НА ЕДИН ДЪХ – Д-Р СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ ЗА СВОЯ БАЩА, 1995 г.

На един дъх...

Д-р Светозар Златаров за своя баща проф. д-р Асен Златаров

Какво остава от човека като си отиде? Аз имам много ярки спомени от ба­ща си. Той обичаше да ми разказва приказки, въпреки че беше много зает. Когато излезе книгата на Ран Босилек „Неродена мома“, той веднага я донесе вкъщи и макар че знаех да чета, ми прочете няколко приказки. Много хубаво четеше, ся­каш виждах това, което произнася.

Баща ми ходеше много чисто облечен и винаги с бяла риза. Тази бяла риза допълваше някак скръбна­та му, меланхолична ус­мивка. Ние, близките му, бяхме свикнали с неговия особен хумор, с неговата меланхоличност.

Спомням си го в лабо­раторията, която беше на ул. „Дунав“. Там студенти­те му правеха и упражне­ния. Изглежда му пречех, когато ходех при него, за­щото гледаше да ми даде някаква занимавка. Палеше едни тайнствени свещички, тъй наречения „фараонов огън“. Една „змия" излиза­ше сред пламъците. След туй оставаше само пепел. В лабораторията имаше много уреди и камина за от­ровни вещества. Много добре си спомням и надписа: „Студенти, пестете ре­активите, държавата е бед­на!“ Това от една страна бе­ше призив за икономии, а от друга може би предизви­кателство към тогавашно­то министерство на просве­тата, което не бе отпусна­ло достатъчно средства за обучение.

Спомням си го на ка­тедрата в един от големи­те софийски салони, веро­ятно във Военния клуб. Са­лонът беше препълнен. Всички го слушаха с голя­мо внимание, а на мен ми се виждаха някакви свете­щи риби. Това беше беседа­та за тайните морета, в която той наистина говореше за светещи риби, които жи­веели в непрогледния мрак на морските дълбини.

Най-силно ми се е запе­чатал образът на баща ми на работното бюро. Сега то се съхранява в къщата-му­зей в Хасково. Тук-там е обгорено от поялника. На бюрото винаги цареше без­порядък. Имаше отворени книги, листчета. На това бюро той прекарваше повечето си време. Баща ми редовно работеше до един ча­са през нощта. Проф. Васил Златарски, които живее­ше срещу нас, казваше: „Няма още 1 часа, защото прозорецът на Златаров свети. Когато той пишеше вечер, всички лампи бяха запалени. Всичко бе тихо и много осветено. В стаята се чуваше само скърцането на перото му.

Баща ми работеше в ед­но особено напрежение, ко­гато реалното време изгуб­ваше стойността си. Може­ше за кратко време да на­пише много неща. Това не­гово особено състояние и напрежение го правеше много работоспособен. Превключваше непрекъс­нато на различни теми. Ра­ботеше непрекъснато, без умора. Само така може да се обясни неговата голяма продуктивност. Изписал е десетки хиляди страници. Много от статиите си пи­шеше със скоростта на го­воренето.

Понякога журналисти­те звъняха на вратата ни. Идваха да му искат статии. Той ги канеше в съседната стая, сядаше на бюрото и веднага пишеше статията. Още с неизсъхнало масти­ло я предаваше. Така пишеше - на един дъх. Даже ня­маше време да постави за­петайките. Пишеше с много голяма скорост - винаги на ръка, винаги с перо.

През последните 20-30 години ми се наложи да се занимавам с архивното нас­ледство на баща ми. Него­вият архив беше много неподреден, но сравнително запазен. В основата на на­учната и обществената дей­ност на баща ми стоеше максимата, че животът трябва да се издига към не­що по-горно, да има пове­че празници, че животът е най-голямото благо, на ко­ето трябва да се служи. Докрая той остана верен на тези свои разбирания.

В архивите на баща ми има много антифашистка публицистика, особено от периода, когато в Германия се надига фашизмът. Има и много материали за Съвет­ския съюз. За 20-дневното си пребиваване в СССР той е събрал и донесъл почти един куфар материали. Тия дни намерих в една негова книга телефона и адреса на акад. Державин, с когото баща ми вероятно се е за­познал при посещението си в СССР.

Обичаше и да снима. Имаше фотоапарат, имаше и камера. Обичаше техни­ката. В минути на отдих сглобяваше радиоапарати. Неговата почивка беше ак­тивна, не можеше да стои без да върши нещо. Вечно търсеше новото. Баща ми като че ли на един дъх из­живя своя живот.

Записа Леко СЛАВОВ

Б. А. Записът е направен на 6 февруари 1985 г. в До­ма на техниката - Димит­ровград.

Статията е публикувана във в. „Шипка“, бр.33(1767), год. VIII, на 16.02.1995 г.