Като
последна точка от подаръците, поднесени на Вазова по случай петдесет-годишния му
юбилей, фигурира под № 69 и един телефон — дар от държавата. Инсталиран в
кабинета му, телефонният апарат беше сложен на една висока поставка в ъгъла,
образуван от библиотечния шкаф и рамката на вратата за гостната стая.
Но аз никога
не чух Вазов да ми се обади по него. Не ми се удаде ни веднъж и сам да вляза
във връзка. А, в това време усилено работих с подредбата на материалите около
юбилея и с описание на това паметно за нашата сива действителност тържество.
В тоя кипеж
на работа аз трябваше нееднъж да прибягвам за справки и до Вазова, било за да
го запитам за името на някой негов почитател, което не можех да разчета, било
за нещо друго. Исках сборникът да излезе безпогрешен, защото знаех с каква
настървеност ще се нахвърлят върху мене многобройните ми неприятели за всяка
неволна неточност или невярност. Освен туй аз бях поставен под очите на хиляди
участници в сборника, които искаха да видят името си в неговите страници, добре
разчетено, макар съвсем нечетливо да са го написали сами от чувство на
безкрайно себеуважение и от съзнанието, че и те са величини, чието съществование
трябва да се знае дори от един скромен държавен чиновник. Над туй отгоре да бъде
поправен и безграмотният, скараният с всяка граматика текст на техните писма,
телеграми или визитни картички.
Трябваше да
се справям с Вазова, но телефонът винаги оставаше безмълвен: никой не се
обаждаше. Да е излязъл Вазов от къщи? Не вярвах — в
тия
часове, които го повиквах, той не излизаше. Да спи? Също. Пък и аз тъй неистово въртях
дръжката на моя телефон, че и мъртвите бих събудил. Не ми оставаше нищо друго,
освен да отида у тях или да чакам той да дойде в кабинета ми, за да прочете
излязлото от печат, което следеше с жадно любопитство. И колчем го запитвах
защо не ми се обажда по телефона, той винаги намираше с какво да се извини:
бил долу, закусвал, или пък още отрано бил заставен да излезе. Може ли да не се
вярва на тия обяснения? И все пак аз се питах непрестанно: как тъй се случва, че през никой час на деня
не мога да го намеря?
Еднъж, пак в
свръзка с Прославата, трябваше да посетя Вазова. Както обикновено, когато бивах
преди обед при него, и тоя път, след като свърших това, за което отидох, ние я
ударихме на „лаф муабет“. Той сложи две ракиени чашки на кръгла масичка и от
едно черно шише наля хубава сливовица. Приказвахме не толкова от нужда да си
кажем нещо, колкото от желанието да си сложим словесно мезе за ракията. Последва
втора чашка. Ракията ми се хареса твърде много. Но Вазов не потрети. Той запуши
шишето и го тури на мястото му. Стори ми се, че поиска да ми каже: по две стига
— да има и друг път. В това време издрънка телефонът, продължително, нервно.
Вазов, както си беше прав, тъй си остана. Той гледаше ту телефона, ту мене.
Защо ли пък този дяволски уред го безпокои тъй дръзко и тъй натрапливо?
Най-сетне, като разбра, че телефонът няма намерение да спре и че още дълго ще
гърми в ушите ни, Вазов се обърна към мене:
— Я виж,
моля ти се, кой звъни?
Беше министър
Омарчевски. Аз подадох слушалката на Вазова. Той я пое с видимо недоволство и я
постави на такова разстояние от себе си, че мене ме напуши смях. Странно
треперлив беше и гласът му. Разговорът продължи повече от минута, твърде
любезен и от двете страни. Аз разбрах, че се уговорва нещо, може би във връзка
с помощта от американските българи. Но не полюбопитствувах да узная за какво
тъкмо се отнася той: не исках да се бъркам в личните отношения на двамата. Мене
повече ме заинтересова начинът, по който Вазов си служи с телефона. Тая
нескривана боязън от далечния глас на събеседника и това държане на слушалката!Така
говорят всички, пристъпили за пръв път и силом да си послужат с това
изобретение на съвременността. И тоя интерес израсна в загадка, която скоро
можах да си обясня.
