ЖРЕБИЙ НА СЛАВА И СТРАДАНИЕ П. К. ЯВОРОВ - АСЕН ЗЛАТАРОВ

РОДИТЕЛИ И ДЕТСКИ ГОДИНИ

    Малкият тракийски град осъмна със събитие, което развърза езиците на всички. Жените, събрани пред портите, шумно разправяха за случката:

           — Черното Тоти откраднал бяла Гана.

    Гана бе лична мома, щерка на заможен род. Русите ѝ коси и бялото ѝ лице бяха опарили мнозина ергени. А черното Тоти е Тотьо Иванов Крачолов, буен и палав чирпански ерген, който лудо влюбен в гиздавата девойка, среща отпор в нейните родители и той я открадва, щом с добром не скланяли да му я дадат за жена. Но и момата не е била равнодушна към мургавия и буен ерген. Па и легендата около неговото име трябва да е блазнела сърцето ѝ. А легендата казва: Дядото на Тотьо е бил пришелец арабин. Идва в Чирпан и се заселва. Приема християнското име Стоян. Имал е много пари, които някакъв змей му подарил. Тоя бедуин с черни-въглен очи и сочни дебели устни се задомява за единствената дъщеря на чорбаджи Генчо — Стойка, чиито големи сини очи и блага усмивка са разпалили сърцето на мълчаливия и загадъчен син на Арабия. 

             На старини Стойка разправяла, че една седмица след женитбата съпругът ѝ я помолва да иде у баща си да поиска колата, за да отиде на воденица да смели брашно. На другия ден се връща с колата, но вместо брашно стоварва голям казан със злато и сребро, които бил изровил от Атакларската кория. Вероятно това са парите, които е донесъл в Чирпан и на първо време е укрил.

            Голям богаташ, Стоян Крачолов е бил човек с добро сърце и е правел големи благодеяния: помага на сиромаси, дарява волове на бедни земеделци, прави чешми, изкопава кладенци. Внук на тоя пришелец е Тоти, който открадва своята изгора, белоликата Гана, която се е славила като гласовита певица и милозлива към унижените и онеправданите.Тям срещу 1 януари 1877 г. се ражда първа рожба — син, когото кръщават Пейо.

         Така в загубения малък градец, чието богатство са лозята, се ражда най-големият лирик на България - прямият наследник на Ботевия гений — Пейо Крачолов, който прие лъжеиме (псевдоним) Яворов.

            Какво може да предложи един еснафски градец на едно малко, затворено момче, което дори са смятали за глухонямо, защото едва на третата си година проговорва? Майчините скути са най-приятното убежище. А нейните разкази за турските зулуми и комитските подвизи са най- примамливият свят. Игрите на децата не особено го привличат. Той не умее да се закача, а и юмруците му са слаби, за да отвръща на своите палави другари, за които боят е важно занимание. В училище малкият Пейо е примерен: и по уроци, и по поведение. Вече в трето отделение той проявява увлечение към поезията: чете стихове и заучва за декламиране стихотворения. Привлича го най-вече Ботев. От това време са и първите му опити да мине за автор на стихове. Сам той по един повод разказва историята на своите първи поетични опити от това детско време: „Първият опит за стихове беше плагиат. Имаше един вагабонтин в Чирпан — „Павликянът“. Много пакости беше направил. Скарал се веднъж с някого и забожда камата в гърдите му. Оня като хукнал към града с камата в гърди, която държи в ръката си... Като се качва по стъпалата на кафенето да влезе вътре, бутнали вратата насреща му и той пада назад върху сметта. Дотогава камата пречела на кръвта да тече и той се държал; сега изважда камата и пада. Стекъл се цял град да гледа, отивам и аз...“ Било тъкмо по обяд, когато се връща в къщи, и техните обядвали. Той, унесен и възбуден, подскачал и декламирал:

                                            Жив е той, жив е, там на боклука, 

                                            на една страна кама захвърлил,

                                            на друга страна зъбът му стърчи.

            

         И декламирайки, се втурва в стаята и пада право на сложената паралия. „Седнах в яхнията и ядох пердаха. Тогава бях в трето отделение.

         И вторият му поетически опит е пак плагиат, но подбудите са от друго естество.

