140 години от рождението 

на проф. Асен Златаров

ЖРЕБИЙ НА СЛАВА И СТРАДАНИЕ П. К. ЯВОРОВ - АСЕН ЗЛАТАРОВ

РОДИТЕЛИ И ДЕТСКИ ГОДИНИ

    Малкият тракийски град осъмна със събитие, което развърза езиците на всички. Жените, събрани пред портите, шумно разправяха за случката:

           — Черното Тоти откраднал бяла Гана.

    Гана бе лична мома, щерка на заможен род. Русите ѝ коси и бялото ѝ лице бяха опарили мнозина ергени. А черното Тоти е Тотьо Иванов Крачолов, буен и палав чирпански ерген, който лудо влюбен в гиздавата девойка, среща отпор в нейните родители и той я открадва, щом с добром не скланяли да му я дадат за жена. Но и момата не е била равнодушна към мургавия и буен ерген. Па и легендата около неговото име трябва да е блазнела сърцето ѝ. А легендата казва: Дядото на Тотьо е бил пришелец арабин. Идва в Чирпан и се заселва. Приема християнското име Стоян. Имал е много пари, които някакъв змей му подарил. Тоя бедуин с черни-въглен очи и сочни дебели устни се задомява за единствената дъщеря на чорбаджи Генчо — Стойка, чиито големи сини очи и блага усмивка са разпалили сърцето на мълчаливия и загадъчен син на Арабия. 

             На старини Стойка разправяла, че една седмица след женитбата съпругът ѝ я помолва да иде у баща си да поиска колата, за да отиде на воденица да смели брашно. На другия ден се връща с колата, но вместо брашно стоварва голям казан със злато и сребро, които бил изровил от Атакларската кория. Вероятно това са парите, които е донесъл в Чирпан и на първо време е укрил.

            Голям богаташ, Стоян Крачолов е бил човек с добро сърце и е правел големи благодеяния: помага на сиромаси, дарява волове на бедни земеделци, прави чешми, изкопава кладенци. Внук на тоя пришелец е Тоти, който открадва своята изгора, белоликата Гана, която се е славила като гласовита певица и милозлива към унижените и онеправданите.Тям срещу 1 януари 1877 г. се ражда първа рожба — син, когото кръщават Пейо.

         Така в загубения малък градец, чието богатство са лозята, се ражда най-големият лирик на България - прямият наследник на Ботевия гений — Пейо Крачолов, който прие лъжеиме (псевдоним) Яворов.

            Какво може да предложи един еснафски градец на едно малко, затворено момче, което дори са смятали за глухонямо, защото едва на третата си година проговорва? Майчините скути са най-приятното убежище. А нейните разкази за турските зулуми и комитските подвизи са най- примамливият свят. Игрите на децата не особено го привличат. Той не умее да се закача, а и юмруците му са слаби, за да отвръща на своите палави другари, за които боят е важно занимание. В училище малкият Пейо е примерен: и по уроци, и по поведение. Вече в трето отделение той проявява увлечение към поезията: чете стихове и заучва за декламиране стихотворения. Привлича го най-вече Ботев. От това време са и първите му опити да мине за автор на стихове. Сам той по един повод разказва историята на своите първи поетични опити от това детско време: „Първият опит за стихове беше плагиат. Имаше един вагабонтин в Чирпан — „Павликянът“. Много пакости беше направил. Скарал се веднъж с някого и забожда камата в гърдите му. Оня като хукнал към града с камата в гърди, която държи в ръката си... Като се качва по стъпалата на кафенето да влезе вътре, бутнали вратата насреща му и той пада назад върху сметта. Дотогава камата пречела на кръвта да тече и той се държал; сега изважда камата и пада. Стекъл се цял град да гледа, отивам и аз...“ Било тъкмо по обяд, когато се връща в къщи, и техните обядвали. Той, унесен и възбуден, подскачал и декламирал:

                                            Жив е той, жив е, там на боклука, 

                                            на една страна кама захвърлил,

                                            на друга страна зъбът му стърчи.

            

         И декламирайки, се втурва в стаята и пада право на сложената паралия. „Седнах в яхнията и ядох пердаха. Тогава бях в трето отделение.

         И вторият му поетически опит е пак плагиат, но подбудите са от друго естество.

         В първи клас той се влюбва в едно момиче и му пише писмо, написано с червено мастило, преписано от писмовник. Поставя го в червен плик и го адресира с французки букви. В плика поставя и едно любовно стихотворение, преписано от „Гусла“ на Вазов. Но писмото попада в ръцете на баща му. Вечерта баща му го подканя с табакерата да си направи цигара: „Направи си, нали ще те женим... Не те е срам!“ — спомня си Яворов: „Та доста ругатни ядох за тая любов, в която и поезия вкарах, макар и крадена.

          Още в долните класове Пейо Крачолов чете много. Той се увлича по „Записките на Захари Стоянов, чете биографията на Гарибалди и мечтае за подвизи и слава. Майка му е неговият най-близък човек. За тия години дълго след тях големият поет спомня с умиление и болка:

                                        Пред погледа възкръсват, минуват като живи

                                        ред образи и скъпи, и близки на душата:

                                        ту стар баща, унесен в мечтания щастливи, 

                                        ласкаещ мила рожба; ту майката благата, 

                                        загледана в хлапака; ту братя и сестрици,

                                        ту весела дружина от палави връстници,

                                        рой птички повилнели в игрите, смеховете,

                                        ту русокоса дружка ... и две очи засмени,

                                        и две странички нежни — божурчета червени,

                                        на млада, ранна пролет най-любавото цвете ...

             Завършил трети клас на непълното училище в Чирпан, родителите изпращат Пейо да учи в пловдивската гимназия. Пловдив е бил по това време на голяма висота: и стопанска, и културна. Неговата гимназия е първа в царството по уредба, изисквания и здрави традиции. А Народната библиотека е пълна с ценни книги, най-вече на руски език, и тук Пейо прекарва голяма част от свободното си време: гълта руските и българските автори. А когато се прибере дома, почва да пише стихове, разкази, драми. Или събрани в някоя ученическа стая, младежи са на събрание: спорят за религия, за философия, а най-вече по обществени въпроси. Идеалистично време, когато младежта бе обладана от народнически дух и с безкористието на сърца, пленени от социалната правда, мечтаеха да видят обществото преобразувано, отношенията на хората други: да няма роби и експлоатирани, да бъде трудът освободен и господар на живота!... Тука, в тия другарски прения, са корените на онова социално чувство, което така ярко багри едни от най-хубавите песни на Яворова. Тука, в тия младежки кръжоци, се заговори за селско и пролетарско движение и се оформи българският социализъм. Негов следовник се явява и Пейо Крачолов.

          Но младият социалреформатор не е догматик — фанатизиран буквоед, — а гледа със свобода и широта на живота. Затова съдбата на брата поробеник [...] му е близка до сърцето и той не само в проповед, а и на дело ще покаже своето съучастие в народното освободително дело.

              Пейо завършва V клас на гимназията и спира: бащата не е могъл да отделя по 50 лева месечно при оскъдните си средства, за да поддържа сина си в друг град...