Минаха се
няколко дни и Вазов пак дойде при мене в библиотеката. Още щом пристъпи прага
на кабинета ми, той ме замоли да повикам по телефона министъра. Аз не се
стърпях и го попитах от къщи ли иде. Той потвърди.
— Вие нали
имате телефон?
Вазов
замахна ръка. Не знаял защо, но неговият телефон не работел редовно. Често пъти
звънял, пък никой не се обаждал, когато дигнел слушалката.
— Тогава
послужете си с моя телефон. Аз имам да довършвам нещо. Трябва още сега да пратя
ръкопис в Държавната печатница.
— Не, не,
Вие ...
Нямаше какво
да се прави. Позвъних и поисках от централата на министерството да ме свърже с
министъра.
— Ето сега.
— И подадох слушалката на Вазова. Но той я отблъсна:
— Не, не,
Вие... Попитайте го може ли да ме приеме веднага.
— Ами ако
поиска да му се обадите?
— Кажете му,
че ме няма, че ...
Гласът на
министъра се чу. Аз предадох Вазовата молба.
— А де е
той, при Вас ли? ...
— Прати ми
бележка с молба да му изходатайствувам среща.
— А сам той
защо не ми се обади по своя телефон?
— Бил
развален.
—Тъй ли, още
сега ще разпоредя да пратят техник.
Вазов, който
се беше обърнал цял в слух, поиска да му предам разговора си с министъра.
— На края,
какво каза на края?
— Щял да
прати техник.
— Че защо,
че защо . . .
— Да поправи
телефона ...
Вазов ме
изгледа плахо. Разбрах, че той не ми е казал истината. Че той не иска, не
обича, не може да говори по телефон.
— Не трябва,
не трябва... Аз ще му кажа да не праща
техник. Телефонът може да не е развален.
Пък като
помълча доста, вече станал да си ходи, призна:
— Не мога да свикна с тая дяволска работа. Смущава
ме... Той ми е най-неприятният подарък, който ми се поднесе за юбилея. Да могат
да го дигнат, ще ми направят едно голямо добро. Кажи му.
— Кому?
— На
министъра.... Мене ми е неудобно. Нали знаеш, подарък не се връща.
— Но и не се
взема обратно . . .
Вазов ми
подаде ръка за сбогом:
— Тогава?
— Ще дойде
техникът — казах усмихнат.
Усмихна се
стеснено и той:
— Но аз не
ще мога да отида при новото. Не ще мога да свикна с него.
*
* *
Мълчалив обикновено, Вазов понякога ставаше страшно много словоохотлив. Тогава по неволя оставях работата си и се заслушвах в неговия неравен, почти спънат говор, с остатъци от изговора на сопотски диалект. Но на тая словоохотливост винаги ще побърка някой посетител: наш писател, учен или обикновен любител на книгата, дошъл за справка при мене. Тогава Вазов си заключваше устата и на познатите си отговаряше само с по една-две думи. А да се затворех в кабинета си, не исках, макар и да ми беше внушено от самия министър. Това значеше да спра на една четвърт библиотечната служба, пък и да затрудня мнозина в тяхната работа, довела ги при мене за известно упътване или съдействие. Вазов разбираше това и търпеливо понасяше тия посещения. Но в края на краищата те трябва непоносимо да са му досадили, защото една сутрин дохожда при мене с едно предложение, направено ми още от вратата:
— Ще остана,
при Вас, но ако прекараме, както в румелийско време! Аз повдигнах рамене. Какво
значи това „в румелийско време“?
Но Вазов
веднага разся недоумението ми. Узнах, че в румелийско време той често отивал
при Константин Величков, когато последният бил директор на народното
просвещение, заключвали се в кабинета му, поръчвали си кафе и на „кафе-кефи“ си
приказвали по час, по два.
