ТВОЯТА ЛОРА - ОТКЪС ОТ ЛОРА ДО ЯВОРОВ, ГАНКА НАЙДЕНОВА

ТВОЯТА ЛОРА

Мой милий Пейo, ... да, с едно усилие написах името ти. Не привикнах отначало да го произнасям и сега — да го напиша — това ми се вижда, кой знае каква голяма интимност, която ти — многотърпеливия философ във вечна méditation — не заслужаваш много. A propos — получи ли le philosophe en méditation? Не е ли хубаво?

Сега да ти се похваля, че вчера получих едно писмо, — което ме доста зарадва. Мисля, че бях ти разказвала за една симпатична англичанка — професорка в Berlitz School в Лондон. Тя замина преди две години за Америка със Сара Бернар — като нейна секретарка и учителка по ан­глийски. Бях й писала в Лондон, тъй като предполагах, че се е върнала отдавна — отпуска й от училището не беше много дълъг. Препратили й писмото от Лондон и тя веднага ми пише да се видим. Тя останала още при Сара Бернар. Вчера от музея Люксембург — минах в rue d’Assas и намерих писмото й, стояло там два дена почти, тъй щото пропустнах даденото й rendez-vous. Но дава друго и за тази вечер в театр Rѐjane на пиесата L’aigrette. Ще отида довечера там, ако не телефонира, че е заета в последния момент. Тя е един много добър човек и доста умна, доволна съм да я намера.

Снощи имах намерение да си легна в 7½, даже не мислех да вечерям. Дойдоха Виола и Илия и трябваше да излезем. Ходихме после на кинемотографа в квартала тук, гдето една вечер бяхме с Райна и Арнаудов. Ти не беше тогава нели ? В спомена за тази вечер има една ужасна празнота. Да, ти не дойде, защото твоята руса приятелка те чакаше. В някоя цалувка ти беше й обещал да се върнеш рано.

Ей сега слугата мушна под вратата две писма — твоята карта и писмо от англичанката.

Ти, мило момче, си много добро. Беше ме вече страх, че си ми сърдит. Но ти разбери, че сигурно не бих била никак взискателна, а писмата с обещанията ти — съвсем не биха ми липсвали, ако те обичах по-малко. Благодаря ти много, че ми пращаш пиесата. Снощи Виола и Илия разиск­ваха старата пиеса и искаха непременно да знаят сюжета на новата. Като им казах само епохата на началото на пиесата, те решиха единодушно, че това била майка ни. После сюжета ги озадачи, но те казаха, че само да прочетат пиесата — ще разберат всичко. Те ще си бъхтат много бед­ните глави — още повече там се споменува Notre Dame — това е за тях достатъчна гаранция, че и аз съм вътре! Ще бъде много смешно уси­лието да решат ребуса.

Онзи ден Виола се върна от аптеката — Илия дойде да я търси и тогава ти изпратих онази карта. Те и двамата са вразумени и напоследък несправедливо е да се оплакваш от тях. Виола даже на синът си разправя за „чичо Яворовъ“. Тя се погрижи и за имената на нашите деца и намери, че синът трябва да се казва Яворъ, а дъщерята Топола. Сега вече можем да сме спокойни, нели?

Значи утре ще имам дълго писмо от тебе? Още по картата личи, че ти си много весел и това ме много зарадва. Сега няколко месеци — до нова пиеса — ти няма да си толкова мрачен и ще ме обичаш повече. Антрактите между пиесите ще са за мене това, което са за учениците ваканциите. Моята ваканция дойде и аз дишам най-после свободно. (Това не е ефекта на операцията — разбери, че аз съм взела тържествен тон — според случая...)

Да не забрава. Защо толкова пестиш хартията си и винаги гледаш да има само четири страници ? Аз се хващам на бас, че това е някаква мания. Тебе ти е жално, че пликовете ще останат сами. Ти имаш добро сърдце, вярно е, но все пак, мой милий, надделей чувствата си малко и ми пиши по­вече. В краен случай купи само хартия — ако и друга — и прибавяй от нея...?! Струва ми се, тук е единствения изблик на твоята пестеливост. А! Още нейде! Всяка нежност, която би ти дошла на ум (минавайки през сърдцето — надявам се) ти я пестиш за Олга (Герой от Яворовата драма „Когато гръмъ уда­ри“ (Б. Р.)  или за „си­нът“. Тебе ти е жално да я разпилееш в та­кава дребулия — писма! Тях никой, освен аз, не ще чете може би. Задоволството от всеобщо наслаждение ще липсва!? Но аз съм съгласна да ги напечатам даже, само пиши писмата си по- дълги ...

Моята майка не ми е писала още — пише на Виола, че чакала по-друго настроение за това. Но знаеш ли аз като се разсърда, какво ще направа ? Прочети Нервозния човек от Чехова — сега поне имаш време — и ще видиш колко бдителна е моята храброст. . .

Сега за англичанката Miss Ornsby. Тя ми пише, че ме чака довечера в 7 часа тъкмо пред опе­рата. Възможно е да е с нея жълтоокото момиче, която също запознах в Лондон и за която разказвах на тебе и А. в Wiler — а Вий ме гле­дахте — като че ли през мене искахте да го глътнете. Вий ходихте тогава...

Да, заслужава да се замислиш. Аз вече два пъти днес споменавам А. И ако помнех поне една дума от това, което той ми каза тук — в същия хотел — щях да повярвам, че става опасно. Същата стая беше заета. Аз щях да си спомна, може би. Щях да си спомна как гасях лампата и стоях дълго-дълго на прозореца, за да вида дали ще минеш от някъде да те вида отдалеч — да те вида да си отиваш... А долу в сладкар­ницата бедния Анастасов ядеше сигурно сладки след сладки — за да види как ти ще дойдеш. Той, ако и никога да не го оставих да ми го каже, знаех, че в Лондон и тук имаше ня­каква слабост към мене и по алюзиите му разбрах, че той мисли нашите отношения за много по-близки, отколкото бяха (защото ти не ме оби­чаше — не забравяй).