      Надъханият с идеи, увлечен в народничество младеж постъпва ученик телеграфист в чирпанската телеграфо-пощенска станция. Той продължава усилено да чете големите руски писатели и книги по социализма. Основава местна социалистическа група от 30—40 души, където ведно с работници има и класни учителки. „Тогава бях много сериозен — спомня си Яворов. — Дълга коса — като река, ей така; огнено червена връзка, развяваща се; вдигната яка; а по едно време турих и сини очила...“

ПЪРВИ ПЕЧАТНИ ТВОРБИ

         Пълните със стихове и проза тетрадки, изписани в Пловдив, крият само неудържимия нагон за поезия у неосъзналия се още поет. Тия творби обаче са тромави и не виждат бял свят. Първото напечатано произведение е свързано с увлечението на младия идейник по Македония. Това е стихотворението „Напред!“, което той дава на своя другар, заминал за въстанието, и което после бива обнародвано във в. „Глас македонски“ (год. II, бр. 36, 17 август 1895 г.). Това стихотворение почва със следното четиристишие:

                                                        Уви! кой може да търпи да 

                                                        гледа със скръстени ръце, 

                                                        когато има във гърди 

                                                        човешки чувства и сърце?

            И след още десет четиристишия завършва със следното:

                                                       О, триж свещено е дело 

                                                       за чест и волност да умрем!

                                                       Нек викнем с роба наедно:

                                                      „ах, долу турският ярем“!

         Второ печатно произведение „Пред тъмничний зид“ излиза на 1896 г. в сп. „Ден“, редактирано от Янко Сакъзов, което вече почва да издава удара на белязан поет.

             Когато пощата донася на младия поет книжките, които съдържат и творби, под които стои авторското име Пейо Г. Крачолов, а когато, особено вечерта, приятелската група шумно възвести събитието, как да не се облее с радост сърцето и да не изгрее амбицията да се наложиш като писател? Но часът за славата още не е ударил: младият, едва осемнадесетгодишен телеграфист има да изпита уроците на делничната обстановка в дълбоката провинция. На 1896 г. полага изпит за телеграфист и получава назначение в Сливен. След година го виждаме началник на телеграфо-пощенска станция в гара Стралджа. Тук той усърдно чете Хайне и Надсона. От Хайне добива кръщавка в критично отнасяне към установените ценности, а благородният и човечен стих на Надсона го спечелва за знаменосец на всички отрудени и страдащи. И ето в това глухо селце голямото сърце на поета загорява в изблик на творчество, подкладено от бунта при гледка на една социална и политическа картина на неволя: при една от своите вечерни разходки него ден на зимата на 1897 г. той забелязва до хамбара на гарата струпана от гнили траверси и дъски барака, в която се очертават силуети на измъчени, покрити в дрипи арменци-бежанци, които, принудени от злата участ, стават хамали. Групата пее, но така, „както през сълзи се пей“. Картината поразява поета и вечерта той написва незабравимата елегия „Арменци“, която разкрива пътя на славата за загубения в дълбоката провинция поет.

           Като в озарение тука, в тая глуха гара, за перото на поета се разкрива нов свят на една поетична техника от образи и стил, които веднага го издигат до висота, до която малцина преди него бяха се възземали. Творчески кипеж, бесен напор на багра реч, нови съзвучия, капризен размер и ударност, които поразяват. Всичко това той откри в сърцето си и го изнесе на бял свят! Тука той написва „Луди млади“, „На един песимист“. Праща ги за печат в сп.„Дело“, но не ги напечатват. Праща ги на сливенското списание „Живот“ но и тук ги постига същата участ. Тогава социалистът поет решава да прати тия стихове на сп.„Мисъл“. И чак десет месеца, след като биват напечатани, той узнава случайно за това. Изписва си книжките и ги прочита с най-голямо удоволствие и в редакцията почват да пристигат за печатане все по-хубави и по-завършени стихове.

           По това време преместват Пейо Крачолов в Анхиало. Тук той води самотен живот и в града му дават прозвището „Сянката“. Но скалистият бряг, надвиснал над морето, познава творческата треска на поета. Тук той идва на размисъл и съзерцание и тук той на 1899 г. нахвърля първите строфи на „Калиопа“ — любовната история на една гъркиня от града, —  поема, която му спечели приятелството на критика д-р Кръстев, редактора на сп. „Мисъл“. В една отворена пощенска карта д-р Кръстев изказва възторга на хората около „Мисъл“ при прочитане на поемата и това е било за младия поет първата ласка, която завеки го припечелва за делото на поезията. Също като Достоевеки, който от две топли думи на Белински предопредели своя път!

          От края на 1899 и през 1900 г. се почва редовното сътрудничество на анхиалския поет в „Мисъл“. Тогава излазят „Арменци“ и част от стиховете на сбирката „Стихотворения“. Часът за славата на поета удари. Дойде и неговото второ — литературното му — кръщение: когато кръжецът около „Мисъл“ повиква от Анхиало своя сътрудник, те му съобщават, че Пенчо Славейков решил да му даде лъжеиме (псевдоним) Яворов. Така почнаха да се печатат в „Мисъл“ стихове с подпис П. К.  Яворов.

           Д-р Кръстев и Пенчо Славейков ходатайствуват и Яворов бива преместен на 1900 г. за началник на IV телеграфо-пощенски клон в София. Той става член в групата на писателите около Кръстев — Славейков. София прие с възторг мургавия, приведен и стеснителен поет, чиито стихове се чакаха с нетърпение и будеха най-голям интерес.

ПЪРВА КНИГА

       На 1901 г. варненски книгоиздател издава „Стихотворения“, първа книга на Яворов, съдържаща 34 песни, повечето печатани вече в списания. Сбирката се посрещна с небивал успех: за три месеца тя се изчерпи.

           Критиката я признава за знамение. Всички виждат в нея белега на едно голямо дарование. Антон Страшимиров пише: „Имаме една сбирка лирични стихотворения, в които кипи преди всичко душа на певеца, на художника, на ясновидеца... Рядко начинаващ писател е могъл да открие пред читателя своята човешка душа тъй ясно и категорично.“

           Първата книга донесе признание за поета. Донесе му слава. Но тя му донесе и първото дълбоко огорчение — първото саморазяждане. Защото неговите първи покровители — кръжецът на д-р Кръстев прие с големи резерви, дори с явно неодобрение появата на тая сбирка. Д-р Кръстев мълча цяла година и след това проговори, за да каже: „Нещо преди година един малко известен поет, поместил дотогава двадесетина „нещица“ в едно трето- или петостепенно наше литературно списание, бе помислил, че е дошел часът да събере наедно всичките творения на своята муза-скъперница и да ги представи във вид на книга пред жадния за поезия и емоции български четец. Така, когато „синът на долините“ потегли за дълъг път — а попрището на поета е най-дългият път, — той чувствува неодолима потребност да се озърне да види изминатия цът. И като взема своите пъхтящи гърди за признак на вече извършен велик подвиг, той сеща как тръпки на умиление полазват по неговите морни стави и как тия стави се свиват неволно за сладка отмора. Но на нашия поет се случи едно странно нещо: омайни песнопения се донесоха до неговия слух и склони глава той унесен и... заспа. Там спи и до ден днешен и слуша през сън омайните песнопения, но схванати стави не се помръдват и обезкрилен перперка всуе духът в долни низини, безсилен да облети висините...“ Тънки и вярно отмерени стрели, които приятели му хвърлиха, за да го ужилят: искаха да го изместят от въззетия път и да му посочат нови хоризонти. Защото на тия му приятели социалната поезия на Яворов не им допадаше и техният чист естетизъм искаше да наложи на поета друг канон.

           Стрелите улучиха вярно. Защото в душата на поета се бе вече разтворила рана на неразрешими противоречия, защото загадката на въпроси, „на които никой век не отговори“, беше се възправила пред неговия дух и болно бе почнала да го терзае. А други приятели той нямаше. Тия, които трябваше най-радушно да го приемат, не го довидяха в цената му и не му протегнаха здрава десница.

