НА ЕДИН ДЪХ – Д-Р СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ ЗА СВОЯ БАЩА, 1995 г.

НА ЕДИН ДЪХ

Д-р Светозар Златаров за своя баща проф. д-р Асен Златаров

Какво остава от човека като си отиде? Аз имам много ярки спомени от баща си. Той обичаше да ми разказва приказки, въпреки че беше много зает. Когато излезе книгата на Ран Босилек „Неродена мома“, той веднага я донесе вкъщи и макар че знаех да чета, ми прочете няколко приказки. Много хубаво четеше, ся­каш виждах това, което произнася.

Баща ми ходеше много чисто облечен и винаги с бяла риза. Тази бяла риза допълваше някак скръбна­та му, меланхолична ус­мивка. Ние, близките му, бяхме свикнали с неговия особен хумор, с неговата меланхоличност.

Спомням си го в лабо­раторията, която беше на ул. „Дунав“. Там студенти­те му правеха и упражне­ния. Изглежда му пречех, когато ходех при него, за­щото гледаше да ми даде някаква занимавка. Палеше едни тайнствени свещички, тъй наречения „фараонов огън“. Една „змия" излиза­ше сред пламъците. След туй оставаше само пепел. В лабораторията имаше много уреди и камина за от­ровни вещества. Много добре си спомням и надписа: „Студенти, пестете ре­активите, държавата е бед­на!“ Това от една страна бе­ше призив за икономии, а от друга може би предизви­кателство към тогавашно­то министерство на просве­тата, което не бе отпусна­ло достатъчно средства за обучение.

Спомням си го на ка­тедрата в един от големи­те софийски салони, веро­ятно във Военния клуб. Са­лонът беше препълнен. Всички го слушаха с голя­мо внимание, а на мен ми се виждаха някакви свете­щи риби. Това беше беседа­та за тайните морета, в която той наистина говореше за светещи риби, които жи­веели в непрогледния мрак на морските дълбини.

Най-силно ми се е запе­чатал образът на баща ми на работното бюро. Сега то се съхранява в къщата-му­зей в Хасково. Тук-там е обгорено от поялника. На бюрото винаги цареше без­порядък. Имаше отворени книги, листчета. На това бюро той прекарваше повечето си време. Баща ми редовно работеше до един ча­са през нощта. Проф. Васил Златарски, които живее­ше срещу нас, казваше: „Няма още 1 часа, защото прозорецът на Златаров свети. Когато той пишеше вечер, всички лампи бяха запалени. Всичко бе тихо и много осветено. В стаята се чуваше само скърцането на перото му.

Баща ми работеше в ед­но особено напрежение, ко­гато реалното време изгуб­ваше стойността си. Може­ше за кратко време да на­пише много неща. Това не­гово особено състояние и напрежение го правеше много работоспособен. Превключваше непрекъс­нато на различни теми. Ра­ботеше непрекъснато, без умора. Само така може да се обясни неговата голяма продуктивност. Изписал е десетки хиляди страници. Много от статиите си пи­шеше със скоростта на го­воренето.

Понякога журналисти­те звъняха на вратата ни. Идваха да му искат статии. Той ги канеше в съседната стая, сядаше на бюрото и веднага пишеше статията. Още с неизсъхнало масти­ло я предаваше. Така пишеше - на един дъх. Даже ня­маше време да постави за­петайките. Пишеше с много голяма скорост - винаги на ръка, винаги с перо.

През последните 20-30 години ми се наложи да се занимавам с архивното нас­ледство на баща ми. Него­вият архив беше много неподреден, но сравнително запазен. В основата на на­учната и обществената дей­ност на баща ми стоеше максимата, че животът трябва да се издига към не­що по-горно, да има пове­че празници, че животът е най-голямото благо, на ко­ето трябва да се служи. Докрая той остана верен на тези свои разбирания.

В архивите на баща ми има много антифашистка публицистика, особено от периода, когато в Германия се надига фашизмът. Има и много материали за Съвет­ския съюз. За 20-дневното си пребиваване в СССР той е събрал и донесъл почти един куфар материали. Тия дни намерих в една негова книга телефона и адреса на акад. Державин, с когото баща ми вероятно се е за­познал при посещението си в СССР.

Обичаше и да снима. Имаше фотоапарат, имаше и камера. Обичаше техни­ката. В минути на отдих сглобяваше радиоапарати. Неговата почивка беше ак­тивна, не можеше да стои без да върши нещо. Вечно търсеше новото. Баща ми като че ли на един дъх из­живя своя живот.

Записа Леко СЛАВОВ

Б. А. Записът е направен на 6 февруари 1985 г. в До­ма на техниката - Димитровград.

Статията е публикувана във в. „Шипка“, бр.33(1767), год. VIII, на 16.02.1995 г.