ВЪЛА ВАЗОВА-ФЕТВАДЖИЕВА
Беше решено
да се прави на бачо петдесетгодишен юбилей. С това той изгуби и спокойствието
си.
След като прие депутацията начело с министъра на просветата и
дарението на правителството от 100 000 лева, бачо бързаше да излезе от София.
Захвана и да го наболява гърлото.
В Елисейна ни дадоха от фабриката много хубава къща да живеем,
обаче гърлото вече силно болеше бачо и той нямаше никакво спокойствие. Всичкото
време упрекваше господин Иван Шишманов, че той бил най- голямата причина да му
се прави този юбилей. „Ох, колко си бях спокоен“ преди да се започне този
юбилей — ми казваше почти всеки ден бачо. — Сега ще трябва да се срещам по
принуждение с разни хора, да говоря. Защо ми е нужен мене юбилей, аз не търся
слава, аз съм скромен човек. „Ах, този Шишманов, направи ми най-голямото
зло!“ Утешавах го, както можех, като му казвах, че той е човек, който не
принадлежи на себе си, а на народа, на славата си. Казваше ми: „Лесно е да го
казваш. И аз съм човек, и аз искам спокойствие, мене всичко ме вълнува.“
Отиваше до София, връщаше се, но все по-неспокоен и по-измъчен.
Тъй се почна юбилеят и приготвянето на юбилея. Лятото прекарахме много мъчно и
аз сама се излъгах, като мислех, че миналото лято, както бачо беше весел,
просто — хвъркат, така и това лято ще бъде. Не съобразих, че миналото лято той
беше свободен и не го измъчваше мисълта за юбилей.
Когато по-първата година бях отишла сама в Елисейна, след някое
време дойде и бачо да поживее там. Пак инженер Спасов, който беше много добър и
внимателен към бачо, па и към мене, му даде стая в самата фабрика и
прислуга.
Аз живеех на високия баир у Каменови, дето се и хранехме. Бачо
постоянно беше горе. И на обед, и вечер винаги дохождаше там да се храни. Беше
здрав, бодър и много весел, пееше понякога, закачаше се с Ганча, ученик от I
клас, който казваше, че е комунист.
Вечер дохождаше при гарата, дето се събираха гостите, дошли да
прекарат лятото там. Песните на момите и момците бяха, почти всички, любовни и
глупави. Пошепваше ми бачо: „Колко са без вкус тези млади хора и как нищо
хубаво не знаят!“
Настроението му беше чудесно, па бодър и здрав се чувствуваше. Четири
пъти се изкачваше по баира до Каменови, и пак се не уморяваше. На вечерята
непременно имаше таратор с краставици и чеснов лук, който той ядеше при всяко
ядене.
Колко добре беше бачо една година преди юбилея и как хубаво си
поживя в Елисейна! И на другата година, преди да отидем, като се чудехме де ще
е по- добре за бачо да прекара лятото, а най-главно, като го беше заболяло и
гърлото, аз, като знаех колко добре се чувствуваше миналата година, настоях да
идем пак в Елисейна. И макар че не живеехме вече на баира и къщата да ни беше
много удобна, пак нямаше бачо ни радост, ни спокойствие. Гърлото все болеше и
болеше. Не можеше нищо да го успокои. Намираше, че къщата е гореща, водата не
му се харесваше и никаква разходка не можеше вече да го задоволи. Често го
придружавах в разходките му и додето го видех, че е добре, пак захващаше да
пипа гърлото си.
И така, лятото прекарахме много мъчно. И аз нищо не намерих от
ланшната Елисейна. След като се вече прибра бачо, аз исках още да остана. Но
той писмо след писмо ме викаше да се върна. Чудех се как бачо може да дочака
юбилея с тези приготовления, с тази тревога, която чувствуваше, която му
причиняваше и болката на гърлото. Защото болестта на гърлото му беше нервна
болест и при всяко неспокойствие почваше да го боли гърлото. Но слава богу, че
през единия месец, който предшествуваше юбилея му, той се стегна и забрави себе
си, па и гърлото.
