Иван Вазов - Сборник от спомени, материали и документи - Елисавета Консулова - Вазова

МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ

от Е. Консулова-Вазова

След подробните и много по-пълни спомени за Иван Вазов, на­писани от неговите братя и сестри, едва ли онова, което аз ще кажа, има някакво особено значение. Но записвам го само, защото мисля, че от колкото повече страни се осветли един образ, толкова по-ясен става. А при това, моите впечатления, като впечатления на по-страничен човек, може би, ще допълнят още по-добре някои неща.

Вазовото семейство

Да си призная, с малко скрит страх влизах в това семейство, когато, двадесет и четиригодишна, станах негова снаха, като съпруга па най-малкия брат Борис. Казвам със страх, но то е било може би нещо като страхопочитание, защото името на Иван Вазов беше окръ­жено с ореол в представата на нас, ученичките в гимназията. Върху моя чин то бе издълбано (с риск да понеса наказание за повреда на училищните мебели), озарено с лъчи. Неговите стихове_: бяха по­стоянно в устата ни, а ако някоя от нас срещнеше на улицата него­вата висока стройна фигура, това внасяше за известно време въз­буда в целия клас и завист към щастливката.

Естествено, плахо влизах в това семейство, което не ми изглеждаше като всяко друго. И моите предусещания бяха оправдани. Още при първия семеен обед се намерих в някаква нова за мене атмосфера. И аз изхождах от многобройно семейство (със шест деца), и ние, дечурлигата, на масата не смеехме да посегнем преди баща ни да седне и започне, и ние слагахме сурдина на гласовете си в не­гово присъствие. Патриархалността не ми беше нещо непознато. Но тази патриархалност тука беше все пак нещо ново за мене. Тука бяха събрани само възрастни хора, от които най-младият бе надхвърлил тридесетте години. Само ние, снахите, бяхме под тази черта. Но бях учудена, като забелязах на масата почти онова държание, което ние, децата, имахме някога на бащината си трапеза. Учудването ми, обаче, изчезна, когато — по-късно — вникнах в бита и взаимните отношения в това семейство.

За майката петте сина и́ двете дъщери (между 56 и 33 го­дишни) бяха все още деца. И те, като деца, я гледаха в очите. Тя не хабеше много думите си, но думата и́ „две не ставаше“, както казва народът. В къщи заедно с нея живееха най-големият син-по­етът — и следващият по възраст, Никола, по това време вече оттеглен от работа. Беше се занимавал с търговски предприятия и, както изглежда, беше състоятелен човек. Той не беше женен, боледуваше сегиз-тогиз от ревматизъм и беше доволен да живее на почивка, за­едно с майка си и брата си, като очевидно щедро подпомагаше домакинството. Държеше се готвач, главни команди даваше „бачо Никола“, който обичаше да си похапва добре. На трапезата у Вазови винаги можеше да бъде задържан случайно дошъл гост.

На големи празници всички братя и сестри — с изключение на бачо Киро (третият брат), който беше оженен и заселен още от младини, като лекар, в Стара Загора — се събираха заедно със сна­хите и зетьовете на обед „у мамини“. На дългата маса се нареж­дахме — без да са поставяни картички на масата — всеки на „своето“ място : най-старите горе, около мястото на бачо Ивана, дру­гите под ред — към долния край. Бачо Иван пристигаше, когато всички бивахме на местата си, дори мама. Винаги биваше усмихнат и се заприказваше със всички. Помня, че първия път бях доста сму­тена, чувствувах някак, че моят глас е в дисонанс с говора на оста­налите. Докато те говореха отмерено и бавно, моят говор се отде­ляше като по-бърз и висок. И това ме смущаваше. Забелязах, обаче, скоро, че никой не ми вменяваше това във вина, приемаха го като нещо естествено. И особено бях поласкана от честичкото обръщане на бачо Иван към мене.

