и обобщения. Верен на тая идейност и на опитния подстъп към научното познание, щастливо надарен с обобщаващ ум, пребродил научните кътчета на естествознанието, Асен Златаров нарисува с вдъхновението на поет, картината на вселената в нейното днешно състояние на опознаване. Неговата натурфилософия е откровение, затрогващо като музика, светло и греещо като слънце. Тя е бодра, човешка, обнадеждваща: представя космичните тайни не като плашилата-идоли на Индия, а — бихме казали — като човекоподобните богове на Елада. Тя има плът и кръв човешки, защото е родена и отгле­дана в едно човешко сърце. Тя поставя човека с открит, неуплашен ум пред звездните све­тове и безкрайно малките слънчеви системи на атомите. Животът и смъртта, раждането и умирането на живите организми, на световете и звез­дите, са един вечен възврат, в който е вклю­чено и нашето човешко битие. А през зрител­ния уред на Айнщайновата теория за относителността, мислящият човек поправя своето духовно кривогледие, за да види вселената по-другояче устроена отколкото до сега се е мислило. И в тоя безкраен свят на безкрайни възможно­сти човек е горд да осъзнае себе си като гражданин на космоса и като въплощение на твор­ческото начало във великото и вечното пресътворяване на силите и веществата — всред които той влага многообразната музика на своята чо­вешка деятелност.

Дим. Минков

Предговор към книгата "Натурфилософско четиво Избрани съчинения"  под редакцията на Евдокия Златарова и Димитър Минков, 1938

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