           Така в душата на Яворов се отвори рана и той се оттегли, за да я лекува, за да търси изход от самотата,която всред слава и признание се подкраде в сърцето му и го покори. Мълчание, което изпепели радостите му, за да израснат трагични откровения и безумни прозрения. Яворов бе вече загатнал:

                                                Дохожда час уречен за човека

                                                И страшен глас, съдийски глас тогава

                                                обажда се: Ти взе, но заплати ли?

ЛЮБОВ И САМОТА

          През това време министър на просветата е културният българин проф. Ив. Шишманов. Той назначава Яворова за учител в една софийска прогимназия и го командирова в Народната библиотека. Тука работи и Пенчо Славейков. Съвместната работа ги сближава още повече и силната личност на П. Славейков оказва известно влияние върху Яворова, който поема нов път: тоя на индивидуализма.

              Но загубил вярата в своето по-първо верую, тласнат към самовглъбени размисли за живота и смъртта, Яворов остава без кумири, без вяра, без надежди.

            — Аз преживях моята криза..., това срастване с мисълта за смърт, това висене над гроба (или нещо подобно), то правеше да преживея една вътрешна криза, от която излязох със съвсем друга душа, отколкото оная, която изявих през работата си в първия период.

         И сред пристъпите на потискаща самота, на безумни саморазяждания, на извънсветовни набези и черни предчувствия Яворов среща жената, от която очаква ония два бегли погледа, които ще му разкрият наново раната на любовта. Тя е 16—17-годишна девойка: модра теменуга, която, обградена от чорбаджийските разбирания на богатия род, чиято щерка е тя, става мечта, вдъхновителка и наказание за поета. Взаимното увлечение на влюбените среща отпор и създава още по-разпалено чувство между Яворов и неговата любима. И в горнилото на любовта се разгорява наново поетичната стихия, която обагря с нови образи, чудни антитези, страстни пориви, мъчителни тревоги, горчиви прозрения и черни предчувствия най-хубавото от поезията, която Яворов ни даде.

           Тая любов на поета трае от 1903 до следата на 1910 г.: годината, в която малката, нежна, тежко заболяла девойка склопя завинаги своите хубави очи, за които Яворов написа едно от най-хубавите си стихотворения. Тя умира в един санаториум в Северна Франция, а погребението ѝ става в Париж. Тука е и Яворов. Сломен от безнадеждие, близък до самоубийство, той следва катафалката и душата му ридае:

         „Ти ме зовеше. Ти говореше на душата ми. И ти беше в душата ми, ти приказваше на душата ми. И душата ми гледаше... Тя беше и вече я няма. Тя мина през живота, както минава сянка... Мина, вие я знаете... Тя беше едно дете, защото бе връстна на децата, които гледате около себе си — една девица, защото бе любима, и една жена, защото любеше... Да, онова дете с двете хубави очи, пълни с толкова меланхолия, с толкова предчувствие на една съдба, по-страшна от всичко със своята неизбежност...И на тия две хубави очи аз изпях една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен. И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва. Тогава тя нямаше още шестнайсет години... И тя радваше очите ми и опияняваше душата ми... Твоите големи хубави очи — те не ме гледат. Аз целувам твоите малки ръце от снежнобял восък и те не се подвижват... Бялата лилия е паднала под косата на неумолимия косач...“

           Тая безтелесна, пълна с мистерията на смъртта любов — чиста и неземна, оплоди Яворова за „Безсъници“ — лириката, която преобрази българската поезия.

            Крушението на идеалите, в които е вярвал, безизходността на една неземна любов, която търпи ударите на предразсъдъци и еснафщина и завършва сред червени карамфили, сложени върху ръцете на бездиханното тяло на скъпата избраница — всичко това, съчетано с наследената склонност към халюцинации, болно саморазяждане и неотстъпна тревога пред „загадките, които никой век не разреши“, направи Яворов мъченик на самотата, от която нищо — ни приятели, ни дело, нито поезия можаха да го спасят. Поезията му е живо отражение на тоя негов жребий, макар че след „Безсъници“ той написа и няколко дивни къса на превъплъщения в „Цариците на нощта“, където българската везана реч е дадена в съвършенство и дето поетът прави опит да мине към един своеобразен епос. Така също някои откъси в сбирката „Подир сенките на облаците“, тия напр. „В часът на синята мъгла“ или химнът на слънцето — са мигове на просветление и сепване към царството на радостта.

            В пиесите „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари — как ехото заглъхва“ са драматично възпроизведени интимни преживелици на поета. Те са чуден материал за тълкуване странната и изплетена от противоречия съдба на тоя вдъхновен мургав тракиец, който мина земята ни като метеор — изпепелил сърцето си в пламъка на мъката.

                Яворов дойде като дар на съдбата в орницата на нашата поезия и я оплоди за буйна жетва. С тоя стих, който за първи път преля границите на установения канон и ту капризно, ту гневно, ту кокетно се гъне, извива, носи и звучи, той опресни и върна на словото ни неговата първична стойност, като го съживи от мъртвилото на катадневното обръщение, очисти го от праха на пазарището. Думите у него добиха пак живот, върнаха душата си. И с тоя стих, дето има от най-пронизващия звън на челичената струна до лекото ектене на хорала, Яворов се изправи срещу бездните на душата и сложи пръст в раните на сърцето си. Неговият взор се устреми върху болните и неразрешени загадки на човешката участ —  кошмарите на нощта, парливите тръпки на греха, жаждата на вечно събудената плът, копнежа по святост, борбата между духа и материята и тая вечна самота: самота в славата, самота в страданието, самота в жертвата, самота в любовта! ...

                                        Аз страдам. И в самозабвението на труда, 

                                        и в саморазяждането на покоя — 

                                        на битието в зноя,

                                        на извънсветовни блянове в студа, — 

                                        кога летя, когато падам, 

                                        аз страдам.

                                        И търся. И в страдание живот се изхаби,

                                        да търся — все страданието може би.

ПОД МЛАТА НА СЪДБАТА

               Славата следеше Яворова. Следеше го и завистта. И той се заключи в себе си, за да дълбае в болно саморазяждане душата си. Общественото му положение също беше станало друго: не вече залутан в провинцията телеграфист, а художествен секретар на Народния театър, драматург, комуто тълпата бурно ръкопляска. Погледите на жените го задиряха и в стаята му имаше всякога цветя — дар от покорени от името му сърца. И в тая атмосфера на един живот, преситен с дебнения и изненади, той срещна жената, която приключи живота им — и на нея, и на него — с една трагедия.

Вече през есента на 1911 г. цяла София говори за предстоящата женитба на Лора Каравелова с Яворова. Сам Яворов пред близки приятели не скрива, че е влюбен, и това го прави разсеян, чудак и сам той не знае какво прави. През тоя театрален сезон се изнася с успех от сцената на Народния театър Яворовата пиеса „В полите на Витоша“. Лора му бе пратила в къщи букет от бели хризантеми и в него пликче със скъп брилянтен пръстен.

