Управителeн съвет на Съюза на българските химици, 1935 г.

In memoriam 

 Управителeн съвет на Съюза на българските химици: от ляво надясно: I ред - Лука Йоцов, Мара Стефанова, Асен Златаров и Иван Площаков; II ред = Димитър Весов, Кръстю Илиев, Васил Огнянов и Страшимир Стоянов, 1935 г.

Защитникът на красотата, в."Литературен глас", бр. 335, 29.12.1936, стр.2

Петър Райчев

ЗАЩИТНИКЪТ НА КРАСОТАТА

 Жестока съдба! Неумолима и безпощадна смърт!

Как можа да покоси живота на едно тъй висше и благородно Бо­же създание в paзцвета на неговите творчески сили?! Ас. Златаров, човек на красотата и любовта, излъчващ само доброта вдъхновеност!

Аз малко познавах професора А. Зл., човека на науката, но аз отлично познавах човека, художника с рядък усет към красивото във всички творчески об­ласти на живота. Аз не веднъж съм изпитвал обаянието на не­говия всеобемлещ дух. Във века на специалистите той бе рядко изключение, истински енцикло­педист.

Неговата всестранно надарена при­рода поглъщаше всичко и  облада­ваше изключителната способност да излъчва,  да пръска кротка и ус­покояваща светлина за всички и по всичко,  той беше душа-човек. Никога у него себичното не се под­чертаеше и налагаше, напротив той със своя мек глас сякаш га­леше, ласкаеше и истинско удовол­ствие бе да си негов събеседник. Една непреодолима потребност да го слушаш, тъй обаятелна бе не­говата дори обикновена реч — все едно на каква тема се води разго­вора. Няма самохвалство, няма подчертаване на капацитета, няма гран­доманията на всезнаещия. Тихо, спо­койно, леко и вдъхновено той бе­седва и чувствуваш, че в него­вото общество се повече се възвишаваш, отсътствуваш от делничното в живота. При него душата намираше отмора, духът - полет към висините, към прекрасното в живота. Уви! Смъртта без вре­ме го откъсна от нас и отнесе във вечността, за да го обезсмърти. Духът му дълго ще витае като бродник всред нас и ще ни напомня за него, човека с голямото сърце, вдъхновено и ободряваще слово за красотата в човека и живота.

Мъчно ще прежалим А. Зл., защото голяма рядкост са човеци като него. Те се раждат може би, като пророците някога по един през вековете, за да ни напомнят заветите на Христа — мир и любов — към които А. Зл. бе прибавил и красота.

Смирено коленичам пред тлен­ните му останки и сърцето ми се разкъсва по скъпата и голяма загуба за нас всички, за България! Мир на праха му!

Петър Райчев от Народ.опера

Снимка: в сайта на Държ.опера Варна - https://opera.tmpcvarna.com/

в-к. „Трезвен студент“, брой единствен, 08.12.1936 г.

 3А ЗАДЪЛЖЕНИЯТА HА МЛАДЕЖТА

Последната статия на проф. Асен Златаров

Човечеството е в неволя: угнетено, гладно, обезпътено, загубило устои и вяра, то чака да бъде изведено на бряг и (да) заживее радостната песен на труда, на подема, на обезпеченост и горд човешки живот. Кой ще го спаси, кой ще му бъде водача за новото, което трябва да дойде, защото въпреки всичко, животът е който ще победи ? Не е дошъл още краят на света !

На младежта се пада великата мисия да застане в пър­вите редове на тия, които сочат спасението и довиждат зората на новия ден. Наистина, какъв благодарен жребий и колко завидна съдба ! Но за тоя жребий и за тая съдба младежта трябва да се пока­же достойна и подготвена. За­щото, комуто се пада такава завидна служба, трябва да носи и да чувствува големи отговорности : младежта тряб­ва да е подготвена за мястото, което й е определено в усилието за пробива на днешната безпътица и за победата, която ще  донесе нов обществен миропорядък, в който силите на човечеството ще бъдат възнаградени и използувани за разраст на живота.

Каква да бъде и как да се подготви за това младежта.

Най-първо тя трябва да бъде знающа. Нужно й е органи­зирано, целно и здраво запо­знаване с истините на века. 3ащото, само с няколко за­зубрени лозунги и изтъркани фрази, каквито правят впечат­ление на умствено недораслите, нищо свястно не може да се очаква. Понятията дър­жава, родина, човечество, борба, класа, власт, трябва да бъдат обистрени и пъл­ни със здраво и пресято съ­държание. Иначе, се стига до безсмислен крясък, диво изстъпление и хулиганство. А нищо по-тъжно няма от младеж, в който доминират за­дружните - скудомия и насилие: стига ce до звероподобно двуного, което нищо светло и свястно не носи.

На младежта е нужна трезвеност, защото само чрез нея ще се задавят злите нагони и жестоките пориви и младежта ще се приближава до оная идейна и нравствена чистота, които единствени трябва да подклаждат подбудите за дело в живота.

