СПОМЕНИ НА Д-Р БОРИС ВАЗОВ ЗА ИВАН ВАЗОВ — СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

СПОМЕНИ ЗА БРАТА МИ

от д-р Борис Вазов

В тия спомени често става дума за нашето семейство и за него­вите членове. Ето някои сведения.

Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и Съба хаджи Нико­лова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред: Иван (народният поет), Никола, Кирко, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис. Преди мене имало едно момченце — Петърчо, починало в детска възраст; в „Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.

Баща ни е бил убит от турците, на 52-годишна възраст, през юли 1877 година, когато e опожарен родният ни град Сопот; майка ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години e родила десет здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца; брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години; Георги — 73 години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла — 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистически наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция. Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка. Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в България, чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението; постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия, бива награден със златен кръст и, за отличие, произведен офицер. Когато стана нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мрквичка портрета на брата ни Михаила, за да направи по него образа на Кралича (Огнянов), защото имал него предвид.

От цялото семейство съм останал само аз.

Народният поет е роден на 27 юни 1850 година — двадесет и три години преди мене. Тази разлика не ми е давала възможност да зная много нещо от живота на брата си, спрямо когото аз съм бил винаги като дете. От друга страна, патриархалният бит на нашето семейство и вроденото чинопочитание не ми са позволявали да се намесвам в неговия живот. Не съм бил и винаги при него. По неволя, моите сведения и спомени са откъслечни и случайни. Нито по занятие, нито по призвание съм бил близко до брата си.

След изгарянето на Сопот (1877 година) нашето семейство беше разпръснато и материално разорено. Мама и невръстните членове на семейството (Въла, Владимир и аз) се завърнахме в изгорелия гра­дец, дето прекарахме 3 години. Брат ни Иван, който от 1880 година се настани в Пловдив, идваше през лятото да ни обиколи и да работи. Само през 1884 година отидохме от Стара Загора (дето бяхме две години при брата си Кирка, лекар там) в Пловдив при него. Тогава бях ученик в IV отделение. Стоях там до 1886 година, ко­гато брат ми емигрира. По-сетне бях заедно с него от 1889 до 1890 година, когато постъпих във военното училище. През 1896 година живях пак при него — в София, до края на 1899 година, когато се уволних и заминах да следвам в Париж. Бях отново при него от 1904 до 1906 година, когато се задомих. След това, до самата му кончина, съм имал възможност да бъда свидетел на неговия живот. Но аз не съм бил в състояние всичко да зная. Брат ми Георги си­гурно знаеше повече, както и брат ми Владимир, а така също и сестра ми Въла, която през последните години живя при него и се грижеше за него. Но те всички са покойници. Останал съм от се­мейството само аз. Ще се постарая да дам каквото зная за поета, при съзнанието, че това, което зная, не е изчерпателно.

КЪМ ОБРАЗА НА ПОЕТА

Има още много живи българи, които помнят образа на поета. Останалите фотографии доста ясно предават този образ, който има своята особеност и не може да бъде смесен с кой да е друг образ на виден деятел. При все това, нека дам някои подробности. Брат ми беше висок човек (най-висок в нашия род), навярно около 1.79 м. Окръжността на главата — 58. Тяло — правилно и стройно, прибрано, неразпуснато, без никакви естествени недостатъци. Нос — правилен, чело — високо, малко наклонено назад. На челото — отвесна гънка, силни надочни мускули. Гъсти, рунтави, големи вежди, под които поглеждаха сиви доверчиви очи. Мустаци — огромни, които оставяше свободно да растат, без да ги подстригва. Устните плътно затваряха устата, така че зъбите не се виждаха. Здрави зъби; до края на живота му предните зъби не бяха пopeдели. Подбрадък — доста широк, с лека гънка по средата. Лице — бяло. На младини неговата коса е била буйна и тъмнокестенява. Като млад е носил, по тогавашния емигрантски обичай, голяма брада. Такава е била външността му до преместването му от Берковица в Пловдив (1880 година). По-сетне, в София (1896), той премахва брадата. И отто­гава е запазил лицевата външност, която е най-известната на съвре­менниците.

През последните си години поетът носеше постоянно очила, защото зрението му беше поотслабнало. Пръсти на ръцете — солидни, дълги, правилни, хубави, които просто говореха. За брата ми, без преувеличение, може да се каже, че беше хубав и представителен човек. Той не беше бохем. Нито в шапката му, нито във вратовръз­ката, нито в дрехите му не се забелязваше подчертаването на някоя тенденция на модернистка особеност. Той не беше и франт. Но държеше да бъде прилично и стегнато облечен, да бъде грижливо почистен, винаги с висока бяла колосана яка с прикривени краища и хубава вратовръзка. На ръката носеше семейния брилянтов пръстен, останал от чича ни Кирка (бащин брат). Тоя пръстен го носеше напоследък сестра ми Въла. Тя го предала, заедно с други вещи, останали у нея от брата ми, на по-раншния директор на Народната библиотека Райчо Райчев. Последният, поради бомбарди­ровките, запазил тия неща у себе си. Доколкото ми е известно, през 1946 година, г. Райчев е предал тоя пръстен в Министерството на народното просвещение. Този пръстен беше едничкото украшение, което брат ми носеше. През последните години носеше и броеница. Той се бръснеше почти всеки ден, но не сам, а отиваше при махлен­ския Фигаро на улица Гурко, който свиреше на мандолина и на китара и му разправяше новости из София. Бяхме го снабдили със самобръснач Жилет, но той никога не го опита. Ужасяваше се от но­востите. След юбилея му поставиха служебно телефон в кабинета, но той никой път не се докосна до него — да говори или да отго­вори. До края на живота си той ходеше прав, като свещ, не получи никаква гърбица. Неговите ръце не трепереха. Във врата си не беше много подвижен, така че, за да види какво става наоколо, той почти винаги се обръщаше с тялото (впрочем, това е черта на нашия род).

Брат ми, както е известно, имаше едно характерно за него кимане с глава (тик). Това кимане не беше болезнено, то не беше придружено с изкривяване на чертите на лицето (гримаса) и не го загрозяваше. Откак помня брата си, той имаше това кимане. То беше по-скоро нещо като ритъм на чувство и мисъл и ставаше винаги, когато брат ми имаше нещо да каже или си мислеше нещо. 

ЗДРАВЕ

Брат ми беше здрав човек. Освен преходните заболявания от настинка, които посещават всекиго при промяна на времето, и при заболявания, за които говоря по-долу, той боледува няколко пъти; от тия заболявания само веднъж животът му беше в опасност. През 1893 година, мисля, той страдаше доста тежко от лоша пъпка на врата. Оперира го д-р Хаканов. От операцията останаха следи, които поетът грижливо прикриваше с косите си.

Когато се завърна от емигрантство (1889 година), той стра­даше от нервно разстройство и по съвета на лекаря всеки ден правеше студени душове в един навес на хотел „Вазов“ (по-сетне хотел „Люксембург“, на улица Алабин), дето временно живееше... Аз пълнех душа, който беше поставен доста високо, затова се качвах на една маса и оттам — на стол. Един ден паднах и едва ли не се пребих. Брат ми ме много съжали. И по-сетне той страдаше от особени болки, било в гърлото, било в ръката. Усещаше болки само в една точка, нямаше рана или подутост. Тия болки го най-много измъчваха. Често ходеше при лекари, но без полза. После болките минаваха и той продължаваше своята работа. До послед­ната година на живота си той често усещаше болка в гърлото и се оплакваше.

Особено страдаше от очебол, когато трябваше да завърши „Под игото“. Тогава живеехме в една полусрутена къща на улица Витошка. Мама успя да нареди къщата и да създаде някои удоб­ства за брата ми, за да може той да се занимава. За жалост, страдаше от очебол и не можеше да пише, нито да чете. Челото му беше постоянно привързано с компрес.

Първата част от романа беше вече дадена под печат в „Сбор­ник за народни умотворения“, издаван от Министерството на народното просвещение. За да ускори завършването на романа, брат ми ме накара да пиша под негова диктовка (Библиотека „Иван Вазов“, № 114: Преди тридесет години — спомени за една моя книга). Дълго време той ми диктува. Тогава бях ученик в пети клас на гимназията и умеех да пиша доста правилно. Останало ми е впе­чатление за силната памет на брата ми, когато се касаеше да до­бави, поправи или съобрази нещо в текста, без да може да прочете той сам страниците. Той ми посочваше с голяма точност на кое място трябва да се нанесат поправките.

По онова време брат ми почти не излизаше от къщи, защото ръкописът трябваше да се даде скоро, и брат ми беше постоянно зает с довършването му. Във време на отдиха ме караше да му свиря на цигулка.

В пловдивската гимназия, от която бях изключен поради бунта, аз бях получил първите уроци по цигулка от учи­теля по пение Байданов, но после сам продължих. Бях научил да свиря някои леки оперни парчета (от „Фауст“ на Гуно особено) и някои песни от Шуберт. Свирех грубичко, но — вярно. Брат ми оби­чаше да му свиря. Това го облекчаваше, а може би и подхранваше въображението му. Вечер пък ме караше да му прочитам от нача­лото до края в. „Дневник“, който беше пълен с новини. Понякога се опитвах да прескоча някоя новина, която ми се виждаше неинтересна, но брат ми усещаше това и ме караше да чета всичко под ред. Впоследствие, когато станах журналист и редактор, аз с бла­годарност си спомнях за това принудително четене, което беше първото ми запознаване с вестникарството.

Положението на нашето семейство беше тогава доста печално. Брат ми Георги беше емигрант в Русия. Той беше взел най-деятелно участие в детронирането на княз Александър Батенберг (1886 го­дина). Имахме един брат, Михаил, поручик от I полк, убит в пре­врата, единствената, може би, кръвна жертва, дадена тогава в пре­врата. Брат ми Кирко, лекар, също беше емигрант. Цялото семей­ство беше нарочено. В София беше останал само брат ми Никола (вторият брат), който се занимаваше с дребно строителство и вре­менно експлоатираше хотела след чичовата смърт; от чичо ни беше останала и една воденичка при с. Малашевци, около която се гри­жеше. Материалното ни положение беше съвършено незавидно. Спомням си, че между моите съученици от гимназията (бяхме дру­гари с Георги Данаилов, по-сетне професор и министър) аз бях единственият зле облечен, което ме стесняваше.

Печатането на „Под игото“ в „Сборник за народни умотво­рения“ донесе на брата ми Иван известна охолност, защото му пла­щаха по 200 лева на ко́ла, доста голям хонорар за онова време.

При все това изглежда, че брат ми е изпитвал материални мъчнотии. Аз бях свършил VI клас и преминавах в VII. Един ден той запита мама: „Какво да правим с Бориса, да го дадем някъде писар“. Разбрах, че тежа и, без да питам, постъпих във военното училище, като никога аз не открих причината, поради която постъ­пих в това училище.

ЖИВОТЪТ В ПЛОВДИВ

Обстановката, при която поетът живееше и работеше в Пловдив, беше симпатична. Той си беше построил една двуетажна паянтова къщица срещу градската градина (Орта Мезар) — тогава средище на пловдивчани. Долу — две стаи и кухня, горе — една приемна стая, а срещу нея — кабинет и спалня. В кабинета имаше няколко картини, нарисувани от Константин Величков, между тях една скица на Хаджи Ахил (Хаджи Лилко), сопотският философ, с чибучката. Пред прозорците на кабинета се разстилаше приятната зеленина на градинските дървеса („Шумиш ти, стари бресто“), а през есента цялата градина се позлатяваше от пожълтелите листа. Гледката беше прекрасна. Ала не само разположението на къщата, но и хо­рата, които ни заобикаляха, бяха приятни.

На същата улица до нас живееше семейството на Нестор Абаджиев (между дворовете имаше комшулук), по-нататък — семей­ството на д-р Доганов. Към тия двама съседи брат ми питаеше голямо уважение. От другата страна беше къщата на Салабашев, а по- нататък — къщата на семейството Лилов и други — все познати хора. С Лилови бяхме далечни роднини (те бяха от Сопот), и бащите ни са били в търговски връзки. Интелигентно семейство, което беше живяло в Румъния. Ние се считахме морално задължени към това семейство, което ни беше прибрало временно след опожаряването на Сопот през 1877 година. Големият син, Иван Лилов, беше връст­ник на поета. Владееше перфектно френски език, беше говорлив и духовит. Той имаше още двама братя и три сестри, които се учеха в гимназията. При самите вратни на Лиловия двор имаше една малка двуетажна постройка, дето брат ми бе живял и работил известно време, преди да си построи къщата. Ние често отивахме у Лилови, и те — у нас. Събирахме се на един вид вечеринка, по пловдивски обичай, на кафе, сладко, леблебии и стафиди. Възраст­ните — около чашка винце. Докато те говореха политика — Иван Лилов беше страстен политикан — или си спомняха за живота в Румъния, ние другите пеехме и свирехме, като изреждахме всички известни тогава руски романси, и особено баладата „Воздушный корабль“, преведена на руски от Лермонтов, която, по общо желание, изпявахме от началото до края, като не се озадачавахме пред по­грешното произношение на руските стихове. Устройваха се и някои общи забавителни игри (на пръстен и други). По някой път се играеше на карти. В нашето семейство никой не играеше на карти, но у Лилови това не можеше да се избегне, още повече, че Иван Лилов минаваше за голям познавач на картите. Брат ми, за развлечение, играеше с Иван Лилов на скамбил, — най-простата, файтонджийска игра, която беше научил при дружбата си с хъшовете в Румъния. За учудване на всички, брат ми винаги надвиваше Иван Лилов. „Иванчо, пак те надвих“ — казваше весело брат ми. Лилов се сърдеше, изругаваше картите и ги захвърляше.

Когато пристигнахме с мама от Стара Загора (1884), дето живяхме при брата си Кирко, лекар, ние се настанихме в новата къщица на брата ни Иван. Там заварихме едно момченце, Иванчо, сираче от Батак. („От Батак съм, чичо, знаеш ли Батак?“), което му прислужваше и ходеше на училище. Брат ми се отнасяше към това момченце като към свой по-малък брат и не правеше разлика между нас. Когато се завърна от Италия, той донесе нему и на мене по една хубава перодръжка. Спомням си една случка, която показва, че Иванчо разбираше, че живее при поет. В двора имаше кладенец. Кофата се откъсна и падна на дъното. Беше цяла история, докато я извадим. Брат ми се пошегува с нас и ни накара да напишем по едно стихотворение за кофата. Аз нищо не можах да съчиня, но Иванчо от Батак написа една ода: „Ой, кофо злочеста, защо падна ти тъй дълбоко?“ Брат ми хареса тази ода, защото Иванчо си беше представил кофата като живо същество („кофо злочеста“).

Мама гледаше всичката къщна работа, нямаше слугиня. В Пловдив по това време живееше и маминият брат (по-стар) Георги хаджи Николов, който бил търговец в Румъния, а след Освобож­дението се завърнал в родината. Той даже беше напуснал семей­ството си, което не искало да дойде с него. Умен, образован човек. На времето, той бе разкрил на мама буквите, след което тя сама се научила да чете и пише. Знаеше румънски, руски — мисля, и старогръцки. Той постоянно дохождаше у дома с джобове, натъпкани с руски вестници и Neue freie Presse, и осветляваше всички по външ­ната политика, която най-много го занимаваше. Беше против Англия. Бачо Иван всеки ден се разговаряше с тоя паметлив, сладкодумен човек. Вуйчо Георги живееше на Сахат тепе, но всеки ден дохож­даше да услужва на мама, като снабдяваше къщата с всичко необходимо. Брат ни Георги, румелийски офицер, в това време следваше във Военно-инженерната академия в Русия.

Братовата скромна къщица често биваше място на срещи. До­хождаха политически приятели: д-р Янкулов, Св. Миларов, д-р Хаканов, С. С. Бобчев, Наботков, Ив. Ст. Гешов и други. Величков отсъствуваше, беше в чужбина. Всички тия господа ми изглеждаха тогава много възрастни и даже стари, а те бяха връстници на бача Ивана (34—35 годишни). Гостите биваха винаги почерпвани от мама с вишнево сладко. Светослав Миларов беше много весел човек, той постоянно пееше. Такъв беше и нашият домашен лекар д-р Янкулов, който, като дойдеше да прегледа някой болен у дома, още от вратата започваше да тананика весели напеви. Къщата беше едно средище — и приятелско, и политическо. Един ден пред къщата се състоя даже митинг против правителството: от балкона се го­вориха пламенни речи за съединението; един от ораторите беше и Бобчев. Брат ми не говори.

По онова време бяха надошли млади чехкини, които свиреха на арфа и пееха популярни чехски песнички. Брат ми не пропущаше случая, щом види, че минават арфистки по плочника на градината, да ме изпрати да ги извикам да влязат в къщи и посвирят.

Ако съобщавам тука тия дребности, то е само да се види, че. брат ми беше ограден с добри приятели и предани близки, което не е било без значение за неговата работа.