            Коя бе Лора? Това чедо на Петко Каравелов бе дарено с рядка хубост. Нейната интелигентност и свободният ѝ капризен характер се бяха очертали още на гимназиалната скамейка. Мъжете я сподиряха с погледи и мълвата я обкръжаваше с легенди. Тя бива рано задомена, но бракът излиза неподходящ: нейният съпруг е от съвсем друг свят — той с нищо не може да задоволи гордата амбиция и суетните желания за слава и романтизъм на едно умно, хубаво и разглезено от съдбата и живота момиче. Бракът се разтрогва. При Лора остава детенцето ѝ — Петко. Тя живее в София, в провинцията, в чужбина свободния живот на жена, която жадно търси къде да спре буйния изблик на своите чувства и амбиции. И среща Яворова. Тя го среща и в Париж, където той болно изживява спомена на своята любов, и там Лора нескрито проявява интерес към него. Яворов е обаче още безразличен към нея. Но година след това той вече е решил да свърже съдбата си с нейната.

            Какъв бе животът на двамата? У Лора имаше нещо дръзко и потайно — една смес от сила и сласт се чупеше в стройната ѝ фигура и искреше в тоя полудевичи, полумомчешки профил. А Яворов бе една затворена природа, неподатлива на изповед и непосредна откровеност. Той живееше в свой свят, ограждаше се от любопитния поглед на тия, които искаха да надникнат в по-интимните движения на душата му, и често създаваше измислици за себе си и за други и като че ли сам почваше да им вярва. И от тия две така обособени индивидуалности (личности) Лора бе, която по-силно обичаше: тя бе победената в любовта. И почнаха кошмарите на ревност и накърнено самолюбие да я навестяват: мисълта, че тя не изпълва изцяло живота на Яворова, я потискаше. Тогава пристъпите на безумие я обладаваха и тя говореше за смърт.

          Нейната любов е едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта: друго удовлетворение тя не можеше да намери.

         И това удовлетворение дойде: през нощта на 29 ноември 1913 г. Яворов оставя на масата си следната бележка: „Лора се самозастреля в момент на силно раздразнение от ревност. Аз я последвам.“

           Причините за тая трагична развръзка? — Дива ревност.

           Проф. Арнаудов ето как синтетично възпроизвежда станалото:

           На 29 ноември Яворов и Лора са били поканени след вечеря у семейството на д-р М. Тихов. Били са там и други гости, между които младият писател Михаил Кремен и жена му, Дора К-ва. Както са седели около масата, Лора става по едно време и посяга към книгите на една етажерка. У Яворов проблясва мисълта, че тя е може би докачена. Основания за това той, по изповед пред съдебния следовател (веднага след самоубийството на Лора), е нямал, „но понеже всички наши недоразумения бяха на почва на ревността, и то спрямо една от присъствуващите тази вечер дами (Д. К-ва), защото неведнъж по-рано сме се обяснявали на тази тема, аз помислих, че Лора затова именно стана от мястото си ...“ Яворов става, успокоява я или ѝ се скарва с няколко думи и тя сяда пак при гостите. Настроението е подобрено, разговори и игри продължават. И едва кога се връщат двамата дома си, избухва помежду им свада. Тя го кори, че „фиксира чуждите жени“, той ѝ възразява и се оттегля да спи в кабинета си. Разсъблечен и легнал вече, той чува в тъмнината, че вратата се отваря; и той се надява, че Лора иде за обяснение и примирение, както е било други път. Но Лора се приближава до дрехите на стола му, после завърта копчето на електрическата лампа и Яворов я вижда ужасен, че тя държи в ръка револвера, измъкнат от панталона му. „Пълен ли е?“ — запитва го тя. Той отговаря „не“, после, за да не направи тя някоя грешка, казва и „да“. Нови обяснения помежду им: той я пита с какъв жест или поглед, или другояче е дал повод да го обвинява тя във флирт нея вечер; той иска да отстрани подозренията и. „Тя мълчеше и не отговаряше. Цялата тая сцена се разигра много бърже ... Отведнъж тя направи едно движение с ръката си към гърдите и едно глухо изгърмяване се чу.“ Той скача, прегръща я да не падне, слага я на канапето; ужасен, изтичва да събуди слугинята и хазяите. После, без да се помни, я разгърдва — и когато вижда кръвта и установява смъртта, той отива до масата, загубен, забравен, написва записката, намерена после там, и се гръмва. Така Яворов обяснява пред следователя, при първи разпит, когато сам той е по чудо спасен, с поразено зрение, понеже куршумът не пробива черепа му, а пропълзява под костта.

          Случката, вместо да извика съучастие, развързва злите езици: Яворов стана прицелна точка на обиди и клевети. Думата „убиец“ достигна до слуха му. Па и прокурорът на съда въпреки категоричното заключение на следователя, който заключава, че в случая имаме самоубийство, повдигна дело срещу Яворова. Върху оневолената глава на ослепелия поет се струпа всичката жестокост на съдбата: мизерия, хула и бягство от него на близките му по-преди. Това го страшно потисна. А образът на Лора се възправи пред него, зовящ го към край на това жалко съществувание. Той спомва нейния лик, нейния глас, нейните думи:

            — Прости ме, мили мой, за всичко. Вижда бог, че единственото скъпо в живота ми си ти.

            И Яворов написва няколко писма до близки. Той пише на сестра си: „Аз бих свършил отдавна, но желанието ми да напиша книга-некролог за нея и за себе си и да дочакам края на безкрайното дело ме все още задържаше. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени... Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществувание и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.“

         А писмото до другата, по-малка сестра, завършва със следните прости и трогателни думи: „Много съм измъчен и няма защо да се бавя. Между другото, което Атанас (брат му — бел. на А.3.) ще ви обясни, няма защо да чакам да изпадна да стана просяк или да отида в лудницата. Тате, твоят син, сестро, твоят брат умира невинен и запазва своето достойнство на човек и поет, бъдете твърди като мен. Защо да се плаче? Нищо няма да се върне. Целувам ви горещо и умирам. Целувам ви още еднаж Вашия Пейо.“

            И на 29 октомври 1914 г. Яворов изпива отрова и след това пронизва слепите си очи. Тоя път смъртта не го измами ...

            Една трагична участ порази с млата на страдание и гибел един от най-големите духовни синове на българското племе, един, който показа обаянието на българското слово и разкри в образи и поетични видения нещо от тайните на душата — кошмарните и нощи, когато самотата се бори с неотстъпната идея за смъртта. С него замина и неговата избраница-другарка. Съвременниците не проумяха и не оцениха тая трагична участ. Но бъдните дни поемат имената на Яворов и Лора, за да ги сплетат в една легенда, като ги очистят от пръските на злоезичие, завист и глупост, които приживе заобикаляха поета и тая, която стана негова съдба.

1931

            Брошурата „Жребий на слава и страдание. П.К. Яворов“ излиза като номер (№32) от Библиотека „Велики българи. Животописни разкази“, редактори Ник. Никитов и Теодоси Атанасов, изд. „Ново училище“, 1936, под заглавие „П. К. Яворов“. Дава се по запазения ръкопис. 

УЧИЛИЩА В БЪЛГАРИЯ, НОСЕЩИ ИМЕТО НА ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

    Човешката памет е несигурна пътека. Дори важни факти от историята могат да бъдат изличени, ако не полагаме усилия да ги опазим. Какво остава за хората, които бавно, но сигурно биват забравяни, независимо от приноса им към обществото. Но сякаш най-жива е колективната памет, когато именуваме на достойните - улици, учебни заведения, паркове, площади и каквото още се сетим.

    Името на Асен Златаров носят 25 училища в цялата страна. Гордо носи името на своя патрон и Бургаският държавен университет. 20 са действащите читалища с името "Асен Златаров". Над 60 улици, в градове и села, също са наречени на него. 

