ИВАН ВАЗОВ - СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ - ЧАСТ 1

                         СПОМЕНИ ЗА БРАТА МИ

 от Д-Р БОРИС ВАЗОВ 

В тия спомени често става дума за нашето семейство и за него­вите членове. Ето някои сведения.

Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и Съба хаджи Нико­лова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред: Иван (народният поет), Никола, Кирко, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис. Преди мене имало едно момченце — Петърчо, починало в детска възраст; в „Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.

Баща ни е бил убит от турците, на 52-годишна възраст, през юли 1877 година, когато e опожарен родният ни град Сопот; майка ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години e родила десет здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца; брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години; Георги — 73 години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла — 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистически наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция. Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка. Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в България, чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението; постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия, бива награден със златен кръст и, за отличие, произведен офицер. Когато стана нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мрквичка портрета на брата ни Михаила, за да направи по него образа на Кралича (Огнянов), защото имал него предвид.

От цялото семейство съм останал само аз.

Народният поет е роден на 27 юни 1850 година — двадесет и три години преди мене. Тази разлика не ми е давала възможност да зная много нещо от живота на брата си, спрямо когото аз съм бил винаги като дете. От друга страна, патриархалният бит на нашето семейство и вроденото чинопочитание не ми са позволявали да се намесвам в неговия живот. Не съм бил и винаги при него. По неволя, моите сведения и спомени са откъслечни и случайни. Нито по занятие, нито по призвание съм бил близко до брата си.

След изгарянето на Сопот (1877 година) нашето семейство беше разпръснато и материално разорено. Мама и невръстните членове на семейството (Въла, Владимир и аз) се завърнахме в изгорелия гра­дец, дето прекарахме 3 години. Брат ни Иван, който от 1880 година се настани в Пловдив, идваше през лятото да ни обиколи и да работи. Само през 1884 година отидохме от Стара Загора (дето бяхме две години при брата си Кирка, лекар там) в Пловдив при него. Тогава бях ученик в IV отделение. Стоях там до 1886 година, ко­гато брат ми емигрира. По-сетне бях заедно с него от 1889 до 1890 година, когато постъпих във военното училище. През 1896 година живях пак при него — в София, до края на 1899 година, когато се уволних и заминах да следвам в Париж. Бях отново при него от 1904 до 1906 година, когато се задомих. След това, до самата му кончина, съм имал възможност да бъда свидетел на неговия живот. Но аз не съм бил в състояние всичко да зная. Брат ми Георги си­гурно знаеше повече, както и брат ми Владимир, а така също и сестра ми Въла, която през последните години живя при него и се грижеше за него. Но те всички са покойници. Останал съм от се­мейството само аз. Ще се постарая да дам каквото зная за поета, при съзнанието, че това, което зная, не е изчерпателно. 