Разговорите бяха винаги леки, често шегобийни. Никога не чух спор на някоя сериозна тема, както често това става, когато се съ­берат роднини, нито разговори за отсъствуващи лица с характер на клюки. Дори за най-близките си, за роднини и хора, които очевидно ги интересуваха, те не говореха, не критикуваха. Тази тяхна черта правеше впечатление дори на липса на интерес, което всъщност не беше истина, защото в решителни моменти се виждаше, колко всички държат един за друг и колко силно е сплотено семейството.

Всички редовно се посещаваха помежду си на именни дни и на други семейни празници. Иначе, всеки си живееше по своему и не се бъркаше в живота на другите. Тази свобода беше особено ценна за всички, защото, действително, от общия дънер на семей­ството бяха израсли няколко издънки-семейства на дъщери и синове. Битът на тези семейства не можеше да не бъде повлиян от зетьо­вете и снахите, както и от различните професии на мъжете. Но всичко се приемаше като много естествено и се съгласуваше в до­брите отношения под зоркото око на „баба Съба“.

Правило ми е винаги силно впечатление единството между бра­тята. Във важни моменти, при политически усложнения, те винаги се събираха на един вид семеен съвет, за да си изяснят схващанията и възприемат едно становище, достойно за тях.

Майката на поета

Въпреки особеното уважение към най-големия „бачо“, цен­тралната личност в семейството беше майката, „баба Съба“. По при­рода умна жена, тя имаше желание да върви с времето, следеше — покрай синовете си — политиката, преглеждаше вестниците, четеше постоянно. Тя съзнаваше своето особено положение, като майка на Иван Вазов, и се стараеше да бъде достойна за него. В нейните разговори нямаше: обикновените за една стара жена — особено по онова време — дребнавост и клюки. Не се занимаваше с хорските работи. Макар че, зълвата се беше доста занимавала с нея, във връзка с развода на Иван Вазов, аз познавам „баба Съба“ само като добра и умна свекърва. А да бъде добра свекърва към мене, която — за онова време особено — бях едва ли не „реформаторка“, показва, че е била прозорлива и разумна жена. Сигурно много работи у нас, снахите, особено у мене, не са ѝ се харесвали, но тя никога не ни критикуваше нито направо пред нас, нито зад гърба ни. Напротив, оставяше се сегиз-тогиз да бъде повлияна от нас.

Помня, че когато имах първото си дете и си позволих да не ѝ сe подчиня в някои нейни схващания относно гледането на кърма­четата, тя заяви след известно време:

— От Ветка (така ме наричат близките) научих три неща: бе­бето може да се повива с ръчичките отвън, може да се храни в определени часове и може да не се носи на ръце.

Аз ѝ бях много благодарна за това признание, защото с доста страх отказах да следвам старата метода за отглеждане на бебета. Една от другите снахи ми заяви веднъж, че ми завижда, задето съм си извоювала това право.

— Кой ви е крив — ѝ отговорих. — С мама винаги може да се говори разумно.      

Изобщо, държа да изтъкна тази черта в характера ѝ. Макар че беше властна натура, държеше в респект цяла редица мъже — своите синове — и се ползуваше със всеобщо уважение, тя не беше от онези жени, които на всяка цена искат да наложат волята си и стават причина за разкол в семействата, особено между две различни поколения. Нея като че ли я ласкаеше, напротив, мисълта, че тя е способна да разбере младите и да се съгласи с тях.

За да потвърдя тази нейна черта, ще си позволя да разправя един случай от .своя личен живот. Когато се ожених, аз бях завър­шила^-нашата художествена академия, но обстоятелствата ме бяха заставили след това да учителствувам, наместо да отида да пора­ботя в чужбина, което чувствувах, че ми е необходимо. Останала бях със скритата болка в душата, че не съм постигнала ; никога няма да постигна нещо, за което от детинство копнеех — да стана добра художница.      