Обичах да декламирам. В IV отделение, на края на годината, учителят посочи мене да издекламирам пред родителите едно Ботево стихотворение. Когато бях в I клас, на едно училищно тържество в театър „Люксембург“, Никола Генадиев, тогава ученик от VII клас, декламира на руски „Песня про царя Ивана Васильевича, молодого опричника и удалого купца Калашникова“, от Лермонтов, а мене натовариха да издекламирам „Раковски“, от Вазов. Това радваше брата ми. Той особено беше доволен, че знаех наизуст почти всичките му стихотворения, поместени в излезлите до тогава сбирки, също и неговите преводи от чужди поети, поместени в христо­матията Вазов — Величков. По някой път той на шега проверяваше моята памет. Подсказваше ми само някой отделен стих, без да казва от кое стихотворение е, и ме оставяше да продължа наизуст стихо­творението до края, което аз вършех безпогрешно. Например, каз­ваше: „Рече и излезе“ (из „Левски“), и аз веднага продължавах: „Девет годин той скита се без сън, без покой“ и т.н. Или: „Стресни се, племе закъсняло“ (из „Линее нашто поколение“), и аз продължавах: „Живейш ли, мреш ли, ти не знайш“ и т.н. Или от „Сливница“: „Защо падна̀хте вий, деца бурливи?“ (из „Новото гро­бище на Сливница“), и аз казвах стихотворението до края. И други.

Когато брат ми работеше, той имаше обичай да произнася с висок глас написаните стихове, навярно, за да провери тяхната музикалност. Когато той буботеше стиховете, аз се изкачвах по стъл­бата, за да слушам, но нищо не можех да схвана, освен равномер­ните ритми.

Спомням си, с какво голямо почитание и внимание той се отнесе към своя някогашен учител — даскал Юрдан, когото бе поканил на обед. Предварително брат ни ни разправи кой е даскал Юрдан и че за него той е нещо повече от професор. Даскал Юрдан, вече стар човек, с побеляла глава и брада, дойде чистичко и спрет­нато облечен, носеше черен калпак с червено дъно, на мода тогава. Разговорът беше изпълнен със спомени от училищното време в Сопот. В думите си старият даскал беше много внима­телен, очевидно той ги измерваше пред своя някогашен ученик, а сега виден общественик и поет.

Тогава градината Орта Мезар, дето се намираше кметството, а също на близко — конакът на управителя и други учреждения, беше център на Пловдив. По плочника на градината минаваха всички видни хора, приятели и противници, повечето от които познавах. Един ден, като обядвахме, по плочника минаваха неколцина, между които един възчерничък господин. Брат ми го посочи и ми каза: „Ето, този е Захари Стоянов!“ Отпосле узнах, че Захари е един върл отрицател на брата ми. Но когато брат ми го посочи, аз не забелязах никаква омраза или презрение.

По онова време (1884) брат ми четеше Les Misе́rables от Виктор Юго. Едно изящно френско издание, богато илюстровано. На обед, в трапезната стая, той ни разправяше с увлечение по нещо от съдържанието на романа. Особено ми се запечата в паметта, как владиката Биенвеню се отнесъл към освободения каторжник Жан Валжан, отпъждан от всички; как го приел в къщата си, нахранил и приютил; как Жан Валжан откраднал сребърните свещ­ници, как полицията го заловила с откраднатите вещи и как вла­диката казва, че вещите не са крадени, а подарени. После, исто­рията на Козетка и на мошеника Тенардие, как Жан Валжан я спасява и настанява в манастира. Брат ми разправяше внушително тези истории. Отпосле, когато пораснах, аз прочетох няколко пъти романа, и на български, и на френски, и вкусих неговите хубости, но никога не се изличиха от паметта ми разказите, които брат ми беше дал из „Клетниците“.

Настроението на брата ни не беше винаги равно. Тъй например, защо той един ден, още преди да вкуси ястието на обед, взе па­ницата и изхвърли готвеното на двора, за голям ужас на мама? Доколкото си спомням, той после се извинил пред мама, че не ястието, а друга била причината.

След Съединението имахме радостта да видим „загубения брат“ (както казваше поетът) Михаил, който дойде като старши подо­фицер от I софийски полк. Предвид на опасността от война с Турция, в Пловдив бяха пристигнали северобългарски войски и някои от големите началници, като майор Гуджев (наш далечен роднина) и ротмистър Бендерев. Бендерев дойде да се запознае с брата ми и доста дълго стоя при него. Помня, как пламенно поддържаше Бен­дерев, за учудване на брата ми, че ние ще бием турците. Скоро фронтът се измени, войските заминаха за Сливница, дето Бендерев се отличи със същата вяра в победата. Брат ни Георги беше на­пуснал инженерната академия и се занимаваше с укрепяване на южната граница.

При започване на войната със Сърбия поетът замина за София. След свършването ѝ той се завърна в Пловдив и издаде сбирката „Сливница“.

Съединението — една велика идея, придружена с партизански крайности. Брат ми беше потресен от тях. Един ден той ме извика (тогава бях в II клас) горе в кабинета си и ми прочете едно току що написано стихотворение от пет куплета с по пет стиха. Всеки ку­плет завършваше с думите: „Не, туй съединение не го разбирам!“ Той ме попита, как го намирам. Без да му дам, поради стеснение, някакъв подробен отговор, той заключи от държанието ми, че та­кова стихотворение е неуместно, скъса го и го хвърли в коша пред мене. Стихотворението не беше против съединението, а — против ста­налите преследвания. Скоро брат ми емигрира. 

ВСЕКИДНЕВЕН ЖИВОТ

В София, сутринта, след като се измиеше и закусеше (чай и кифла), поетът отиваше при мама, чиято стая беше на същия етаж, да я види. Напоследък тя често боледуваше и не беше дотам под­вижна. Разпитваше я за здравето. С течение на времето привърза­ността на поета към мама ставаше все по-силна. Почти винаги той я заварваше сутрин да чете свещени книги, а през деня — неговите творения. Тя го осветляваше, какво става в нашето семейство, на което тя си оставаше център, защото кореспондираше с всички.

Навярно, тя е българката, която, на нейната възраст, е написала най-много писма да насърчава и съветва.

Той е мислил да осигури старините на мама; в своето завеща­ние нарежда, че ако тя го преживее (тя почина на 6. XI. 1912), да се ползува от къщата му, било като живее в нея, било като я дава под наем, а предвидената подялба да стане само след_: нейната смърт. Поетът имаше култ към мама, той нееднократно я е възпял.

За брата ми беше истинско удоволствие, след работа, да слезе долу и да обядва в семейния кръг: мама, брат ни Никола, брат ни Владимир, зет ни Фетваджиев, сестра ни Въла и аз. Често имаше някой гост, роднина или пък д-р Шишманов. Поетът обикновено слизаше в трапезарията с каскет и наметнат с шал, тъй както е работил в кабинета си. Сядаше на главното място, до него мама, от другата страна брат ни Никола. На трапезата не се говореха неприятни работи, нито много вътрешна политика. Световните съби­тия и личности по-често биваха засягани, даже те бяха главната тема. Брат ни почти винаги шегобийствуваше. Доколкото помня, никога не е имало караница или взаимни оскърбления. Присъствие­то на мама пропъждаше всяка невежлива дума. След обеда и след вечерята поставяхме моя грамофон и всички с увлечение слушахме редицата художествени плочи. Брат ни Иван беше особено доволен. Той не беше музикален, не можеше да пее, макар на младини да е бил певец, нямаше развит слух, но разбираше и обичаше хубавата музика.

Какво ядеше и пиеше поетът? Мнозина са ме питали за това. Думата е за „добрите времена“, когато средствата и изобилието по­зволяваха. Брат ни, па и всички ние се хранехме с гостби, които на времето е готвила баба Ана (майка на тате); след това възприети от мама и после продължени от сестра ни Въла. Впрочем, това е кухнята, на всяко българско семейство : месо, печено агнешко, препържени кюфтета, пържоли, лозови сърми и сърма от дроб (която брат ми на шега наричаше „сърма Вазов“, защото много често се явяваше на трапезата), тербели кюфтета (яхния), кълцано зеле, пър­жено с пържени сланинени парчета отгоре, луканки, суджуци, на­деници, които мама приготвяше в изобилие, (те висяха окачени в коридора към кухнята) и други подобни лакомства. Чорбите биваха винаги плътни, сочни, съдържателни и можеха да бъдат сами по себе си пълна храна. Постни гостби: бял фасул (поетът казваше, че е „празник“, когато се слагаше такъв фасул), армеева чорба със ситно надробено вътре кисело зеле, поляно изобилно с дървено масло и посипано разкошно с червен пипер (брат ми казваше, че ако импе­раторите и царете ядяха това, те нямаше никога да отварят войни), сърми с ориз, ориз с фасул, ориз със зеле и други. Винаги имаше българско сирене или кашкавал и някакво сладко, особено крем. Брат ми обичаше сърми с лозови листа (с месо), приготвяни сочни. Той често канеше проф. Шишманов, когато имаше та­кова ядене. Не мога да си спомня всичко готвено у нас, само едно мога да прибавя, че всичко беше препържено, препечено. Когато брат ни се връщаше от чужбина, дето никога не се застояваше, разправяше, че не можел да яде тамошните ястия, нито да вкусва чуждите миризливи сиренета, връщал се колкото може по-скоро, за да намери храната, която обича.

Брат ни Никола (вторият брат) беше ястелит, разбираше от готвене и даваше наставления на бай Христо — готвача (сопотненец, приютен у нас) кое как да се сготви. Храната беше предимно месна. Мама гледаше гостбите да са по вкуса на бача Ивана.

На трапезата не се пушеше.

В един разказ („Бъдни вечер в столицата“) поетът е описал с големи подробности коледните гостби в нашата къща. Разказът пре­дава буквално какво е ставало в нашето семейство. Баба Цвята е майка ни. Драгой е самият поет. Младият офицер Боримир, за когото там става дума, е моята скромност (тогава подпоручик от арти­лерията в Пловдив). А историята, разправяна от баба Цвята, е дей­ствителна случка из живота на баща ни, очакван да се завърне за Коледа от пътуване. И случката с побеснялото куче — Мавруди— е дей­ствителна. Поетът е предал всичко с големи подробности. Брат ми беше извънредно паметлив човек. Макар да не е това тука моя за­дачa, ползувам се от случая да кажа, че почти цялото творчество на брата ми е свързано с наблюдения из действителния живот.

Брат ми обичаше да хапне, радваше се на доброто ядене, но никога не преяждаше. Когато беше доволен, а това беше често, той вдигаше благодарствено ръце нагоре. Почти винаги пръв напущаше трапезата, за да се прибере горе в своите стаи, да си почине или да продължи работата си. Много рядко изказваше някакво жела­ние какво да се готви. Мама знаеше неговия вкус и гледаше да му се угоди.

Той беше домосед и обичаше да се храни в къщи, а не — в гостилница. Не отсъствуваше никога от обед и вечеря, когато се готвеше в къщи.

Поетът беше умерен и в пиенето. Никой път не съм го видял пиян или развеселен от пиене. Преди обеда той вземаше една или две чашки мастика с вода.. През време на яденето изпиваше една или две малки чаши червено вино със сода. Това беше всичко. Когато обикаляше града, той влизаше понякога в някоя кръчма, повече за да види обществото там, отколкото да пие. Сядаше сам на една маса и си заръчваше чашка мастика. Но това беше рядко. Па и не­говото влизане в кръчма създаваше едно очевидно стеснение у хо­рата, които той не познаваше, но които го знаеха. Отбиваше се по­някога в бозаджийница.

Брат ми нямаше приятели за ядене и пиене, та да се събира с тях отвреме-навреме на гуляй. Но не отказваше на любезна по­кана. Нямаше интимни приятели, в обществото на които да даде волност на езика си. От когато го зная, не помня той да е произ­несъл някоя разпусната дума, или дума на интимни отношения. Впрочем, такова нещо не беше възможно в нашето семейство. Когато биваше много ядосан, той произнасяше една кратка псувня на френски.

Поетът не беше картоиграч, не играеше на табла, на шах. Той не губеше времето си. Само така може да се разбере, как е можал да напише толкова много творения.

СРЕЩИ

Когато излизаше на разходка преди обед до градската градина и по-нататък, той неизбежно срещаше някои познати, които се мяр­каха по улиците него час. Например, Димитър Яблански, към когото брат ми беше особено приветлив. Яблански беше много говорлив човек, имаше навик да задава въпроси на срещнатия, без да чака отговорите. Яблански живееше на същата улица и като минаваше покрай нас, главата му се виждаше над оградата. Брат ми, който по това време седеше на пейката в градината, казваше: „Яблански минува на кон!“ При всяка среща брат ми изтръпваше пред картеч­ницата от въпроси, които сигурно щеше да му зададе симпатич­ният събеседник. Поетът ми разправи следния случай. Веднъж той се връща покрай градската градина, носейки нещо увито в хартия — едно шише мастило. Започват безбройните въпроси на Яблански: „Вазов, де си бил? Какво носиш?“ Брат ми свенливо се сеща, че носи шише мастило. „От де си го купил?“ „Черно ли е или чер­вено?“ „Защо ти е?“ „Нима нямаш?“ „Хубаво ли е?“ „Син­каво ли е или черно? и т.н., и т.н. Брат ми се запотил в желанието си да отговори добросъвестно на любезния запитвач на тия незначителни въпроси. На другия ден си отмъщава така на Яблански. Като го срещнал, преди още Яблански да започне въпро­сите си, брат ми открил своите батареи от незначителни запитвания, без да остави Яблански да запита от своя страна. Брат ми наре­дил едно след друго въпроси като: „Добре ли си?“, „Какво пра­виш?“, „Къде отиваш?“, „Какво ще правиш там?“, „Купил ли си нещо?“, „Какво мислиш по положението?“, „Накъде отива по­литиката?“, „Ще падне ли скоро правителството?“, „Де ще прека­раш лятото?“ и други, като не го оставил да зададе нито един въпрос. На края смеешком му казал: „Яблански, това за онова!“ като му дал да разбере, че си отмъщава за вчерашните въпроси за мастилото.

При своята разходка брат ми неизменно срещаше известния хуморист Вл. Шишманов — Петрони. Шишманов беше голям песимист. Отчаян русофил, той предсказваше само лоши работи за България. Говореше полугласно, което уморяваше слушателя. За Петрони всичко в България е лошо, черно, гибелно. Брат ми се връщаше като убит, душевно разстроен. И това продължаваше всеки ден, за­щото не можеше да не срещне Петрони, и той да не му изреди целия си репертоар от злокобни неща. Един ден брат ми, още пре­ди да започне разговорът между тях (разговор, при който брат ми обикновено е бил само слушател-жертва), почти извикал на Петрони: „Шишманов, кажи веднага каквото лошо има да кажеш!“ Шишма­нов, инак деликатен човек, се сетил тоя път, че в това обращение на брата ми има едно горчиво оплакване и избягнал черните предсказания.

Друг любезен събеседник около градската градина беше Ламби Попов, високообразован и мил човек, владеещ до съвършенство чужди езици и преводач на някои братови творения. Един ден при срещата (там бил и Велчо Велчев), брат ми ненадейно бомбардирал Ламби Попова със следния съвсем неуместен, главоломен въпрос: „Какво е вашето мнение по Източния въпрос?“ В своята свенливост, Ламби Попов започнал добросъвестно да отговаря, и очевидно разговорът трябвало да продължи доста дълго време. Брат ми не дочакал края и ненадейно си взел сбогом, за голямо учудване на добрия Ламби Попов. На другия ден Велчо Велчев казал на брата ми, по повод на тая случка: „Вазов, ти вчера си направи Карловото“, т. е. направил си е удоволствие, пошегувал се е. Брат ми само добродушно се усмихнал и казал: „Ех, че си дявол!“

Поетът не можеше да търпи да му разправят за болести и лични неприятности. Още в началото на такъв разговор той напущаше говорителя, без ни най-малко да се стеснява. Той грижливо пазеше своето добро разположение и не оставяше да бъде тровен с чужди главоболия. Никога не се обвързваше в безконечен разтвор, не спореше, не даваше ум и не желаеше да му дават и бързо туряше край на разговора, като се отдалечаваше без всяка церемония.

В случайните срещи с хората от народа поетът дружелюбно разговаряше. Той узнаваше от тях много неща, било за живота, било за езика.

КАК ГОВОРЕШЕ

Гласът на поета беше с приятен тембър — баритон, важен глас. Говореше бавно и ясно. Понякога подчертаваше своите думи, като ги произнасяше разделно. Не беше словоохотлив, по-скоро мълчалив. Почти винаги съсредоточен в себе си.

В ежедневието той говореше до сопотски. Казваше: „Аз ждъ“ вм. „ща“, „жина“ вм. „жена“, „вудъ“ вм. „вода“, „аз ждида“ вм. „аз ще ида“, „аз ждода“ вм. „аз ще дойда?, „кой кай“ вм. „кой каза“, „глей“ вм. „гледай“, „аз ми е“ вм. „мене ми е“, „гаче“ вм. „като че“ и други подобни сопотски изговори, които напомнят английските съкращения.

Обичаше да цитира, по случай, през време на разговора на софрата, думи из „Чичовци“. Например, думите на хаджи Симеона: „бъди американец“, „американски“ — или: „аз само тъй рекох“. Или на Иванчо Йотата: „без йота се не може!“ (когато някой много настояваше на своето) — или друго негово изречение: „гаче е сe едно да държиш бухалка и перо“. Или на хаджи Ахила: „и като тебе имаше!“ (казвал х. Ахил на ония господиновци в Букурещ, които упреквали, че Сопот не се отбранявал както трябва срещу башибозуците). Или на Варлаама Копринарката: „Не пада!“ (думи, с които Варлаам успокоява Кона Крилатия срещу опасността, че луната може да падне) — или философското изречение на Варлаама: „не се знай, знай ли се!“, „то е речено да се рече“; и на Кона Крилатия: „много чело, много знай“. Изобщо, той обичаше да се шегува, казваше някому: „не ставай Ганчо заек!“, „това са бели кахъри“ . Кахърите разделяше на бели и черни. Това беше усвоил от нашия чичо Никола (татьов братовчед), който ни посещаваше от време-навреме и пущаше по някоя шега.

