ХАЛЕЕВАТА КОМЕТА - РОМАНЪТ НА ЯВОРОВ - МИХАИЛ КРЕМЕН

XAЛEEBATA КОМЕТА

През 1910 година — годината на Халеевата коме­та — Яворов загуби Мина.

И намери Лора.

Остави поезията и премина към драмата.

Тая знаменателна година промени не само пътя на неговото творчество, тя донесе и фаталния завой в жи­вота му.

Това бе и за родината една достопаметна — една ре­шителна, напрегната, бременна с необикновени събития година: освен жестоката участ на поета тя подготви и катастрофите на България.

Смъртта на Мина Яворов оплака в пропития с го­рест и поезия „Философски дневник“. Тая съкровена из­повед той превърна в пиеса, като взе за тема незем­ната си любов към девойката с две хубави очи и преч­ките, които нейните близки му създадоха.

Пиесата си Яворов нарече трагедия и я назова „В полите на Витоша“.

Той и не подозираше, че тази негова първа драма само след година ще го свърже с жената, която го обре­мени с тежката си претоварена любов и го доведе в нещастните дни на България до последната му — тоя път истинска, неписана трагедия.

*

Неканената гостенка от всемира, идваща всеки 75 години, се беше приближила до земята застрашително през пролетта на 1910 година. И макар да се знаеше, че в миналото тя винаги се е връщала смирено в да­лечното си царство, мнозина смятаха — повече с чувството си, — че този път нейното гостуване ще бъде ги­белно.

С чувството си и Яворов свързваше с кометата лич­ните си преживявания и събитията в България. Кoгaто през лятото се готвеше да тръгне за Франция¹, той ми говори за някакви пречки, които хора от Министер­ството на просветата му правели, напомни ми за не­щастието в Русе, дето войската избила трийсетина бъл­гари, за пакостната наша туркофилска политика и за вредата от славянския събор, отдавайки — повече на шега — всичко на Халеевата комета. Тя била черната звезда на поробена Македония, пък и „отде да знаеш, че не ще прати и мене в гроба: виж, че някой младотурски агент ме претрепал, преди да мина границата!“

Посещението на кометата действително разстрои не­малко свят: страхът от смъртта бе взел ума на много хора. Говореше се, че имало полудявания и самоубий­ства, че в Петербург и в Париж мъже и жени със сла­би нерви се хвърляли в Нева и Сена. В Испания и Италия шествували многохилядни процесии с хоругви и с икони на светци. В Индия и Китай умилостивявали съд­бата с молитви и заклинания, с религиозни танци око­ло свещени огньове. В Америка — страната на безброй секти и на суеверието — паниката била най-голяма. Там още повече повярвали в поличбата на небесната смутителка, когато вестниците съобщили, че Марк Твен умрял в деня на нейната най-голяма близост до земя­та, свързвайки това с чудноватия факт, че той се е родил преди 75 години пак под знака на същата комета.

И в България небесната гостенка всяваше ужас.² (Варненският гражданин Чучков кръстил „Халей“ родения през време на Халеева комета свой син. Халей Чучков е съученик на Никола Вапцаров). Мнозина носеха в душата си необорим смут, внушен най-вече от вестниците, които непрестанно се пълнеха с тревожни известия — от провинцията, от съседните държави, от целия свят. В тях често се печатаха дву­смислени статии за безвредността, но и за опасното влияние, за невинността, но и за проклятието на кометата от люлката на човечеството до нашата епоха; даваха се научни обяснения за нейния произход, за огненото и ядро, за газообразната й, но „може би“ отровна опашка; цитираха се изследванията на английски професори по геология и астрономия, данните на италиански учени, взети от летописите на средновековието... Запасени с такива „безспорни“ аргументи, журналистите заедно с учените бяха разровили историята на земята, дигнали бяха завесата на всички световни тай­ни, отново бяха изтълкували апокалипсиса, пророчествата в папирусите, в библията, в книгите на светите отци ...

