На един дъх...
Д-р Светозар Златаров за своя баща проф. д-р Асен Златаров
Какво остава от човека като си отиде? Аз имам много ярки спомени от баща си. Той обичаше да ми разказва приказки, въпреки че беше много зает. Когато излезе книгата на Ран Босилек „Неродена мома“, той веднага я донесе вкъщи и макар че знаех да чета, ми прочете няколко приказки. Много хубаво четеше, сякаш виждах това, което произнася.
Баща ми ходеше много чисто облечен и винаги с бяла риза. Тази бяла риза допълваше някак скръбната му, меланхолична усмивка. Ние, близките му, бяхме свикнали с неговия особен хумор, с неговата меланхоличност.
Спомням си го в лабораторията, която беше на ул. „Дунав“. Там студентите му правеха и упражнения. Изглежда му пречех, когато ходех при него, защото гледаше да ми даде някаква занимавка. Палеше едни тайнствени свещички, тъй наречения „фараонов огън“. Една „змия" излизаше сред пламъците. След туй оставаше само пепел. В лабораторията имаше много уреди и камина за отровни вещества. Много добре си спомням и надписа: „Студенти, пестете реактивите, държавата е бедна!“ Това от една страна беше призив за икономии, а от друга може би предизвикателство към тогавашното министерство на просветата, което не бе отпуснало достатъчно средства за обучение.
Спомням си го на катедрата в един от големите софийски салони, вероятно във Военния клуб. Салонът беше препълнен. Всички го слушаха с голямо внимание, а на мен ми се виждаха някакви светещи риби. Това беше беседата за тайните морета, в която той наистина говореше за светещи риби, които живеели в непрогледния мрак на морските дълбини.
Най-силно ми се е запечатал образът на баща ми на работното бюро. Сега то се съхранява в къщата-музей в Хасково. Тук-там е обгорено от поялника. Ha бюрото винаги цареше безпорядък. Имаше отворени книги, листчета. На това бюро той прекарваше повечето си време. Баща ми редовно работеше до един часа през нощта. Проф. Васил Златарски, които живееше срещу нас, казваше: „Няма още 1 часа, защото прозорецът на Златаров свети. Когато той пишеше вечер, всички лампи бяха запалени. Всичко бе тихо и много осветено. В стаята се чуваше само скърцането на перото му.
Баща ми работеше в едно особено напрежение, когато реалното време изгубваше стойността си. Можеше за кратко време да напише много неща. Това негово особено състояние и напрежение го правеше много работоспособен. Превключваше непрекъснато на различни теми. Работеше непрекъснато, без умора. Само така може да се обясни неговата голяма продуктивност. Изписал е десетки хиляди страници. Много от статиите си пишеше със скоростта на говоренето.
Понякога журналистите звъняха на вратата ни. Идваха да му искат статии. Той ги канеше в съседната стая, сядаше на бюрото и веднага пишеше статията. Още с неизсъхнало мастило я предаваше. Така пишеше - на един дъх. Даже нямаше време да постави запетайките. Пишеше с много голяма скорост - винаги на ръка, винаги с перо.
През последните 20-30 години ми се наложи да се занимавам с архивното наследство на баща ми. Неговият архив беше много неподреден, но сравнително запазен. В основата на научната и обществената дейност на баща ми стоеше максимата, че животът трябва да се издига към нещо по-горно, да има повече празници, че животът е най-голямото благо, на което трябва да се служи. Докрая той остана верен на тези свои разбирания.
В архивите на баща ми има много антифашистка публицистика, особено от периода, когато в Германия се надига фашизмът. Има и много материали за Съветския съюз. За 20-дневното си пребиваване в СССР той е събрал и донесъл почти един куфар материали. Тия дни намерих в една негова книга телефона и адреса на акад. Державин, с когото баща ми вероятно се е запознал при посещението си в СССР.
Обичаше и да снима. Имаше фотоапарат, имаше и камера. Обичаше техниката. В минути на отдих сглобяваше радиоапарати. Неговата почивка беше активна, не можеше да стои без да върши нещо. Вечно търсеше новото. Баща ми като че ли на един дъх изживя своя живот.
Записа Леко СЛАВОВ
Б. А. Записът е направен на 6 февруари 1985 г. в Дома на техниката - Димитровград.
Статията е публикувана във в.„Шипка“, бр.33(1767), год. VIII, на 16.02.1995 г.