         В първи клас той се влюбва в едно момиче и му пише писмо, написано с червено мастило, преписано от писмовник. Поставя го в червен плик и го адресира с французки букви. В плика поставя и едно любовно стихотворение, преписано от „Гусла“ на Вазов. Но писмото попада в ръцете на баща му. Вечерта баща му го подканя с табакерата да си направи цигара: „Направи си, нали ще те женим... Не те е срам!“ — спомня си Яворов: „Та доста ругатни ядох за тая любов, в която и поезия вкарах, макар и крадена.

          Още в долните класове Пейо Крачолов чете много. Той се увлича по „Записките на Захари Стоянов, чете биографията на Гарибалди и мечтае за подвизи и слава. Майка му е неговият най-близък човек. За тия години дълго след тях големият поет спомня с умиление и болка:

                                        Пред погледа възкръсват, минуват като живи

                                        ред образи и скъпи, и близки на душата:

                                        ту стар баща, унесен в мечтания щастливи, 

                                        ласкаещ мила рожба; ту майката благата, 

                                        загледана в хлапака; ту братя и сестрици,

                                        ту весела дружина от палави връстници,

                                        рой птички повилнели в игрите, смеховете,

                                        ту русокоса дружка ... и две очи засмени,

                                        и две странички нежни — божурчета червени,

                                        на млада, ранна пролет най-любавото цвете ...

             Завършил трети клас на непълното училище в Чирпан, родителите изпращат Пейо да учи в пловдивската гимназия. Пловдив е бил по това време на голяма висота: и стопанска, и културна. Неговата гимназия е първа в царството по уредба, изисквания и здрави традиции. А Народната библиотека е пълна с ценни книги, най-вече на руски език, и тук Пейо прекарва голяма част от свободното си време: гълта руските и българските автори. А когато се прибере дома, почва да пише стихове, разкази, драми. Или събрани в някоя ученическа стая, младежи са на събрание: спорят за религия, за философия, а най-вече по обществени въпроси. Идеалистично време, когато младежта бе обладана от народнически дух и с безкористието на сърца, пленени от социалната правда, мечтаеха да видят обществото преобразувано, отношенията на хората други: да няма роби и експлоатирани, да бъде трудът освободен и господар на живота!... Тука, в тия другарски прения, са корените на онова социално чувство, което така ярко багри едни от най-хубавите песни на Яворова. Тука, в тия младежки кръжоци, се заговори за селско и пролетарско движение и се оформи българският социализъм. Негов следовник се явява и Пейо Крачолов.

          Но младият социалреформатор не е догматик — фанатизиран буквоед, — а гледа със свобода и широта на живота. Затова съдбата на брата поробеник [...] му е близка до сърцето и той не само в проповед, а и на дело ще покаже своето съучастие в народното освободително дело.

              Пейо завършва V клас на гимназията и спира: бащата не е могъл да отделя по 50 лева месечно при оскъдните си средства, за да поддържа сина си в друг град...

      Надъханият с идеи, увлечен в народничество младеж постъпва ученик телеграфист в чирпанската телеграфо-пощенска станция. Той продължава усилено да чете големите руски писатели и книги по социализма. Основава местна социалистическа група от 30—40 души, където ведно с работници има и класни учителки. „Тогава бях много сериозен — спомня си Яворов. — Дълга коса — като река, ей така; огнено червена връзка, развяваща се; вдигната яка; а по едно време турих и сини очила...“

ПЪРВИ ПЕЧАТНИ ТВОРБИ

         Пълните със стихове и проза тетрадки, изписани в Пловдив, крият само неудържимия нагон за поезия у неосъзналия се още поет. Тия творби обаче са тромави и не виждат бял свят. Първото напечатано произведение е свързано с увлечението на младия идейник по Македония. Това е стихотворението „Напред!“, което той дава на своя другар, заминал за въстанието, и което после бива обнародвано във в. „Глас македонски“ (год. II, бр. 36, 17 август 1895 г.). Това стихотворение почва със следното четиристишие:

                                                        Уви! кой може да търпи да 

                                                        гледа със скръстени ръце, 

                                                        когато има във гърди 

                                                        човешки чувства и сърце?

            И след още десет четиристишия завършва със следното:

                                                       О, триж свещено е дело 

                                                       за чест и волност да умрем!