Аз със
заповед бях запретил внисането на кафе и чай в библиотеката, като по тоя начин
унищожих една закоравяла традиция и предизвиках недоволството почти на целия
библиотечен персонал. И сега да я наруша сам! Не, това не може да бъде. Моят
отказ оскърби Вазова. Той не предполагаше, че един човек, който тъй беззаветно
го почиташе, ще излезе да му откаже на едно желание. И още какво! Желание,
което го възвръща към миналата, романтичната старина, свързана със спомена за
един от най-близките му приятели и сподвижници. Именно тоя оживял спомен от
миналото го накара да настои. Нищо не било то. Пък и нямало кой да види. Ние ще
се заключим в кабинета и спокойно ще си изпием кафето, като си побъбрем,
несмущавани от никого. На разсилните ще кажем да съобщават на посетителите, че
ме няма, че съм отишъл в министерството или в Държавната печатница. Нямаше
какво да се прави и отстъпих. Не посмях да убия едно може би от къщи предвкусвано
блаженство. Биваше ли да се съмнявам, че Вазов идеше с него, щом от вратата ми
направи своето предложение?
Кафето
дойде. Щракна ключалката на вратата и ние останахме сами. Вазов ми предложи
цигара — юбилейна, както я нарече той. Застави ме да захвърля коректурите
настрана. Ден по-рано, ден по-късно, все ще се свърши книгата, щом вече е
наближила към своя край. Помоли ме да седна и по-близо до него. Тъй, както са
седели с Величкова един до друг. Аз седнах, но за малко. Телефонът ме безпокоеше
постоянно и ме застави най-сетне да си заема мястото. Почувствувах, че Вазов се
досади от тоя нахален уред, който му разваляше румелийското настроение. И
разговорът се затегна, додето спря съвсем. Цигарите бяха изпушени, кафето
изпито. Коректурите сякаш сами влязоха в ръцете ми. Аз се наведох над тях, а
Вазов закри лицето с поправените вече страници.
Мълчанието
ни не се наруши, когато разсилният, който ни бе заключил отвън, отключи и пусна
кафеджията. Той си прибра мълком чашите и се изправи пред мен. Аз му направих
знак с очи, че Вазов е поръчал кафето. Кафеджията пристъпи към него по дебелия
килим и спря:
— Кафето . . .
Но Вазов
приближи още повече коректурните листове до лицето си. Кафеджията се върна при
мене. Платих.
На другия
ден Вазов пак дойде в кабинета ми и пак в същото време, да прекараме още един
румелийски час. Но за да предотврати възможна опозиция от моя страна, запита:
— Вчера
алалем ти плати кафето.
Аз се
усмихнах.
— Сега е мой
ред.
Кафето се
донесе, разсилният ни заключи пак и запушихме цигара след цигара. Разговорът
върху дребни, незначителни теми заглъхна. Възцари се отново едно ново дълго
мълчание, нарушавано само от звъна на телефонния уред или от опитите на
зачестилите посетители да влязат в кабинета ми, възпирани от прислугата.
Неколцина настояваха непременно да им се отвори: те не вярваха в даваните им
обяснения. Аз подслушвах разправиите им отвън и чертаех коректурни знаци върху
дългите шпалти. Вазов, все тъй съсредоточен, дочиташе последните страници от
донесената сутринта кола.
Тия часове
не се повториха вече. Само една привечер, когато Прославата беше свършена,
Вазов ме покани на чаша боза в бозаджийницата срещу Централната поща. Отказах.
При умората си по бих предпочел чаша бира.
*
* *
Никога няма да забравя един момент от нашите отношения. Това беше след голямата война. Един ден той почуква на вратата и влиза в директорския кабинет на Народната библиотека. Лицето му ми се стори по-помрачено и по-тъжно. По-медлен, но и по-нервен беше вървежът му. Аз се повдигнах да се ръкувам и да го попитам за тая странна промяна у него. Може би бяха дошли нерадостни, тревожни известия за съдбата на България, които той винаги най-рано и от първоизточник научаваше? Но преди да си отворя устата, Вазов бутна в ръката ми една книжка от списание: „Чети!“ — И посочи с пръст.
Не мога в
тая минута да си спомня нова ли беше тая, или някоя стара книжка от списание.
Взрях се и прочетох: „Опълченската поезия на Вазов“ и пр. Аз го изгледах
тръпен. Вазов, просто грохнал на креслото, потърси глава:
— Е?