*
Бачо приемаше постоянно хора, а най-вече художници: едни го рисуваха ,
други скулптираха и всичко това той търпеше. Беше се подчинил на съдбата си, не
роптаеше, не се уморяваше, поне не се оплакваше от умора. Много ме учудваше
всичко това, тъй като го познавах много добре и знаех доколко той може да
понася такива принуждения. Много пъти, като ми кажеше, че пак някой художник
иска да го рисува, ще рече да дохожда у дома да го гледа — раздумвах го, казвах
му: „Стига са те измъчвали!“ Чак тогава той ми казваше: „Уморих се вече, не ми
се ще!“ Аз знаех, че това, което става с него, това пресилване, ще му се отрази
много и ще му струва здравето — което и стана.
Преди юбилейните дни беше много разстроен, пишеше
речта си — пишеше я и все не я харесваше. Чувствувах как го беше
обхванало неспокойствие.
През нощта срещу юбилея цяла нощ го слушах да
ходи из кабинета си. Сутринта скочих, отидох рано при него, заварих го облечен
с новите дрехи. Занесох му чай. Чая изпи, но нищо не хапна от това, което му
бях занесла да закуси.
Засвири музика пред къщата, която се изпълни с
нашите роднини, братя и сестри — заедно щяхме да отидем на тържеството в
Народния театър.
*
След дълго колебание де да прекараме лятото, най-после решихме да идем в
Рибарица, дето и настоятелно ни канеше снаха ни Мара.
Бачо много се колебаеше, казваше, че го е
страх от разбойници, а най-важното — което се чувствуваше и виждаше — беше, че
дългото пътуване му причиняваше нерешителността. Зная, че едвам в петък вечер,
след много дълги колебания и двоумения, се реши да тръгнем сутринта в събота.
На гарата, когато да вземем билети, той
пътуваше със свободен билет в I класа, обаче ми каза: „Остави аз да ви взема за
I класа билети, а ти предай багажа.“ Казах му да ни вземе билети за II класа и
ще вземем купетата, които са едно до друго, I и II класа. Така и направих. Из
пътя в железницата беше добре разположен, но като че имаше някаква умора в
него. Когато стигнахме на Червен бряг, като слязохме от трена, отбихме се в
хотела да обядваме и да си пазарим файтон, тa да тръгнем веднага
и да продължим пътуването си до Тетевен.
Бачо ми се видя уморен и отпаднал. Помолих го
да не тръгваме веднага, защото може да е много уморително това пътуване за
него, а да преспим тука, за да може да си почине, и да тръгнем сутринта. Той се
съгласи, като ми каза, че съм много умна жена — комплимент, който много често
ми правеше, когато искаше да ми се присмее за нещо.
Следобед, като си почина малко, излязохме да
се разходим край брега на Искъра. Тука реката се разлива широко и бреговете са
обрасли с дървета и ливадици. Седнахме до брега с бачо и не можахме да се
насладим на хубостите. Бачо ми каза: „Добре, че останахме, за да можем да се
порадваме на тези хубави места.“
Купувахме краставички от близките бостани, той си поиска и малко ракия,
която носехме. До вечерта прекарахме прекрасно времето. След вечерята стояхме
малко. На сутринта, когато слязох на двора, бачо беше вече облечен и готов за
пътуване. Видя ми се малко неспокоен. Като го попитах какво му е, каза, че е
спал много мъчно през нощта и че много го е задушавало.
Сутринта беше много хубава. Настроението на
бачо се възвърна и той беше много весел.
Когато пътувахме, радваше се на всеки кът, на
всяка рекичка. Но когато наближавахме Тетевен, дето местността става особено
хубава, той ми каза: „Всички ме съветват да ида в странство. Аз няма да ида да
харча българската пара в странство. Какво, България е по-хубава от всяка
Швейцария и всяка Италия.“ Особено когато наближихме височините, които се падат
от дясната страна на пътя, обрасли с гори, постоянно ми викаше:
„Гледай бе, сестро!“ Когато погледнех на друга страна, той ми казваше: „Ама ти не
гледаш, гледай там, гледай тези прелести!“
Стигнахме в Тетевен към 4—5 часа. Хората отишли повече
на разходка. Беше света неделя този ден. След малко лутане де да се установим
гражданите узнаха за неговото пристигане и се заразтропаха как да му направят
по-голяма почит. Те казваха, че са се надявали да дойде в понеделник, на
другия ден, за когато се приготвяли да му направят подобаващо посрещане. Настаниха
го в къщата на г. директора. Хазяите бяха много мили. Приготвиха и една много
хубава вечеря. Но бачо ми се видя много, много уморен и съсипан от пътя. Искаше
ми се просто да можеше да не виждам у него тази отпадналост.