Вечер улиците се пълнеха с тълпи. Това особено се усили в първите дни на април, когато кометата тряб­ваше да бъде най-близко до земята. На пети — деня на катастрофата — почти цялото софийско население бе на крак: идваше върховният момент — сблъскването на кометата със земята.

Опашатата звезда се яви в три часа след полунощ. Тя светеше златно-зеленикаво. Дългата й опашка, раз­ширена в края като метла, се извиваше в слаба дъга, сякаш отвявана от буря. Имаше нещо в нея наистина зловещо. В туй време тъмното небе се прорязваше от падащи звезди.

Но както винаги, и сега се намираха неверници, които даваха весел тон на разговорите. Те превръщаха мрачните предсказания в шега, осмиваха страхливците и като същински епикурейци подчертаваха своето рав­нодушие към смъртта.

Въпреки това обаче суеверните — водени от чувство­то на самосъхранение — не вярваха на науката и жи­вееха с мисълта за близкия край. „Кой би гаранти­рал — казваха те, — че този път кометата по изключе­ние не ще докара някоя напаст? Може ли някой с по­ложителност да твърди, че опашката й няма да ни изтрови и че въобще ще мине без катастрофа? “

И за да подкрепят мисълта си, те повтаряха писа­ното в пресата, че някакъв английски учен проследил събитията през годините на Халеевата комета и наме­рил, че те били свързани с нейното появяване. Тя ярко светела например, когато дивите орди на хуните опу­стошавали Италия, когато жестокият Чингис хан разрушавал Персия, когато фанатизираните турски пълчища нахлували в Европа ... Тая съдбоносна комета докарала през средните векове чумата в Мала Азия, катастрофалното наводнение в Холандия и земетресението в Лисабон. Нямало случаи в миналото да не ставали бедствия при нейното явяване ...

— Та нима сега ще мине без нищо? — добавяха те, без да обръщат внимание на забележката, че наводне­ния, земетръси, болести и кръвопролития са неща обик­новени, че те са свързани с живота на земята и на хо­рата и че техният първоизточник не е свръхестествен.

За щастие или за нещастие, през 1910 година стана­ха наистина големи събития.

Годината на Халеевата комета започна у нас с една любовна история между туркиня и българин, превър­ната от правителството в трагедия. Тогава управляваха демократите начело с Малинов. Министър на вътреш­ните работи бе Такев. Предстоеше посещение на Фер­динанд в Цариград.

... Банковият чиновник в Русе Йордан Стефанов, вдовец с осемгодишна дъщеря, се влюбил в съседката ги Саафет, почти дете. Малката дъщеря на Стефанов ходела у Саафет и когато се забавяла, баща й отивал да я прибере. Тъй се създала връзката между българина и туркинчето. Саафет дотолкова се увлякла в своя съсед, че започнала тайно да го посещава. Вед­нъж тя осъмнала при него и от този момент влюбените решили да свържат съдбите си.

Бащата на туркинчето — мюфтия, турски богослов, вещ по религиозни и юридически въпроси — поискал от властите да върнат дъщеря му, понеже била мало­летна. Той уведомил за това и турския консул в Русе. За възрастта на Саафет никъде нямало точни данни. Едни я изкарвали 15-, други 16-, трети 17-годишна. А Стефанов се снабдил с документ, издаден въз осно­ва на махленско свидетелство, че годеницата му била 18-годишна. Съдът обаче признал малолетството на туркинята и издал решение тя да бъде върната на ро­дителите й. Това станало и по причини, които за онова време бяха от значение: да се покаже безпристрастието па българските съдилища към турците — една постъпка в духа на тогавашната правителствена туркофилска по­литика.