КЪМ ОБРАЗА НА ПОЕТА 

Има още много живи българи, които помнят образа на поета. Останалите фотографии доста ясно предават този образ, който има своята особеност и не може да бъде смесен с кой да е друг образ на виден деятел. При все това, нека дам някои подробности. Брат ми беше висок човек (най-висок в нашия род), навярно около 1.79 м. Окръжността на главата — 58. Тяло — правилно и стройно, прибрано, неразпуснато, без никакви естествени недостатъци. Нос — правилен, чело — високо, малко наклонено назад. На челото — отвесна гънка, силни надочни мускули. Гъсти, рунтави, големи вежди, под които поглеждаха сиви доверчиви очи. Мустаци — огромни, които оставяше свободно да растат, без да ги подстригва. Устните плътно затваряха устата, така че зъбите не се виждаха. Здрави зъби; до края на живота му предните зъби не бяха пopeдели. Подбрадък — доста широк, с лека гънка по средата. Лице — бяло. На младини неговата коса е била буйна и тъмнокестенява. Като млад е носил, по тогавашния емигрантски обичай, голяма брада. Такава е била външността му до преместването му от Берковица в Пловдив (1880 година). По-сетне, в София (1896), той премахва брадата. И отто­гава е запазил лицевата външност, която е най-известната на съвре­менниците. През последните си години поетът носеше постоянно очила, защото зрението му беше поотслабнало. Пръсти на ръцете — солидни, дълги, правилни, хубави, които просто говореха. За брата ми, без преувеличение, може да се каже, че беше хубав и представителен човек. Той не беше бохем. Нито в шапката му, нито във вратовръз­ката, нито в дрехите му не се забелязваше подчертаването на някоя тенденция на модернистка особеност. Той не беше и франт. Но държеше да бъде прилично и стегнато облечен, да бъде грижливо почистен, винаги с висока бяла колосана яка с прикривени краища и хубава вратовръзка. На ръката носеше семейния брилянтов пръстен, останал от чича ни Кирка (бащин брат). Тоя пръстен го носеше напоследък сестра ми Въла. Тя го предала, заедно с други вещи, останали у нея от брата ми, на по-раншния директор на Народната библиотека Райчо Райчев. Последният, поради бомбарди­ровките, запазил тия неща у себе си. Доколкото ми е известно, през 1946 година, г. Райчев е предал тоя пръстен в Министерството на народното просвещение. Този пръстен беше едничкото украшение, което брат ми носеше. През последните години носеше и броеница. Той се бръснеше почти всеки ден, но не сам, а отиваше при махлен­ския Фигаро на улица Гурко, който свиреше на мандолина и на китара и му разправяше новости из София. Бяхме го снабдили със самобръснач Жилет, но той никога не го опита. Ужасяваше се от но­востите. След юбилея му поставиха служебно телефон в кабинета, но той никой път не се докосна до него — да говори или да отго­вори. До края на живота си той ходеше прав, като свещ, не получи никаква гърбица. Неговите ръце не трепереха. Във врата си не беше много подвижен, така че, за да види какво става наоколо, той почти винаги се обръщаше с тялото (впрочем, това е черта на нашия род).

Брат ми, както е известно, имаше едно характерно за него кимане с глава (тик). Това кимане не беше болезнено, то не беше придружено с изкривяване на чертите на лицето (гримаса) и не го загрозяваше. Откак помня брата си, той имаше това кимане. То беше по-скоро нещо като ритъм на чувство и мисъл и ставаше винаги, когато брат ми имаше нещо да каже или си мислеше нещо.

ЗДРАВЕ 

Брат ми беше здрав човек. Освен преходните заболявания от настинка, които посещават всекиго при промяна на времето, и при заболявания, за които говоря по-долу, той боледува няколко пъти; от тия заболявания само веднъж животът му беше в опасност. През 1893 година, мисля, той страдаше доста тежко от лоша пъпка на врата. Оперира го д-р Хаканов. От операцията останаха следи, които поетът грижливо прикриваше с косите си.

Когато се завърна от емигрантство (1889 година), той стра­даше от нервно разстройство и по съвета на лекаря всеки ден правеше студени душове в един навес на хотел „Вазов“ (по- сетне хотел „Люксембург“, на улица Алабин), дето временно живееше... Аз пълнех душа, който беше поставен доста високо, затова се качвах на една маса и оттам — на стол. Един ден паднах и едва ли не се пребих. Брат ми ме много съжали. И по-сетне той страдаше от особени болки, било в гърлото, било в ръката. Усещаше болки само в една точка, нямаше рана или подутост. Тия болки го най- много измъчваха, Често ходеше при лекари, но без полза. После болките минаваха и той продължаваше своята работа. До послед­ната година на живота си той често усещаше болка в гърлото и се оплакваше.    

Особено страдаше от очебол, когато трябваше да завърши „Под игото“. Тогава живеехме в една полусрутена къща на улица Витошка. Мама успя да нареди къщата и да създаде някои удоб­ства за брата ми, за да може той да се занимава. За жалост, страдаше от очебол  и не можеше да пише, нито да чете. Челото му беше постоянно привързано с компрес.

Първата част от романа беше вече дадена под печат в „Сбор­ник за народни умотворения“, издаван от Министерството на народното просвещение. За да ускори завършването на романа, брат ми ме накара да пиша под негова диктовка (Библиотека „Иван Вазов“, № 114: Преди тридесет години — спомени за една моя книга). Дълго време той ми диктува. Тогава бях ученик в пети клас на гимназията и умеех да пиша доста правилно. Останало ми е впе­чатление за силната памет на брата ми, когато се касаеше да до­бави, поправи или съобрази нещо в текста, без да може да прочете той сам страниците. Той ми посочваше с голяма точност на кое място трябва да се нанесат поправките.