                                                       Нек викнем с роба наедно:

                                                      „ах, долу турският ярем“!

         Второ печатно произведение „Пред тъмничний зид“ излиза на 1896 г. в сп. „Ден“, редактирано от Янко Сакъзов, което вече почва да издава удара на белязан поет.

             Когато пощата донася на младия поет книжките, които съдържат и творби, под които стои авторското име Пейо Г. Крачолов, а когато, особено вечерта, приятелската група шумно възвести събитието, как да не се облее с радост сърцето и да не изгрее амбицията да се наложиш като писател? Но часът за славата още не е ударил: младият, едва осемнадесетгодишен телеграфист има да изпита уроците на делничната обстановка в дълбоката провинция. На 1896 г. полага изпит за телеграфист и получава назначение в Сливен. След година го виждаме началник на телеграфо-пощенска станция в гара Стралджа. Тук той усърдно чете Хайне и Надсона. От Хайне добива кръщавка в критично отнасяне към установените ценности, а благородният и човечен стих на Надсона го спечелва за знаменосец на всички отрудени и страдащи. И ето в това глухо селце голямото сърце на поета загорява в изблик на творчество, подкладено от бунта при гледка на една социална и политическа картина на неволя: при една от своите вечерни разходки него ден на зимата на 1897 г. той забелязва до хамбара на гарата струпана от гнили траверси и дъски барака, в която се очертават силуети на измъчени, покрити в дрипи арменци-бежанци, които, принудени от злата участ, стават хамали. Групата пее, но така, „както през сълзи се пей“. Картината поразява поета и вечерта той написва незабравимата елегия „Арменци“, която разкрива пътя на славата за загубения в дълбоката провинция поет.

           Като в озарение тука, в тая глуха гара, за перото на поета се разкрива нов свят на една поетична техника от образи и стил, които веднага го издигат до висота, до която малцина преди него бяха се възземали. Творчески кипеж, бесен напор на багра реч, нови съзвучия, капризен размер и ударност, които поразяват. Всичко това той откри в сърцето си и го изнесе на бял свят! Тука той написва „Луди млади“, „На един песимист“. Праща ги за печат в сп.„Дело“, но не ги напечатват. Праща ги на сливенското списание „Живот“ но и тук ги постига същата участ. Тогава социалистът поет решава да прати тия стихове на сп.„Мисъл“. И чак десет месеца, след като биват напечатани, той узнава случайно за това. Изписва си книжките и ги прочита с най-голямо удоволствие и в редакцията почват да пристигат за печатане все по-хубави и по-завършени стихове.

           По това време преместват Пейо Крачолов в Анхиало. Тук той води самотен живот и в града му дават прозвището „Сянката“. Но скалистият бряг, надвиснал над морето, познава творческата треска на поета. Тук той идва на размисъл и съзерцание и тук той на 1899 г. нахвърля първите строфи на „Калиопа“ — любовната история на една гъркиня от града, —  поема, която му спечели приятелството на критика д-р Кръстев, редактора на сп. „Мисъл“. В една отворена пощенска карта д-р Кръстев изказва възторга на хората около „Мисъл“ при прочитане на поемата и това е било за младия поет първата ласка, която завеки го припечелва за делото на поезията. Също като Достоевеки, който от две топли думи на Белински предопредели своя път!

          От края на 1899 и през 1900 г. се почва редовното сътрудничество на анхиалския поет в „Мисъл“. Тогава излазят „Арменци“ и част от стиховете на сбирката „Стихотворения“. Часът за славата на поета удари. Дойде и неговото второ — литературното му — кръщение: когато кръжецът около „Мисъл“ повиква от Анхиало своя сътрудник, те му съобщават, че Пенчо Славейков решил да му даде лъжеиме (псевдоним) Яворов. Така почнаха да се печатат в „Мисъл“ стихове с подпис П. К.  Яворов.

           Д-р Кръстев и Пенчо Славейков ходатайствуват и Яворов бива преместен на 1900 г. за началник на IV телеграфо-пощенски клон в София. Той става член в групата на писателите около Кръстев — Славейков. София прие с възторг мургавия, приведен и стеснителен поет, чиито стихове се чакаха с нетърпение и будеха най-голям интерес.