В туй време пък в София се разправяло, че А. осъмвал при мене. (Това ми каза ти, нели ?) Доста сложно, нели?

Кажи кога ще те вида ? Ти, ако не искаш да ме гледаш, вземи си черните очила — но аз искам да те вида и да те гледам! Кога ще се печата пиесата ? Защо не я печаташ вед­нага, та през лятото да нямаш право да си много замислен ? А ако пак си позволиш да се замислюваш, ще ти изхапа устните до кръв. То­ва ще те отучи…  Защо да те цалувам днес, когато устните ми са все пак тъжни и сами. По-тъжни от твоите пликове, които хартията ти би напустнала и за които ти е толкова дълбоко жал...

Моята рокля за твоята пиеса още не е готова. Бързам да я имам в къщи — ще я гледам и ще ми се струва, че след малко ти идеш и отиваме заедно на първото представление на „Под стария дъб“.(Първото заглавие на „Когато гръмъ удари“ е било „Под стария дъб“ (Б. P.). Ще бъде ли това и ще отидем ли заедно?

Твоята Лора

петъкъ зарань 10 часа

Мой милий Пейо, писмото ти ме събуди.

Два вечера под ред да стоя до късно — от това се бях отвикнала и днес се чувствувам много уморена. Трябваше да отида при док­тора, но той беше ми назначил девет часът сутринта — сега е вече девет — и аз отложих за утре.

Снощи се намерихме с Miss Ornsby пред операта. С нея дойде не желтооката, а една черно­ока французойка. После отидохме в театра Réjane в ложата на самата Réjane. Сара Бернар й по­искала една ложа за своите приятелки уж, a Ré­jane отстъпила ложата си. Тя има същото място на софийската директорска ложа, само че е грамадна. Пиша ти това като куриоз. Да не помислиш, че ме обхвана внезапно манията на величи­ята. Още повече, че аз не мога да се примира с идеята, че такива велики артистки могат да са толкова грозни. Пиесата не е лоша — съвсем не е лоша в сравнение с повечето французки пиеси. До преди две години аз следях редовно новите френски пиеси... Една стара аристократка казва в L’aigrette — говорейки за децата и внуците си: il faut fleurir leurs routes, pour qu’ils fleurissent nos tombes ... а нашитe родители — в повечето случаи — сa много по готови да украсят нашият гроб, от­колкото нашият път... Пиесата свършва приблизително с това: on ne connait jamais la femme qu’on aime — puisque …c’est infini! Това казва Réjane на приятеля си, комуто помага да се освободи от предразсъдъците си на аристократ и да не се самоубива — а да живее и работи заради него самият и заради нея. Все пак Réjane можеше да е малко пo-хубава ...

Да не забрава. Ще те моля да вземеш двете малки фотографии на картините, за които вече писах. Обещавам ти най-тържествено, че нищо, абсолютно нищо няма да изпрата вече. Но за тия фотографии ще ми бъде жал. Много просто, като се върна, ако не сме заедно, ще ги подарим ня­кому. Но сега ги вземи. А друг път ако ти се случи да пишеш на тая тема, не пиши тъй: „много“ ми е приятно да ми пишеш за нашия брак и „страшно“ ми е неприятно да ми напомваш — за нашето отженство... Не намерих думата... защо „много“ и после „страшно“ ? Страшното на първо място би фрапирало повече, ако и да не е много уместно прилагателно. Това съвсем не е важно. Най-доброто е, че ти изглеждаш весел, а най-лошото е, че аз не мога да те вида.

„Имаме много време за чакание най-удобния момент“ да се видим. Това „доста“ колко дни съдържа? Но нищо! Ти си сега — днес — за пръв път — винаги моя. Винаги — значи от сутрин до вечер и от вечер до сутрин! — Надявам се да си знаял това, като си ми го писал. Аз ще ти го припомна, но главното е ти да го не забравяш. Но аз те обичам достатъчно, за да ти вярвам напълно. Помни това, само това. То стига.

Нима аз приличам на умряла муха ? (Понеже ти намираш, че приличам на теменугата в пис­мото). Но щом си я цалунал и ти — прощавам ти хиляди пъти сравнението.

Кой ще рецензира пиесата ти ? И тази, която ми пратиш, за мене ли е или ще трябва да ти я върна. Ако е за мене — благодаря много. След като я прочета — ще дам да я подвържат — за да се не мачка.

Взех втор лист — но надали ще напиша много. Боли ме наново главата и една доста непри­ятна невралгия във всичките зъби... Следствие на историята с носът. Бих искала много да остана днес цял ден сама, но Виола ми каза, че ще дойде и аз не можах да й откажа. А когато не ми е добре, аз обичам да съм сама. Ще гледам да остане продължението на историята с но­сът след Великден; доктора няма да е доволен — но рязаното го чувствувам още свежо и малко ме е грижа за доктора. Нели не можем да се видим до май? Има време значи.

На майка си не ще пиша нищо, струва ми се. Тя би трябвало да се вразуми сама. Пращам на Петко и Тони карти и туй то. Щом дойдох й писах едно доста добро писмо. Тя не ми отговори. Затова няма и да й пиша вече догдето съм тук.

Сега ще си легна пак — главата ми тежи. Ще стана и ще се облека в 12 за обяд.

Цалувам те и искам да те вида. Снощи на връщание от театра ми беше много — много сту­дено. Колко би ме стоплила ръката ти — в моята.

Цалувам те и те чакам.

Твоята Лора