Едва след като родих второто си дете ми се откриваше материална възможност да замина за Мюнхен и да работя в тамошната академия. Съпругът ми, който — трябва да призная — никога не е бил спънка в моите въжделения, нямаше нищо против. Но как да кажа това на неговите близки, на майка му! Аз чувствувах, че върша нещо съвсем извън реда на нещата: да замина с две малки деца (едното на непълни две години, другото — на четири месеца), да оставя съпруга си сам, за да гоня нещо може би непостижимо! Не смеех никому нищо да кака, а и съпругът ми навярно не е имал този кураж. Едва когато всичко беше готово за път, няколко деня преди да тръгна, отидох с децата при свекърва си (тя прекарваше това лято при сина си Георги в Горна Баня) и между другото ѝ съобщих, че съм отишла за сбогом. Имаше и други, гости. Тя остана много учудена, но не каза нищо. На другия ден получих писмо от нея, в което ме съветваше да не върша, тази безумна постъпка.

„Къща лесно се разтуря, но мъчно се събира“ — бяха нейните думи. „А и децата, такива мънички, какво ще ги правиш там на чуждо място, па и да учиш!“

Тогава събрах всичката си решителност, седнах и с едри букви, с каквито и тя ми пишеше, ѝ написах едно дълго писмо. Излях ѝ душата си цяла.

Веднага получих отговор, който ме порази.

„Прощавай, чедо, ако нещо съм те оскърбила — ми пишеше тя. — Аз не съм знаела тия твои болки толкова тайни“ и т. н.

От тоя ден ние бяхме вече не само снаха и свекърва, но и добри приятели. Често ѝ пишех от Мюнхен, а тя ми отговаряше винаги с обич и възхищение. На тази силна жена очевидно беше по сърце такава постъпка като моята, въпреки всички роднински съоб­ражения и хорски предразсъдъци.

Когато при мобилизацията за Балканската война трябваше да изпрати трима сина (Георги, Владимир и Борис) и няколко внука на фронта, видях я все така силна и храбра. Даде само на синовете си кръстчетата със „честно дърво“ (според легендата прашинка от Христовия кръст на разпятието — тя беше много набожна) и ни поръча — на нас, снахите — да ги пришием в дрехите им. След няколко деня и аз, като самарянка, заминах по следите им и отидох да си взема сбогом. Тя ме благослови, и това беше последната ѝ дума за мене. Когато се завърнахме всички — дали запазиха ней­ните кръстчета, но и тримата ѝ синове се върнаха живо-здраво — не я намерихме вече. Тя бе починала на 6. XI. 1912 година. Сигурно, сподавяната мъка я сломи и скрати живота ѝ преди време. Макар че беше доста стара, — 79 годишна — тя беше много издържлива.

Сметнах за нужно да дам тези подробности, за да обрисувам още по-добре лика на тази жена, на която, по всеобщо признание, нашият народ дължи много за развоя на Вазовия гений. Днес тя почива в семейната гробница на Вазови, заедно с девера си Кирко Вазов, със сина си Никола и с дъщеря си Вълка Фетваджиева.

В близостта на Вазова

Не съм имала възможност да бъда много в близостта на Иван Вазов. Виждахме се само при особени случаи: семейни и други големи празници. Но ми е останал спомен от неговата приветливост, от неговия малко сдържан, кратък разговор, след което се оттегляше горе във своите стаи да работи или да си почива. Не мога да кажа, че беше много общителен, но никога не беше невнимателен или намусен.

Когато децата ни поотраснаха, бе станало обичай да му ги из­пращаме всеки неделен ден, да му пеят песничките, които бяха научили. Той, както и всички у тях, много им се радваше.

Най-пълен спомен имам от едно негово гостуване у нас в Ко­стенец, през лятото на 1917 година. По онова време, както впрочем и до сега, в България нямаше удобно уредени пансиони, дето един самотен човек да прекара някоя и друга седмица на почивка през лятото. А в чужбина той не обичаше да пътува.