На трапезата един от братята Койчови му каза: „Дядо Вазов!“ Той му
отвърна, че това „дядо“ му е много неприятно, и го помоли да не му казва така.
Той беше голям естет и не обичаше тези наши изражения, които впрочем са и доста
груби.
На сутринта, когато отидох при него, той беше вече станал и ми се
видя доста бодър. Каза ми, че си е починал добре през нощта. Стаята му беше
пълна с посетители от града, между които имаше няколко свещеници. След
закуската, къде 9 часа, тръгнахме за с. Рибарица, дето щяхме да прекараме
лятото.
Там постоя само десетина деня. Дъждове постоянно валяха и той се
притесни. Не искаше да остане за по-дълго време.
Изобщо у бачо се чувствуваше нещо като неспокойство, невеселост.
Дали от тази физическа отпадналост, или на душата му беше нещо тежко — не зная.
При всички грижи, които полагаха хазаите, на които гостувахме — цялото им
внимание беше обърнато само към него, те се стараеха по всеки начин да го
ограждат със спокойствие, — чувствуваше се, че у него има нещо тягостно, което
впрочем и той надали усещаше, но аз чувствувах много добре това негово
състояние. Затова и много ми беше мъчно, като се върна тъй набързо след
пътуването ни до Рибарица. За мене беше голяма изненада, как така бачо се
почувствува утруден, па и изгледът му беше много уморен. Чак сега се
сещам, че ако смъртта дойде моментално наглед, тя го дебнеше много по-отрано,
че няколко месеца го е дебнела и е търсила момента, когато да го отнесе,
гледала е да го не измъчва и го е галила, но нейната тежест той е чувствувал,
без да се сети, че тъкмо тя го дебне.
Наскоро като се прибра в София, писа ми, че му е мъчно да седи сам
и че пак иска да дойде там. Писах му дали няма да е уморително за него още едно
такова пътуване — и ако иска, за по-голямо удобство, да му пратя прислужницата
ни, която беше останала при мене. Отговори ми: „Прати я и с нея ще имам
по-голямо спокойствие, а ти остани там още малко!“ Бях му писала, че много ми
харесва Рибарица и ми се иска да поседя още.
Но въпреки че бачо ми писа да остана още там, и аз бях изгубила
своето спокойствие да мога да остана. Като го гледах как се уморяваше, как му
беше нещо тежко, аз прибързах да се върна. В Тетевен ми дадоха няколко писма от
него. В едно от тях той пише: „Не пращай Василка, а тебе пак призовавам да си
дойдеш.“
Когато дойдох в София, него го нямаше, беше отишъл на Плачковци.
Там стоя около десетина дена и се завърна.
На сутринта отидох да го видя, защото вечерта пристигна късно, та
не го видях. Каза ми: „Ти си прибързала да си дойдеш, аз знаех, че тъй ще
направиш.“ Когато го попитах отде знае, че съм се завърнала, той ми каза: „Още
снощи, щом влезнах в къщата, усетих, че сте си вече дошли.“ И му станало много
драго. Ох, как почувствувах тази негова благодарност, макар че не ми я изказа с
думи!
*
На юбилея на
госпожа Карима беше и бачо, седнал на един от първите столове. Бях и аз. И госпожа Е. бе седнала 1—2 реда зад бачовия стол.
Както бях седнала малко по-настрана, аз виждах как госпожа Е. правеше разни
знаци с очи и усмивки на някои господа, които стояха тъкмо зад стола на
бачо. Чудех се на изкуството, с което даваше тия знаци. При това и бачо беше
там.
Този ден беше неделя. Бачо си дойде за вечеря. Вечеряхме и беше
много добре разположен. За вечерята слезе при нас по риза; каза ми, че няма да
излиза тази вечер, а ще пише „Престолът“.
След вечерята, като говорихме за разни неща, дойде ред и за юбилея
на госпожа Карима.