ПЪРВА КНИГА

       На 1901 г. варненски книгоиздател издава „Стихотворения“, първа книга на Яворов, съдържаща 34 песни, повечето печатани вече в списания. Сбирката се посрещна с небивал успех: за три месеца тя се изчерпи.

           Критиката я признава за знамение. Всички виждат в нея белега на едно голямо дарование. Антон Страшимиров пише: „Имаме една сбирка лирични стихотворения, в които кипи преди всичко душа на певеца, на художника, на ясновидеца... Рядко начинаващ писател е могъл да открие пред читателя своята човешка душа тъй ясно и категорично.“

           Първата книга донесе признание за поета. Донесе му слава. Но тя му донесе и първото дълбоко огорчение — първото саморазяждане. Защото неговите първи покровители — кръжецът на д-р Кръстев прие с големи резерви, дори с явно неодобрение появата на тая сбирка. Д-р Кръстев мълча цяла година и след това проговори, за да каже: „Нещо преди година един малко известен поет, поместил дотогава двадесетина „нещица“ в едно трето- или петостепенно наше литературно списание, бе помислил, че е дошел часът да събере наедно всичките творения на своята муза-скъперница и да ги представи във вид на книга пред жадния за поезия и емоции български четец. Така, когато „синът на долините“ потегли за дълъг път — а попрището на поета е най-дългият път, — той чувствува неодолима потребност да се озърне да види изминатия цът. И като взема своите пъхтящи гърди за признак на вече извършен велик подвиг, той сеща как тръпки на умиление полазват по неговите морни стави и как тия стави се свиват неволно за сладка отмора. Но на нашия поет се случи едно странно нещо: омайни песнопения се донесоха до неговия слух и склони глава той унесен и... заспа. Там спи и до ден днешен и слуша през сън омайните песнопения, но схванати стави не се помръдват и обезкрилен перперка всуе духът в долни низини, безсилен да облети висините...“ Тънки и вярно отмерени стрели, които приятели му хвърлиха, за да го ужилят: искаха да го изместят от въззетия път и да му посочат нови хоризонти. Защото на тия му приятели социалната поезия на Яворов не им допадаше и техният чист естетизъм искаше да наложи на поета друг канон.

           Стрелите улучиха вярно. Защото в душата на поета се бе вече разтворила рана на неразрешими противоречия, защото загадката на въпроси, „на които никой век не отговори“, беше се възправила пред неговия дух и болно бе почнала да го терзае. А други приятели той нямаше. Тия, които трябваше най-радушно да го приемат, не го довидяха в цената му и не му протегнаха здрава десница.

           Така в душата на Яворов се отвори рана и той се оттегли, за да я лекува, за да търси изход от самотата,която всред слава и признание се подкраде в сърцето му и го покори. Мълчание, което изпепели радостите му, за да израснат трагични откровения и безумни прозрения. Яворов бе вече загатнал:

                                                Дохожда час уречен за човека

                                                И страшен глас, съдийски глас тогава

                                                обажда се: Ти взе, но заплати ли?

ЛЮБОВ И САМОТА

          През това време министър на просветата е културният българин проф. Ив. Шишманов. Той назначава Яворова за учител в една софийска прогимназия и го командирова в Народната библиотека. Тука работи и Пенчо Славейков. Съвместната работа ги сближава още повече и силната личност на П. Славейков оказва известно влияние върху Яворова, който поема нов път: тоя на индивидуализма.

              Но загубил вярата в своето по-първо верую, тласнат към самовглъбени размисли за живота и смъртта, Яворов остава без кумири, без вяра, без надежди.

            — Аз преживях моята криза..., това срастване с мисълта за смърт, това висене над гроба (или нещо подобно), то правеше да преживея една вътрешна криза, от която излязох със съвсем друга душа, отколкото оная, която изявих през работата си в първия период.