Често употребяваше израза „той щял“, когато искаше да каже, че някой се кани или заканва да извърши нещо, но не може да го извърши или няма да му се позволи да го извърши.

Някой път, когато станеше дума за миналото, той се шегуваше и с мама, като затананикваше със съвършено фалшив глас старин­ната песен „От де да начена, о любезна моя“, която на времето мама пяла с успех. Всички се смеехме от сърце.

Когато някой разлееше нещо на софрата, поетът казваше, че виновният е направил „Сопот“. А направил „Карловото“, значеше, че някой се е повеселил, както на времето са правили сопотненци, когато са отивали в Карлово. Тези изречения не бяха много ласка­телни за родния ни градец.

КАКВО ЧЕТЕШЕ

В кабинета на брата ми имаше библиотечен шкаф. Библиотеката му беше доста скромна. Той не беше библиофил и не купуваше книги от любов да ги има. Съхраняваше подвързани изданията на своите творения, а също и чуждите им преводи. Там беше списанието „Наука“, което той беше редактирал в Пловдив, христоматията Вазов— Величков, българските речници на Дюверноа и Найден Геров (в по­следния той често се ровеше), Българските притчи на П. Р. Славейкова и няколко тома от български писатели (Величков и Христов). Там бяха съчиненията на Шекспир, на френски и на немски. Последното издание, разкошно илюстровано, му беше подарено от неговия по­читател д-р Стоян Пранчов, трагично загинал в партизанските борби след Съединението. Речникът Larousse, справочни енциклопедически френски речници (в няколко тома) по литература, изкуство и политически науки, две ръководства по френска литература (едното от Lanson), творенията на някои френски автори: от Андре Шение (Poésies), от Виктор Юго (La Légende des siècles, Les Orientales, L’Année terrible, Quatre-vingt-treize, Les Misérables), от Зола (L’Assommoir), от Лабрюйер (Les Caractères), от Сервантес (Don Quichotte), Гербеловите издания на английски, немски и славянски поети и други. Имаше и цялото течение на „Сборник за народни умотворения“ (дето често се допитваше), а също — биографиите на Ботев, от Захари Стоянов и Клинчаров.

Брат ми, когато не пишеше, четеше доста. Той беше в течение на цялата наша литература, преглеждаше всичко ново, което из­лиза. Но книги не купуваше. Почти всички новоизлезли книги му се пращаха от авторите или издателите. На авторите, който му из­пращаха творенията си, той отговаряше с няколко любезни и на­сърчителни думи. За него, разбира се не беше трудно да разбере, без да прочете цялата книга, каква е нейната литературна стойност. Не запазваше получените книги.

Брат ми знаеше добре френски и руски език, вземаше от На­родната библиотека руски и френски книги и списания и ги четеше. Той беше в течение на чуждестранната критическа мисъл. Заварвал съм го да чете Causeries de Lundi от Sainte-Beuve, и Revue des Deux Mondes, дето бяха поместени критическите статии на Брюнетиер. Четеше и списание „Мисъл“, за да бъде в течение какво мислят неговите отрицатели. Колкото за вестниците, той ги преглеждаше съвсем повърхностно, за да види какво има по българската книжнина. Партизанските дърдорения не го занимаваха, той се отвращаваше от тях.

Поетът не правеше никакви извадки от прочетеното. Между неговите книжа не намерих такива извадки. Притежаващ силна памет, той запомняше мисълта, която му правеше впечатление. Не събираше чужди мисли, за да ги цитира и да изпъстря своето писание. Не съм го чувал да казва : „както казва еди кой си...“ И в своите писания той избягваше цитатите. Позоваваше се на своето собствено наблюдение и на своя здрав смисъл и вкус и не живееше с чужд умствен багаж, не се перчеше с начетеност на чужди мисли.

Брат ми нямаше това, което се казва „настолна“ книга, т.е. книга, която ежедневно да поддържа у него известна мисловност и настроение, която да го обвързва в неговите чувства и мисли. Той не беше човек на „единствената“ книга, която да ограничава творчеството му. Той не беше фанатичен последовател на някои литературни, философски или социални течения. Наблюдаваше само живота и природата и в тях търсеше чувства и мисли от вечна стойност („Поет! Великий автор — природата — зачитай! В книгата ѝ често се зачитай!“ 

РАБОТНА ОБСТАНОВКА И РАБОТЛИВОСТ

Брат ми не беше безразличен към обстановката, при която ра­ботеше. Той винаги се стараеше да му бъде удобно. Имаше спалня и кабинет. Всичко доста скромно, неизискано. В спалнята — желязно легло с високи ламаринени дъски при главата и нозете. (Това по­вече се отнася до София). По тия дъски имаше разни изображения. Покрай стената — сопотски китеник. Няколко олеографни картини украсяваха стените — образът на една италианка, нарисуван от Величков, и няколко дребни спомени. Омивалник с всички при­надлежности. До леглото — нощна масичка, на която винаги имаше листове хартия. Често пъти поетът се събужда през нощта и от­белязва нещо върху тия листове в тъмнината. На сутринта се мъчи да разгадае написаното. Заварвал съм го, когато се мъчи напразно да си спомни какво е написал през време на щастливото нощно хрум­ване. За него в спалнята не живееше само той, а — и сума други образи („Живите души в спалнята ми“). Един ден той разправяше на всички ни за едно видение, от което беше запазил спомен като от нещо действително. Оказа се, че това е илюзия, създадена от дрехи, поставени на стола, и от лунното осветление. Той не рабо­теше в спалнята, а само в кабинета. Неговият кабинет беше укра­сен с някои картини и спомени, поднесени му на първия юбилей (1895 година). Писмената му маса беше много проста — обикно­вена доста голяма правоъгълна маса, без никакви преградки наоколо горе, без долапчета от страни долу, за да не пречат на краката му.

Масата имаше три обикновени чекмеджета, едното за ръкописите, другото за хартия и третото за писмени принадлежности. На масата — попивателна подлога, мастило (черно и червено), перодръжки и моливи. Писмената маса е поставена не до стената, а по начин да има простор пред нея и зад нея. Той пишеше винаги на големи начертани канцеларски листове хартия. Слагаше своя широк почерк, всяка дума и буква по отделно. Краят на фразата небрежно завър­шен, но при все това пак четлив. Държеше перодръжката (и мо­лива) винаги между показалеца и средния пръст, като палецът се опираше в перодръжката; това забавяше донякъде писането. Не познаваше самописалката. На негово време тя беше рядкост, но и когато стана общо достояние, поетът не прибягна към нея и не се отказа от удоволствието сам да си купува мастило и пера, когато се привършваха. Когато пътуваше, той носеше една обикновена ученическа тетрадка, дето нанасяше своите кратки впечатления, стихове, написани с молив. Брат ми, разбира се, имаше нужда от някои удобства, които нареждаше сам в кабинета си. Но за него не бяха нужни никакви къщни украси и луксове. Моето впечатление беше, че щом седнеше да работи, той навлизаше в своя соб­ствен вълшебен свят и нямаше нужда от нищо друго, освен от хартия, перо и мастило.

Но даже в кабинета си поетът имаше нужда от един къс при­рода, без която не можеше. От спалнята и кабинета в София той съглеждаше Витоша. Това го ободряваше, не можеше без нея („за всеки друг е планина, за мен е жива твар“). Няколко пъти ми е казвал какво ще прави, ако в съседния двор (принадлежащ на брата ми Никола) се построи къща, която да му затули вида на Витоша.

В малкото дворче на къщата му мама беше уредила една гра­динка, в която имаше ружи, карамфили, божури, теменужки, чадър­чета и други цветица. Брат ми с удоволствие, след връщане в къщи, сядаше на пейката да си почива в това райско кътче. Един ден той собственоръчно донесе и посади млада брезичка. Тая брезичка из­расна голяма, още днес съществува, едничка, мисля, пощадена от по­жара на музея. Желателно е да се запази, даже да е изсъхнала. Казвали са ми хора, че брат ми, по някакъв случай, бил поканен от градинските власти да посади бор или топола в Борисовата градина, но не успях да открия, кои са тия дървета. Той считаше, че всяко посадено дръвче е едно добро дело. Знае се неговият позив към интелигенцията: „Господа, сейте гори!“, който на времето повдигна толкова голям шум.

През годините, когато брат ми живееше в своя дом на улица Раковски, той имаше за постоянен другар едно кученце, което сто­еше при него в кабинета и го придружаваше навсякъде из града. Брат ми обичаше да гали това същество (Хектор или Буби) и да му приказва най-ласкави думи. Не можеше извън къщи поетът да се види без своето кученце. Когато художникът Ал. Божинов даде духовитата карикатура на Стоиловия кабинет („Дебют“), там Иван Вазов присъствува със своето кученце! Когато брат ми почина, Бубито се сви на кълбо всред стаята и стоя дълги часове неподвижно. Очевидно, то чувствуваше, че няма вече неговия господар. Това бе забелязано от всички домашни.

Поетът обичаше животните, особено беше привързан към ку­чето, което даже е защитявал („Пребитото псе“) против жестокос­тите, а също нежно го е възпял. През 1881 година е имал кученце, носещо име „Горко“. За него е написал „На Горкото“, което е пълно с нежни чувства към животното и е едно от хубавите стихотво­рения на поета (12 куплета по 5 стиха). То завършва така: „В теб съдбата ми е дала за всеки ден приятел нов“.

Поетът беше извънредно работлив. Работеше и дене и ноще. („Демонът постоянно ми нашепваше: работи!“). Беше в състояние с часове да стои като закован при писмената маса. Зная го като човек съсредоточен в работата си. Когато работеше, той не прие­маше никого, не искаше никой да го безпокои. Само бабичката, която му услужваше, можеше да влазя да му донесе чай или кафе. Имало е случай, когато е поисквал да го види някой виден човек и той неизменно е отговарял да му кажат, че го няма в къщи, макар тия думи да са се чували от самия посетител. Домашните много добре знаеха неговото желание да не бъде смущаван. Лично аз никога не си позволих да отида при него, освен когато бях си­гурен, че не работи. Той казваше: „Аз не съм длъжен да приемам гости, нито да ходя на гости!“. В съседния празен двор понякога сестрината дъщеря с приятелки вдигаше шум. Той отваряше про­зореца на кабинета и строго казваше на децата да се махнат. Но понеже те продължаваха да шумят, той, за да ги разпъди, ги по­ливаше с чаша вода, което ги разсмиваше още повече, на края разсмиваше и самия него. Спомням си, че в Пловдив веднъж вди­гахме шум с брата си Владимир по стълбите; той ни предупреди, но понеже продължавахме, слезе, улови мене и ме наказа.

Поетът работеше по халат, с каскет на глава, обут в домашни обуща, винаги наметнат с широк шал. През време на работата той пушеше папироси. Когато го посещавах, аз не пушех пред него, но той редовно подаваше папироска, за да запуша. Изобщо, той пушеше доста, без да гълта дима. Кабинетът му беше постоянно задимен, и мустаците му — пожълтели от дима.

Когато някой го посещаваше, той не можеше да види ръко­писи по масата. Брат ми грижливо прибираше ръкописите в чекмедже­тата. Всякакъв разговор върху това, какво той работи, биваше излишен. Никога не съм си позволявал да му задавам такъв въпрос, защото знаех навика му да не прави достояние на другите какво пише.

Когато дадеше нещо да се печата, неговата грижа да няма грешки в напечатаното беше извънредно голяма. Тя беше известна и на печатарите. Във всички печатници знаеха, че поетът ще дойде по няколко пъти на ден да поправя, да добавя, да изглажда. До последната минута той беше внимателен и взискателен. Той не мо­жеше да търпи да се посочват поправките в края на книгата. Ко­гато се печатаха негови стихове в министерския „Сборник за народни умотворения“ (1889 година), бяха направени някои незначителни пе­чатни грешки. Той ме изпрати в Държавната печатница да направя поправките върху самите листове още несгънати; това върших в продължение на няколко деня. В печатницата, дето се нареждали негови работи, щом той се зададял, спирала цялата работа, защото знаели, че той ще променя и добавя. (Разправяха ми факторът и словослагателите от печатница „Гутенберг“). Това никога не пред­извиквало неудоволствие у работници и печатари, защото брат ми се отнасял дружески с тях. В печатница „Балкан“ се печатали не­гови стихове. Явил се поетът и поискал да внесе някои поправки в последната кола. Отговорили му, че тя е вече отпечатана. Той казал, че ще плати нейното ново отпечатване, но не може да я допусне без поправките. И това става. (Разправяше ми бившият фактор Футеков). Също, когато се представяха неговите пиеси в театъра, той неотстъпно следеше, как произнасят артистите думите и с какво ударение, и след свършване на акта им правеше бележки. Почти ви­наги прибавяше или премахваше някоя дума. За него текстът ни­кога не беше завършен. „Ще ти турна в устата още някоя дума“, казваше той на някого от артистите.

През последните години, когато брат ми намали своята работа, той с удоволствие приемаше след обед гости.

ПОЧИВКАТА

Брат ми си беше усвоил един начин на работа, който не го развличаше от замисления труд. Той не позволяваше на други да дойдат при него и със своите грижи или леки разговори да го от­далечават от неговия предмет. Той упорито се защищаваше от всяко смущение, идещо отвън. Работоспособността на поета беше свързана с редовната почивка всред природата. Самотна почивка. Тука не е дума за неговите по-големи излети, които той е описал, а за кратките разходки, които почти ежедневно, през всяко време на годината, правеше в околностите на София. Често отиваше в Борисовата градина и далеко, извън нея, обикаляше Лозенец, отиваше до Княжево с трамвая и оттам по теснината към Владая, за да се освежи. Винаги сам. Лятно време особено той, покрай Рим­ската стена, се изкачваше на Лозенец, надвечер. Веднаж ме взе за тая къса разходка. (Аз, види се, не му пречех.) „Ела с мене, ще ти покажа нещо“, каза ми той. Седнахме на тревата и мълчаливо гле­дахме залеза. Той беше открил тая пленителна гледка и казваше, че никой не я знае и че стотиците хора, които по тоя час са по би­рариите, не обръщат внимание, че се намират пред едно вълшебно природно явление, неповторимо в своята хубост. След като се нагледахме на играта на последните слънчеви лъчи по склона на Витоша, ние се върнахме у дома. Брат ми беше освежен и обо­дрен да продължава своята работа, защото винаги си оставаше погълнат от своята собствена мисъл и когато напущаше кабинета си, за да излезе на разходка, той продължаваше да я обработва, като кимаше отвреме-навреме с глава.

Друг път ме взе със себе си да походим из Владайската тес­нина, над Княжево. Разходката беше пълна със съзерцание и мълчание.

Поетът беше добър пешеход. На 13. VI. 1891 (той е на 41 го­дини), придружен от един учител, тръгва от Владая да се из качи на Черни връх. Имат за водач един селянин, който не познава планината. Без туристическа торба, без туристически бастун и без туристически обувки, а само с чадър, те се изкачват по „Злат­ните мостове“ и „Боерица“ до „Резньовете“ и се връщат вечерта, през Княжево, като прекарват дванадесет часа в планината. 

КЪЩАТА МУ

Поетът винаги мечтаел за свое собствено жилище. Когато му било възможно, той го построявал. В Сопот (1880—1882), за да може да работи през лятото, той накара да сковат две стаички в мами­ната къщица. Тая паянтова къщица се намираше в дъното на една улица: двор голям, пълен с дървеса и чемшири. За жалост, тая много оригинална постройка не можа да се запази. Двора, както и всички други имоти, които имахме в Сопот, отстъпихме на комитета за възстановяване родната къща на поета. Скоро след това дворът биде отстъпен на сопотската община, къщата — съборена, а мястото — обърнато в дансинг за сопотската младеж. Ние късно се сетихме да поискаме да ни се отстъпи дворът, за да възстановим къщата, дето бе работил брат ни след Освобождението, па и самата по­стройка представяше интересна старина. Грешката е наша, т. е. моя.

В Пловдив брат ми, както вече казах, си построи двуетажна паянтова къща (1883) — („При старо гробе турско аз дом си основах“). В София задоволяването на тая нужда срещаше спънка, защото поетът нямаше средства. Майка ни, уморена да се мести от къща в къща под наем, писа на брата ни Георги в Русия, ако му е въз­можно, да помогне за постройката на къщата. И брат ни Георги ѝ изпрати 10,000 лева. С тая сума и с ипотечен заем от 15,000 лева поетът си построи дом (1893) върху ъгъла на един парцел, останал ни от покойния чичо Кирко. Тая къща стана по-сетне музей Иван Вазов.

Поетът беше много доволен от къщата си и не даваше да се издума, че може да бъде по-добра. Горният кат беше приспособен за неговите нужди. Поетът имаше господарски навици. Тъй например, винаги носеше ключ от главния вход, през който само той влизаше и излизаше. Когато имахме прислужница, тя само нему казваше, „господарят“. Веднъж някой учеше новата прислужница какви са име­ната на обитателите и изброяваше: господин Иван, господин Ни­кола и т. н. Брат ми прекъсна и каза, че нему трябва да се казва „господарят“, както впрочем е обичаят в софийско. В тая къща са живели почти всички братя, без да плащат наем, но „господарят“ си оставаше само поетът. И той държеше за това. Като млад ад­вокат, аз живеях там и поставих до задния вход една металическа плочка с фирмата си, без да се допитам до брата си. Брат ми, щом я забеляза, ми каза: „Махни това!“

Тая къща му беше единственият недвижим имот.

