ПАРИЖ, ПОНЕДЕЛНИК ЗАРАН - ПИСМА НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ГАНКА НАЙДЕНОВА

парижъ, понеделникъ зарань.

Вчерашното мое писмо остана непратено. За­щото аз исках да разбера дали ний изобщо трябва да си пишем. Освен първото, нито едно твое писмо не ме зарадва. Пречитах останалите и търсих това, което си вложил у тях. Ти не трябва да се сърдиш на това, което ти пиша, защото, ако някой може да страда силно от очевидността му — то все пак страдам аз и сигурно аз.

Във всяко писмо малко хроника. Правиш я като човек, който е навикнал да вижда всеки ден известно лице и като е повярвал, че това лице не е съвсем недобросъвестно — разказва му събитията на деня си. Значи на първо място — навикът, което може да е едно много благора­зумно и добро чувство, но към което моят инстинкт не е силен. След това няколко цалувки пратени по разсеяност на мене или пък израже­ние на полусъбудени желания към жена, към всяка жена, която денонощно се е въртяла пред очите ти. Значи да допуснем и малко чувственост — у тебе, колкото и това изглежда да ти се види обидно.

А аз — материалистката, аз искам не навикът и не чувствеността ти. — Аз искам д у шата ти, сърцето ти, нежността, която да ти се налага против волята ти ... Ако аз, грубата материалистка — исках да намеря само чувствеността — аз щях да остана при мъжът си. Ако аз се задоволявах с „навикът“, аз пак там щях да остана и, кой знае, може би дългите години щяха да ме подтикнат на навикът. Но аз гледах и гледам бъдещето и за мое нещастие — не виждам край на желанията си в един навик.

Ти — идеалиста — не даде нищо от душата си на твоята любов. (Днес аз даже допущам, че ти ме обичаш.) Заминах и ти се скри от всички, скри се и от мене, затвори се още повече в себе си — но се затвори и за мене. Нямам нищо вече от тебе. Нищо — в никое писмо. И аз те моля да не ми пишеш. Най-спокойно и най-сериозно те моля. Аз даже не ще прата писмото днес — а утре заран. Щом го получиш — разбери, че съм сериозна и не ми пиши.

Писмата ти — такива каквито са — не ми стигат. Напротив, те ме безпокоят, те ме измъчват, те всеки ден убиват в душата ми една много скъпа надежда, най-после те ме караха да плача всеки ден. Да, абсолютно всеки ден. А това ми силно пречи. (Тъй би казала Олга.) Аз обичам радостта, жаля за заспалата си жизнера­дост. Но най-вече жаля за моята любов към тебе, която ти си решил да убиеш с една сту­дена и мъчително бавна жестокост. Няма да ти позволя, милий мой. Аз не искам писмата ти. Аз нямам нужда от тях — аз — материалистката. За моя живот ми трябват повече моите илюзии и моите надежди — отколкото твоите писма. Няма да ти пиша и аз. Може би, веднъж на 10 дена. Но аз ще чакам още. Ще чакам всяка заран и всяка вечер — ще чакам да почукаш на вра­тата ми. Неразумно е това, което ти пиша, но аз ще чакам — още много дълги дни и дълги нощи. Аз те чакам. Моята душа е цяла твоя, моето сърдце се вълнува още сега при надеждата, че ти ще дойдеш, устните ми са още трескави от твоите последни цалувки. Имам ги още на устните си твоите цалувки, живи, неизтрити, мои. . .

За развода ми не искам да се грижиш и прости, че ти писах. От май до август нели си свободен? Не бихме ли могли да се срещнем нейде край морето — в Далмация например. Казват, че крайбрежието е рядко красиво и че има сравнителни удобства. Ти узнай добре где може да се отиде — там или другаде нейде, гдето предпочиташ — не далеч от България.

На това писмо искам да ми отговориш и то само на въпросът — искаш ли да бъдем през лятото заедно и где? После? После аз ще се върна тук или другаде, а ти в София, щом нищо друго не може да стане — щом условията не са добри. Но аз трябва да зная положително това — защото — ако ти си отложил нашето виждание за по-късно — което е почти равносилно на „никога“, тогава аз да прибера детето тук и за­едно с Виола ще отидем някъде през лятото. Ще ми направиш голяма услуга, ако ми напишеш без никакви красноречиви забикалки.

Аз ли? Аз предпочитам да бъда с тебе. Но трябва да зная ти какво искаш.

Но всеки ден не ми пиши, пиши най-рядко и прости за моята тирания, която ти налагаше това отегчение всеки ден.

И тъй до виждание?

Прати ми в някое писмо едно съвсем малко парче попивателна. Защото аз изглежда никога не ще сляза да купа, затова писмата ми са тъй зацапани.

Две маргаритки от букета ми са още съв­сем свежи — а букета не е видял вода до днес. Беше ли помислил нещо хубаво, като ги погледна ? Но днес — сега — какво мислиш ти ? ...

И тъй до виждание? Лора

Питах за пощата. Днес нищо. Толкова по-добре. Ти си отгадал желанието ми — и не искаш да ме мъчиш днес.

понеделникъ вечерь

Естествено — като предполагам, че ний след лятото ще се разделим, то е като вярвам, че ний ще прекараме и лятото по същия начин, по какъвто прекарахме и зимата. После един важен въпрос е тоя — ти съвсем няма да ме поставиш в едно положение — което ще ми е неудобно — то е да се грижиш за мене. Всякой за себе си, инък аз ще се принуда да се откажа от дохожданието си там — гдето си и ти. А не ме принуждавай да се отказвам, защото на мене ми е необходимо да те вида.

Защо не ми писа днес? Малко непоследова­телно е да те питам за това след писмото си, но все пак... Ти разбери, че твоите писма, такива каквито са — ме изтезават. А главното нещастие е там — е болезнения страх да те не и з г у б а.

Лека нощ. Сега ще си легна веднага (защото утре в 9 часа трябва да съм у доктора).

Ами пиесата? Как ще я получа? И мога ли да я дам на Илия и на Симидов да я прочетат? Разбира се, ако ти не искаш, аз няма да я дам никому ...

Аз не зная да те цалуна ли или не. Зная ли аз дали искаш да те цалуна? Ний не сме се виждали тъй отдавна, щото аз имам пълно право да не зная.

Не ми пиши щом това те отегчава, но ме обичай малко повече.

Лора