    Oтправям апел към всички учебни заведения в страната, носещи името на Асен Златаров, да контактуват помежду си и активно да си сътрудничат.

Населено място	Наименование на учебното заведение	Адрес	Интернет страница
с. Боянци	ОУ "Проф. д-р Асен Златаров", с. Боянци	с. Боянци, обл. Пловдив, общ. Асеновград, ул. Рила №2, 4246	ouboqnci.com
гр. Хасково	ЕГ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Хасково	гр. Хасково, ул. Тимок №97, 6300	eghaskovo.org
гр. София	14 СУ "Проф. д-р А. Златаров" – гр. София	гр. София, ж.к."Банишора", ул. Ген. Чернаев №8, 1233	14su.bg
гр. София	ПГЕБ "Проф. д-р Асен Златаров"	гр. София, кв.Карпузица, ул. Средорек №3, 1619	pgeb-bg.com
гр. Ботевград	ППМГ "Акад. проф. д-р Асен Златаров" – гр. Ботевград	гр. Ботевград, бул. България №18, 2140	ppmg-botevgrad.bg
гр. Плевен	ПГЕХТ "Проф. Асен Златаров" - гр. Плевен	гр. Плевен, ул. Цар Самуил №2, 5800	pgeht.net
гр. Димитровград	ПГ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Димитровград	гр. Димитровград, ул. Димитър Благоев №84, 6400	pgazdg.com
гр. Бургас	ПГТ "Проф. д-р Асен Златаров“ – гр. Бургас	гр. Бургас, бул. Стефан Стамболов №53, 8001	pgtbs.com
гр. Пловдив	ПГТ "Проф. д-р Асен Златаров" – Пловдив	гр. Пловдив, ул. Богомил №73, 4000	pgt-zlatarov-plovdiv.com
гр. Смолян	ОУ "Професор доктор Асен Златаров"	гр. Смолян, ул. Тунджа №7, 4701	2ou-smolyan.com
гр. Кърджали	ПГТ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Кърджали	гр. Кърджали, кв. Веселчане, 6602	pgt-kj.com
гр. Годеч	СУ "Проф. д-р Асен Златаров" – гр. Годеч	гр. Годеч, ул. Акад. Игнат Емануилов №1, 2240	suzlatarovgodech.com
гр. Нови Пазар	ПГХТД "Проф. д-р Асен Златаров" – гр. Нови пазар	гр. Нови Пазар, ул. Цар Асен №38, 9900	pghtd-az.com
гр. Първомай	СУ "Асен Златаров" - гр. Първомай	гр. Първомай, ул. Кочо Честименски №20, 4270	sou-zlatarov.org
гр. Варна	ПГТ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр.Варна	гр. Варна, ул. Найден Геров №1, 9002	pgtvarna.com
с. Славейково	ОУ "Асен Златаров" - с.Славейково	с. Славейково, обл.Варна, общ. Провадия, 9247	ou-asenzlatarov.com
с. Гиген	СУ "Асен Златаров" – с. Гиген	с. Гиген, обл. Плевен, ул. Асен Златаров №10, 5970	su-gigen.com
гр. Шабла	СУ "Асен Златаров", гр. Шабла	гр. Шабла, обл.Добрич, ул. Добруджа №2, 9680	su-asenzlatarov.com
гр. Шумен	ПГОХХТ "Проф. д-р Асен Златаров" – гр. Шумен	гр. Шумен, кв.Тракия, ул. Дедеагач №7а, 9704	pgohht-zlatarov.com
с. Минерални бани	СУ "Проф. д-р Асен Златаров" - с. Минерални бани	с. Минерални бани, обл. Хасково ул. Калето №5, 6343	sou-minbani.com
гр. Петрич	ПГИТ "Проф. д-р Асен Златаров" – гр. Петрич	гр. Петрич, ул. Отец Паисий №2, 2850	pgit-petrich.com
гр. Велико Търново	ПЕГ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Велико Търново	гр. Велико Търново, ул. Славянска №2, 5000	ezikovavt.com
гр. Горна Оряховица	ПГХТ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Горна Оряховица.	гр. Горна Оряховица, ул. Св. Княз Борис I №74, 5100	pght-go.com
гр. Видин	ПГ "Асен Златаров" - гр. Видин	гр. Видин, Южна промишлена зона, 3700	pgaz.org
с. Черногорово	ОУ "Асен Златаров" – с. Черногорово	с. Черногорово, обл. Пазарджик, ул. Шеста №6, 4455	ou-chernogorovo.com

Легенда: ОУ - Основно училище, СУ - Средно училище, ЕГ - Езикова гимназия, ПЕГ - Профилирана езикова гимназия, ППМГ - Профилирана природо-математическа гимназия, ПГ - Професионална гимназия, ПГТ - Професионална гимназия по туризъм, ПГЕБ - Професионална гимназия по екология и биотехнологии, ПГИТ - Професионална гимназия по икономика и туризъм, ПГХТД - Професионална гимназия по химични технологии и дизайн, ПГХТ - Професионална гимназия по хранителни технологии, ПГОХХТ - Професионална гимназия по облекло, хранене и химични технологии, ПГЕХТ - Професионална гимназия по електрониха и химични технологии

 140 години от рождението 

на проф. Асен Златаров

Асен и Евдокия Златарови със синовете си Асен и Светозар, София, септември 1935 г.

    МОРАЛ И СПРАВЕДЛИВОСТ 

проф. Асен Златаров

        Едновременно животно и божество — това е човекът. Глината и духът са двете страни на неговата природа. И всяка се бори за надмощие, за да очертава у индивиди и общества или възход към божеството, или връщане към звяра. . . Но и във времето на най-голямо морално разтление, каквото е нашето, все пак остава една искра в сърцата: идеята за добро. В това именно е обезпечението, че човек рано или късно ще превъзмогне тъмното и животинското в себе си, за да изгрее в делото му човешкото. Защото у всеки човек има по-малко или повече зародиш на моралния закон.

        Някога Кант със своя математично отмерен ум и студено сърце остана поразен само пред две величия: звездното небе над нас и моралния закон в нас. Две бездни от светлина, що носят укрепа за сърцата и посочват път за дело на тия, които са прогледнали за човешкото: тия, чиято мисъл е събудена за Истината и чието сърце е узряло за Правдата.

        Без морален закон няма нито личност, нито обществено благо: веленията на нравственото съзнание очертават в същинската им цена както отделната обществена единица — индивида, — така и колективната обществена единица: групата, партията, народа. Нормите на тоя морален закон, доколкото те са будни за волята и делото на личността, определят тяхната стойност и създават тяхното име.

        Моралният закон е заложба, дадена всекиму: в гънките на всяка човешка душа той стои цялостен и светъл, но често пъти външни условности, лоши насоки, чужди влияния, слаб духовен поглед и липса на воля пречат у мнозина той да бъде виден и разкрит, за да освети тяхното съзнание и дело. И там е цената на избраните нравствени гении, че техният опит и постижения стават средоточие на вълни, които раздвижват застоялата шир на съвестите и ги пробуждат за Светлината.

        Повеленията на морала се събират в следното основно правило: „не прави на другите това, що не искаш и тебе да правят, и прави туй, що искаш и тебе да правят“.