МЕМОАРИ И РЪКОПИСИ

Брат ми не остави никакви мемоари. След кончината на поета бе назначена комисия (Чилингиров, Василев, К. Христов) да ме из­слуша, какви ръкописи и мемоари е оставил брат ми. Съобщих какви ръкописи са останали от брата ми („Двубой“, Библ. „Ив. Вазов“ № 107 и т. XII събрани съчинения и „Престолът“, т. XIV от събрани съчи­нения, „Хемус“), но по отношение на мемоарите казах, че брат ми не е писал никакви, че не е пазил даже получените писма, а на­печатаните ръкописи е унищожавал. Това мое заявление учуди господата, и особено Кирил Христов остана изненадан и невярващ. Той каза за себе си, че той имал мемоари, че те щели да бъдат девет тома, от които шест били вече написани. И наистина, тука се намираме пред една особеност на народния поет, която аз се по­старах да обясня на господата. Освен няколкото писма, изпратени до Величкова в чужбина, брат ми не е поддържал с никого редовна кореспонденция. Той не е запазил даже Величковите писма до него. Това е за съжаление, но е факт. В едно писмо д-р Ив. Шишманов (22. II. 1922 година от Freiburg, Baden), след смъртта на поета, ми пише: „Истината е, че не можех да простя Вазову осо­бено унищожението на Величковите писма“. Кирил Христов често му пишеше предълги писма, пълни с оплаквания, нападки против някого и даже грубости. Брат ми даваше някои от тия писма да ги прочета с думите: „Виж, какво е пак написал“ — и ги скъсваше. Той де поддържаше кореспонденция с някой писател или близък, за да защищава някои свои книжовни разбирания, или пък нарочно на­писани, за да се нападне някой неприятен човек или за да възвеличае себе си. („Душата ми не зарази пиянството на гордостта, сър­цето ми не унизи отровата на завистта“). Всичко, което е искал да каже, той го е написал, или казал още приживе. Неговите подлистници, драски, са пълни със спомени, неговите разкази са тоже пре­живени работи. Какво е „Неотдавна“, ако не мемоари? Брат ми е написал спомени за Ботев, Левски, Стамболов, Любен Каравелов и други. „Даскалите“ са тоже спомени. Той всичко е казал приживе и публично, като е поставял казаното под контрола на обществото.

При това брат ми не обичаше да пише писма (освен по някоя неотложна работа). Всички, които се интересуват от неговите мисли и чувства, трябва да ги търсят в неговите публикувани творения, едри и дребни. И за своя собствен живот той сам доста е казал („Пое­тическата биография на Иван Вазов“, от Габровски (псевдонимът) — Библ. „Ив. Вазов“ № 21). През време на юбилея, само по мое голямо настояване, той отговори с по няколко думи на по-важните поздрави — на отворена карта. На останалите стотици аз писах благодарно­стите, а брат ми само ги подписа.

На господата от комисията се виждаше чудно, как брат ми да няма редица ръкописи, които да чакат своя час, за да бъдат дообработени и че било естествено да се оставят някои ръкописи „да спят“ и „да узреят“, а през това време поетът да пише друго. И тука обясних, че се намираме пред една особеност на поета. Брат ми не пристъпяше към нова работа, докато не довършеше старата, той беше човек на една работа. В посоченото по-горе писмо д-р Шишманов дава известно обяснение за тоя начин на работа: „Той (Вазов) нямаше навика да пази дълго време в чекмеджетата си на­ченати и недоизказани творения. Той не беше като Гете, който ра­боти върху Фауст повече от половин век. От друга страна, и чисто прозаични (икономични) причини го караха да не чака, ами да предава на театри по-скоро завършената си работа!“

Ако не беше приятелското и убедително настояване на д-р Ив. Шишманов, през последните години, поетът щеше да продължи своя навик да унищожава всичко, което може да послужи за един архив. Ето какво ми пише по тоя въпрос, в горното писмо, д-р Ив. Шишманов: „Когато съм се мъчил да го убедя да не унищожава нищо от своята преписка и своите ръкописи и да ги пази за един бъден архив, Вазов ме слушаше винаги с внимание, но един ден ми от­говори със своя добродушен хумор: „Да, но ти ми приказваш за Гете. Аз не съм Гете. Кой ще се интересува някога за моите пар­цали, които изгарям или изхвърлям в книжния кош, от дето ти ги вадиш с такова трогателно усърдие, като не преставаш да ме ру­гаеш най-безбожно за минали или сегашни прегрешения към лите­ратурната наука и критика? Може би, само ти“. Въпреки тоя скеп­тицизъм обаче, Вазов разбра голямото значение на всичко, което може да послужи някога на биографа и литераристорика, да хвърли светлина върху неговия живот и неговото творчество. Той разбра, че наглед невинни материали, каквито потърсех у него (кръшлеци, драски, първи планове, преработки, поправки, коректурни листове, копия и други), могат да имат и по-общо значение, че те са между хиляди други скъпоценни показалци за психологията на творчеството, за поетическата продуктивност и техника, за схватката на таланта и гения, за естетичните категории, за ембриологията на известни ли­тературни произведения и други.

Ето защо през първата балканска война Вазов ми предаде каквото не беше още доунищожил (а то беше вече твърде малко!) и продължи да ми го връчва отвреме-навреме с изричното право да разполагам с него, както намеря за добре, след като го използувам за биографията му. Той и след заминаването ми от София ме уве­рява на няколко пъти, че държи на думата си. Само едно условие Вазов ми поставяше винаги: да пазя свещено всичко, което може да има по-интимен характер в преписката му или нашите разговори (мненията му за отделни личности, историята на любовните му увле­чения, причините за развода му и пр.) В своята безконечна добрина и скромност той не искаше и след смъртта си да обиди никого и още по-малко да обнажва душата си. В последното отношение той беше типичен българин.“

КРОЕЖИ ЗА ЗАДОМЯВАНЕ И ЖЕНИТБА

Зная от домашните, че брат ми не е бил чужд на мисълта да се задоми. В Пловдив той се залюбил с извънредно красива госпо­жица, родом от Пазарджик, и даже се сгодил с нея. Но тя предпо­чела пред поета един офицер и развалила годежа. Това причинило на брата ми най-тежки терзания, до отчаяние. Казваха, че причината е несигурното материално положение на занятието писател. По-сетне, когато беше емигрант в Одеса, той се увлече по една жена. Помня, беше изпратил на мама (бяхме тогава в София) портрета на дамата и описваше нейните добри качества. По портрета тя изглеждаше доста прилична и симпатична. Но мама, която поддър­жаше редовно кореспонденция с него, не одобри неговото желание да се задоми с рускиня, чужденка, а казваше, че той трябва да се ожени за българка, каквато сигурно ще се намери. И брат ми я послуша. Когато се завърна от емигрантство, той щеше да се сгоди за една госпожица от сопотско семейство, живеещо в столицата. Помня, брат ми се съвещаваше тайно с мама по тоя въпрос. Но тоя годеж не стана, не знам причината. Момата скоро се ожени за другиго.

Женитбата (4. XI. 1890) на поета с Атина Болярска донесе смущение в живота на брата ми. Атина беше руска възпитаница, сродница на митрополит Григорий. Те се водиха малко. Тука ще си позволя да кажа само следното. Тоя брак не беше по любов. Брат ми беше, тъй да се каже, оженен набързо от свои добри приятели (Михалаки Георгиев, Ат. Илиев), които му желаеха очевидно доб­рото. Той не е имал възможност да опознае бъдещата си жена. Бях тогава юнкер във Военното училище и шаферствувах при сват­бата. Всички хора се запитваха, дали след женитбата поетът ще остане пак поет и дали няма житейските нужди и грижи да го от­далечат от неговото призвание. Младоженците живееха заедно с мама в една къща на улица Солун, до протестантската църква. Нищо не даваше да се разбере близкия край. Слушал съм от брата си, че Атина му е внушила разказа „Сорти дю бал“ (по-сетне на­речен „Коледен дар“). Той весело разправяше, че Атина му при­готвяла супа с „галушки“ и други кулинарски произведения. Беше доволен. Това разказваше на всички ни. Двамата ходиха за­едно с мама на поклонение в Рилската обител. Всички се радвахме. От мама, която живееше при тях, не бях чул за никакви не­приятности между нея и снахата. Питал съм мама за причините на раздялата или по-право за причините на брата ми да отстрани жена си от къщи, но тя избягваше да ми каже подробности по тоя деликатен въпрос, засягащи живота на по-стария брат. Тя ми каза само следното: когато брат ми отстранил Атина от къщи, той дошъл при мама, паднал на колене и изохкал: „Мамо, — казал той — какъв голям грях щях да сторя, бях решил тебе да изпъдя, прощавай!“ Ако мама беше отстранена, тя нямаше да остане без поддръжка на ста­рини, защото имаше и други деца. Но отстраняването на мама, по такъв повод, щеше да бъде истински удар против нашето семейство, което живееше във взаимна обич и обожаваше мама. Нека кажа, че мама, която беше дълбоко религиозна, страдаше от станалото и до края на живота си — 6 ноември 1912 година — се надяваше брат ми да се събере отново с Атина, даже тя прие веднъж Атина тайно от брата ми. След отстраняването на Атина, брат ми беше осъден да ѝ плаща прехраната, а молбата за развод — отхвърлена от Синода. Митрополит Григорий, казваха, най-много способствувал за това. С плащане на прехраната материалното положение на брата ми бе станало оскъдно, а и това го много измъчваше. Но брат ми не же­лаеше да чуе за ново събиране с Атина, хладината към нея и към всички нейни близки растеше с времето. Аз бях другар с брата ѝ, мой съученик от Военното училище, бяхме офицери. Брат ми вед­нъж ме видя, че ходя с него и ми запрети да не правя това.

В своето саморъчно завещание от 15 ноември 1909 година, в т. 4, брат ми разпорежда: „На отстранената си жена Атина Боляр­ска не оставям нищо. С нея аз не можах да живея щастливо във вре­ме на съвместното ни съжителство, което трая само година и три месеца. От 1890 година насам, откак сме разделени, тя ми измъчи живота чрез всевъзможни преследвания — съдебни и външни — разоряваше ме материално и за нея аз лично не мога доброволно да наредя да ѝ се даде от моя имот каквото и да било“. (Аз, като негов наследник, обаче, чрез спогодба задоволих законните претенции на Атина). Кои са тия преследвания външни, за които говори брат ми в завещанието си, не зная.

Пред д-р Шишманов брат ми е заявил: „Майка ми ни най- малко не е виновната за семейната ми разруха. Майка ми беше све­тица по добрина на душата. Тя искаше, напротив, и настояваше пак да се съберем. Аз не рачих. Имаше защо“ (вж. Спомени и докумен­ти, стр. 169).

ПОЛИТИКА И ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

Брат ми се е числил в партия, бил е съединист в румелийско време, по-сетне — в народната партия, образувана от д-р Стоилова, бил е избиран за депутат, бил е министър, но никога не е бил пар­тизанин. По своя темперамент той не можеше да бъде такъв. Беше против крайностите, против партизанското застрастяване. Спомням си, че в Сопот (1881), когато брат ни беше дошъл през лятото да ни види и да поработи, в кафенето между него и учителя Фингов (който беше от противната партия) се започна разговор, който взе доста остър характер, защото Фингов буйно и на висок глас за­почна да напада. Брат ми очевидно желаеше да се тури край на не­приятния разговор. Беше му неприятно да спори, макар че можеше нещо да възрази, за да не излезе като победен в тая пре­пирня. Брат ми побърза да излезе.

Неговото депутатство беше повече почетно и съвсем не го обвързваше с околията. В румелийско време той бе избран за депутат от Карнобат („Дремиград“) по настояване на прия­теля си Мина Попов, виден карнобатски гражданин. Спомням си, когато брат ми разправяше за една весела случка при този избор. Той тръгнал за Карнобат да се представи на избирателите. Пред Кар­нобат имало изпратени хора да го посрещнат. Изпратените хора на­правили овация на учителя Шкорпил, който по същото време пъ­тувал с файтон. По погрешка го взели за поета.

След падането на Стамболов той беше избран за депутат от Казанлък, по настояването на тамошния виден деятел Слави Славов. Но и тоя път той не се обвърза с околията и не посвети времето си за агитация. Впрочем, той не беше годен за това.

Беше привърженик на народната партия и никога не промени партията си, за да се присламчи към друга. Нито изкористи пар­тията си (нему биде отпусната народна пенсия, тъй да се каже от политически противници през 1903 година). Уважаваше видните хора на тая партия, защото вярваше в тяхната почтеност. Беше член на делегацията, възглавявана от митрополит Климент (Васил Друмев), която отиде да помирява България с Русия. Брат ми раз­правяше за обаянието на митрополит Климент пред русите. На един банкет, даден от славянското дружество, се говорили много речи. Русите били един от друг по-добри оратори. Дошъл редът на на­шата делегация да си каже думата. Нейните членове били смутени от вниманието и се питали, как ще могат да се отсрамят поне с няколко хубави думи. Дядо Климент очевидно не можел да стори това, нито други членове. Тогава станал Теодор Теодоров и произнесъл на чист руски език една голяма и бляскава реч, пълна с възвишени чувства, и надминал всички. Русите били във възторг. Това било изненада и за самата делегация. Нейното стеснение из­чезнало след тая Теодорова реч. Брат ми много уважаваше Теодорова заради това негово красноречие.

Неговото министерствуване бе само един кратък епизод, който му остави, може би, повече горчивини. Поетът не беше по природа политически деятел, нито борец, не живееше с тълпата, не я во­деше („Не съм герой прославен на тълпата, аз идол не става́х и не има́х"), но беше един лоялен човек в своите политически и об­ществени разбирания.

Той никога не е играл ръководна роля. С малко изключения не се е намесвал предметно в политическите борби. В румелийско време, като редактор на „Народен глас“, възстана против суспенди­ране на конституцията на княжеството от княз Александра Батенбергски и писа остри статии. Пише, че конституцията трябва да се запази. Помества много силно отворено писмо до княз Алексан­дра, в което казва, че на княза не остава друго, освен да избере едно от двете: или да се отдалечи веднага от България, или да бъде един ден срамно изгонен от възмутения народ и оскърбената свобода. В една своя статия той казва, че ако князът се махне, кня­зете няма да се свършат, но конституцията унищожена, тогава (Сбогом на свободата, напредъка и бъдещето! Писал е статии по културни въпроси, особено за създаването на български театър. Ре­довно е помествал рецензии за излезли нови книги. В „Народен глас“ той помества свои стихотворения. Пише и стихове против ге­нерал Ремлинген („Разбесня се в България Ремлинген герой“), които се пееха. Защищава Драган Цанков („Да, луд е той“). Но никога не изпада в калта на дребнава и лична препирня.

Когато се настани в София (1889), той се отдаде напълно на книжовна дейност и не пише политически статии, даже след пада­нето на Стамболова. На 16. VI. 1899, обаче, той написа политичес­кото стихотворение „Недей“ („Недей подписва таз присъда тежка над бъдещето, над нас ... и над теб“), отправено до княз Фердинанда, за да не подписва закона за предаване на българската желез­ница на немските банки.

Биваше редовно избиран за член на централното бюро на на­родната партия (дето и аз бях член), но никой път не отиваше на заседанията. Един ден той ме натовари да кажа на Гешова, че не желае да бъде избиран в централното бюро. Предадох това негово желание. Гешов каза, че това е невъзможно. „Ние се гордеем, че той е между нас. Нещо повече, би трябвало да го поставим на чело“. По-сетне се съгласиха да не го избират вече в бюрото. Поетът не се отнасяше враждебно към партията, но желаеше само да го оста­вят свободен. Чувствуваше, че принадлежи на всички. Даваше в „Мир“ отвреме-навреме литературни работи (стихове, подлистници, спомени и други), макар че не винаги одобряваше тогавашния заяд­лив език на вестника.

Известни са нападките против поета, че той подписал, като еми­грант, някакъв „махзар“ до посланиците на великите сили в Цари­град, за да се спре преследването на опозицията в Южна България. До края на живота си, даже след юбилея, биваше оскърбяван и трябваше да се защищава против това несправедливо обвинение (вж. „Жилавината на легендите“, в. „Напред“ 12.XI. 20. Библ. „Ив. Вазов“: Бури и мелодии). Брат ми още на времето (1889) доказа, че върху казания документ-„махзар“ няма негов подпис. Разправял ми е, че той наистина е бил настоятелно поканен от политически приятели, тогава емигранти в Цариград, да подпише документа, но той ре­шително отказал, защото това не било патриотично. При опровер­женията той избягваше да подчертава това последно решително съображение, от скромност и от деликатност спрямо подписалите приятели, и настояваше само, че не е подписвал такъв документ.

През 1915 година, преди да влезем в голямата война, брат ми Георги и аз, в продължение на месеци, пишехме постоянно, че Бъл­гария трябва да се присъедини към съглашението, а не към цен­тралните сили, накъдето клонеше политиката на Радославов. А брат ми Иван беше на чело на един комитет, който ратуваше за същата цел, главно да не се опълчваме против Русия. На 5 септем­ври 1915 година, при една среща с генерал Бояджиев, тогава на­чалник на Щаба на армията, узнах, че всичко е свършено, че рабо­тите бързо отиват към война и че ние сме вече съюзници на Гер­мания. Реших да запозная братята с новото положение. Събрахме се при бача Ивана да размислим, какво поведение трябва да държим. Бях­ме : бачо Иван, Георги (генерал от запаса), Владимир (действуващ ар­тилерийски офицер) и аз. Не дойде брат ни Никола, който лежеше долу болен в стаята си. След моето съобщение брат ни Иван взе думата и разреши въпроса за себе си, па и за нас. Той каза: „Аз имам резон детър само като български народен поет. Ако моят народ е решил да загине, аз не желая да остана прав, като зехтин над него. И аз ще загина“, Решихме да не продължаваме нашето непримиримо държание и да напишем статии в „Мир“ и „Дума“. Брат ми Георги, който беше болнав, не можа да напише своята статия за „Мир“, по тая причина моята статия, вместо в „Дума“, излезе в „Мир“ („Опо­зиция, правителство и отечество“, в. „Мир“ 8. IX. 1915). Съдържа­нието на тая статия представяше онова, което бяхме решили ние братята, и което беше и разбирането на брата ни Иван.