Заради децата, ние години наред прекарвахме лятото в Ко­стенец — горе при водопада, дето наемахме няколко стаи в някоя вила и закарвахме по няколко стотин килограма багаж, за да ги под­редим с известни удобства. Това лято — 1917 година — решихме да настоим да ни дойде той на гости и да си отдъхне в една горе- долу удобна обстановка. И по-рано често го бяхме канили, но той толкова се боеше да не тежи някому, че винаги отказваше. И сега едва склони. Приготвих за него една от нашите три стаички, които съставяха горния етаж на малката вила на Стефан Ганев (пен­сионер-учител, отдавна вече покойник). Вилата е наляво от пътя, между пътя и реката — тогава една от първите при влизането в това летовищно селище, потънала в зеленина и много приятна. Пред нея имаше голям двор с дървета и голяма круша, с полянка наоколо, дето прекарвахме целия ден. Естествено, пристигането на Иван Вазов в дома ни ме изпълняше с тревога: дали ще му е удобно, дали ще можем да го задоволим, дали децата няма да му пречат. До тогава не бях имала случай да бъда така близко до него, и всичките му интимни навици ми бяха напълно непознати.

Още с влизането си у нас, обаче, той разпръсна всичките ми страхове. Преди всичко — донесе цял денк багаж. И аз бях щастлива да му подредя легло с неговите постилки и завивки, да сложа на омивалника неговите съдове и принадлежности за миене. Той много държеше да бъде окръжен от предмети, с които е свикнал, а това улесняваше и моята задача. Но като му забелязах, че не е било необходимо да усложнява пътуването си с толкова багаж, той отвърна усмихнато:

— Ами как така! Нали зная, че не сте тука у дома си и сте си донесли само необходимото за вас!   

Тогава още ми стана чудно, че тоя човек, когото си пред­ставях, че се носи само в някакви надземни области, е толкова съобра­зителен при такива дребни всекидневни неща. При тоя случай ще отбележа, че Иван Вазов беше много скромен в интимния си живот и наредба. Както е известно на всички, които са посещавали музея Вазов“, неговата спалня и кабинет са тип на най-обикновена наредба в една българска къща с ограничени средства. Много пъти сме искали ние, близките наоколо му, да му наредим стаите с по-голям комфорт и изисканост, но той никога не позволи. Чувствуваше се у дома си само в тази обстановка, на която бе свикнал от младини. Същото това чувство го бе накарало и тогава в Костенец да донесе почти всичко свое за наредбата на стаята му.     

Въпреки моите опасения, животът ни затече спокойно и приятно, без никакви особени грижи и тревоги. Иван Вазов се оказа най-непретенциозния човек във всекидневния живот. Всичко му беше удобно, всичко му беше вкусно. Помня само, че избягвахме салатата от пресни домати, защото лекарите му ги бяха забранили поради ня­какви бъбречни неразположения.

Още първата заран той се яви на закуска със щастливо озарено лице, седна до масата, сложена под крушата, и заразправя със светнали очи:

— Тая сутрин, преди да си отворя очите, сънувах чуден сън : някаква далечна небесна музика слушам, която се чува все по-ясно и по-ясно, сякаш се приближава към мене. Някакви райски звуци, някакви неземни хармонии. Слушам захласнат и полека-лека дохождам на себе си. Отварям очи и продължавам да се вслушвам. Музиката не престава. Та това са звънци на стадо, някъде горе по хълма! И тая вълна от прелестни звуци и слънце нахлува до мене през отво­рения прозорец! Вие в рая живеете тук!

Това щастливо настроение го придружаваше през цялото му триседмично пребиваване у нас. Сутрин ставаше много рано и още преди закуска излизаше на разходка. Често с него тръгвах и аз. Пре­косявахме през камънаците реката, която бучеше току зад вилата, и тръгвахме по оттатъшния бряг. Чудех се на тоя 67 годишен тогава човек, който се катереше като коза по сипеите. От възвишенията на другия бряг се откриваше гледка към равнината от една страна и към водопада от друга. Той не можеше да им се насити. Връщахме се за закуска и след това вече той се затваряше в стаята си да работи. Беше приятна стая, изпълнена със зелената светлина на ран­ното слънце.       