        Това значи, че нашият личен морал, прояснил съзнанието ни да разберем нравствените стойности, не бива да ни остави само в спокойно съзерцание на тяхното величие, а трябва да закали волята ни към тяхното оделотворяване. Пасивната доброта няма социална стойност. Често пъти тя дори услужва на социалното бедствие, защото става мост на злото, щом не му препречва пътя. Добротата, която е въплъщение на нравствения закон, трябва да бъде дейна, за да има цел: всеки благороден подтик на сърцето ни и всяка светла наша помисъл трябва да подклаждат една укрепена за работа воля. Само така силите ще бъдат в нашето прояснено съзнание, ще могат да бъдат елемент за добро и тласък за правда.

        Срещу две неща нашето морално съзнание най-ярко се бунтува: потисничеството на човека от човека и мрака на предразсъдъците. За нравствено свободния човек всички хора са братя — това е основният императив на неговия нравствен закон — и под каквато форма и да срещне той робството, това събужда неговата воля за дело срещу това робство. Но той се бори и срещу робството на човека от самия себе си: ярема на предразсъдъците, който превива толкова души, който омрачва толкова съзнания, който осакатява толкова сърца. Тоя ярем е също така нетърпим за него. Защото той знае, че свободен е оня, който се е освободил от предразсъдъците.

        И когато тия качества на нравствена личност бъдат внесени от личността в обществото, имаме вече заложба за социално благо. Защото общественият морал не може да бъде друг от тоя на личния морал: личният морал освещава обществения.

        Тука именно нравствената стойност на общественика, на партийния водач, на магистрата и администратора има своето неоценимо значение: тя става средище за обществено преуспяване. Ако имаше повече характери щеше да има по-малко социални бедствия! Ако имаше повече просветлени съзнания, нямаше да има толко обществен мрак!

        Чрез личното домогване към по-горно човек става истински такъв. А човек е наистина „политическо животно“, както бе казал старият Аристотел: неговата цена се мери по социалната му стойност.

*

        Ние сме в период на нравствен упадък: всичко, което даваше духовна смисъл и красота на човешките деяния, е в залез. Една вълна на корист, егоизъм, жестокост, нравствена тъпота залива човечеството и то се извива в спазмите на някакъв сатанински танец, дето се чува кикотът на гения на злото.

        Под измамните блясъци на разкоша и разточителството, в шемета на един живот — пиян от спекула и сласт — душата гине: тя няма устои, о които да задържи стойностите, които й даваха вяра и красота и правеха човека наистина да стои по-горе от звяра! Без морал, без нравствено верую, човек губи светостта на своето име и става фермент на разложение. И ние го виждаме това разложение: то обхвана не само семейството, професионала, но покруси партията, зарази администрацията, пропълзя в масата — в народа: едно общо тлеене, което само гибел предвещава.

        Защото само съзнанието за дълг, само волята към добротворство, само куражът да понесеш страдание, но да останеш верен на своето нравствено веление, което се бунтува срещу всяка подлост и простъпък, само това има стойност: и лична, и социална. Без морал няма цимент в обществото и човешкото в него рухва! Защото всичките украси на материалната култура, всичкото богатство на умствената придобивка, всичко това няма стойност без нравствената красота. Паскал бе прав, като бе казал, че по-горе от цялото царство на човешката мисъл стои и най-малкият подтик към милост: Светът на добротворството, на пробуденото нравствено съзнание е от друга, по-висша степен и там е отликата от останалия свят и същинската цена на човека. И ние виждаме как несметна пищност на материална култура, недосегаема глъбина на философска размисъл са бивали срутвани и оставяни в праха на забвението, щом е нямало нравствен усет, който да им даде вътрешна сила и ги направи нетленни. Не затова ли загинаха Ниневия, Египет, Елада, Рим? Не вървим ли и ние към нашия край, щом няма вече морални стойности, о които да се уловим и закрепим делото на нашите усилия, творчество и жертви? Ще трябва ли да нахлуе вълна на варварство сред нашата завършена епоха, за да помете всичко, което беше гордост на човека от новите векове? Защото ние изгубихме човешките си добродетели и станахме плячка на злото. Нравствената криза, която живеем, към какъв край ни води: към гибел или към опомване? Ето страшния и голям въпрос, който се изпречва и чака отговор.

        Единственото спасение е в едно обществено преустройство, извършено от хора на дълга и високото нравствено съзнание. Трябват нови социални порядки, одухотворени от хора със свяст и чувство за дълг! Къде да намерим тия творци, облъхани от воля за добро, съгрени от чувство за справедливост, вдъхновени за жертви и подвиг? Такива има. Те са малко и са безпомощни сред мнозинството от хора без морален компас, без светлина в душата. Тяхното единично усилие би останало безплодно и загубено, защото стихията на злото около тях иска дружен отпор, за да бъде отслабена, и победена. Нужно е сплотяване на добрите и честните усилия, за да спре тоя ход на морално разтление и дойде обновата.

*

        Злото е силно, защото е лесно. Злото е силно, защото носи мрак и пиянство. Злото е силно, защото събужда животинското потекло на човека: наследието от тъмното минало на животинската стълба. От звяр е роден човек: нима е малко това чудо? Защото с появата на човека се ражда нов миропорядък: зачва се царството на дълга и на морала. Ние можем да открием в повелите на нравственото съзнание примеси от първичния подтик на инстинкта и отглас на ранни егоистични тежнения. Но все пак трябва да има една заложба у човека, по-друга от тая у животното, за да може да разрасне една идея за дълг и жертва: гигантският скок, който e отделил чрез една първа мутация човека от звяра, е дал нещо ново, едно ново качество, една нова същина: нравственото съзнание. А появата на тоя нравствен усет е предопределила по-нататъшния развой на човека и човечеството. Ето защо непосредното прилагане към човека на законите, които царят в животинския мир, е погрешна метода: тя не се справя с новото, което идва с появата на човека. Развоят не е преливане на едно ко-личество в друго количество, а създаване качества, в които се очертава нещо ново, несведимо от предидещото. Щом се е появил човек, той е донесъл в потенция нов миропорядък: идея за идеал и идея за дълг. Родил се е светът на добротворството и подвига.

        Затова законът за борбата за живот има друга окраска у човека и не бива буквално да му се приписва. На тая отлика набляга, макар и не съвсем рязко, и Лесли Стефен.

*

        Светът е деяние. Той е непрестанна творба: няма миг, в който да не се извършва в него създаването на форми и явления. И в тая картина на вечната промяна се изправя човек със своята тройна природа: физична, умствена и нравствена. И раждат се за него проблеми, които засягат неговото битие и очертават неговата цена на най-горно в създадените форми на живота.

        В борбата за оцеляване човек поставя в ход целия арсенал на своите физични и умствени оръжия и чрез практиката на своя живот цели все по-голям разраст на своите сили и все по-голям дял на блага, които биха направили живота му празник. Но някъде в дълбоките същини на душата му стои Съвестта — Моралното съзнание — и прави от човека нещо по- горно от света на животните. И ражда се в него тоя конфликт между животното и човека, от който цъфва в сърцето му най-хубавото цвете на човешката душа: идеята за справедливост, починът към милосърдие.

        Къде е изворът на Справедливостта?

        В отношенията на отделните индивиди на животинския свят няма идея за справедливост: там цари егоизмът. Правото на плячка, правото на силния, правото на живот на всяка цена — са примерите, които ни дава картината на тая жизнена конкуренция сред видовете на животинския свят. В техните отношения интересът само е регулатор и дори когато образуват нещо дружно, когато имат отношения на мир помежду си, поводът за това е всякога грубо егоистичен.