Известно е, че през време на войната поетът стори всичко да поддържа настроението на народа и войската спрямо нашите против­ници. Беше му обаче извънредно мъчно, когато царска Русия обяви война на България. Той считаше, че с това се нарушава за­ветът на Цар Освободителя. Написа стихотворението „На руските воини“ (1916 — „Нови екове“), в което им казва: „Не крия, обича ви още народа, но любим и свойта свобoда, стократно по-любим я ние!“. През време на голямата война поетът беше настоятелно канен от македонската организация да посети и обиколи окупираната от нас Македония, за която той тъй много беше писал. Обещаваха му едно леко пътуване. Но той решително отказа. Извиняваше се с не­добро здраве.

След нещастния 16 юни 1913 година съдбата се обърна про­тив България. Брат ми много се тревожеше. Беше ме страх да не му стане лошо. Придружавах го често, когато отивахме да се осве­домим, как вървят военните действия. Отидохме и във Военното министерство. Там двама офицери се стараеха, като следяха кар­тата, да го успокояват, когато положението беше всъщност явно безнадеждно. При напущане на министерството аз несъзнателно промълвих думите: „Пропаднахме“. Брат ми ги чу и каза: „Борисе, можеше ли да бъде другояче?“. Тогава аз се успокоих. Поетът из­лезе по-як, отколкото го мислех.

ПОЕТЪТ И ЦЪРКВАТА

Брат ми никога не говореше по религиозни въпроси Беше ли религиозен ? Несъмнено. Това личи и от неговата поезия. Рели­гиозен по своему. Но той не беше черковник. Не помня да е ходил в църква, освен по случай на някои церемонии, на които той е присъствувал по служба (като министър, например) или при тържествено богослужение по случай на някоя победа (Одрин). Не съм го виждал да се кръсти и да се моли. Не съм го чул да налага някому свои религиозни вярвания или да спори по такива вярвания, нито да казва, че религията е работа на частната съвест. Остава да се заключи от неговите творения, какво е чувствувал по тая материя. Той обаче уважаваше безкрайно религиозността на мама, която в съседната стая четеше свещените книги и пееше църковни тропари Мама беше дълбоко верующа. В стихотворението „Старата икона“ той е възпял тия нейни чувства и изказва съжаление, че е останал без вяра („Блуждаем без олтар, без бог, без вяра“).

Той не беше човек на църквата, макар да признаваше нейната възрожденска роля. Може би обстоятелството, че владиците отказаха да го разведат от Атина Болярска, е повлияло да стане хладен към черковнослужителите. Но това той никога не каза.

Когато брат ми почина, отидохме с министър Омарчевски да изберем място за гроба. Омарчевски предлагаше да бъде гробът там, дето сега е паметникът на незнайния воин — между църквата Света София и Синодалната палата.

Възразих, че брат ми не беше човек на църквата и посочих сегашното място в градинката зад Света София. Казах на Омарчевски, че брат ми беше човек повече на природата, на нацията и че най-добре ще бъде, ако гробницата му бъде в тая тиха градинка зад Света София. Посочих също, че от това място се вижда Ви­тоша, която брат ми много обичаше, вижда се паметникът Левски, личност, възпята от него, вижда се Свети Александър Невски, Академията на науките, чийто член е той, Народното събрание, в което

е бил, паметникът на Царя Освободител, към който цар поетът имаше култ. И освен това, от тая точка се виждат и други инсти­тути и монументи (Държавната печатница, Художествената академия). Омарчевски възприе моето предложение и на определеното от мене място (дето сега е гробницата) Започнаха да копаят.

ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЛИЗКИТЕ

Поетът не можа да образува свое семейство, дето да пренесе своята обич и симпатия. Той живя с бащиното си семейство, между братята и сестрите си, и там вложи своята привързаност. А нашето семейство беше един морален блок. Нищо не можеше да разклати неговата дисциплина, която беше естествена. Майка ни заемаше много високо положение в нашите разбирания, тя беше обожавана и обичана от всички ни. На първо място от самия поет. От своя страна тя, по един много мил начин, поставяше поета на първо място, тихо се гордееше с него. Поетът беше донесъл на семей­ството не богатство, нито някои материални блага, а — нещо много по-ценно: народно обаяние. Ние всички чувствувахме какво му дължим и болезнено се стараехме да не понизим обаянието, което носеше неговото име и талант; гледахме да не се засрамим, да не го посрамим. Това чувство на отговорност е било силен двигател за по-младите членове на семейството да работят, да се отличат, да заслужат големия си брат със своя труд, поведение и държание. За това не се говореше, но се вършеше. Бяхме и под натиска на едно душевно стеснение, че не сме се издигнали до него. Поне така беше с мене. Когато се празнуваше първият му юбилей, аз бях подпоручик в Пловдив. Беше уредено тържество, аз не отидох, а се качих на коня и препусках до Араповския манастир, дето бяхме заточени с мама след опожаряването на Сопот (1877 година). Най-кратката поздравителна телеграма е изпратена от мене: „Поздравлявам с празника“. От смущение не можах да се зарадвам заедно с всичките хора, които го чествуваха него ден. Казвам с болка това. По-сетне, когато брат ми беше министър, пак поради едно необяснимо стеснение, аз не отидох нито веднъж при него в мини­стерството, за което той ми направи мъмрене.

За всички ни поетът беше „бачо“. Само вторият ни брат Ни­кола не му казваше, а може би и не му признаваше тая семейна титла. Брат ни Иван, първият син на семейството, не стана търговец, както е искал баща ни. Брат ни Никола помагал на баща ни и несъмнено е щял да го замести. Брат ни Никога бе свършил само някое отделение, не беше силен в грамотността, но имаше практи­чески дух. Той не беше поклонник на музите и не ценеше литера­турата; за него тя беше „хиляда думи за парà“, както се казва. Той се отнасяше донякъде покровителствено към поета, като към човек безпомощен да си осигури прехраната. Но в дъното на душата си дълбоко го обичаше и му се радваше. Докато живя в къщата на поета, той безусловно помагаше със своите средства.

Никола аз не чух да каже някаква похвала за брата ми поета, в негово присъствие. За да не би бачо Иван да се възгордее, той често се шегуваше, като казваше, че поетът писал календари. Той обаче четеше творенията му (не толкова стиховете, колкото прозата) и ги харесваше. Помня, когато препрочиташе „Под игото“, което най-вече му допадаше, защото там се разправя за сопотския живот, известен нему в подробности, той спря четенето на романа и ми каза: „Брей, как Йонко го е добре описал!“ Под „Йонко“ той разбираше поета. Нему беше особено приятно, че поетът му е брат, и чувствуваше как върху него самия пада една лъча от обаяние, когато се срещаше с други хора.

Брат ни Иван се държеше към него на известно разстояние и никой път не си позволяваше да се пошегува с него, както пра­веше с другите. Брат ни Никола беше изкусен разказвач на спо­мени от Сопот. А когато се завърна от Кушк, на авганистанската граница, дето стоя няколко години да помага на брата ни Георги, той обичаше да разправя за ония земи на някогашната човешка кул­тура, сега обърнати в пустиня, дето пясъчните бури, болестите малария, холера, чума са обикновени гости, и хората .мрат като мухи — условия на живот, които той едва можал да издържи. Разправяше и за чудесата на тамошната природа, как през април всичко се по­кривало с вълшебна трева и с цветя, а през май започвали по­жарите, които опустошавали всичко това. Разправяше за своето пътуване през Москва и през Виена на връщане в София, като се трогваше от необятността и величието на Русия, но беше строг към руските хора. Брат ми Иван слушаше с внимание неговите раз­кази и един ден каза: „Жалко, че Никола не може да пише“. Не липсваха и комични моменти. Той (Никола) на шега се оплакваше, че поетът не го оставя да спи спокойно, защото пишел стихове нощно време и вдигал шум, и питаше, защо не пише стиховете си денем. Един ден брат ни Иван (тогава министър) искаше да под­чертае силата на министра, който само с един подпис можел много неща да направи. Това разбиране се видя големановско на брата ни Никола, и той възрази по най-саркастичен начин. Поетът, смутен от тази опозиция, не продължи. Зет ни Фетваджиев беше агроном и живееше постоянно с идеята, че всичко зависи от икономиката. Той беше напуснал службата и се мъчеше да пласира италианско бу­бено семе, без голям успех. Брат ни Иван се пошегува с неговото бубено семе. На това зет ни възрази, че наистина мъчно се пласира бубеното семе, защото в стопанската област работите са мъчни. „Това не е като да се пишат масали (масалкетаплар)“. Тука той докосваше поета. Но брат ми Иван се усмихна и каза: „Не се знай, знай ли се!“ Препирнята завърши с веселост.

На голямото зачитане, което близките имаха към него, поетът отговаряше с голяма любезност. Той се радваше на техния успех или отличие. Той беше истински щастлив, когато бе превзет Одрин (13.III. 1913), при чиято атака беше взел решително участие, като организатор на победата, брат ни Георги (военен инженер генерал Георги Вазов, началник на източния сектор). Открай време поетът съглеждаше големите способности на брата ни Георги. Той казваше понякога: „Георги е гениален!“ Такива думи съм чул от поета само за Теодор Теодоров. Заедно с други поетът посети Одрин, дето брат ни беше генерал-губернатор, и мълчаливо гледа, наблю­дава и слуша всичко там. Беше и на самия редут „Айваз-баба“. (Първоначално нашето семейно име е било „Айваз“, а после е ста­нало „Вазов“, за нуждите на търговията), дето изслуша доклада на един офицер по хода на атаката.

Поетът изпита голяма радост, когато се отличи и мълчаливият и упорит воин, какъвто беше брат ни Владимир (генерал Владимир Вазов, началник на IX дивизия) при защитата на Дойранските по­зиции.

Към сестра ни Въла, която живя при него с дъщеря си през последните години на живота му и полагаше всички сестрински грижи, за да му бъде по-лек животът, той имаше безпределно ува­жение. Тя му беше доверено лице. На нея той се оплакваше, когато заболееше, и искаше съвет, на нея той се доверяваше да скрива ръкописите, по които не искаше да работи. На нея той често казвал, че трябва да живее вече като старец и да си гледа само здравето, а не да си въобразява, че е млад.

Брат ми обичаше да ме слуша, когато му разправях какво става по политиката и в Народното събрание; той следеше със симпатия моята дейност на депутат, общественик и журналист. Той често искаше да му прочета какво съм писал и говорил. Един ден, след като ме изслуша търпеливо, каза, като подчертаваше думите си: „Борисе, ти си един труженик!“ С тия думи той определи моето скромно съществувание. Понякога той вземаше повод от онова, що му разправях, да напише нещо. Тъй, аз му разправих за Люлебургаския бой, в който участвувах, и той написа стихотво­рение, което посвети на мене. Разправих му за един свой излет до Боянския водопад, и той написа „До Боянския водопад“. Всички се чудеха, как е възможно 70-годишният поет да се изкачи при водопада, до който излетът е по-труден отколкото до Черни връх.

Мога да кажа, че поетът особено беше внимателен към жена ми и я уважаваше като художница и домакиня. (В стихотворението „Подслон“ — в „Какво пее планината“). Той се радваше и на децата ми, които идваха всяка неделя при него и при мама да му пеят песнички. Смееше се с висок глас, когато след изпяване на песнич­ката; навярно научена от домашната прислужница, най-малката ми дъщеря (тригодишна), протягаше ръчица и казваше: „Дай парата!“ Наричаше ги „плужговчета“.

Лятото на 1917 година той прекара при моето семейство в Костенец, дето написа сбирката „Юлска китка“, по-сетне преиме­нувана „Какво пее планината“.

Той искрено се радваше, когато се намираше в разширения кръг на нашето семейство, дето присъствуваха племеници и внуци. Събирахме се у сестра си Анка Пачева, у братята Георги и Вла­димир и у мене. Младите устройваха вечеринки с весела програма. Почти винаги имаше декламации от братова поезия и сценки от неговите пиеси. Той беше там чествуваният и се връщаше щастлив в къщи.

Той се радваше на младите, но при все това един ден ми каза: „Аз не желая да бъда млад и да започна отново живота си. Само като си помисля за мъките и терзанията, които съм изпитал, обхваща ме ужас“.

В своите творения поетът не забрави и баща си, към чиято памет запазваше дълбоко уважение. Тъй в стихотворението „Леевица“ (1883 „Поля и гори“) той възпява в 34 куплета трагичното загиване на баща си на 24 юли 1877 година и възкликва: „Ах, сво­бодата без кръв не иде на роба: зарад нея трябва стръв от дъха на гроба“; говори за неговата вяра, че Русия ще ни освободи и завършва с думите: „Поклон, сянко, дух блажен, поклон, жертво свята! Благослови тихо мен днес от небесата!“ В стихотворението „22-та му годишнина“ (1899 „Скитнишки песни“) той говори за баща си с признателност: „Татко, твоят спомен мили, образ честни придружават ме в света лъжовния!.. И аз знаех: ти ме гледаше с вяра от небето и ме благославяше, на кристалний си живот примера пак ми завещаваше“.

Но по отношение на майка си поетът имаше една детска и почти религиозна привързаност, която растеше с времето. В стихо­творението „Будни нощи“ (в „Люляка ми замириса“ — Библ. И. В. № 105) той си спомня, как майка му тайно го е насърчавала да пише в нощните часове. В стихотворението „Гостната стая“ (в „Лю­ляка ми замириса“ — Библ. И. В. № 105) той се възхищава от хубавия лик на майка си: „Тя бе млада. На стъклото обликът ѝ благороден се рисуваше, челото като за прочит бе навела, прочит втренчен и безгласен, в кой потънала бе цяла... О, лик хубав с поглед ясен, мил и скъп за мен навеки, под лъчите му що раснах, дор към бурите далеко кораба си смело тласнах“. Като емигрант в Русия (1888—89) той пише стихотворението: „На майка ми“ („В чужбина“ — Библ. И. В. № 105), в което възпява героизма на майка си: „Не чух клетва грешна да изпъшка твойта душа чиста кат светиня, не чух злоба — сѐ тъй кротка, мъжка, се таз славна майка- героиня!“. И завършва с думите: „И сега из мрака безизходен, пак простирам къмто теб ръцете; твоят образ тъжен, благороден, и тук в чужбината ми свети. Той един, о майко, днес крепи ме, той един в мойта нощ не гасне, и венецът му трънлив мири ме с бурите на тоз живот ужасни“. В стихотворението „Старата икона“ (в „Под нашето небе“ — Библ. И. В. № 105) поетът се прекланя пред вярата на молещата се майка: „О душо благородна и висока, сродена с Бога, с вечността дълбока, огряна с вяра-фар в небосклона чело прекланям, трепет ме обхваща, като те видя права и моляща пред старата икона!“ И завършва с думите: „Блуждаем без олтар, без бог, без вера, в гърди без обич, ледни кат мермéра, в лъжата светска роби на Мамона, и наший дух, що отрицанье трови, не вярва, ни в кумирите си нови, ни в старата икона!“..

Смъртта на майка му го много развълнува. В стихотворението „Пред гроба на майка ми, умряла на 6 ноември 1912 година“ (в „Под гърма на победите“ — Библ. И. В. № 105) той горчиво оплаква тая „майка идеална“: „О, майко мила, свята майко моя, прощавай, сбогом, сетна е раздяла! Изгубвам те, о майко благородна, с любов обсипала ме, с грижи нежни, от люлката — под стряхата ни родна — до тез дни на живота ми метежни... Сама скръб цяла, в мойта — ти бодри́ ма, отпадах ли, ти дигаше ме, мамо, и всичко светло, що в душа ми има, ти насади го, теб дължа го само..“ Но съл­зите на поета спират, щом си спомня за сраженията в Тракия, дето „възкръсва цял народ из гроб вековен“. В стихотворението „При майка ми“ (в „Люляка ми замириса“ — Библ. И. В. № 105) той по­сажда цвят въз гроба на майка си: „Видях те пак пред мене жива, видях ти обичния лик, душа ми как се с твойта слива, усетих в тоз печален миг. Усетих как и ти скърбеше в мойта тиха скръб света ; как неделимо, майко, беше животът свързан със смъртта“. И най-сетне, в стихотворението „Майка ми“ (в „Люляка ми замириса“ — Библ. И" В. № 105) неговият дух в рояк спомени свещени среща образа на майка си и казва с благодарност: „Душата ми от теб научи да мрази, да обича страстно, от твоята душа засучи любов към сичко тук прекрасно. Ти ме роди, но ти ми даде и светлото, що в теб блестеше, ти и човека в мен създаде — ти два пъти ми майка беше!“ В „Някои спомени за майка ми“ (Библ. И. В. № 105), на­писани след нейната смърт, поетът подробно описва качествата на майка си и нейното въздействие върху него, и как тя е причината да обича той толкова много България.