Между другото аз му казах, че видях как госпожа Е. дава знаци на някои господа в театъра. Той
се много нервира, стана му много мъчно. Аз не се надявах това. Все
си мислех, че бачо гледа през пръсти на стъпките на госпожата. Той ми каза: „Та
как може да дава знаци, когато и мъжът й беше до нея, и при това да не е
някоя ...“ След малко
добави: „Ти не познаваш света. Няма съвършени хора. Поне мога да ти кажа, че
когато бях министър, какви не предложения и стъпки се правеха от хора, които
най-малко можеш да подозреш, че могат да бъдат такива. А защо ми каза, колко
бях весел и исках тази вечер да работя, а сега се съвсем разстроих.“ Стана ми
много мъчно, че го оскърбих, защото не се надявах, че толкова я мисли за
непорочна. Разплаках се и му казах: „Моля ти се, прости ми за тази мъка, която
ти причиних, аз не исках да те оскърбя. Казах ти просто, че правеше това. Може
погрешно да съм гледала. Мъчно ми е много, че ти беше тъй весел и аз те
наскърбих. Макар че съвсем не исках това.“ „Да — каза той, — аз зная, че ти не
ми каза, за да ме оскърбиш, но аз изгубих всяко спокойствие
и сега не мога да работя.“
Тогава много съжалявах, че изказах работи, които тъй много го
измъчиха. Сега съм доволна от тоя случай, защото имаше нещо необяснимо за мене.
Като знаех бачо, чудех се как се обясняваха някои работи с неговия характер. А
сега при тоя случай аз видях, че той издигаше на един пиедестал от чистота
всичко, което имаше около себе си, па макар другите да знаят и най- нечистите
работи за това.
*
Пролетта на
1921 година настъпи. И започнахме да приказваме къде
да прекараме лятото. Между другото казах ма бачо, че това лято ми се иска да
отида във Варна и да поживея на море, да видя морето, понеже не съм
виждала още море.
Бачо ми каза,
че не му се иска да ходи във Варна, а пък и сам да отидеше някъде другаде
не му се искаше. Затова ми каза,
че ще ме заведе в Бургас, дето и нему се искаше да иде, защото не бил ходил
там, а лятото да прекараме в
някое близко селце до София. Вечерта се установихме на
това решение и на другата сутрин тръгнахме за Бургас.
Много не обичаше отлагането моят брат, когато трябваше да се
пътува за някъде. Когато на другата сутрин пристигнахме в града, бачо ми
каза: „Аз няма да се обаждам никому, че съм дошъл тука. В хотелската книга се
записах Иван Минчев, вестникар. Та и да ме знае някой, като ме види, че съм с
дама, няма да дойде при мене. Така че сега съм под твоята закрила."
Ходихме в една сладкарница, пихме кафе, ядохме локум и си купихме да
донесем армаган в София.
Към обед се върнахме в хотела. Току-що седнахме, и дойде г. Кацаров,
адвокат. Поздрави бачо и му целуна ръката. „Аз ви познах на улицата — каза
Кацаров, — но пак, за да се уверя, ходих във всички хотели да търся
де сте записани. Намерих само името Иван Минчев, вестникар. Разбрах, че
искате да бъдете инкогнито в града ни." След него и други господа
надойдоха и ресторантът се напълни с посетители, които идеха да го поздравят.
Чудно беше, че сутринта немного рано пристигнахме с трена и
излязохме из града — нямаше един час време, и целият град се научи за
дохождането му.
На обеда бяхме угостени пак в ресторанта — от г. Чорбаджиев (Петко
Росен).
След обеда му казаха, че учениците и гражданите искат да го видят
и да му направят малка овация.
Бачо ги молеше да не си правят труд. Казваше им, че и други път ще
дойде да посети града и тогава ще се види с всички граждани и ученици. Но
напразно беше молбата му. Те настояваха на своето. Като се свърши обедът, някои
от господата, събрани около него, го помолиха да отиде в търговското училище,
дето бачо ще можел по-удобно да приеме поздравленията на учениците и на
гражданите. Увериха го, че сега е ваканция и хората не знаят, че е дошъл, та
нямало да има много народ и щяло да бъде много скромно всичко.
Бачо и ние всички заедно с него отидохме в търговското училище.
Още не бяхме пристигнали, видяхме поток от хора. Начело свиреше музика,
приближаваше се към училището.
Площадът пред училището се изпълни. Граждани, гражданки, ученици,
офицери и духовенство, всичко беше събрано тука. Без преувеличение може да се
каже, че целият град беше дошъл да види и поздрави поета. За да може да приеме
и отговори на приветствията, той слезе на по-долните стъпала на стълбата.