         И сред пристъпите на потискаща самота, на безумни саморазяждания, на извънсветовни набези и черни предчувствия Яворов среща жената, от която очаква ония два бегли погледа, които ще му разкрият наново раната на любовта. Тя е 16—17-годишна девойка: модра теменуга, която, обградена от чорбаджийските разбирания на богатия род, чиято щерка е тя, става мечта, вдъхновителка и наказание за поета. Взаимното увлечение на влюбените среща отпор и създава още по-разпалено чувство между Яворов и неговата любима. И в горнилото на любовта се разгорява наново поетичната стихия, която обагря с нови образи, чудни антитези, страстни пориви, мъчителни тревоги, горчиви прозрения и черни предчувствия най-хубавото от поезията, която Яворов ни даде.

           Тая любов на поета трае от 1903 до следата на 1910 г.: годината, в която малката, нежна, тежко заболяла девойка склопя завинаги своите хубави очи, за които Яворов написа едно от най-хубавите си стихотворения. Тя умира в един санаториум в Северна Франция, а погребението ѝ става в Париж. Тука е и Яворов. Сломен от безнадеждие, близък до самоубийство, той следва катафалката и душата му ридае:

         „Ти ме зовеше. Ти говореше на душата ми. И ти беше в душата ми, ти приказваше на душата ми. И душата ми гледаше... Тя беше и вече я няма. Тя мина през живота, както минава сянка... Мина, вие я знаете... Тя беше едно дете, защото бе връстна на децата, които гледате около себе си — една девица, защото бе любима, и една жена, защото любеше... Да, онова дете с двете хубави очи, пълни с толкова меланхолия, с толкова предчувствие на една съдба, по-страшна от всичко със своята неизбежност...И на тия две хубави очи аз изпях една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен. И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва. Тогава тя нямаше още шестнайсет години... И тя радваше очите ми и опияняваше душата ми... Твоите големи хубави очи — те не ме гледат. Аз целувам твоите малки ръце от снежнобял восък и те не се подвижват... Бялата лилия е паднала под косата на неумолимия косач...“

           Тая безтелесна, пълна с мистерията на смъртта любов — чиста и неземна, оплоди Яворова за „Безсъници“ — лириката, която преобрази българската поезия.

            Крушението на идеалите, в които е вярвал, безизходността на една неземна любов, която търпи ударите на предразсъдъци и еснафщина и завършва сред червени карамфили, сложени върху ръцете на бездиханното тяло на скъпата избраница — всичко това, съчетано с наследената склонност към халюцинации, болно саморазяждане и неотстъпна тревога пред „загадките, които никой век не разреши“, направи Яворов мъченик на самотата, от която нищо — ни приятели, ни дело, нито поезия можаха да го спасят. Поезията му е живо отражение на тоя негов жребий, макар че след „Безсъници“ той написа и няколко дивни къса на превъплъщения в „Цариците на нощта“, където българската везана реч е дадена в съвършенство и дето поетът прави опит да мине към един своеобразен епос. Така също някои откъси в сбирката „Подир сенките на облаците“, тия напр. „В часът на синята мъгла“ или химнът на слънцето — са мигове на просветление и сепване към царството на радостта.

            В пиесите „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари — как ехото заглъхва“ са драматично възпроизведени интимни преживелици на поета. Те са чуден материал за тълкуване странната и изплетена от противоречия съдба на тоя вдъхновен мургав тракиец, който мина земята ни като метеор — изпепелил сърцето си в пламъка на мъката.

                Яворов дойде като дар на съдбата в орницата на нашата поезия и я оплоди за буйна жетва. С тоя стих, който за първи път преля границите на установения канон и ту капризно, ту гневно, ту кокетно се гъне, извива, носи и звучи, той опресни и върна на словото ни неговата първична стойност, като го съживи от мъртвилото на катадневното обръщение, очисти го от праха на пазарището. Думите у него добиха пак живот, върнаха душата си. И с тоя стих, дето има от най-пронизващия звън на челичената струна до лекото ектене на хорала, Яворов се изправи срещу бездните на душата и сложи пръст в раните на сърцето си. Неговият взор се устреми върху болните и неразрешени загадки на човешката участ —  кошмарите на нощта, парливите тръпки на греха, жаждата на вечно събудената плът, копнежа по святост, борбата между духа и материята и тая вечна самота: самота в славата, самота в страданието, самота в жертвата, самота в любовта! ...

                                        Аз страдам. И в самозабвението на труда, 

                                        и в саморазяждането на покоя — 

                                        на битието в зноя,

                                        на извънсветовни блянове в студа, — 

                                        кога летя, когато падам, 

                                        аз страдам.