Сам свикнал
на ругатни, аз не видях нещо особено страшно в подчертания пасаж. Още по-малко
ме изненада обстоятелството, че някой „доброжелател“ му е изпратил тая книжка
от списание, което той — положително твърдя — не получаваше. Нали за всеки наш
деятел доброто се замълчава, за да му се навира в очите лошото? Още щом излезе
на улицата, първият срещнат познат ще му заусуква:
— Лоши хора
сме туй българите, брей ... То бива, бива, ама чак толкова не бива ... Да не си
понадигне главата човек. Подигне ли я, цял леген помия ще изсипят отгоре му.
Хем ще я изсипят, без да му мислят много-много. Ала ти се не бой. Хич да не те
е еня.
— Какво,
какво има?
— Тука във
вестника ... мръсотия.
И вестникът
сам се разтваря пред тебе. Хубавото обаче няма кой да съобщи.
— Е? — Вазов
повтори въпроса си. Виждаше се с какво голямо нетърпение очакваше моя отговор.
Но аз сам се забърках: какво можех да му отговоря? И ето тъкмо това ми
колебание раздруса издъно наранената му душа. Вазов не издържа и запита с явно
стеснение от себе си: — Колега, вие,
младите, смятате ли ме за поет?
— Господин
Вазов! — извиках аз, уплашен от собствения си глас, спуснах се към него и му
улових двете ръце. — И Вие ли трябва да задавате тоя въпрос, който не слиза от
устата тъкмо на нас, младите, задаван не за Вас, а за самите нас? Това пък,
това е нищо — един малък вагарец, който не може да повали един дъб.
Сравнението
ли, жарът ли, с който произнесох тия думи, подействуваха, не знам, но стори ми
се, че очите на Вазова светнаха и тиха, облекчителна влага се спусна над тях.
Полека-лека разговорът премина на други теми. Все пак впечатлението от статията
не ще се е разсеяло напълно, защото на отиване Вазов, като се спря до вратата,
натърти тихо:
— Мъчно нящо
(така, нящо) е у нас да бъде човек нящо! Тъй жъ кажа аз.
Струва ми
се, че и юбилеят му, в който взе ентусиазирано участие целият народ, не изби
тая нерадостна мисъл от главата му. Намериха се хора и тогава да го поругаят.
*
* *
След Първата европейска война, по-точно след 1918 година, ученическите излети станаха на голяма мода. Нямаше в страната нито град, нито село, които да не пратят своите деца ученици в София. Дохождаше и пепелчукът, а най-вече идеха и гимназистите. Те имаше какво да видят в София: и градско благоустройство, и културни институти, и бележити личности.
Особено
голям биваше напливът на излетници през великденската ваканция и през месец
май. Училищните власти в София, в това число и Министерството на народното
просвещение, едва ли се занимаваха с друго освен с грижата да намерят квартира
на тия излетници.
От
личностите, които интересуваха тая младеж, беше първият и единствен Иван Вазов.
Тя на групи, на групи, едва ли не в параден строй, минаваше по улица „Раковски“,
спираше се до един ъгъл и почваше възторжено да вика ура с погледи, устремени
към прозорците на ъгловата къща — къщата на Вазова. Но от тях никой не се
показваше. Само понякога ще излезе на градинската врата откъм улица „Вълкович“,
тогава така се казваше днешната улица „Иван Вазов“, една възстара жена —
сестрата на Вазова — или едно момиченце, неговото сестрениче, кръстено на майка
му Събка, и ще съобщи, че диреният и чествуваният от тях човек не е в къщи —
излязъл да се разходи. А кога ще се завърне, не се знае. Може и да позакъснее
малко. Следователно напразно ще го чакат.
А при много
случаи Вазов си биваше в къщи и се спотайваше зад някоя завеса. Ще излезе вън,
когато си отминат ентусиазираните му почитатели, и ще се отбие в библиотеката,
малко намусен и видимо недоволен.
— Защо не
излязохте да се покажете, господин Вазов? Не чухте ли как възторжено викаше тая
младеж?
— Чух. Какво
от това?
— Трябваше
да излезете или на балкона, или да се покажете до някой от прозорците. Младите
са дошли да видят върховния представител на българския дух. Бива ли да си
отидат разочаровани?
— Но знаете
ли, че стават нежелателни инциденти? Явя се аз на едина прозорец, а учениците
от другата страна се впуснат, сбутат се и някои падат. Да бъда аз обект на
подобни жертвоприношения не обичам. По-добре е да ме няма в къщи. Тогава
младежта ще знае, че и аз обичам да си почивам понякога.