Позволих си да се спра повече върху отношенията на поета към мама, за да стане ясно каква грамадна морална сила е била майка ни в нашето семейство.

НЕГОВИТЕ СРЕДСТВА

Не съм чул от брата си да говори за пари, че му трябват, че няма. Той не правеше достояние на другите какви са неговите нужди, не разкриваше на други, даже на близки, своите материални мъчнотии. Беше доволен и горд, че си изкарва хляба чрез своя писателски труд и че е напълно независим. Той не би могъл да работи, ако беше чиновник или ако заемаше някаква синекурна служба, за каквато впрочем никога не е ставало дума. Независи­мостта беше основна негова черта. Когато брат ни Никола живееше в къщата, той (Никола) широко помагаше в къщните разходи, осо­бено за прехраната. Но поетът винаги е внасял свой значителен дял, не е искал да бъде в тежест другиму. Когато сестра ни Въла, заедно с детето си, се настани да живее в неговата къща, без да плаща наем, поетът се задължи да внася месечно по 600 лева, а сестра ни да понася само останалата част от разходите. Поетът беше грижлив за материалните си средства, защото трудно ги из­карваше. Беше пестелив. Простираше се според чергата си. Не дъл­жеше никому нито сантим. Не вземаше нищо на кредит, а веднага заплащаше. Нямаше друг дълг, освен ипотечното задължение за къщата, което при кончината не беше напълно погасено. След смъртта на брата ни Никола, той получи своята малка част от наследството. На 30. VIII. 1918 е имал_; остатък влог в Б. н. банка 35,000 лева.

Понякога, особено когато биваше болнав, го мъчеше мисълта, какво ще стане с него, когато заболее и не ще може вече да работи. Кой тогава ще го гледа? Замислял е да направи някаква сделка с единствения си имот — къщата, за да може някой близък да го гледа. Страховете на поета бяха, разбира се, неоснователни, защото, в случай на нужда, той имаше близки, които щяха всичко да сторят, за да му осигурят едно сносно съществувание. Неговата тревога, обаче, се дължеше главно на нежеланието му да бъде тежест някому не искаше да дължи никому.

От брата си не съм получавал никога пари. Когато редакти­раше „Денница“, той ме накара (тогава бях юнкер) да му преведа от руски унгарския разказ „ Добрякът“ и ме възнагради, въпреки моите протести, с пет лева хонорар. Той може би щеше да ме на­прави свой дребен сътрудник, но „Денница“ скоро спря. Когато получи народното дарение, искаше да ми даде 5000 лева, но аз отказах да ги взема. Той, обаче, настоя да ги приема и да ги изпратя на семейството си в Мюнхен. Тогава приех. Нека кажа, че аз лично съм бил облагодетелствуван от брата си, защото, не само като ученик ме е издържал, но и когато бях млад офицер и млад адвокат, преди да се задомя, живеех в къщата му и се хранех при него, без да става дума за какво и да е плащане. Това беше, може би, едно снизхождение към мене, най-малкият член на семейството.

ИЗДАТЕЛСТВО И ХОНОРАРИ

Не винаги поетът намираше издатели за своите творения. През 1902 година никой книжар не се съгласи да издаде книгата „Пъ­стър свят“ и брат ми бе принуден да се обърне към помощта на Ив. Ев. Гешов, който го улесни.

В предговора на книгата той съобщава това и изказва благо­дарността си господину Гешову. Беше му, обаче, мъчно, че заемателят бе поискал да му бъдат депозирани известно число екзем­пляри до размера на заетата сума. Не знаех, обаче, дали това ус­ловие бе изпълнено. По онова време, па и по-сетне, катедрата по литература в нашия университет беше враждебна на Вазовото твор­чество, подценяваше го. Тая беше една от причините брат ми да не може да намери издател. Впрочем, същото настроение съществуваше и няколко години след смъртта на поета. За да не заглъхне името на брата ми, аз се обърнах към всички по-видни издатели (книжари) за преиздаване на някои братови творения. Всички отказаха. Някои от тях се съгласяваха да издадат само „Под игото“. А Вазовите творе­ния бяха изчерпани и се търсеха от публиката. Поради. това,, при­нудих се лично да се заловя с издаването на малката популярна Б и б л и о т е к а „ И в а н В а з о в “ и с нейното разпространение, като вложих труда на цялото си семейство. Издадох 40 книжки, вклю­чително „Под игото“. През 1928 година (понеже заминах за Прага) прехвърлих изданието и разпространението му върху издателство „Факел“. От тая „библиотека“ излязоха 121 книжки, съдържащи почти цялото творчество на поета. Лично аз издирих, събрах и пре­писах много писания на брата си (стихове, повести, драски, спомени и други), пръснати из разни вестници и списания, преди и след Осво­бождението, често пъти подписани с псевдоним и даже без подпис, непубликувани в издадените сбирки. Тая работа продължих и след спирането на Библиотека „Иван Вазов“ и с това се подготви мате­риал за, едно системно събрание на съчиненията, което сега се из­дава от „Хемус“, под редакцията на Михаил Арнаудов. Биб­лиотека „Иван Вазов“ разпръсна в българската общественост повече от 350,000 книжки с творчеството на народния поет. Но моята жиз­нена цел, като приемник и наследник, беше да пристъпя към едно системно издание на всичките съчинения, а това срещна пречки.

Само седемнадесет години след кончината на поета се намери едно книгоиздателство („Хемус“), което се съгласи да издаде 12 тома

„Избрани съчинения“. И само двадесет и една година след кончи­ната се пристъпи към едно пълно системно издание, под редакцията на Михаил Арнаудов и до днес не е завършено. Военните години, липсата на хартия и други причини, попречиха на редовното и бързо издаване.

Брат ми беше особено доволен, когато излезе Паскалевото из­дание на съчиненията му (издание, субсидирано от министерството, от средствата на фонда „Иван Вазов“), макар че в него, поради ня­мане на място и поради бързо печатане, той трябваше да изостави някои вече публикувани неща, което му беше мъчно. За събиране на старите си работи, пръснати из разни вестници и списания, той не е и мислил, па—не му беше възможно да стори това. Аз се постарах да ги събера.

Брат ми живееше, макар оскъдно, от своя писателски труд, без да има защитата на закон за авторско право. Законът излезе едва през 1921 година. Той е бил напълно предоставен на добрата воля на издателите-книжари. Неговите творения пълнеха буквари, читанки и христоматии, без той да получава някакъв хонорар. Не­говите драми се представяха от провинциалните трупи, без да му се плаща нещо. Така че неговите приходи бяха скромни. Преди втория си юбилей той ми каза самодоволно: „Смятам, че съм из­карвал средно по 250 лева месечно“. На времето това беше заплатата на капитан от войската.

Ето някои сведения за получаваните хонорари: по договор от 2. IV. 1894 година поетът продава „ Под игото“ на Т. Ф. Чипев за 2500 лева сребро, а за всяко ново издание — по 1250 лева. На същия продава „Повести и разкази“ за 1500 лева и за всяко ново издание — по 750 лева. По договор от 28. XII. 1894 година Т. Ф. Чипев издава „Хъшове“ срещу 900 лева сребро за първото изда­ние и за всяко следващо — по 450 лева. По договор от 1. VII. 1910 година Игнатов става собственик на „Към пропаст“ по 130 лева за ко́ла, а за всяко ново издание — по 65 лева. По договор от 2. IV. 1911 година Александър Паскалев издава първите три тома (лирика) по 140 лева на ко́ла. По договор от 5. IV. 1912 година същият, предприема пълно издание по 100 лева на ко́ла. По договор от 15. X. 1917 го­дина Т. Ф. Чипев издава „Нови екове“ по 250 лева на ко́ла.

ЗАВЕЩАНИЕТО МУ

Саморъчното завещание на поета е един много характерен до­кумент за човека Вазов. То заслужава да бъде изучено, и под- робно,) и с внимание, толкова повече че се намери министър на народното просвещение, който си позволи да иска неговото обезсилване чрез особен закон и по такъв начин да потъпчи волята на на­родния поет. За тая некрасива постъпка ще се намерят данни в дневниците на Народното събрание, а също и в моята молба от 4. II. 1922 до народното събрание, която подадох по тоя случай („Уважавайте завещанието на народния поет“).

След кончината на брата ми, събрахме се в кабинета му всички близки да видим, дали брат ми не е оставил някаква последна воля и разпореждане за погребението му. За завещание никому не идеше нищо на ум. В ширтара на библиотечния шкаф се намери плик с надпис „Моето завещание“. Оказа се, че брат ми ме прави свой универсален приемник и наследник, а също — заветник на авторските права върху съчиненията си. Той определя и някои завети в полза на братята и сестрите си и ми заповядва да изпълня свето и ненарушимо завещанието:

Ето съставеният по тоя случай протокол:

„Днес 25 септември 1921 година се събрахме в кабинета на покойния ни брат Иван М. Вазов, за да разгледаме, дали е оставил някакво завещание, за да се види каква е била него­вата последна воля във връзка с погребението, което ще стане на 28 т. м. Като отворихме дясното малко чекмедже на би­блиотеката, намерихме един плик отворен с надпис „Моето за­вещание“, написан саморъчно и вътре едно саморъчно заве­щание със седем точки, написано на една ко́ла, в което след предговора е вмъкнат един отделен пасаж, саморъчно написан, обхванат с една стрелка с насока към мястото му, при съдър­жание: „Всичкият имот, който остава след смъртта ми да се приеме в разпореждане, съгласно моята воля, от брата ми Бориса М. Вазов, когото оставам мой универсален приемник и наследник. Той е длъжен да изпълни свето и ненарушимо, както следва това завещание“. Завещанието носи дата 15 ноември 1909 година, написано изцяло и подписано саморъчно от покойния Иван M. Вазов. Това завещание се предаде на уста­новения, съгласно постановлението му, универсален наследник Борис М. Вазов, за изпълнение.

Присъствуващи наследници —

Ана М. Вазова - Пачева

Въла Фетваджиева

Владимир Вазов

За д-р К. Вазов — Ив. К. Вазов

М. К. Вазов

За Георги Вазов, по пълномощие, Н.Цачев

Д-р Борис Вазов

Присътствували — Ив. Пачев

Макар присъствуващите наследници да констатираха, че няма друго завещание, макар всички да знаехме, че покойният не би държал такъв важен документ на друго място, аз, в съгласие със всички наследници, на 26 септември натоварих брата си запасен генерал-лейтенант Владимир Вазов да прегледа и прелисти всички, останали книжа и всички книги в библиотеката и другаде, за да не би да има някъде оставено писмо с послесмъртни разпореждания. След най-внимателно издирване не се намери нищо подобно. Ето писмото на брата ми Владимира:

„София, 27 септември 1921 година.

Драги брате Борисе,

С писмо от вчерашна дата ти ме натовари да потърся, дали няма и други книжа, освен намереното саморъчно заве­щание, които да се отнасят до последната воля на покойния ни брат. Днес аз, с помощта на племенниците ни Иван Д. Пачев и Иван К. Вазов, претърсих и прелистих най-внимателно всички предмети, находящи се в кабинета и спалнята, всички книги, находящи се в библиотеката и вън от кабинета, и ни­къде не се оказа писмо от брата ни, което се отнася до последната му воля.

Целувам те, твой брат Владимир“.

Това саморъчно завещание е от 15 ноември 1909 година и не е изменявано или допълняно от тогава до кончината на поета.

По работи съкровени, особено, пък свързани със смъртта, брат ми не говореше. Той никой път не беше ми загатнал, че ме прави свой наследник. Впрочем, това е твърде естествено за един наследовател — да не говори по такъв деликатен въпрос. Лично аз съм бил винаги чужд на мисълта за такава една евентуалност. Вни­манието на поета към мене беше винаги на един по-стар брат към по-младия, без никакви нежности, които, впрочем, бяха изключени в нашето семейство. С нищо не ми бе дал да разбера, че ще ме натовари с тая чест и длъжност. Един ден му поисках позволение да взема от библиотеката му една книга — мисля, списанието „Наука“. Той ми каза: „Вземи, те всички са твои“. На това не обърнах никакво вни­мание, от тия думи разбрах, че брат ми разрешава да вземам свободно книги, без да го питам. През 1918 година той един ден ми каза, че в до­говора с Александър Паскалев предвидел нещо в моя полза, но какво — не каза. Благодарих му смутен, без да попитам за подробности. След смъртта му само можах да видя, че в договора от 21. VIII. 1918 година с Александър Паскалев (който договор важеше до 31. XII. 1930) е поставена забележка: „Подир смъртта на Ив. Вазов сумите, които трябва да се изплатят от Александър Паскалев, ще се броят на д-р Борис Вазов.“ На мене брат ми не е казвал, но на други е казвал, че ще му бъда наследникът, защото' в едно писмо до мене (9. XII. 1921) Александър Паскалев ми пише: „Не съм Ви казвал до сега, че по договора между нас и покойния Ви брат, след него­вата смърт. Вие сте наследникът, който ще има право да третира с нас като издатели и да получава следуемия хонорар. Покойният Иван Вазов поиска това изрично да се постави в договора ни с него. Вас оставял за универсален наследник, беше ми казал по тоя въпрос.“

Завещанието от 15 ноември 1909 година, с което ме оставяше брат ми за свой „универсален приемник и наследник“; биде зарегист­рирано при I софийски нотариус на 29. IX. 1921 година. Свидете­ли бяха приятелите ми Александър П. Хитов (син на войводата Панайот Хитов) и професор Ст. Романски. Направи се фотография на завещанието, което професор Романски предаде, по мое желание, на министър Омарчевски.

Ето пълният текст на завещанието:

„МОЕТО ЗАВЕЩАНИЕ“ 

„При пълно физическо и умствено здраве пиша завещанието си, в което изразявам моята последна и лична воля. Тая моя воля аз поръчвам да бъде изпълнена по ненарушим и буквален начин.

„Всичкият имот, който оставям след смъртта ми, да се приеме в разпореждане съгласно моята воля от брата ми Бориса М. Вазов, когото оставям мой универсален приемник и наследник. Той е длъжен да изпълни свято и ненарушимо, както следва това мое завещание.

„1) Моята къща на улица .„Вълкович“ №13, едничкото не­движимо имущество, що притежавам, да бъде наследена и разде­лена от моите братя и сестри по следния начин:

„а) Брат ми Никола М. Вазов да има право въз — ⅟₁₂ (една дванадесета) част от къщата;

„б) Брат ми Кирко М. Вазов — ⅟₁₂ (една дванайсета) част;

„в) Брат ми Георги М. Вазов — въз ⅟₁₂ (една дванайсета) част;

„г) Сестра ми Анна М. Вазова (г-жа Д. Пачева) въз ⅟₁₂ (една дванайсета) част;

„д) Брат ми Владимир М. Вазов въз ²⁄₁₂ (две дванайсети) части;

„е) Сестра ми Въла M. Вазова (г-жа Хр. Фетваджиева) — въз ³⁄₁₂ (три дванайсети) части;

„ж) Брат ми Борис М. Вазов — въз ³⁄₁₂ (три дванайсети) части.

„2) Завещавам всичките си мобили, покъщнина, картини и би­блиотеката ми на братята ми Владимира и Бориса и на сестра ми Въла. Те ще си ги разделят по братски, чрез доброволно съгласие: или пък, ако решат да осребрят казаните предмети, да получи всеки от тях припадающата му се равна част в пари.

„3) Вън от това, като се вземе пред вид, че на брата си Бориса аз съм отстъпил чрез продажба правото въз всичките мои съчинения, излезли на свят до днес, искам никой да не посегне да отменява тая продажба. Той, Борис, еднакво има право да ги пре­издава, препечатва и да се ползува от доходите им завинаги, без да може друг да се меси в това.

„4) На отстранената си жена Атина Болярска не оставям нищо. С нея аз не можах да живея щастливо във време на съвместното ни съжителство, което трая с а м о година и три месеца. О1890 година насам — откак сме разделени — тя ми измъчи живота чрез всевъзможни преследвания — съдебни и външни — разоряваше ме материално и за нея аз лично не мога доброволно да наредя да и́ се даде от моя имот каквото и да било.

„5) Ако майка ми ме преживее, нареждам да се ползува от къщата ми, било като живее в нея, било като я дава под наем; а горнята раздяла може да стане само след нейната смърт, а при живе, с нейно съгласие и то, като я удволетворят братята и се­стрите ми както намерят по между си за добре.

„6) Всичко друго, което не разпореждам поименно, остая на разпорежданието на универсалния ми наследник.

„7) Ако брат ми Борис се откаже, или по друга причина не може да встъпи в своите права, место него и след него назна­чавам брата си Владимира.

„София                                                                                                    И. В а зов“

15 ноември 1909.

СПРЯМО ФЕРДИНАНД

Брат ми не чувствуваше никакви симпатии към княз Ферди­нанд, макар за малко време да му бе министър. Впрочем, такова беше настроението на цялото ни семейство. Много му беше мъчно един ден, когато Фердинанд го помолил да напише стихотворение за един отсечен пън на многовековно дърво, който бил пренесен в градината на двореца./ Брат ми ми се оплака. При все това, той написа два изящни куплета, които князът заповяда да издълбаят на медна плоча и да я приковат на пъна. В никоя от стихотвор­ните си сбирки поетът не беше публикувал тия два куплета. Пънът напълно се е разрушил от времето и се е обърнал на купчина пръст.

Дълги години след това, г. Буреш, директор на музея, намерил плочата в пръстта, ми я показа. Съдържанието („Ох, не ме гледайте, че ням съм пън..“) на двата куплета предадох в Библи­отека Иван Вазов (№ 119), а самата плоча е запазена в музея, ако не е предадена вече в музея Иван Вазов, както аз съветвах на съхранение.