Държаха се от граждани и учители речи. Деца декламираха, дружества, мъжки и
женски, го приветствуваха. След всяка реч, придружена с ура, се хвърляха цветя
и се поднасяха букети на бачо. Които стояха до него, приемаха букетите от
ръцете му, за да може да приема другите, които му поднася-ха. Подножието,
дето стоеше той, беше обсипано с цветя. След пред-ставленията и речите решиха да го заведат на морския бряг.
Изведнаж го грабнаха понесоха на ръце граждани и ученици.
Бачо, гологлав, с шапка в ръка, стоеше над народа. На молбата му
да го оставят да си върви сам не се отзоваха. И така по целия път, от училището
до морския бряг, го носеха на ръце.
Мъчно ми беше да го гледам без шапка в този голям пек, но нямаше
възможност да му помогна. Той често се обръщаше, гледаше назад, нещо търсеше и
питаше околните. После ми каза, че мене търсил и питал, да не би да се изгубя
всред народа.
Свалиха го на земята до самото море. Учениците и гражданите го
плискаха с морска вода, а морето се пенеше и вълнуваше, сякаш съзнаваше
тържеството на момента, та пращаше вълните си край брега, дето стоеше бачо. В
това време аз бях вече до него. Пошепнах му: „И морето се радва и те
поздравява.“ „Да“ — отговори той шепнешком.
На връщане го носиха пак на ръце до хотела. След малко почивка
щяхме да направим разходка с малкия и хубав параход „Княз Борис“ из морето. В
началото пътуването ни по морето беше тихо и приятно, но колкото се
отдалечавахме от брега, то се вълнуваше все повече и повече. Показаха ни
отдалече манастира „Света Анастасия“.
След разходката по море ние се върнахме в хотела. Там бачо ми
каза, че намислил на другата сутрин да тръгваме за София. Имаше много покани и
за другия ден, а нему се не щеше вече да се уморява, па и на хората да създава
толкова труд. Така че намерението ни да стоим четири-пет деня в Бургас и да
направим няколко разходки по море не можа да се осъществи напълно. Планът ни се
осуети.
Вечерта гражданите му дадоха банкет в ресторант „България“. Когато
отидохме там, беше препълнено с народ. Дошли бяха да видят поета. След вечерята
имаше декламации, песни и други забави.
На сутринта надойдоха пак много изпращачи — госпожи и господа. Пак цветя и пак букети му се поднасяха.
Първокласното купе, в което пътувахме, беше буквално препълнено с
цветя. Страната, на която седеше бачо, решетката над главата му, отстрани до
прозореца, на масичката пред него, така наредих, че той беше заобиколен и стоеше
в рамка от цветя. Казах му: „Виж, бачо, как си окръжен с цветя и колко си хубав
всред тях! Па и аз си вземах някои по-малки букети от твоите. Нали и аз
споделях твоята слава?“ „Да, и ти имаш право на тях — ми отговори смеешком, —
нали пътувах под твоя закрила?“ Впрочем тая закрила нищо не му помогна. На
айтоската гара ни съобщиха, че гражданите с учителите и учениците са излезли
да го посрещнат. Бачо слезе по стълбата на вагона. Пак приветствия, пак цветя
и букети, пак декламации и речи. Тези посрещания не бяха само хубави и
тържествени, те бяха и трогателни. В тях се изливаха — без поръка, без заповед,
от само себе си — най-чистите чувства на хората най-голямата обич и почит,
която питаеха към поета. Това показваше величието на тяхното сърце и благородството
на тяхната душа.
Както в Бургас, тъй и тука, като гледах с каква обич и почит е
обсипан бачо, не можех да задържам сълзите си — сълзи на радост и възхищение. И
не зная защо, като гледах него, заобиколен с ореола на славата, все си мислех
за мама.
Най-после тренът, който беше спрял няколко време повече от
определеното за спиране на гарата, тръгна посред многото ура, поздравления и
махания с шапки.
Из пътя на смях му казах: „Бачо, ти си имаш свои отговори,
определени, и те са: „Господа, много ви благодаря, трогнат съм дълбоко, не
мога да ви изкажа своята благодарност!“ „Да — ми отговори той, — аз не мога да
говоря, па и много се вълнувам.“
И можеше ли той да не се вълнува, можеше ли инак? Тази негова
отзивчива и нежна душа да не се вълнува от тези излияния на чувства на народна
обич и почит към него, които се изказваха по един така сърдечен и непринуден
начин!
И така, нашата разходка до Бургас се свърши с отиване и връщане за
два деня.
Разходка, пълна със слава, почит и умора.
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