Да си
призная, не можех да не намеря тия му съображения основателни. Но въпреки туй
веднъж сам аз станах причина да преживее Вазов една не по-малка неприятност.
Това беше, когато той трябваше да се яви пред учениците на поповската гимназия,
водени от своя директор, мой съученик и състудент.
Тия ученици
отишли при Вазовата къща, викали „ура“ и понеже никой не им се показал, решили
да се отбият в Народната библиотека. Влиза директорът при мене и ме замолва да
извадя Вазова по някакъв начин от къщи. Обещавам, като го посъветвам да
поразходи учениците малко из града и да дойде по-късно с тях. Да се добие
впечатление, че идва друга група. А сега нека да поразгледат библиотеката, за да
печелят време.
Съветът ми
беше послушан и точно изпълнен. Аз отидох в къщата на Вазова и му предадох
желанието на учениците. Вазов ме изслуша доста неохотно, но най- сетне се
съгласи да излезе пред младите си почитатели, като се яви долу при парадния ход
на къщата си:
— Само при едно условие, колега. Няма да ме карате
да говоря. Вие добре знаете, че в тая област съм слаб, пък и ларингитиса ми.
Наистина, не е зле сега, но все пак не бива да го пресилвам.
— Но времето е добро. Я вижте какъв сух и свеж ден
е вънка. Вазов надниква от
прозореца, закрил се зад винено-червената завеса, и се отдръпна.
— Но учениците вече са тука.
— От
нетърпение дошли са по-рано. Нищо, да погледат къщата.
— Но защо
къщата? — каза, взема си каскета и тръгна ведно с мене.
Аз избързах,
минах през другите, врата, за да предупредя учениците, и в едно с тях застанах
пред парадния вход. Отвътре се чуваше, че се върти ключът, но вратата не се
отваряше. Почнах сам да се безпокоя. Тая врата твърде рядко я виждат отворена и
беше нещо твърде обикновено да се заяде ключът. Най-сетне тя се откри и показа
импозантната фигура на Вазова. Застанал над стъпалата, той приличаше на античен
паметник с устремен поглед над еднообразната маса младежи край него. Едно
необуздано „ура“ го приветствува. След това един ученик със заучена реч пристъпи
крачка напред и почна да го славослови с възторжен младежки подбор на думите.
Все пак речта му беше доста смислена и целна. Знаеше момчето какво трябва да
каже.
Когато речта
привърши, последвана от също тъй възторжено „ура“, както бяха възторжени и
словата, Вазов понечи да се отдръпне навътре. Но аз изпреварих това му
намерение и казах:
— Ученици,
сега ще чуете нещо и от господин Вазова.
Вазов
изтръпна и ме изгледа с леден укорен поглед? Като че ме питаше: „Как тъй ще
говоря? Нали обратно беше решението ни?“
Смутих се и
аз, но реших да не отстъпвам:
— Само една
дума, господин Вазов, да Ви чуят момчетата гласа.
Подкрепи ме
и директорът:
— Да, да,
само една дума. Чак откъде сме дошли за Вас и за тая дума!
— Тогава,
благодаря, сърдечно Ви благодаря за добрите чувства към мене.
Каза тия
думи, като хвърли още един недоволен поглед отгоре ми, и се оттегли. Но
учениците още живееха с впечатленията си от него и от неговия глас, продължаваха
да викат „ура“ и да се посмушкват доволни един друг.
Колко дълго
се бавиха те около къщата на Вазова, това мъчно мога да кажа. Но когато Вазов
дойде при мене, разбрах, че са си отишли вече и че пътят между Народната
библиотека и къщата на Вазова е чист.
— Е, колега,
защо ме изложихте така?
— Как защо?
— Та нали
друго приказвахме.
— Знам. Но
знам също, че някога сте говорили хубаво и вдъхновено.
— Хубаво и вдъхновено? Мъчно е да се каже това.
Истината е, че умеех по-лесно да се изразявам устно, но сега не мога.
— А трябва
да можете. Виждате, че младите искат да запазят впечатления от гласа Ви. Без
гласа човекът е половин човек, непълно е впечатлението от него. А аз не исках
да се върнат тия младежи само с пълни очи.