ПРИЯТЕЛИ

Константин Величков

Към приятеля си Константин Величков брат ми имаше без­крайно уважение. Тяхното приятелство не се дължеше на задружен интимен живот, а — на книжовно сътрудничество от най-възвишен характер. (Например, съставянето на христоматията). Брат ми це­неше много Величкова като поет и го поставяше по-горе от всички заради честността на мислите и нежността на стиховете му. Но особено го ценеше като вдъхновен оратор и политик. Той ми казваше: „Величков диша с политиката.“ Многократно съм имал случай да присъствувам на техни срещи в братовия кабинет. Величков се отнасяше дружелюбно към мене, и аз понякога вземах срамежливо участие в разговора. Величков сядаше обикновено на едно кресло и започваше да говори. Брат ми повече стоеше прав и слушаше. Величков говореше постоянно възвишено, благородно.

Той се възмущаваше, нападаше, трогваше се. За брата ми почти не оставаше време да говори, па и той беше по природа мълчалив. Величков беше, тъй да се каже, постоянно на трибуната.

В стихотворението „Пред образа на К. Величков“ брат ми вярно е описал личността на своя приятел. Величков беше голям почитател на брата ми. Слушал съм Величкова да се изказва въз­торжено за творенията на поета и да осъжда противниците му. Величковият говор действуваше насърчително на брата ми, защото имаше минути, когато брат ми беше отчаян от постоянните нападки.

И моят брат му засвидетелствуваше до край своята преданост.

На последно време, когато Величков беше явно отслабнал душевно, брат ми се разхождаше с него из града. Отбиваха се и в кафене „България“. Един ден брат ми, като се върна от разходка с Ве­личкова, ми разправи, че като били в кафе „България“, Величков изпаднал в халюцинации и, като посочил ъгъла, почти извикал: „Вазов, ето, там е Ботев!“

При първия юбилей на поета, Величков, тогава министър на просвещението, държа бляскава реч (в. Библиотека И. В. № 120 „Пър­вият юбилей на Иван Вазов“), в която между другото посочи Вазов като образец на трудолюбие. Той каза: „Вазов дължи много на своя труд и на своята любов към отечеството си. Тия качества у поета не трябва да се забравят от ония, които искат на същото поле да служат на народа си. Чини ми се почти, че бих отстъпил на една длъжност, ако не покажех на грядущето поколение Вазова като образец на трудолюбие.“

И двамата бяха министри в кабинета на д-р К. Стоилов. Брат ми е отказвал, но Величков настоял да влезе и брат ми, като взел министерството на земеделието, за да освободи просвещението за

брата ми. Величков напусна кабинета по повод откупуването на южнобългарските железници и мина в опозиция. Мнозина са се питали, как стана така, че двамата неразделни приятели се разде­лиха. Някои съглеждаха слабост у брата ми — да не се разделя от властта. На моето запитване, брат ми обясни работата така: Величков присъствувал на всички разисквания в кабинета по отку­пуване на линиите, но не направил никакви възражения или уговорки против проекта. През цялото време мълчал. И изведнъж, без никакъв повод, напуща кабинета. Брат ми намираше, че постъпката на Величкова с нищо не била оправдана и затова той счел, че не може да го следва. При това, Величков не поискал от брата ми никакво сътрудничество. Величков никога не е упреквал брата ми за държанието му в случая.

По-сетне, от Велчо Велчев узнах неща, които напълно под­крепят братовото казване Велчо Велчев, Г. Консулов и други приятели на Величкова, противници на откупуването, останали също изненадани от оставката на Величкова. Те виждали, че Величков по държавни съображения е наклонен, може би, да възприеме от­купуването, но те били чужди на мисълта да напуща той кабинета. Величков, обаче, сторил това, само за да не се дели от политиче­ските си приятели.

Тая случка в политическия живот не отдалечи двамата при­ятели. Тяхната някогашна близост и взаимоуважение продължи.

Стоян Заимов

Брат ми уважаваше Стояна Заимова и обичаше да ходи с него. Обичаше го за неговата неизчерпаема духовитост. Авторът на „Миналото“ беше приказлив и постоянно говореше с каламбури за хората и нещата на деня. Бивал съм при техните срещи. Заимов беше тогава председател на Върховния училищен съвет. Двамата другаруваха, разхождаха се и ходеха редовно на театър. Особено им беше приятно да гледат представленията на арменската трупа в дъсчения театър, там сега са градските хали, дето играеше, мисля, трупата на Бенлиян. И двамата разбираха турски език, на какъвто говореха артистите. Брат ни разправяше с удоволствие за тия по­сещения. Мнозина са виждали брата ми на тези арменски представ­ления. Някои са заключавали от това, че художественият вкус на поета не можел да се издигне по-високо. Това е погрешно. Брат ми и Заимов имаха нужда от смях и добро разположение и ги нами­раха там: брат ми — защото биваше много огорчаван от критиките на своите литературни противници, а Заимов — защото страдал от неврастения и не можел да се прибере в къщи преди да бие полу­нощ. За брата ми беше голямо удоволствие да бъде заедно с тоя духовит и паметлив човек. Заимов беше голям почитател на брата ми. И двамата запазиха приятелството си до края на живота си.

В своите творения поетът е използувал мислите и личността на Заимов. Така, в разказа „Беседа над Княжево“ (29. V. 1906. година, том IX) лицето, което говори за нашата интелигенция и как тя подражава на руската, е Заимов. В „Японски силуети“, високо- мъдрият и белобрад съсед — старецът Куми-Сапа-Замава, автор на прочутата история „Героичните борби на японския народ с басно­словните змейове“, който препоръчва на един нечетен поет (П. Славейков) да пие от водата на вдъхновението, е пак Заимов.

Иван Попов

Големият български актьор Иван Попов беше любимец на поета. Брат ни често ни говореше за таланта на артиста, за неговия пълен хубав глас и за природния му хумор. Ролята на Македонски в „Хъшове“ поетът написа, като имаше предвид качествата на Попов. Последният играеше с голям успех и царските роли в пие­сите „Към пропаст“ и „Борислав“. Брат ми познаваше Попова още от румелийско време, при началото на. театралната му дейност, па му се виждаше по-близък, защото е от Карлово. Имаше към него особена симпатия защото спомогна за успеха на пиесите му, и като актьор, и като режисьор. Въобще, Иван Попов беше спечелил доверието на поета за една обща работа, нещо много рядко.

През време на юбилея брат ми не забрави своя любим режи­сьор. Той писа на директора на Народния театър, че желае да из­рази на отличния артист своята благодарност за грижите, що бе положил по поставянето и режисирането на „Хъшове“, „Към про­паст“ и „Борислав“, като му отстъпва два процента от дохода, който му се следва при игрането на горните пиеси, за в бъдеще.

С Иван Попов брат ми можеше свободно да говори, да слуша критики и да възразява, без да се обезсърчава. Поетът беше много чувствителен и лесно не понасяше направените критики за своите драматически произведения» Когато се даваше „Борислав“, той ме взе до себе си в театъра. Завесата се вдигаше и спущаше по няколко пъти, за да бъдат чествувани артистите. Той ме попита как намирам пиесата. Отговорих: „Много хубава, само че . . “ (исках да посоча на някои неща, които повече засягаха режисьора: чести влизания, излизания, подслушвания), но той не ме остави да довърша. Обърна се, почти стана прав, посочи на препълнения до горе театър с въз­торжена публика и ми каза: „Ето, това съм аз, повече не мога“. Моето незавършено загатване му развали настроението за цялата вечер, и даже бурните ръкоплескания, с които завърши представ­лението, не го успокоиха, И аз се чувствувах много виновен.

Д - р И в а н Ш и ш м а н о в

В лицето на Д-р Иван Шишманов поетът намери един насърчител и доверен приятел. При завръщането си от емигрантството, брат ни беше зле материално. Д-р Шишманов, тогава началник в Мини­стерството на народното просвещение, като узнава, че брат ни е написал роман, настоява да го даде за напечатване в. „Сбор­ника за народни умотворения,“ издаван от министерството, срещу един сравнително добър хонорар. Това улесни брата ни и му даде възможност да се отдаде на работа с всички сили. Без това щаст­ливо участие на д-р Ив. Шишманов не се знае дали „Под игото“ щеше да бъде завършено. Във всеки случай неговото излизане мо­жеше да закъснее с няколко години. Тогава на власт беше Стам­болов, и всяка книга, в която имаше симпатии към Русия, беше не­приемлива и надали би се намерил издател за нея, а „Под игото“ беше такава книга.

Много по-сетне д-р Шишманов, като професор вече, се зае да изучава живота и творчеството на поета, да съхранява неговите писания, писма, изпращани до него и да събира данни за неговия живот. Високо културен човек, д-р Шишманов притежаваше една деликатност в своите обноски, която му спечели пълното доверие на поета. Онова, което той успя да събере за личността и творчеството на поета, е същински документ на трудолюбие и добросъвест­ност. Брат ни беше добряк, но не беше съобщителен, а още по- малко излиятелен. Той не обичаше да говори за себе си, не разправяше за своето минало и особено — за преживените неприятности. За интимния си живот никому не беше говорил. Д-р Шишманов съумя да накара поета да му повери не само всичко по зародиша на творенията, но и да го предразположи да разкрие душата си пред него. Без д-р Шишманов много неща от живота на поета щяха да останат неизвестни. Неизвестни щяха да бъдат и някои под­буди на неговото творчество.

Поетът четеше сам или даваше на Шишманова да прочете всичко, което съчиняваше. Брат ми често се е съветвал с него. Но трудно е да се каже, дали д-р Шишманов е повлиял в нещо твор­чеството на Вазова. Във всеки случай Шишманов без стеснение си е казвал думата, дали харесва или не. Това вече е било едно голямо постижение, защото брат ми по своя характер не можеше да търпи неприятните преценки. Шишманов, например, не одобри „Престолът“, и това беше доста неприятно на брата ми. „Той иска от мене да бъда Шекспир“, ми казваше горчиво поетът. С това възражение искаше да каже, че неговото творчество е българско, самородно и трябва да се разглежда като българско, а не да се сравнява с творчеството на автори, които са много далече от нашия живот. Той считаше, че Шишманов не схваща това. Но брат ми искрено обичаше своя историограф. Той помоли жена ми да нарисува портрета на Шишманова в естествена големина, за да го има постоянно пред очи в кабинета си.

Д-р Шишманов влезе, тъй да се каже, в нашето семейство. Той често биваше у нас гост. Брат ни го канеше, когато можеше да го нагости с някое хубаво ястие, като сърми с лозови листа. Приказлив, неизчерпаем в мисли и спомени, внимателен в своите изрази, Шишманов стана приятел на всички ни. Никой път, обаче, той не загатна за работата, която върши, за сведенията, които брат ни му е давал за себе си. По тия неща той пазеше пълна дискрет­ност. За всички ни присъствието на д-р Шишманов беше като праз­ник. В неговата задача очевидно е влизало и това — да изучи при какви семейни и домашни условия е живял поетът. Навярно ние всички близки сме били поради това предмет на наблюдение и из­учаване. Преждевременната кончина, за жалост, не позволи на д-р Шишманов да завърши делото си, като даде своето заключително мнение за личността на поета и неговото творчество.

Майка ни беше написала своите спомени, които ние прочетохме с любопитство след нейната смърт, но без да ги оценим по съдър­жание и форма. Започнала ги е на 13. I. 1891 година („Захващам да напиша нещо от живота си за възпоменание на чадата ми“); Тя ги е писала сама, когато нямаше никой да я смущава, или е диктувала на сестра ни Вълка. Един ден попитах сестра си, защо се затварят с мама в стаята, какво правят, но тя не ми каза. Мама не е искала никой да знае.

Д-р Шишманов откри, че тия спомени са нещо забележително и като съдържание, и като художествен израз. Той поставяше спомените на Съба Вазова пред всички подобни писания на български език. Д-р Шишманов помести тия спомени с коментарии в юбилейния сборник „Живот и творчество“, издаден от юбилейния комитет на Българската академия на науките и Съюза на българските учени, писатели и художници, под редакцията на проф. д-р Ст. Романски (1920).

Отношение към Стоян Михайловски

Брат ми не беше близък със Стоян Михайловски. Той, обаче, четеше всичките му творения, даже когато бяха насочени против него. Един ден заварих брата си да чете (всъщност да препрочита). „Поема на злото“, творение на Михайловски. Каза ми: „Много е хубава“. Чувал съм от брата си добри думи за Михайловски, даже в присъствието на д-р Шишманов, на обед у дома. Аз посещавах ре­довно сказките на Михайловски, държах си бележки и запознавах брата си с усилията на Михайловски да се бори против демагогията и слабостите на нашия политически и обществен живот. Но двамата писа­тели нямаха никакви сношения. Имаше известна студенина между тях. Ето защо брат ми беше просто изненадан, когато по време на юбилея си получи едно извънредно горещо поздравление от Михайловски, пълно с израз на благородни чувства. Студеният на глед Михайловски изказва почитанията си към юбиляря така: „Всички, които мислят и чувствуват, като истински българи, се готвят да празнуват великия ден на Вашия юбилей. Позволете ми да туря себе си между пър­вите, които ще Ви поднесат израза на своите най-сърдечни приветствия.

В тежките времена, които България преживява, мисълта, че е ро­дила син като Вас, е голяма утеха и подкрепа за нея. Ала не само българската просвета, не само българското възраждане, но още и културните идеали на цялото човечество са намирали винаги във Вашето лице най-възторжен тълкувател и най-предан знаменосец. Живейте за много години, любезни поете, живейте за чест и слава на българското племе.“

Брат ми беше много трогнат и му благодари с един радушен отговор.

От индивидуалните поздрави през време на юбилея, само тоя на министър-председателя Александър Стамболийски може да се подравни по топлота с поздрава на Михайловски. От Стамболийски (с когото брат ми не се познаваше) се получи от Прага, с известно закъснение, следната телеграма: „Велики българино, Вие сте пър­вият, на когото никой в България не оспорва заслугите и който за­служено се радвате на общата народна обич. Вие в новия българ­ски език и литература сте истински баща на българския народ, и сте най-достойният брат на апостолите Кирил и Методи. Без Вас аз не мога да си представя на какво бихме приличали! Гордейте се, че създаденото от Вас поколение Ви оцени още приживе. Вашият юби­лей е същевременно тържество на културното възраждане на бъл­гарския народ. Приемете моя сърдечен поздрав“.

Поетът беше дълбоко благодарен от това поздравление.

Отношение към д-р Кръстев

Помня, когато д-р Кръстев, току що завършил учението си в чужбина, дойде да се представи на брата ми, завърнал се от емигрантството. Тогава брат ми живееше в хотел „Вазов“ „(Люксембург“). Д-р Кръстев бе облечен в редингот него ден. Брат ми разправяше със задоволство, че дошъл да се представи тоя младеж, завършил по литература в Германия, който се възхищавал от неговите творения. И наистина, първите писания на Кръстева за Вазова бяха из­вънредно похвални. По-сетне Кръстев възприе едно крайно отрица­телно, даже враждебно държание към поета, което нещо е известно на българската общественост.

Когато брат ми редактираше „Денница“, той беше написал статия за Кръстева в отговор на Кръстевите неблагоприятни оценки. Аз не можах да прочета тая статия, защото брат ми нареди да се донесат от печатницата в двора на жилището му, на улица Солун, срещу протестантската църква, страниците на статията и ги из­гори, като стоя сам до края на изгарянето. Това беше един неделен ден, бях тогава юнкер и се намирах в домашен отпуск. Не съм имал по-сетне случай да го питам, защо изгори статията. Но разбирах, че това той стори, защото по навик не обичаше да се джавка със сво­ите противници — и то в списание, което той списва, и предпочи­таше да отговаря на своите отрицатели с нови творения или да стори това при по-удобен момент. Наистина, поетът не пропущаше случай да се пошегува със своите отрицатели и да ги уязви, без много да се вдълбочава в препирни. За д-р Кръстев той написа фантазията-вшутявка „Д-р Джан-Джан“ („Драски и Шарки“, том 7 от Събрани съчинения — „Хемус“), после го описа в „Японски си­луети“ (1904).

Въпреки това, за голямо учудване на брата ми, Кръстев ид­ваше при него, след голямата война. Заварвал съм Кръстева заедно с други хора. Той идваше само, когато имаше и други при брата ми. Брат ми не говореше с него. Па и д-р Кръстев повечето мъл­чеше. Д-р Кръстев, наистина, беше секретар на един комитет, председателствуван от брата ми, против участието ни във войната на немците, но тоя комитет не вършеше никаква работа. Брат ми се държеше студено и не можеше да разбере, защо дохождаше у дома му Кръстев.

Отношение към П.Р. Славейков и други

Известна е речта на поета, произнесена при първия му юбилей на 24 септември 1896 година (вж. Библ. „Иван Вазов“ № 120: „Първият юбилей на Иван Вазов“). В нея той казва, че Славейков трябваше да бъде жив сега, за да приеме лаврите на народната признателност. Това изказване предаде известна академичност на неговата реч. Ста­рият Славейков, обаче, не е бил много благосклонен към Ивана Вазов. На други предстои да изследват и обяснят това. Тука предавам, какво ми разправи брат ми за отношенията на стария Славейков към него.