        Това, което е характерна черта в отношенията на видовете помежду им, е и тая, която обрисува отношенията на държавите помежду им: интерес, егоизъм, правото на по-силния. Под привидните форми на конференции за мира, в създадените институции за правата на всички стои скрита жаждата за повече плячка на по-силните, стои „свещеният егоизъм“ на тия, които, забравяйки примерите на историята, са господарите за момента. И тука идеята за Справедливостта я няма. Нека не ни лъжат хитрите форми, зад които се крие жестокост и неправда.

        И все пак у човека стои един съдник, който никога не заспива, който се изправя срещу него след всяко деяние на жестокост и неправда и го кара често да се гърчи в душата си от болка, която той усърдно пази от погледа на другите. Това е нашето Морално съзнание. В него е скрита една от най-потайните и неразгадани същини на нашата духовна природа и това смути Канта, това събуди образи у Сюли Прюдом, за да даде своята лукрецианска поема „Справедливостта“.

        Това Морално съзнание дава да се предусети, че човек не е нещо завършено, че процесът на неговото оформяване не е още свършен. Роден от недрата на животинското, тоя човек има възход към Бога: оттам тоя конфликт между суровия закон на егоизма, който не признава друга максима освен тая, че „всичко е мое“, и пробудения глас на човешкото, който повелява жертва и иска добротворство.

        Идеята за Справедливост има своя извор в сърцето: тя е вътрешен глас на неразгаданата духовна същина на човека, който се бори срещу потискащия мрак на егоизма и тъмните навеи на грубо материалните интереси. Нейното съществуване дава да се разбере, че човек трябва да стане друг, ако иска да намери себе си като нещо по-горно от звяра. И той трябва наистина да стане някога друг. И той ще стане.

        Когато смогнем един ден да се освободим от гнета на условностите, които отбиват душата от нейния път, когато ще можем да победим предразсъдъците, които са вериги за сърцето, когато ще можем да премахнем покварата, която парите и властта създават, когато ще можем свободни в правата си на човеци да се възправим и погледнем с прояснен поглед света и себе си, когато ще можем във всеки срещнат да виждаме свой брат, с чиито дружни усилия домогваме свобода и право за всички, тогава ще обладаме царството на същинското Щастие. Тогава на нашия порив към по- горно ще се даде път и дремещата във всяко човешко сърце справедливост ще изгрее в пълно лъчезарие.

        Човек е все още нещо преходно. Той е стъпил в домогване на съвършенство, дето ще види себе си истински господар на живота, в който ще разцъфват неговите сили, за да се осъществи царството на Справедливостта. И тогава ще дойде бленуваният празник за сърцето му, в който ще зацари не животинското, а прометеевското начало на човека: в раздаването, в жертвата, в почина към добротворство е висшият смисъл на живота.

1925

М о р а л  и  с п р а в е д л и в о с т.  Предговор под това заглавие към книгата на Лесли Стефен „Етика и борба за съществуване“, поредица „Натурфилософско четиво“ № 16, изд. „Акация“, 1925, стр. 3 - 15. В същия дух е и статията на Златаров „Разтление“, 1927 г.

АСЕН ЗЛАТАРОВ, „Избрани произведения“ (1975)

Управителeн съвет на Съюза на българските химици, 1935 г.

In memoriam 

 Управителeн съвет на Съюза на българските химици: от ляво надясно: I ред - Лука Йоцов, Мара Стефанова, Асен Златаров и Иван Площаков; II ред = Димитър Весов, Кръстю Илиев, Васил Огнянов и Страшимир Стоянов, 1935 г.

Защитникът на красотата, в."Литературен глас", бр. 335, 29.12.1936, стр.2

Петър Райчев

ЗАЩИТНИКЪТ НА КРАСОТАТА

 Жестока съдба! Неумолима и безпощадна смърт!

Как можа да покоси живота на едно тъй висше и благородно Бо­же създание в paзцвета на неговите творчески сили?! Ас. Златаров, човек на красотата и любовта, излъчващ само доброта вдъхновеност!

Аз малко познавах професора А. Зл., човека на науката, но аз отлично познавах човека, художника с рядък усет към красивото във всички творчески об­ласти на живота. Аз не веднъж съм изпитвал обаянието на не­говия всеобемлещ дух. Във века на специалистите той бе рядко изключение, истински енцикло­педист.

Неговата всестранно надарена при­рода поглъщаше всичко и  облада­ваше изключителната способност да излъчва,  да пръска кротка и ус­покояваща светлина за всички и по всичко,  той беше душа-човек. Никога у него себичното не се под­чертаеше и налагаше, напротив той със своя мек глас сякаш га­леше, ласкаеше и истинско удовол­ствие бе да си негов събеседник. Една непреодолима потребност да го слушаш, тъй обаятелна бе не­говата дори обикновена реч — все едно на каква тема се води разго­вора. Няма самохвалство, няма подчертаване на капацитета, няма гран­доманията на всезнаещия. Тихо, спо­койно, леко и вдъхновено той бе­седва и чувствуваш, че в него­вото общество се повече се възвишаваш, отсътствуваш от делничното в живота. При него душата намираше отмора, духът - полет към висините, към прекрасното в живота. Уви! Смъртта без вре­ме го откъсна от нас и отнесе във вечността, за да го обезсмърти. Духът му дълго ще витае като бродник всред нас и ще ни напомня за него, човека с голямото сърце, вдъхновено и ободряваще слово за красотата в човека и живота.

Мъчно ще прежалим А. Зл., защото голяма рядкост са човеци като него. Те се раждат може би, като пророците някога по един през вековете, за да ни напомнят заветите на Христа — мир и любов — към които А. Зл. бе прибавил и красота.

Смирено коленичам пред тлен­ните му останки и сърцето ми се разкъсва по скъпата и голяма загуба за нас всички, за България! Мир на праха му!

Петър Райчев от Народ.опера

Снимка: в сайта на Държ.опера Варна - https://opera.tmpcvarna.com/

в-к. „Трезвен студент“, брой единствен, 08.12.1936 г.

 3А ЗАДЪЛЖЕНИЯТА HА МЛАДЕЖТА

Последната статия на проф. Асен Златаров

Човечеството е в неволя: угнетено, гладно, обезпътено, загубило устои и вяра, то чака да бъде изведено на бряг и (да) заживее радостната песен на труда, на подема, на обезпеченост и горд човешки живот. Кой ще го спаси, кой ще му бъде водача за новото, което трябва да дойде, защото въпреки всичко, животът е който ще победи ? Не е дошъл още краят на света !

На младежта се пада великата мисия да застане в пър­вите редове на тия, които сочат спасението и довиждат зората на новия ден. Наистина, какъв благодарен жребий и колко завидна съдба ! Но за тоя жребий и за тая съдба младежта трябва да се пока­же достойна и подготвена. За­щото, комуто се пада такава завидна служба, трябва да носи и да чувствува големи отговорности : младежта тряб­ва да е подготвена за мястото, което й е определено в усилието за пробива на днешната безпътица и за победата, която ще  донесе нов обществен миропорядък, в който силите на човечеството ще бъдат възнаградени и използувани за разраст на живота.

Каква да бъде и как да се подготви за това младежта.

Най-първо тя трябва да бъде знающа. Нужно й е органи­зирано, целно и здраво запо­знаване с истините на века. 3ащото, само с няколко за­зубрени лозунги и изтъркани фрази, каквито правят впечат­ление на умствено недораслите, нищо свястно не може да се очаква. Понятията дър­жава, родина, човечество, борба, класа, власт, трябва да бъдат обистрени и пъл­ни със здраво и пресято съ­държание. Иначе, се стига до безсмислен крясък, диво изстъпление и хулиганство. А нищо по-тъжно няма от младеж, в който доминират за­дружните - скудомия и насилие: стига ce до звероподобно двуного, което нищо светло и свястно не носи.