— Значи, да се върнат и с пълни уши?
— Тъкмо тъй.
Вазов се
усмихна и недоволството му мина.
Олекна и на
мене.
*
* *
Юбилейният ден на Вазов — 24 октомври 1920 година— беше страшно много претрупан. Неопитен в устройството на подобни тържества, юбилейният комитет създаде такава претрупана програма, че при нейното изпълнение паднаха от умора самите нейни изпълнители. В един и същи ден се струпа всичко. И чествуване, и банкет, и представление, и народна манифестация, и всичко друго, което съпровожда едно подобно тържество.
След като се
свърши чествуването на юбиляря, точно в един и половина часа след обяд, и ние
едва сколасахме да се понахраним, трябваше да бързаме към дома на Вазова. В три
часа бяхме длъжни да бъдем там, за да причакаме манифестантите, които щяха да
почнат да минават точно в този час. В къщата се събраха по това време, пък и
преди него, мнозина от поканените, пък и някои от неканените на тържеството. В
подобни случаи все ще се намерят охотници за зрелища, които без тях, сякаш
нямаше да придобият необходимия блясък и не биха били достатъчно украсени без
техните фигури.
Манифестацията
предстоеше да бъде приемана от балкона на къщата. Ние излязохме в уреченото
време на него. Повика ни френетическото ура на потеглилите към дома ученици. На
балкона ведно с юбиляря се озовахме и ние, членовете на комитета, ведно с министъра
на просвещението. Балконът се задръсти така, че почна да скърца под тежестта
ни. Някой ни предупреди за тая несъобразителност: да се отстраним, ако не
искаме да предизвикаме катастрофа. Това уплаши мнозина, влязохме в етажа, а
по-любопитните се прехвърлиха към прозорците. Аз, макар не твърде куражлия,
останах на балкона, защото трябваше да си държа, бележки за тържеството,
описанието на което беше възложено на мене.
Долу улиците
бяха препълнени с народ. По тротоарите нямаше къде да се мине. Оставена беше
само една ивица по платното на улицата, по която трябваше да минат дефилиращите
манифестанти. По него сега се мяркаха парадно облечени полицаи; с гумените си
палки пазеха линията на зрителите. А зрителите въпреки полицейските грижи
нееднъж я нарушаваха, пристъпили напред и проточили вратове към началото на
улица „Раковски“, отгдето щяха да се зададат манифестантите. Други се повдигаха
на пръсти в желанието си да зърнат по-добре Вазова. А той с белите си власи, изпъкнал
една глава над нас, гледаше срамежливо пред себе си. Сякаш се боеше да не
посрещне погледите на многото си почитатели.
Не само
улица „Раковски“ от двете си страни, но и тогавашната улица „Вълкович“ гъмжеше
от народ. Той беше се стълпил и по нея. Сякаш се беше разпростряло едно дълго и
пъстроцветно знаме, полюшвано и вълнувано от вятъра на любопитството. Кои ще
минат най-напред, кога ще минат, как ще минат и какво впечатление ще направят те на юбиляря? Но гаданията им не
бяха за дълго. Като никога друг път у нас манифестацията почна навреме.
Събраните на площада „Александър Невски“ потеглят тъкмо в определения час и
след десетина-петнайсет минути минават под балкона. Първи идат децата. Отдалеч
и отвисоко ние ги виждаме като един малък поток, който се движи бързо, тласкан
от буйните вълни, които напират след него. Когато наближиха, ние видяхме, че те
носят плакарди със заглавия на Вазови съчинения и пеят негови песни. Най-високо
се носи песента „Тих бял Дунав се вълнува“. Явно е, че нея я знаят повече
ученици и че тя буди по-живо техния възторг не само с думите си, но и с подвига
на възпявания в нея поет и революционер. Други пеят „Пределите на България“,
трети „Питат ли ме де й зората“ и пр. Учителите им, доволни от пеенето на
учениците си, махат ръка пред тях и дирижират песента. Сега те са диригенти. Но
кога достигат до балкона, повдигат ръка и френетическо детско ура разцепва
въздуха. Размахват се шапки. Вазов трепере и плаче. Но дали ведно с него не
плакахме и ние, трогнати от непресторения детски възторг? Та кой може да стои
непокъртен пред тази детска гледка? Гледката на утрешната ви родина. Министърът
на просветата маха с две ръце и също взема ролята на диригент, който направлява
необузданото ура. Ние побутваме Вазова да каже няколко думи на децата, но
неговият глас се запъва и едва излиза от устата му. Гласът е толкова глух и
незвучен, че ние едва го чуваме.