Оттук нататък историята на влюбените става вече трагична. Под влияние на съобщенията за турски зверства в Македония и на общото настроение против турците, разпалвано от шовинистичната преса, при поли­цейския участък, дето е била прибрана Саафет, се събира многохилядна тълпа, която взема страната на Сте­фанов. Влюбената туркиня заявява от балкона на уча­стъка, че иска да остане при годеника си. Тогава тъл­пата пламва. Буйни мъже се покатерват на балкона и освобождават туркинята, понасяйки я на ръце. Начело с музика всички се отправят към Касапския площад, дето се залюлява лудо хоро — израз на националисти­чески, расови и религиозни чувства. Идва войска и по­неже тълпата не се подчинява, командирът дава заповед за стрелба „на месо“.

Скоро се узнава, че тази фатална заповед е дал по телефона министър Такев, за да се угоди на Турция: турският пълномощен министър в София съобщил на нашето външно министерство, че въпросът за гостува­нето на Фердинанд в Цариград е поставен в зависи­мост от задоволителното разрешение на случката с кадънчето.

По телеграфа, по слухове, по разкази на току-що пристигнали пътници се разнесоха страшни известия: в Русе паднали убити 80 души; тежко ранени — 50, а повече от 100 души били засегнати от саби по главата и ръцете. По-късно бе установено официално: 22 убити и 30 ранени. Подир няколко дни от тежко ранените ум­рели още трима души. След туй — още двама.

Настана всеобщ траур. Цяла България бе покрусе­на. Нямаше човек да не изтръпне от ужасите на това нечувано кръвопролитие. Информационните вестници и партийните органи — от най-левите до най-десните, без правителствените — се пълнеха с покъртителни описа­ния, с протестни уводни статии. Само едрите заглавия стигаха, за да се съди за общото настроение: „Траге­дията в Русе“; „Развръзката на една предателска поли­тика“; „Обществената съвест е потресена“; „Оръжието на българския войник е омърсено“; „Долу убийците!“; „Долу кървавата „демокрация“! ...

Навсякъде се устройваха митинги, гласуваха се бой­ки резолюции, тълпите шумно демонстрираха, въпреки че това им беше забранено. Пламенните речи в протестните събрания разпалваха умовете и изостряха омpазата към властта.

Един от тогавашните ежедневници — „Балканска трибуна" от 5 март 1910 година, — описвайки митинга на софийския площад „Позитано“, бе съобщил: „Море­то от хора бавно тръгна по улица „Позитано“. Една група запя: „Вы жертвою пали...“ Песента гръмна. Студентите се сплотиха и поведоха мнозинството. Пес­ните се редуваха. Сега студентите пееха: „Смелость, друзья, не теряйте! ...“

Това бе вярно. Площад „Позитано“ се оказа тесен да побере многохилядното събрание. След речите ня­кой се изправи и предупреди, че манифестациите са за­бранени: всички да се разотидат тихо и мирно ... Като отговор на предупреждението и в свръзка с русенското злодеяние се разнесоха революционни песни — сурово, тежко, заплашително. Това бяха повечето студенти. Запявайки, те потеглиха бавно, сантиметър по санти­метър към центъра, усещайки се сигурни тъкмо в тая сплотеност. Настроението се повиши, разрасна и доби злокобен вид, когато в предните редици на студентите се издигнаха над главите им няколко човешки черепи, набучени на бастуни.² (Черепите бяха взети от един зид на улица „Позитано“, дето беше разкопано някогашно гробище). Черепи ... Това стигаше, за да пламне в стихиен пожар ненавистта към омразната власт. Нищо не можеше да спре тая настръхнала мла­деж. Гъсто един до друг — сякаш жива, подвижна сте­на, — манифестантите изпълниха улиците: някакъв за­страшителен порой, дошъл след буря. Потокът нахлу през „Търговска“ в площада пред двореца.

Когато черепите се понесоха към „Цар Освободител“, зад Градската градина до Военното министерство се чу провлачена команда. Тълпата не обърна внимание и продължи към караулното помещение. Но тя скоро се спря: пресрещна я полицейски ескадрон от мустакати стражари, нахлупили фуражки с подбрадници. Малките им кончета потръпваха нервно, цвилеха и пръхтяха, опъвайки юзда и удряйки крак по паважа.