На младежта е нужна трезвеност, защото само чрез нея ще се задавят злите нагони и жестоките пориви и младежта ще се приближава до оная идейна и нравствена чистота, които единствени трябва да подклаждат подбудите за дело в живота.

И още: нужен е  да грее в сърцето на младежа един обществен идеал. Идеал, който да очертава жажда към истината, към свободата, към справедливостта. Защото без тая жажда остава користното и себично същество, което ос­лепяло за болките, надеждите и правата на другите, става оръдие на гнет и притесне­ние за тия, които не са склонни да му ръкопляскат или да робуват.

В нашите дни на овълчаване и безпощадна демагогия мнозина с користни намерения посягат към младежта, за да използуват нейния плам и преданост за борба. Техните отговорности са гра­мадни, защото посягат към най-скъпото на човечеството: неговото бъдеще и неговите надежди. Но те не мислят за това, защото са роби на ко­рист, властогонство и суета и до тях предупредителния зов: — внимавайте — не стига. Ето защо младежта, самата тя трябва да обмисли своята роля в живота и да осъзнае не само правата, които има, но и големите отговорности, които носи.

Проф д-р Ас. Златаров

в. „Трезвен студент“, брой единствен, 08.12.1936 г., 

Държавен архив - Хасково

ПОДВИГЪТ НА ПЪРВИТЕ - проф. д-р Асен Златаров, 1926

 ПОДВИГЪТ НА ПЪРВИТЕ

Проф. Асен Златаров

    Във времена като нашите, когато нравственото разложение се раз­стила широко, когато себичността и жестокосърдечието се домогват да бъдат несмущаваните властелини на живота, смутената душа на тия, ко­ито се още вярват в човека, се обръща към миналото да потърси укрепа за своята вяра и упование на своето жизнеутвърждение. И примерите на граждан-ственост, на преданост, на жажда за по-горно, на идеализъм на тия, които са били наши деди, ни вдъхва упование да не отричаме жи­вота и да вярваме в едно по-светло утре.

         Поровете книжовното дело на българина от петдесетте-шестдесетте години на миналия век, и ще усетите жива струя на ободрение да залива сърцето ви!

     Аз не мога без умиление и светла грейка да разлистям изцапаните и пожълтели страници на преводните книги от това време! Защото виждам в делото на преводачи като П. Кисимов, С. Радулов, Аверкий Петрович — дякона, Запрянов и неколцината още, същински подвиг: техният труд е благоговейна служба пред народа и страстна жажда за неговото просвет­ление и умствено издигане!

        С тромавия език на нашите прабаби, дето не се оглежда изтънчена размисъл и нюансирана багра, тия скромни труженици преводачи движат тежкия валяк на езиковото отъпкване и очупване, за да приготвят въз­хода до речта на Яворов, Николай Райнов, Лилиев. Чуйте: „Не е само да преведеш на български една книга, а да я направиш на български. Тогива, ако от нея друга полза не излези, то поне тая, сир. обработванието и изтънчението на езика“ — пише в предговора на „Варвара Убрих“ П. Кисимов (1873). И каква е мъката да предаваш на български сан­тименталната и тъжовна история на Крайовската калугерица — героиня на повестта, когато вместо романи се превежда и казва романси, а вместо читатели — четници. Но преводачът се заема с този подвиг, защото, той сам го пише, работата на книжновност е „обща длъжност на сякой отечестволюбец“.

        И те са разбирали, тия будители на народната душа, чиито имена днес никой не споменава, че за оформяването на българина ще му са нужни и наука, и мъдрост, и поезия: „Време е вече да раздереми дебелата за­веса, която ни е затуляла светлостта на просвещението за толкова сто­летия и направила нашите предеди, па и нас самите непознати на светат; ако негде познати, но за укаюване или поношение...“ Така почва своя предговор на преведената от него „Цвят милости“ Аверкий Петрович (1848). А Кисимов пише: „За нас са потребни и философическите и сичките други научни книги на Eвроп. народи, но никога не са излишни и романсите както и нето пиесите и трагедиите.“ За хората от тази епоха на събуждането на българското племе вече е ясно, че за на­рода трябва култура, трябва заемката от духовните ценности на изпреднала ни Европа: това е насъщна нужда, като хляба и свободата за тоя народ, за който те така всеотдайно са работили. Защото "...наший на­род ще живее на този свят с другите народи наедно и ще върви, тъй както е останал надиря, по пътя, когото и те са изминали“.

      На своето дело тия ратници на народното събуждане, са гледали като на обществена повинност: служба народу. В душата им е грeeл лъчът на идеализъм и те, макар да не са разполагали със свободни изказни сред­ства, са имали ясна идея и обистрено чувство за ролята, която техният по­чин ще изиграе. И погледите им са се обръщали към младежта — прием­ница на тяхното усилие — и за нея те имат най-топли думи: „Мила Бъл­гарска юносте, ти си длъжна и на лягане, и на ставане със се сърце да бла­годариш Преблагому и милостивому Богу, защото побуди някои родо­любци, те ти соградиха школи и поставиха учители, които започнаха да ти предават нещо от небесната премудрост. О! каква ли радост осеща сега сърцето на нашето бедно Българско юношество, като гледа тия святи жертвования, които са жертвоват за доброто му? Но какви ли и жертвователите, като гледат, че са основали паметник, който ще да засведочава, че не са живели напразно, но за превъзходна похвала, която ще чувству­ват не само в животът си, но и после, защото и самите им кости ще се радоват, когато заменуват потомците покрай гробовете им и ги показоват и думат: тука лежи един от ония, които са се старали за нашата утеха, за нашата безбедност и за нашето изображение...“ Така пише дяконът Аверки Петрович на 1848 г. По-чист и трогателен патос от тоя малко се среща!

  Тия предани, скромни труженици, които със събраните грошове на ученолюбиви и родолюбиви спомоществуватели едва са смогвали да за­платят печатането на преведените от тях книги, са имали благодарността на събуждащето се за царството на духа българско племе. Как жадно се е четяло всичко това! Това четиво е развързвало оковите на спъваните чув­ства и мисли и е подготвяло разраста на сили, които днес, така богато виждаме около себе си.

      Аз спомням как моята осемдесет годишна майка, която с тре­пет разправяше наивната история на „Цветоносното панерче“.

     Само крити­ците са от време на време огорчавали тия труженици. Не затова, както пише Кисимов, защото „критиката е общи господар на сякой предмет, лош или добър, и общи умодавател и уценител на сякое нещо“, а защото ... обично е на нашите критици да са занимават не толкова с предметите, колкото с личностите, не толкова за книгата, колкото за списователя или преводителя й“. В това отношение слабо сме напреднали: и днес това същото може да се каже.

     Като загледаме и се вмислим в толкото добродетели на събудените от епохата на Възраждането ни, дето жаждата за просвета и безкористната общественост вървят редом, ние черпим вяра, че тия семена не ще заглъх­нат в разложението, което сега е обхванало значителна част от интели­генцията ни и се е просмукало дори до самия народ. Имаме вече белези, че сепване е настъпило. Трябва само то да се разрасне, като му се съдействува от всички страни, от тия, чиято воля за добро и обич към родината носи запазените стойности, които са вдъхновявали за подвиг нашите бу­дители — малки и големи, се едно — подвигът на първите.

1926