С всяко отминало
отделение овациите ставаха по-бурни. Идеха вече учениците от прогимназиите. А
когато наближиха гимназиалните ученици, улицата гръмна от звукове. Свиреха
музиките им и съпровождаха ликуващите гласове на учениците. Улицата заприлича
на едно живо ура, което се движи непрекъснато напред и се блъска в стените на
високите здания. На някои места урата на учениците биваше съпроводено и от
урата на струпаните по двата тротоара. Може би пригласяха родителите на тия
ученици. И те не искаха да останат по- назад от децата си във възторженото
чествуване на великия български син.
Когато
гимназиите наближаваха, музиките се отделяха, спираха за миг, за да заемат
място отстрана, и започваха отново. Свиреха дотогава, докато отмине гимназията
им, и тръгваха веднага след нея. Така минаха трите мъжки гимназии. С Третата
мъжка гимназия мина и руският писател Александър Митрофанович Феодоров. Аз бях
го запознал някога с Вазова в Народната библиотека. Вазов го забеляза, обърна
се към мене и ме запита кой е тоя познат господин. Казах му. Той пожела да го
поканим при нас на балкона, но докато му направя знак, ученическата колона
отмина ведно с учителя си. Тогава Феодоров беше лектор по руски език в Трета
мъжка гимназия.
На всяка от
минаващите гимназии Вазов сколаса да каже по няколко думи поне на челните им
редове. Той вече почна да се съвзема, надделя вълнението си, съвладя и гласа си
и вече можеше да се чуе как изразява своя възторг и своята благодарност. На
учениците от Първа мъжка гимназия каза; „Деца, аз съм безкрайно щастлив, като
ви виждам събрани при мене. Приемете моите благодарности и моите
благопожелания! Да се гордее България с вас.“ На Втората мъжка гимназия каза:
„Драги младежи, като ви виждам, че сте дошли тука на един празник на
българската просвета, аз не мога да не вярвам в бъдещето на България. Виждам,
че вие ще станете достойни българи. Да живеете, да живее българският народ, да
живеят вашите учители!“.
Тия
благодарности, добили характера на малки речи, биваха изказвани с множество
преглъщания, ахкания и предъвкания. Те по-бавно биваха изговарвани и по-лесно
се чуваха от манифестантите, та нямаше защо те да спират своите приветствия и да
зяпат чествувания в устата.
По едно
време Вазов усети видима умора. Умори се и да стои на крака, и да говори. Той
неволно се поозърна да види дали няма стол. Някой от младите долови това
мълчаливо изразено желание и домъкна стол от стаята. Вазов го погледна, но
вместо да седне, улови се за облегалото и с едната ръка на него, а с другата на
парапета продължи да посреща манифестиращите и да ги поздравлява.
На
опълченците, всички до един стари и с калпаци, чиито дъна сякаш говореха за
пролятата от тях кръв, извика: „Опълченци, здравейте! Поздравлявам ви. Моята любов
за честта, която ми правите. Живейте! Да живее и България.“
Тука вече и
ние не можахме да си сдържим сълзите, мислено сравнили войните за свободата на
България. От опълченците сега са останали старите спомени от миналото,
шаткавите стъпки по равния тротоар на улицата и вече отслабналите очи. Обърнати
към юбиляря, те се мъчат да видят тоя, който така възторжено ги възпя. Снемаха
си с разтреперани ръце калпаците и ги размахваха досам главата си и развяваха
няколкото влакна, останали по нея.
Манифестацията
продължи дълго. Когато се изтегли и последната вълна, един от нас обхвана
Вазова през кръста и го сложи на един стол вътре в стаята:
— Уморихте
ли се?
— А че . . .
И ние,
младите, бяхме паднали от умора.
Подготви за
печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