До обед никой не го смущаваше. Имахме грижата децата да са вън из градината и горичката. Пък и те не бяха шумни : три момиченца по на 6, 8 и 9 години. Всичките ми страхове на домакиня изчезнаха. По онова време и с кухнята лесно се справяше човек, а и той не беше много придирчив, но много, се радваше, когато олучех някое любимо негово ястие. Рядко съм виждала така благодарен човек за най-малката услуга.

След обеда ние възрастните оставахме, обикновено при кафето, малко по-дълго на масата. Той не беше пушач, но с кафето винаги изпушваше една цигара. Мъжът ми му правеше компания.

След това си отиваше в стаята. Към 5 часа отново се съби­рахме под крушата на чай или на мляко. Той предпочиташе чай. Обикновено след чая мъжете — заедно с г. Ганев и с някои гости — оставаха на разговори или четяха на сянка, а аз гледах да из­ползувам случая, за да си взема някоя скица от него. Запазила съм от онова време една малка скица с маслени бои: Вазов облегнат в дълъг стол; с книга в ръка. Успях да направя и един портрет на открито с неговата характерна сламена шапка-канотие. Той е сега у наследниците на брата му Георги, който го взе от изложбата ми през 1919 година.       

Надвечер, всички излизахме на разходка по околните, хълмове и най-често, към водопада или към „черковището“. Понеже мъжът ми често отсъствуваше по работа в София, аз придружавах Вазова много пъти сама, и това ми е давало възможност да се доближа повече до него. Правеше ми впечатление, как той одухотворяваше всяка скала, всяка тревичка. Дълго стоеше под запустялото орлово гнездо над водопада, радваше се, като дете, на губерите от здравец по брего­вете на реката, не се насищаше да стои над самия водопад, загледан във вдигнатия воден прах, заслушан в грохота му. Веднъж, при една такава разходка, минахме край едно лешниково храстче. Беше много мъничко, едва стигаше до пояс, а беше отрупано с плод. Иван Вазов се спря и го замилва с ръка:

— Милото, о милото, погледни само, колко е мъничко, а колко е родило!

Той не обичаше дори да бере цветя, радваше им се, но ги от­минаваше. Изглежда, че не му даваше сърце да съкрати живота им. Обичаше, обаче, да има цветя на масата си, особено диви цветя.

Зад къщата, посред разклоненията на реката, имаше нещо като островче, потънало в зелени храсти и дървета. Бачо Иван често оби­чаше да се усамотява там и да прекарва доста дълго с някоя лю­бима книга.

„Моята Света Елена“ наричаше Вазов това островче, дето само той ходел; било пренебрегвано и непознато на всички почти летовници.

Всяко време беше пълно с красота за него. Във всеки момент на деня имаше да излее пред нас някой възторг. Веднъж, надвечер, се надвиснаха бурни облаци. Закусвахме под беседката и още докато привършвахме, почнаха да тупат едри капки, да се светка и гърми.

— Да останем тука — предложи той. — Виж, колко красиви са светкавиците!

Доволна бях, защото и аз обичам такова време, а и децата се радваха (мъжът ми отсъствуваше). Седим и се вслушваме в гръмо­тевиците, които се отекваха с грохот от близките скали. А между това дъждът заплиска все по-силно и по-силно, изви се силна буря. Ние продължавахме да стоим под стряхата на откритата беседка, като се споглеждахме при всеки по-силен гръм. По едно време се разнесе такъв оглушителен трясък, че децата, които по-рано се смееха, се притиснаха плахо, и вятърът с такава сила зашиба дъжда, че бачо Иван се реши да се откаже от това удоволствие.

— Хайде, бегом в къщи! — извика той и, като грабна за ръце децата, втурна се навън в силния дъжд.