И още: нужен е  да грее в сърцето на младежа един обществен идеал. Идеал, който да очертава жажда към истината, към свободата, към справедливостта. Защото без тая жажда остава користното и себично същество, което ос­лепяло за болките, надеждите и правата на другите, става оръдие на гнет и притесне­ние за тия, които не са склонни да му ръкопляскат или да робуват.

В нашите дни на овълчаване и безпощадна демагогия мнозина с користни намерения посягат към младежта, за да използуват нейния плам и преданост за борба. Техните отговорности са гра­мадни, защото посягат към най-скъпото на човечеството: неговото бъдеще и неговите надежди. Но те не мислят за това, защото са роби на ко­рист, властогонство и суета и до тях предупредителния зов: — внимавайте — не стига. Ето защо младежта, самата тя трябва да обмисли своята роля в живота и да осъзнае не само правата, които има, но и големите отговорности, които носи.

Проф д-р Ас. Златаров

в. „Трезвен студент“, брой единствен, 08.12.1936 г., 

Държавен архив - Хасково

ПОДВИГЪТ НА ПЪРВИТЕ - проф. д-р Асен Златаров, 1926

 ПОДВИГЪТ НА ПЪРВИТЕ

Проф. Асен Златаров

    Във времена като нашите, когато нравственото разложение се раз­стила широко, когато себичността и жестокосърдечието се домогват да бъдат несмущаваните властелини на живота, смутената душа на тия, ко­ито се още вярват в човека, се обръща към миналото да потърси укрепа за своята вяра и упование на своето жизнеутвърждение. И примерите на граждан-ственост, на преданост, на жажда за по-горно, на идеализъм на тия, които са били наши деди, ни вдъхва упование да не отричаме жи­вота и да вярваме в едно по-светло утре.

         Поровете книжовното дело на българина от петдесетте-шестдесетте години на миналия век, и ще усетите жива струя на ободрение да залива сърцето ви!

     Аз не мога без умиление и светла грейка да разлистям изцапаните и пожълтели страници на преводните книги от това време! Защото виждам в делото на преводачи като П. Кисимов, С. Радулов, Аверкий Петрович — дякона, Запрянов и неколцината още, същински подвиг: техният труд е благоговейна служба пред народа и страстна жажда за неговото просвет­ление и умствено издигане!

        С тромавия език на нашите прабаби, дето не се оглежда изтънчена размисъл и нюансирана багра, тия скромни труженици преводачи движат тежкия валяк на езиковото отъпкване и очупване, за да приготвят въз­хода до речта на Яворов, Николай Райнов, Лилиев. Чуйте: „Не е само да преведеш на български една книга, а да я направиш на български. Тогива, ако от нея друга полза не излези, то поне тая, сир. обработванието и изтънчението на езика“ — пише в предговора на „Варвара Убрих“ П. Кисимов (1873). И каква е мъката да предаваш на български сан­тименталната и тъжовна история на Крайовската калугерица — героиня на повестта, когато вместо романи се превежда и казва романси, а вместо читатели — четници. Но преводачът се заема с този подвиг, защото, той сам го пише, работата на книжновност е „обща длъжност на сякой отечестволюбец“.

        И те са разбирали, тия будители на народната душа, чиито имена днес никой не споменава, че за оформяването на българина ще му са нужни и наука, и мъдрост, и поезия: „Време е вече да раздереми дебелата за­веса, която ни е затуляла светлостта на просвещението за толкова сто­летия и направила нашите предеди, па и нас самите непознати на светат; ако негде познати, но за укаюване или поношение...“ Така почва своя предговор на преведената от него „Цвят милости“ Аверкий Петрович (1848). А Кисимов пише: „За нас са потребни и философическите и сичките други научни книги на Eвроп. народи, но никога не са излишни и романсите както и нето пиесите и трагедиите.“ За хората от тази епоха на събуждането на българското племе вече е ясно, че за на­рода трябва култура, трябва заемката от духовните ценности на изпреднала ни Европа: това е насъщна нужда, като хляба и свободата за тоя народ, за който те така всеотдайно са работили. Защото "...наший на­род ще живее на този свят с другите народи наедно и ще върви, тъй както е останал надиря, по пътя, когото и те са изминали“.

      На своето дело тия ратници на народното събуждане, са гледали като на обществена повинност: служба народу. В душата им е грeeл лъчът на идеализъм и те, макар да не са разполагали със свободни изказни сред­ства, са имали ясна идея и обистрено чувство за ролята, която техният по­чин ще изиграе. И погледите им са се обръщали към младежта — прием­ница на тяхното усилие — и за нея те имат най-топли думи: „Мила Бъл­гарска юносте, ти си длъжна и на лягане, и на ставане със се сърце да бла­годариш Преблагому и милостивому Богу, защото побуди някои родо­любци, те ти соградиха школи и поставиха учители, които започнаха да ти предават нещо от небесната премудрост. О! каква ли радост осеща сега сърцето на нашето бедно Българско юношество, като гледа тия святи жертвования, които са жертвоват за доброто му? Но какви ли и жертвователите, като гледат, че са основали паметник, който ще да засведочава, че не са живели напразно, но за превъзходна похвала, която ще чувству­ват не само в животът си, но и после, защото и самите им кости ще се радоват, когато заменуват потомците покрай гробовете им и ги показоват и думат: тука лежи един от ония, които са се старали за нашата утеха, за нашата безбедност и за нашето изображение...“ Така пише дяконът Аверки Петрович на 1848 г. По-чист и трогателен патос от тоя малко се среща!