По онова време брат ми почти не излизаше от къщи, защото ръкописът трябваше да се даде скоро, и брат ми беше постоянно зает с довършването му. Във време на отдиха ме караше да му свиря на цигулка. В пловдивската гимназия, от която бях изключен поради бунта, аз бях получил първите уроци по цигулка от учи­теля по пение Байданов, но после сам продължих. Бях научил да свиря някои леки оперни парчета (от „Фауст“ на Гуно особено) и някои песни от Шуберт. Свирех грубичко, но — вярно. Брат ми оби­чаше да му свиря. Това го облекчаваше, а може би и подхранваше въображението му. Вечер пък ме караше да му прочитам от нача­лото до края в. „Дневник“, който беше пълен с новини. Понякога се опитвах да прескоча някоя новина, която ми се виждаше неинтересна, но брат ми усещаше това и ме караше да чета всичко под ред. Впоследствие, когато станах журналист и редактор, аз с бла­годарност си спомнях за това принудително четене, което беше първото ми запознаване с вестникарството.

Положението на нашето семейство беше тогава доста печално. Брат ми Георги беше емигрант в Русия. Той беше взел най-деятелно участие в детронирането на княз Александър Батенберг (1886 го­дина). Имахме един брат, Михаил, поручик от I полк, убит в пре­врата, единствената, може би, кръвна жертва, дадена тогава в пре­врата. Брат ми Кирко, лекар, също беше емигрант. Цялото семей­ство беше нарочено. В София беше останал само брат ми Никола (вторият брат), който се занимаваше с дребно строителство и вре­менно експлоатираше хотела след чичовата смърт; от чичо ни беше останала и една воденичка при с. Малашевци, около която се гри­жеше. Материалното ни положение беше съвършено незавидно. Спомням си, че между моите съученици от гимназията (бяхме дру­гари с Георги Данаилов, по-сетне професор и министър) аз бях единственият зле облечен, което ме стесняваше.

Печатането на „Под игото“ в „Сборник за народни умотво­рения* донесе на брата ми Иван известна охолност, защото му пла­щаха по 200 лева на кола, доста голям хонорар за онова време.

При все това изглежда, че брат ми е изпитвал материални мъчнотии. Аз бях свършил VI клас и преминавах в VII. Един ден той запита мама: „Какво да правим с Бориса, да го дадем някъде писар“. Разбрах, че тежа и, без да питам, постъпих във военното училище, като никога аз не открих причината, поради която постъ­пих в това училище.

 

ЖИВОТЪТ В ПЛОВДИВ 

Обстановката, при която поетът живееше и работеше в Пловдив, беше симпатична. Той си беше построил една двуетажна паянтова къщица срещу градската градина (Орта Мезар) — тогава средище на пловдивчани. Долу — две стаи и кухня, горе — една приемна стая, а срещу нея — кабинет и спалня. В кабинета имаше няколко картини, нарисувани от Константин Величков, между тях една скица на Хаджи Ахил (Хаджи Лилко), сопотският философ, със чибучката. Пред прозорците на кабинета се разстилаше приятната зеленина на градинските дървеса („Шумиш ти, стари бресто“), а през есента цялата градина се позлатяваше от пожълтелите листа. Гледката беше прекрасна. Ала не само разположението на къщата, но и хо­рата, които ни заобикаляха, бяха приятни.

На същата улица до нас живееше семейството на Нестор Абаджиев (между дворовете имаше комшулук), по-нататък — семей­ството на д-р Доганов. Към тия двама съседи брат ми питаеше голямо уважение. От другата страна беше къщата на Салабашев, а по- нататък — къщата на семейството Лилов и други — все познати хора. С Лилови бяхме далечни роднини (те бяха от Сопот), и бащите ни са били в търговски връзки. Интелигентно семейство, което беше живяло в Румъния. Ние се считахме морално задължени към това семейство, което ни беше прибрало временно след опожаряването на Сопот през 1877 година. Големият син, Иван Лилов, беше връст­ник на поета. Владееше перфектно френски език, беше говорлив и духовит. Той имаше още двама братя и три сестри, които се учеха в гимназията. При самите вратни на Лиловия двор имаше една малка двуетажна постройка, дето брат ми бе живял и работил известно време, преди да си построи къщата. Ние често отивахме у Лилови, и те — у нас. Събирахме се на един вид вечеринка, по пловдивски обичай, на кафе, сладко, леблебии и стафиди. Възраст­ните — около чашка винце. Докато те говореха политика — Иван Лилов беше страстен политикан — или си спомняха за живота в Румъния, ние другите пеехме и свирехме, като изреждахме всички известни тогава руски романси, и особено баладата „Воздушнй корабль“, преведена на руски от Лермонтов, която, по общо желание, изпявахме от началото до края, като не се озадачавахме пред по­грешното произношение на руските стихове. Устройваха се и някои общи забавителни игри (на пръстен и други). По някой път се играеше на карти. В нашето семейство никой не играеше на карти, но у Лилови това не можеше да се избегне, още повече, че Иван Лилов минаваше за голям познавач на картите. Брат ми, за развлечение, играеше с Иван Лилов на скамбил, — най-простата, файтонджийска игра, която беше научил при дружбата си с хъшовете в Румъния, За учудване на всички, брат ми винаги надвиваше Иван Лилов. „Иванчо, пак те надвих“ — казваше весело брат ми. Лилов се сърдеше, изругаваше картите и ги захвърляше.