Със смехове, измокрени, се прибрахме, изсушихме и продъл­жихме да гледаме през прозореца отслабващата буря.

— Е деца, хубаво беше, а? — зашегува се той. — Ама да не гърмеше чак толкова. От хубавото по малко!

Той обичаше да се шегува с децата. Най-малката, която беше едва шестгодишна, наричаше „плужовче“. Обичаше често да я за­кача и дразни с това име, което тя едва ли знаеше какво значи.

Вечер, след вечеря, децата оставаха малко при нас, за да му изпеят една след друга всички песнички, които знаеха. Той много им се радваше и никога не им казваше „лека нощ“, преди да са изпели целия си репертоар.

Всяка сутрин, докато си правеше разходката, аз лично му под­реждах стаята, нещо, което не смеех да поверя на прислугата. Ес­тествено, редицата изписани страници в една тетрадка на масата му не можеха да не привлекат вниманието ми. Не можех да преодолея любопитството си и крадешком надничах в тях. Всяка сутрин четях нещо ново — не едно, а няколко стихотворения. И ми правеше впе­чатление, че почти нямаше поправки в тях, а и не виждах черновки наоколо. Сякаш на един дъх бяха написани. Слагах всичко наред и старателно пазех да не разбере, че някой следи работата му. Знаех, колко неприятно е да ти надничат над рамото.

В продължение на тези три седмици поетът обогати нашата поезия с още една книга, „Юлска китка“, която отпосле преименува в „Какво пее планината“.

Тъкмо по това време ни занимаваше изборът на някакво място, което бяхме решили да си купим там, от любов към този прелестен кът. Не че мислехме да градим нещо, — такива надменни мисли и през ум не ни минаваха — а така, просто да знаем, че в хубавия Ко­стенец можем да седнем на една педа наша земя, на един собствен наш камък. Толкова можехме да си позволим: мястото, което из­брахме най-после, близо два декара и половина, струваше по-малко от един- килограм масло днес. Бачо Иван вземаше живо участие в нашата възбуда по тоя случай, и заедно обикаляхме да търсим под­ходящото място. Най-после ни посочиха една нива — тъкмо каквото търсехме. От едната страна граничи с дълбока пропаст над една река, от другата — хълм, от третата — гористо нанадолище, от четвъртата — дърварски път. И при това — доста отдалечено от обитаваната тогава част на селището. Отидохме всички да го видим. Гледка ве­ликолепна — нищо, че няма да бъде обитаемо дълги години още. Ние и без това нямахме намерение да го обитаваме, а само да му се радваме.

Връщаме се в къщи, пламнали от възторг. А бачо Иван се под­смива и ме гледа закачливо:

— Знаеш ли, чудесно място си избрала! Много е удобно за... (аз чакам със затаен дъх, какво ще каже) ... развъждане на мечки!

Много се смяхме. От тогава на това място остана в нашето семейство прозвището „Меча поляна“, макар че местното население го нарича „Вазова поляна“, както някой познат наш го е нарекъл най-напред. Но никой не помисля сега, че това име, твърде про­заично, означава едно притежание. Както си му е редът, създала се е легенда, че Иван Вазов много обичал това място и често ходел да си почива и да мечтае там. Нещо, впрочем, което не е съвършено лишено от истина.

Неусетно минаха трите седмици на гостуването на Иван Вазов у нас. Въпреки големите ни настоявания да остане по-дълго, той реши, че трябва да замине, имал някаква работа. Сутринта на зами­наването поисках да му помогна при опаковането, но той не даде да се издума:

— Как ще те оставя да се занимаваш ти с тая работа! Слезте долу, аз ей сега ще свърша и ида на закуска!