  Тия предани, скромни труженици, които със събраните грошове на ученолюбиви и родолюбиви спомоществуватели едва са смогвали да за­платят печатането на преведените от тях книги, са имали благодарността на събуждащето се за царството на духа българско племе. Как жадно се е четяло всичко това! Това четиво е развързвало оковите на спъваните чув­ства и мисли и е подготвяло разраста на сили, които днес, така богато виждаме около себе си.

      Аз спомням как моята осемдесет годишна майка, която с тре­пет разправяше наивната история на „Цветоносното панерче“.

     Само крити­ците са от време на време огорчавали тия труженици. Не затова, както пише Кисимов, защото „критиката е общи господар на сякой предмет, лош или добър, и общи умодавател и уценител на сякое нещо“, а защото ... обично е на нашите критици да са занимават не толкова с предметите, колкото с личностите, не толкова за книгата, колкото за списователя или преводителя й“. В това отношение слабо сме напреднали: и днес това същото може да се каже.

     Като загледаме и се вмислим в толкото добродетели на събудените от епохата на Възраждането ни, дето жаждата за просвета и безкористната общественост вървят редом, ние черпим вяра, че тия семена не ще заглъх­нат в разложението, което сега е обхванало значителна част от интели­генцията ни и се е просмукало дори до самия народ. Имаме вече белези, че сепване е настъпило. Трябва само то да се разрасне, като му се съдействува от всички страни, от тия, чиято воля за добро и обич към родината носи запазените стойности, които са вдъхновявали за подвиг нашите бу­дители — малки и големи, се едно — подвигът на първите.

1926

Три години от смъртта на проф. д-р Асен Златаров

 

Три години от смъртта на

проф. д-р Асен Златаров

Когато пролетното слънце на един априлски ден през 1933 г., пробуждаше коравия чернозем на Добруджа за нов живот и южняка брулеше загорялото лице на отруден орач, през синорите на родната ни земя, премина скъп, желан на всички ни гост.

Две светли, сини очи погалиха с погледа си ширните поля, догониха в висинето чучулига. Той чу родна майчина песен, невинен смях на деца, тежки правдиви слова на бащи — орачи...

През синорите на нашите разорани ниви дойде, тогава, между нас един от малцината избраници на племето ни: нейният духовен вожд, воин на правдата, защитник на истината, творец на прекрасна родна реч и жрец на науката — проф. Асен Златаров.

Като същински роден   брат той встъпи между нас и със слова, прости, като самата истина, дишащи безгранична обич, съчувствие и човечност, той завладя сърдцата ни. Уви малцина бяха тия, крито можаха да посетят трите му научни сказки.

И те бяха щастливи да съзерцаят скромната му фигура и образ; да се опият от музиката на неговия нежен, кристално чист и звучен български език, да прозрат познанието чрез научната истина, — „да пият с жадни уста от извора на неговата мъдрост и поезия“.

*

Асен Златаров! Колко мъчно е да се предаде, тук, всичко за него.

*

Химик по звание и специалност, по призвание той обладаваше талантът на голям писател и поет, недосегаема сърдечност и отзивчивост към обществените въпроси. Той бе неподражаем сказчик и популяризатор на науката и честен журналист. Неговият дух, изпълнен с воля и вяра в бъдещето, неговите разнолики прояви, правеха от него и учен и поет, общественик и борец. Затуй, делото му се простира от университетската катедра до обществената арена и от най-нежните форми на неговия поетичен възторг до популярните му научни сказки всред народа.

А повече от всичко, той бе човек.

„Със светъл ум, широка душа и любящо сърце, с учения беше учен, с простия — прост, с гражданина — гражданин, със селянина — селянин. Той обичаше простите и трудолюбиви селяни и не жалеше време и способности да пръска повече светлина всред малките и слабите в живота…“

Проф. Златаров нямаше на себе си равен. В своята тридесет годишна научно - писателска и обществена дейност, с перото и чрез живото слово той правеше достъпни на всички научните истини, учеше на повече правда и човечност.

Обичаше до безграничност своя народ, той вярва до фанатизъм в неговите добродетели, които ще го изведат към истината, доброто и красотата. С тия чувства и вяра той закърми младите поколения и им отдаде с щедрост цялото си съкровище от мисъл и любов.

Огромно е научното и писателско наследство на Ас. Златаров. А като общественик неговите заслуги са над всяка оценка. Живял с пулса на времето си, но винаги с поглед в бъдещето, той е и днес, и винаги ще бъде актюелен, защото ще пребъдат идеалите на които той служи: — за много човечност, за правда, за беззаветно служене на народ и нация.

Ат. Павлов

Из предсмъртните писма-завет на проф. Златаров към младежта - Регионална библиотека ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ, Варна, Bulgaria - CC0.

https://www.europeana.eu/item/1034/libvar_ARTICLE_105201