През 1921 година предстоеше юбилеят на книжовника Ст. С Бобчев. По тоя случай биде издаден сборник „Възхвала“ в чест на Ст. С. Бобчев, съдържащ спомени около личността на юбиляря и статии от сътрудниците на списанието „Българска сбирка“, редакти­рано от Бобчева. На чело на комитета, който бе взел почин да издаде тоя сборник, стоеше брат ми. Бобчев многократно беше молил брата ми да се яви на сцената и да поднесе Бобчеву тоя сборник, но брат ми отказа, защото намери, че искането на Бобчева надвишава приятелските задължения (преди година брат ми беше всена­родно чествуван като народен поет, по случай 70 години от рожде­нието и 50 години книжовна дейност). В казания сборник брат ми беше написал спомен „Една цариградска среща“. Там той описва първата си среща с П. Р. Славейкова. Брат ми се стеснявал много и се колебаел да се представи, но Бобчев настоял. Славейков, тогава редактор на в. „Македония“, ги приел доста любезно, но отказал, по нямане на време, да приеме да прочете поемата „Видул“, която брат ми носел да представи на Славейкова.

По повод на тая статия-спомен, брат ми ми разправи за друга една среща със стария Славейков, през юли 1880 година, в София. Брат ми напуснал Берковица, за да отиде в Пловдив. На минуване през София, неговият приятел Спас Вацов настоял да го заведе при Славейкова. По него време в „Българска илюстрация“ на Янко С. Ковачев била напечатана поемата „Грамада“. Заварили Славейкова, тогава министър, че говори с депутати. Вацов предста­вил поета: „Дядо Славейков, ето Иван Вазов“. Славейков казал брату: „Четох вашата Грамада; това е последният проблеск на един угасващ талант!“ „Аз потънах в земята, — ми каза брат ми, — от тия Славейкови думи. А Г р а ма д а беше и тогава, както и сега, хубава. Аз бях тогава млад, едва тридесетгодишен. След това работих още четиридесет години и създадох и други трайни неща. За мене думите на Славейкова бяха страшен удар на обезсърчение. По-сетне, когато след суспендиране на конституцията Славейков и неговите хора дойдоха в Пловдив, те си поставиха за цел да ме унищожат, но не можаха. Аз устоях“.

Като ми разправи това, брат ми довърши една откритка с на­сърчителни думи до един млад писател, който му беше изпратил книжката си. По-сетне намерих, че брат ми е разправил за същата случка и в спомена „Живея в Берковица“, поместен във вестник „Реч“, 1.I. 1910 (вж. Библ. „Иван Вазов“ № 117). 

Любопитно книжовно усилие би било да се изследват и от­бележат тези отношения между П. Р. Славейков и Иван Вазов. За това ще се намерят данни в румелийските вестници и списания. Един от отрицателите на поета e бил и Иван Пеев-Плачков. Току що завършил Роберт колеж в Цариград, Плачков решително отказва да признае на Вазова какъв да е талант, не го признава за поет, а само версификатор без ритми. Ето за любопитство едно писмо на Иван Пеев-Плачков до в. „Южна България“ (17. XI. 1883), което свидетелствува за византийския начин за водене на борба против поета. Плачков инсинуира, че Вазов е плагиатор: „Господин редакторе! За да се осветли публиката и за да се удовлетвори и утеши наший много популярен народен литератор поет г. Иван Вазов, моля вместете в почитаемия си лист следующето мое опровержение.

„Опровержение. Аз долуподписаний публично заявявам, че съм сбъркал, дето „на разума на пук“ съм станал критик, и в брошурата си от 16. VIII. 1883 година съм нарекъл г. Иван Вазов, родом от Сопот, само версификатор без ритми, а не и поет.

Това не е истина — г. Вазов е поет. Поет, казвам, който би направил чест на коя да е европейска литература.

„До това заключение дойдох, като направих едно сравни­телно оценение на някои от г. Вазовите съчинения, от което става явно, че те притежават всичките достойнства и превъз­ходства на съчиненията на Гоголя, Некрасова и други велики руски и френски литератори, и то до такава степен, щото человек, като чете някои от тези последните, мисли, че чете превод от г. Ва­зовите съчинения, както що се вижда и от в. „Съветник“, година първа, бр. 35.

„Ако и след това мое заявление биха се намерели някои не­верни Томовци, които заедно с моята брошура не искат да приз­наят г. Вазова за поет, то нека да почакат и не след дълго време ще им се представи случай да „турят пръста си“ на оная част от г. Вазовите съчинения, които буквално приличат на някои части от съчиненията на Гоголя, Некрасова и други и по този начин да се уверят.“ „На разума на пук“ критик даскал Плачков“.

По него време Вазов беше написал вече „Епопея на забравените“.

Нека кажа, че. по-сетне Плачков съжаляваше за тая своя кри­тическа деятелност и публично се извини.

В същия в. „Южна България“ (който изобщо не симпатизира Вазову) в броя от 8. XI. 1884, по повод представлението на „Руска“, която не се харесва на безименния рецензент, се изказват някои мисли, които осветляват какво е било настроението спрямо Вазова, съще­временно се подчертава популярността и трудолюбието на поета. В статията се казва: „Ако от съвременните български списатели има някой, който да бъде толкова популярен, който да е известен на всичките селски даскали по цяло Българско, когото така често да споменуват ученички и ученици, то без всяко съмнение тоя списател е г. Вазов. Това прави чест на негова милост, праведно или неза­служено. Освен това най-производителний списател днес за днес в България е г. Вазов. Било комедийка, било драма, било повече със стиховце, г. Вазов не се забавя да извади на бял свят. Пише чове­кът. Наместо да прекара своето свободно време в карти, моабети и безсъдържателно политиканство, той прекарва по няколко нощни ча­сове пригърбен на масата. А такива скромни книжовници са рядкост у нас. Ако уважаемият наш румелийски поет има някои единици свои искрени приятели, то в замяна на това той има такива неприя­тели, които не се спират пред никакви средства да наведат надолу неговата глава, да го направят равен с останалите смъртни, па — и да го окалят даже . . “

В сатирическата поема „Кихавицата на Салюста“ брат ми се защищава против Славейковци и други отрицатели по един духовит начин, като ги усмива. Знам от брата си кои лица се крият под ла­тинските имена. Философът Салвус Протус е старият Славейков, Примус Идиотус е Иван Славейков, Маймунус Флаций, в критиката гений лют, е Иван Пеев-Плачков, Касий Склава е поетът Слав Кесяков, банкерът славний Клаций Скупус е Конст. х. Калчов, Гоций доктор Богослов е Душанов, Ка ханиус Ксенопа е приятелят д-р Хаканов и други.

И стихотворението „Дипломираните“ (Поля и гори) е отговор на всички тия господа. В стихотворението „Паякът“ той под­разбира пак банкера Консг. х. Калчов.

По-сетне в „Японски силуети“ той усмива някои от своите про­тивници. Така — поетът на идилиите из живота на сините лалугери, младият писател Чи-Тедарува-Хдзу Чохама е Петко То­доров. Светлокосият и млад списател Ито-А р а ш и т а-Р а е Димитър Страшимиров. Дълбокомъдрият Хара-Кара-Супа-Кхи-Яма- цура, професор по богословие и литература в Токийския универ­ситет, е д-р К. Кръстев. Четвъртият силует, дето се говори за Се- Лай-Фучи-Нипо-Кхя-Кхя, поетът от скръбната категория нечетени поети, които очакват нетърпеливо бъдещите векове, е Пенчо Славейков. На времето подразбираните личности лесно се съзираха в тия силуети.

В „Скитнишки песни“ стихотворението „Болната змия“ се от­нася за Пенча Славейкова.

В някои саркастични стихотворения той сочи Захари Стоянов („На една черна кожа“), когото е описал и като политически деятел с името му в романа „Нова земя“.

ЮБИЛЕЙ И КОНЧИНА

През последните години на своя живот и преди юбилея поетът беше предмет на всеобщо уважение. В юбилейната си реч той сам отбелязва, че това е била най-голямата награда за него. Всички, които го срещаха, или почтително го поздравяваха, или, ако от стеснение не го поздравяваха, като го отминаваха, спираха се да го гледат. Един ден наблюдавах следната сцена. Поетът се прибираше в къщи. На няколко крачки след него вървеше купчина младежи, навярно ученици, които се нещо наговаряха. По едно време брат ми се спря и се обърна към Народния театър. Спря се и купчината младежи. След това младежите нещо извикаха и се спуснаха да му целуват ръка. Брат ми ми каза: „Извикаха ми „Добър ден, дядо Вазов“, и избягаха. Не можах да узная кои са. Дяволите, наричат ме дядо“. Брат ми не обичаше думата „дядо“, която с любов му прикачваше народът. „Не съм още дядо“, казваше той на сестра ми Вълка, но на няколко пъти беше казал: „Време е да живея като старец“.

По повод на втория му юбилей — за 50-годишна книжовна дейност и 70-годишна възраст — поетът беше провъзгласен, чрез законодателно решение на Народното събрание, за народен поет, единствен случай откакто съществува България. Всъщност това ре­шение само потвърди титлата, която българската общественост, без никакви решения и чествувания, беше вече дала на поета още преди първия му юбилей (1895). Когато се кажеше „народний поет“, всички разбираха, че се касае за Иван Вазов.

Известно е, че брат ми не желаеше юбилея, който стана въпреки него. Той казваше: „Юбилей, това значи край“. Крайна дейността и на живота. Думата „юбилей“ му звучеше някак погребално и го отблъскваше. Но той бе принуден да приеме. През време на юбилейните тържества той се държа бодро, като човек поставен на пост, изпълняващ длъжност. За него тържествата представяха нравствени и физически усилия, свързани с умора, през студените октомврийски (в София) и ноемврийски (в Пловдив) дни.

За юбилейните си речи брат ми се беше своевременно по­грижил. Той трябваше да произнесе реч в Народния театър и на тържествената вечеря в Юнион палас. На 21 октомври, три деня преди юбилея, той ме помоли да редактирам тия речи. Познавах всичките мисли на брата си, а имах под ръка и негови бележки. Той остана доволен от моята редакция, измени само някоя дума. Прочете ги от листовете, написани от мене на машина.

На тържествената вечеря в Юнион палас, след като брат ми прочете своята реч, говориха мнозина други, между тях и министър Райко Даскалов. Последният с една хубава импровизация, изпъстрена със стихове от братови творения, направи обиколка на нашето оте­чество. Очевидно, Даскалов знаеше наизуст много стихотворения на поета, за да може да направи от тях това сполучливо съчетание, което остави силно впечатление у всички и зарадва поета. Към по­лунощ брат ни стана да си отива, но всички настояха да остане, и той остана до разсъмване, което беше много уморително за него, след вълненията през деня. По едно време министър Даскалов за­почна нова реч. Оказа се, че поетът го е запитал, как тъй стана, какво го е подбудило да устрои радомирската буна. В своята реч Даскалов искаше да каже, че бил подбуден от творенията на поета!

Брат ми казваше, че особено го уморяват банкетите, които се следваха. Няма съмнение, че тревогите, радостите и шумът по юбилея се отразиха върху здравето му.

След юбилейните тържества той се чувствуваше уморен, па и като човек без работа. Жадуваше да се успокои и да почне отново да работи, да твори.

На 13. II. 1921 той председателствува във Военния клуб едно пу­блично събрание по тракийския въпрос (на което говорих и аз). На 24. II. 1921 разговаряхме с него по създаване на къщата-музей Иван Вазов в Сопот. За да се възстанови родната къща, нашето семейство отстъпи всичките си имоти в Сопот на образувания комитет за въз­становяване на бащината къща, родният дом на поета и на всички ни, според начертанията на брата ни Георги. На тая среща поетът ми каза, че се чувствува уморен и че му се иска да замине за стран­ство — за почивка и за да се прегледа от лекари.

На 30. IV. 1921 му преписах в няколко екземпляра речта, която трябваше да произнесе на едно председателствувано от него тър­жество за Априлското въстание. (Речта започва така: „Почитаемо събрание, събрали сме се тука, съединени в една мисъл и едно чувство на благоговейност към славните дейци на Априлското въстание, станало преди четиридесет и пет години.“ Пет големи страници дребен почерк. Запазил съм оригинала).

Работеше над „Престолът.“ На 4 юни поиска до му препиша на машина още никои текстове от пиесата. На 11 юни се отправя заедно със сестра ми на разходка до Бургас, който град не беше посещавал. Пътувал инкогнито, в хотела се разписал „Иван Минчев, вестникар.“ Но гражданите го познали и му устроили шумно чествуване, така че той бил принуден да се върне, без да си почине.

След това се кани да прави къси излети из България. На 10 август пристига на гара Плачковци, за да посети мината Плакалница, поканен от инженер Маринов. Там престоява двадесетина деня! Поетът бил много доволен от тази разходка, която се простира до Трявна и Габрово. Очевидно той търси допир с природата, за да се ободри, както винаги това е ставало с него. Поетът описва този из­лет. (Подробности по това посещение има в подлистника на К. Кръстев, „Последното лято на Иван Вазов“, биографичен принос — в. „Изгрев“, 24 септември 1946).

Д-р Шишманов беше на чужбина. Брат ми му изпратил ръко­писа на „Престолът“, за да си каже мнението. Мнението на Шишманова е отрицателно, това тревожеше поета. Поетът, недоволен от Шишманова, ми каза: „Шишманов иска да бъда Шекспир!“ (Ведно писмо до мене, след кончината на поета, д-р Шишманов се страху­ваше да не би „Престолът“ да е даден за печат или пък в театъра — толкова е бил против пиесата!) На 15 септември поетът пише Шишманову, че се отказва да поставя драмата и затова не бърза да по­лучи ръкописа си. Като получава ръкописа, на 17 септември, т. е. пет деня преди смъртта си, той пише Шишманову: „Макар да си много строг, както те бях просил, към драмата, аз ти благодаря за положения труд. Повече от твоите бележки намирам справедливи, но някои — не. Причината на това е в нашите различни схващания на драмата. Аз, обаче, и преди твоето писмо бях осъдил „Престолът“, както си видял от моята откритка. Самата идея за написването ѝ беше погрешна. Да, не трябва да излазям пред света с работа риско­вана.“

Преди да изпрати ръкописа Шишманову, поетът дал на брата ни Георги да прочете пиесата и да си каже мнението. След смъртта на поета, брат ми Георги ми разправи, че е можал спокойно да си каже мнението. Одобрил пиесата, но изтъкнал, че тя ще спечели много, ако се съкратят някои действуващи лица, които тежат (Стайна) и ако се разширят ролите на други действуващи лица (Чоки, Ефросина, Тертер), за да се мотивират действията. Поетът много внимателно изслушал“ забележките на брата ми Георги и видимо ги нами­рал за оправдани, без обаче да се изкаже.

На 21 септември, т. е. един ден преди смъртта, брат ми ми връчи ръкописа — да го препиша на машина. Бях вече преписвал страници от „Престолът“, но не бях чел цялата пиеса. Зарадвах се вътрешно, че ще имам възможност да прочета пиесата (преписването щеше да трае няколко деня) и да си съставя мнение за нея. Па и брат ми навярно искаше това. Но направих неблагоразумието да му кажа, че от утре ще почна да преписвам. Брат ми се сепна като не­доволен, взе си обратно ръкописа и ми каза: „Чакай, щом си зает, аз ще го дам на един машинописец“. Той, види, се, разбра, че не проявявам голям интерес към неговото творение. И до сега ми е мъчно за това недоразумение, което не съумях да разсея. Същия ден брат ми занесъл ръкописа на един машинописец. Само седмица след смъртта можах да узная, кому го е дал и го взех обратно.

Очевидно, брат ми искаше да има на ясно целия текст, за да го прегледа отново и да работи още върху него. Не беше в неговия характер да се отчайва.

Често бивах на обед при брата си. Забелязах, че през послед­ните дни той бързо слабее телесно. Това ясно личеше. Казах на сестра си своето впечатление. Тя го потвърди и добави, че брат ни ужасно много спял, просто болезнено, нощем и денем, нещо необикновено за него. Но лекарят, който го преглеждал, му казвал, че сърцето му е здраво.

Имах предчувствие, че ще стане нещо с брата ми. В деня на кончината се запътих да отида на обед при него, за да го видя. Дойдох до къщата, но понеже бях миналия ден на обед при него, отбих се в Славянска беседа да обядвам. Предчувствието не ме на­пущаше. Веднага след обеда, без да ми каже някой нещо, аз отидох в дома на поета — може би, няколко минути след смъртта му. Брат ни издъхнал на стола при започване на обеда, без никакви страдания и конвулсии. Положен на софата, той изглеждаше като заспал при следобедната си почивка. Поетът има смъртта, която желаеше: не­надейната, без страдание. Когато дошъл в къщи, не изглеждал раз­тревожен. Артистът Иван Попов ни разправя, че него ден брат ми разговарял весело с него и с госпожа Златарева, на ъгъла на Земе­делската банка, преди да се отбие в къщи.

Съгледах през прозореца, че минават писателят Елин Пелин и журналистът Йосиф Хербст. Повиках ги. Те бяха първите чужди хора, които видяха издъхналия поет.

След това отидох насреща в министерския съвет и съобщих на правителството, че народният поет е завършил своя жизнен път.

От страна на семейството, съобщих за кончината на поета със следната скръбна вест: „Известяваме на всички българи и българки, на всички познати, приятели, почитатели и роднини, на всички съграждани: Иван Минчев Вазов, народният поет, сеяч на ху­баво, добро и правда, извор на народна бодрост, днес на 22 сеп­тември 1921 година изгасна, като искра, почина без страдание и пре­мина във вечността с дълбока вяра и безкрайна обич към своя народ."

София, 15. VI. 1948.