Слязохме и зачакахме. Но мина доста дълго, той не слиза. Най-после изтичах горе и влязох, в стаята му. Бедният! Проснал посред стаята чергата, сложил върху нея наред: навития дюшек, до него — сгънатия юрган, после — възглавниците, до тях — легена, каната, обущата и прочее. И се мъчи да загъне всичко това в чергата. Завие от едната страна, от другата нещо се изтърколи, дръпне отсам, отвие се оттатък. И стои и гледа безпомощен, изморен, запотен.

— Моля ти се, остави на мене — извиках. — Ще видиш, няма никак да се мъча, след няколко минути е готово!

Примирен, той ме остави. Махнах тогава, разбира се, всичко на­страна, разтворих дюшека, наредих в него всичко, замотах го, обвих го в чергата, стегнах денка с въжето. А той ме гледа и се чуди. Въздъхна си облекчено.

— Отдавна щеше да си закусил, ако имаше повече доверие в мене — укорих го аз.

—   Но не можех да оставя тази груба работа на тебе!

На закуската той не преставаше да ме хвали и да се чуди на ловкостта ми. При една толкова дребна, обикновена за нас, же­ните, работа! Видях, колко е безпомощен — както повечето мъже, впрочем. Но у него тази безпомощност беше още по-чувствителна, защото беше придружена от извънредно голяма деликатност и страх да не причини някому неприятност.

От малките костенски вечерни концерти водят началото си така наречените отпосле у нас „Вазови вечери“. Следващата зима, и дълго отпосле, всяка събота де събирахме ту у едно, ту у друго от Вазовите семейства. По това време у тях бе подраснал цял рояк деца — момченца и момиченца от 5—15, 16 годишни. Всички декла­мираха и пееха Вазови произведения. Той биваше много трогнат и доволен. Майките имаха грижа за програмата. Правехме си и шеги. Моята най-малка дъщеря не можеше още да изговаря чисто звука „р“. Излизаше нещо като „рл“. Нея научих един ден да декламира „Под гръма на урата“, дето тоя звук изобилствува. Бачо Иван се смя, като дете:

— Отде го намери тъкмо това!

— Е, всекиму според способностите!

Той обичаше и музика; дори детинското изпълнение на пиано или цигулка му доставяше удоволствие. Веднъж имаше и театрално представление: сценичката с Добчински и Бобчински от Гогольовия „Ревизор“, крайно опростена и с голяма сериозност изпълнена от малките артисти, при неудържим смях от зрителите.

Приятно живееха всички семейства заедно, и Иван Вазов ви­наги е бил много доволен да прекара няколко часа в шеги и смях всред тях.

За изложбата си през 1919 година бях направила редица портрети на видни наши общественици: Марко Балабанов, д-р Стамболски, Стоян Михайловски, проф. д-р Иван Шишманов, Иван Пеев Плачков, Михаил Маджаров, Добри Христов, Велчо Велчев и други. От Иван Вазов имах само глава, рисувана на открито, за която спо­менах. Исках да имам и голям негов портрет, но той мъчно се ула­вяше да позира. На няколко пъти нагласявахме да почнем и все нещо пречеше. Още повече, че по онова време той често биваше физически неразположен. Тогава реших да си направя колекция на малки скици от него, като аз ходя у дома му, наместо той да до­хожда в моето ателие. Направих доста скици с акварел: както ра­боти на масата си, както почива в креслото си, както чете. Но за нещастие, цялата тази тетрадка със скици пропадна при едно пъту­ване в чужбина, когато ми откраднаха куфара. Винаги ще съжалявам за тази малка колекция, която само аз имах възможност да направя, защото можах да се вмъкна в неговата близост. Иначе, той беше доста недостъпен.

И днес, след повече от 25 години от неговата смърт, споменът ми за него е оживен от неговия приветлив син поглед, от сдържаната усмивка, от внимателното, дори кавалерско държание.

Мил човек беше Иван Вазов! Мил и прост — и безпретенциозен. Рядко може да се срещне такова съчетание на толкова големи качества с толкова много простота. Но, струва ми се, именно това е доказателството, че той беше един велик човек!

София, 15. VI. 1948.