Стражарите извадиха саби, пришпориха конете и се наведоха напред.

Спирайки се, за да не сгазят хората, конете изпъ­ваха като тояги предните нозе и се подплъзваха по гладките павета.

Чуха се писъци. Някой извика: „Не бягайтеее! . .“ Но страхът повлече хората назад: едни се втурнаха към Градската градина, като се опитваха да прескочат високата желязна ограда, други се върнаха на площада, лутайки се да намерят изход към съседните улици, трети се струпаха пред входовете на къщите и магази­ните. Издрънчаха счупени стъкла. Загърмяха ролетки. Отпред на тротоара се изправиха смелчаци и събрани на купчини, изчакваха стражарите, махайки към тях бастуни и свирейки пронизително с два пръста.

Но стражарите останаха горе, между двореца и Градската градина, препречили улицата.

— Уууу! Долу кръвопийците! — викаха отдалеч ро­шавите младежи.

Това бяха студенти — повечето с бради и с дълги коси, с разпален, бляскав поглед. Техните широкополи шапки и развети на гърдите големи вратовръзки на фльонга бяха през онова време на мода.

Този тъй характерен външен вид на тогавашната ре­волюционна младеж бе дълги години знак на незачи­тане, непокорство и ненавист към всяко насилие — служеше им да изразят великото си безразличие, пък и отвращение към спретнатостта, елегантността и „благовъзпитанието“ — тия според тях презрени качества на буржоазията.

Площадът прочее бе очистен и манифестацията — мо­же да се каже — осуетена.

В туй време съвсем неочаквано някъде зад двореца откъм „Московска“ затрополиха други коне, този път многобройни, сякаш извиращи от далечината. Стотици копита чаткаха ситно по паважа и припреният им не­равен тропот се приближаваше застрашително.

Разнесе се сипкав, извивен напев на кавалерийска тръба. Тънката, плачевна, призивно мамеща мелодия прониза тропота, преплете се в него, възбуди го ся­каш — и той стана по-бърз, по-нервен.

Конницата нахлу в площада.

Тогава настъпи паниката. Затулилите се край зда­нията манифестанти хукнаха надолу по „Търговска“ и „Дондуков“ — към джамията, към „Свети Крал“, по „Веслец“ и „Сердика“. Те потънаха нататък, но отнякъ­де се появиха нови, залутани, поотделно или на малки групи.

Стана ясно, че никой не бе си отишъл.

Това бе в обичая на онова време: зяпачите постоянствуваха в подобни случаи не само от любопитство — да видят какво ще стори властта, — но и какво съпро­тивление ще й се окаже. И повечето пъти се намесва­ха. Затова схватките с полицията и с войската не бяха рядкост. А в тоя ден на протест срещу русенските кръвопролития демонстрацията против правителството изглеждаше не само естествена, но и желана.

Когато кавалеристите подгониха манифестантите, площадите при „Свети Крал“, при новостроящите се ха­ли и при Лъвовия мост почерняха от народ: високите тераси на църквата, недовършените стени на халите и двете огради на моста послужиха за упорни места и там се завърза с войската истински бой. Облите речни камъни, взети от чакъла при халите, хвърчаха към вой­ниците и ги раняваха толкова тежко, че имаше разце­пени глави, счупени ръце и крака, съборени коне. Ко­гато сред врявата на тълпата и сред екота на бара­баните се чуха и револверни гърмежи, Банският пло­щад заприлича на полесражение.

Само настъпилата нощ можа да прекрати безреди­цата. Улиците се изпразниха; между опустелите зда­ния до късно кънтеше тропотът на кавалерийските пат­рули. Хората се бяха изпокрили и бяха загасили лампите. Градът изглеждаше мъртъв…

Откъс от книгата на Михаил Кремен - "Романът на Яворов", 1972