Когато пристигнахме с мама от Стара Загора (1884), дето живяхме при брата си Кирко, лекар, ние се настанихме в новата къщица на брата ни Иван. Там заварихме едно момченце, Иванчо, сираче от Батак. („От Батак съм, чичо, знаеш ли Батак?“), което му прислужваше и ходеше на училище. Брат ми се отнасяше към това момченце като към свой по-малък брат и не правеше разлика между нас. Когато се завърна от Италия, той донесе нему и на мене по една хубава перодръжка. Спомням си една случка, която показва, че Иванчо разбираше, че живее при поет. В двора имаше кладенец. Кофата се откъсна и падна на дъното. Беше цяла история, докато я извадим. Брат ми се пошегува с нас и ни накара да напишем по едно стихотворение за кофата. Аз нищо не можах да съчиня, но Иванчо от Батак написа една ода: „Ой, кофо злочеста, защо падна ти тъй дълбоко?" Брат ми хареса тази ода, защото Иванчо си беше представил кофата като живо същество („кофо злочеста“).

Мама гледаше всичката къщна работа, нямаше слугиня. В Пловдив по това време живееше и маминият брат (по-стар) Георги хаджи Николов, който бил търговец в Румъния, а след Освобож­дението се завърнал в родината. Той даже беше напуснал семей­ството си, което не искало да дойде с него. Умен, образован човек. На времето, той бе разкрил на мама буквите, след което тя сама се научила да чете и пише. Знаеше румънски, руски — мисля, и старогръцки. Той постоянно дохождаше у дома с джобове, натъпкани с руски вестници и Neue freie Presse, и осветляваше всички по външ­ната политика, която най-много го занимаваше. Беше против Англия. Бачо Иван всеки ден се разговаряше с тоя паметлив, сладкодумен човек. Вуйчо Георги живееше на Сахат тепе, но всеки ден дохож­даше да услужва на мама, като снабдяваше къщата със всичко необходимо. Брат ни Георги, румелийски офицер, в това време следваше във Военно-инженерната академия в Русия.

Братовата скромна къщица често биваше място на срещи. До­хождаха политически приятели: д-р Янкулов, Св. Миларов, д-р Хаканов, С. С. Бобчев, Наботков, Ив. Ст. Гешов и други. Величков отсъствуваше, беше в чужбина. Всички тия господа ми изглеждаха тогава много възрастни и даже стари, а те бяха връстници на бача Ивана (34—35 годишни). Гостите биваха винаги почерпвани от мама с вишнево сладко. Светослав Миларов беше много весел човек, той постоянно пееше. Такъв беше и нашият домашен лекар д-р Янкулов, който, като дойдеше да прегледа някой болен у дома, още от вратата започваше да тананика весели напеви. Къщата беше едно средище — и приятелско, и политическо. Един ден пред къщата се състоя даже митинг против правителството: от балкона се го­вориха пламенни речи за съединението; един от ораторите беше и Бобчев. Брат ми не говори.    

По онова време бяха надошли млади чехкини, които свиреха на арфа и пееха популярни чехски песнички. Брат ми не пропущаше случая, щом види, че минават арфистки по плочника на градината, да ме изпрати да ги извикам да влязат в къщи и посвирят.

Ако съобщавам тука тия дребности, то е само да се види, че. брат ми беше ограден с добри приятели и предани близки, което не е било без значение за неговата работа.