                                        И търся. И в страдание живот се изхаби,

                                        да търся — все страданието може би.

ПОД МЛАТА НА СЪДБАТА

               Славата следеше Яворова. Следеше го и завистта. И той се заключи в себе си, за да дълбае в болно саморазяждане душата си. Общественото му положение също беше станало друго: не вече залутан в провинцията телеграфист, а художествен секретар на Народния театър, драматург, комуто тълпата бурно ръкопляска. Погледите на жените го задиряха и в стаята му имаше всякога цветя — дар от покорени от името му сърца. И в тая атмосфера на един живот, преситен с дебнения и изненади, той срещна жената, която приключи живота им — и на нея, и на него — с една трагедия.

Вече през есента на 1911 г. цяла София говори за предстоящата женитба на Лора Каравелова с Яворова. Сам Яворов пред близки приятели не скрива, че е влюбен, и това го прави разсеян, чудак и сам той не знае какво прави. През тоя театрален сезон се изнася с успех от сцената на Народния театър Яворовата пиеса „В полите на Витоша“. Лора му бе пратила в къщи букет от бели хризантеми и в него пликче със скъп брилянтен пръстен.

            Коя бе Лора? Това чедо на Петко Каравелов бе дарено с рядка хубост. Нейната интелигентност и свободният ѝ капризен характер се бяха очертали още на гимназиалната скамейка. Мъжете я сподиряха с погледи и мълвата я обкръжаваше с легенди. Тя бива рано задомена, но бракът излиза неподходящ: нейният съпруг е от съвсем друг свят — той с нищо не може да задоволи гордата амбиция и суетните желания за слава и романтизъм на едно умно, хубаво и разглезено от съдбата и живота момиче. Бракът се разтрогва. При Лора остава детенцето ѝ — Петко. Тя живее в София, в провинцията, в чужбина свободния живот на жена, която жадно търси къде да спре буйния изблик на своите чувства и амбиции. И среща Яворова. Тя го среща и в Париж, където той болно изживява спомена на своята любов, и там Лора нескрито проявява интерес към него. Яворов е обаче още безразличен към нея. Но година след това той вече е решил да свърже съдбата си с нейната.

            Какъв бе животът на двамата? У Лора имаше нещо дръзко и потайно — една смес от сила и сласт се чупеше в стройната ѝ фигура и искреше в тоя полудевичи, полумомчешки профил. А Яворов бе една затворена природа, неподатлива на изповед и непосредна откровеност. Той живееше в свой свят, ограждаше се от любопитния поглед на тия, които искаха да надникнат в по-интимните движения на душата му, и често създаваше измислици за себе си и за други и като че ли сам почваше да им вярва. И от тия две така обособени индивидуалности (личности) Лора бе, която по-силно обичаше: тя бе победената в любовта. И почнаха кошмарите на ревност и накърнено самолюбие да я навестяват: мисълта, че тя не изпълва изцяло живота на Яворова, я потискаше. Тогава пристъпите на безумие я обладаваха и тя говореше за смърт.

          Нейната любов е едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта: друго удовлетворение тя не можеше да намери.

         И това удовлетворение дойде: през нощта на 29 ноември 1913 г. Яворов оставя на масата си следната бележка: „Лора се самозастреля в момент на силно раздразнение от ревност. Аз я последвам.“

           Причините за тая трагична развръзка? — Дива ревност.

           Проф. Арнаудов ето как синтетично възпроизвежда станалото:

           На 29 ноември Яворов и Лора са били поканени след вечеря у семейството на д-р М. Тихов. Били са там и други гости, между които младият писател Михаил Кремен и жена му, Дора К-ва. Както са седели около масата, Лора става по едно време и посяга към книгите на една етажерка. У Яворов проблясва мисълта, че тя е може би докачена. Основания за това той, по изповед пред съдебния следовател (веднага след самоубийството на Лора), е нямал, „но понеже всички наши недоразумения бяха на почва на ревността, и то спрямо една от присъствуващите тази вечер дами (Д. К-ва), защото неведнъж по-рано сме се обяснявали на тази тема, аз помислих, че Лора затова именно стана от мястото си ...“ Яворов става, успокоява я или ѝ се скарва с няколко думи и тя сяда пак при гостите. Настроението е подобрено, разговори и игри продължават. И едва кога се връщат двамата дома си, избухва помежду им свада. Тя го кори, че „фиксира чуждите жени“, той ѝ възразява и се оттегля да спи в кабинета си. Разсъблечен и легнал вече, той чува в тъмнината, че вратата се отваря; и той се надява, че Лора иде за обяснение и примирение, както е било други път. Но Лора се приближава до дрехите на стола му, после завърта копчето на електрическата лампа и Яворов я вижда ужасен, че тя държи в ръка револвера, измъкнат от панталона му. „Пълен ли е?“ — запитва го тя. Той отговаря „не“, после, за да не направи тя някоя грешка, казва и „да“. Нови обяснения помежду им: той я пита с какъв жест или поглед, или другояче е дал повод да го обвинява тя във флирт нея вечер; той иска да отстрани подозренията и. „Тя мълчеше и не отговаряше. Цялата тая сцена се разигра много бърже ... Отведнъж тя направи едно движение с ръката си към гърдите и едно глухо изгърмяване се чу.“ Той скача, прегръща я да не падне, слага я на канапето; ужасен, изтичва да събуди слугинята и хазяите. После, без да се помни, я разгърдва — и когато вижда кръвта и установява смъртта, той отива до масата, загубен, забравен, написва записката, намерена после там, и се гръмва. Така Яворов обяснява пред следователя, при първи разпит, когато сам той е по чудо спасен, с поразено зрение, понеже куршумът не пробива черепа му, а пропълзява под костта.

          Случката, вместо да извика съучастие, развързва злите езици: Яворов стана прицелна точка на обиди и клевети. Думата „убиец“ достигна до слуха му. Па и прокурорът на съда въпреки категоричното заключение на следователя, който заключава, че в случая имаме самоубийство, повдигна дело срещу Яворова. Върху оневолената глава на ослепелия поет се струпа всичката жестокост на съдбата: мизерия, хула и бягство от него на близките му по-преди. Това го страшно потисна. А образът на Лора се възправи пред него, зовящ го към край на това жалко съществувание. Той спомва нейния лик, нейния глас, нейните думи:

            — Прости ме, мили мой, за всичко. Вижда бог, че единственото скъпо в живота ми си ти.

            И Яворов написва няколко писма до близки. Той пише на сестра си: „Аз бих свършил отдавна, но желанието ми да напиша книга-некролог за нея и за себе си и да дочакам края на безкрайното дело ме все още задържаше. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени... Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществувание и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.“

         А писмото до другата, по-малка сестра, завършва със следните прости и трогателни думи: „Много съм измъчен и няма защо да се бавя. Между другото, което Атанас (брат му — бел. на А.3.) ще ви обясни, няма защо да чакам да изпадна да стана просяк или да отида в лудницата. Тате, твоят син, сестро, твоят брат умира невинен и запазва своето достойнство на човек и поет, бъдете твърди като мен. Защо да се плаче? Нищо няма да се върне. Целувам ви горещо и умирам. Целувам ви още еднаж Вашия Пейо.“

            И на 29 октомври 1914 г. Яворов изпива отрова и след това пронизва слепите си очи. Тоя път смъртта не го измами ...

            Една трагична участ порази с млата на страдание и гибел един от най-големите духовни синове на българското племе, един, който показа обаянието на българското слово и разкри в образи и поетични видения нещо от тайните на душата — кошмарните и нощи, когато самотата се бори с неотстъпната идея за смъртта. С него замина и неговата избраница-другарка. Съвременниците не проумяха и не оцениха тая трагична участ. Но бъдните дни поемат имената на Яворов и Лора, за да ги сплетат в една легенда, като ги очистят от пръските на злоезичие, завист и глупост, които приживе заобикаляха поета и тая, която стана негова съдба.

1931

            Брошурата „Жребий на слава и страдание. П.К. Яворов“ излиза като номер (№32) от Библиотека „Велики българи. Животописни разкази“, редактори Ник. Никитов и Теодоси Атанасов, изд. „Ново училище“, 1936, под заглавие „П. К. Яворов“. Дава се по запазения ръкопис.