"ЕДИН ЖИВОТ НЕ СТИГА" - В ПАМЕТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ - 1 ЧАСТ

КАКВО БЕШЕ ТОЙ ЗА НАС СТУДЕНТКИТЕ!

Аз съм студентка на проф. д-р Асен Златаров и това винаги го заявявам с гордост. Но какво мога да напиша с моето бедно перо за големия човек! А трябва да се пише, да се разказва, да се напомня за такива хора.

Младото поколение жени по-малко знаят проф. Асен Златаров. Той беше олицетворение на висши чо­вешки качества — талант, мъдрост, любов към хората на труда, лично обаяние. Той владееше умовете и сърцата на хората у нас през 20-те и 30-те години. По тънки и сложни нишки неговото влияние се вплете в обществения ни живот и досега дава своите разклонения и плодове. Студентките и ученичките от онова време носят в душата си образа на този човек, който постави жената на пиедестал. И кой знае — често се запитвам — стремежът на бъл­гарската жена към знания, любовта й към изкуството — не носят ли и кълновете на онова, което пося със своето слово и писмо, с науката и поезията си големият учен и сърцевед Асен Златаров ?

Асен Златаров е известен не само у нас, но и в чужбина със своите изследвания в областта на химията, биохимията, биологията. Върху ос­новата на многостранните познания в тези науки той твореше своите незабравими за нас популярни сказки. Многобройни са научните и попу­лярните му трудове.

Особено беше важно и радостно за нас неговото отношение към жената и нейното място в живота и обществото.

Младите момичета от 20-те и 30-те години, които са имали щастието да бъдат студентки на проф. Асен Златаров, знаят какво беше той за тях: човекът, който вярваше в силите, способностите и възможностите на жените.

В обстановката на преоблада­ващото неверие на официалната власт към нас той ни привличаше със своите неповторими лекции. И ако някой (би било крайно инте­ресно) би пожелал да поработи по този въпрос, то той непременно ще констатира, че в нашия живот се появиха жени на науката и изку­ството и под влиянието на този обаятелен човек!

Лекциите си проф. Златаров че­теше в голямата амфитеатрална аудитория на ул. „Дунав“. Химици, естественици, агрономи, медици, био­лози изпълваха до невъзможност помещението. Ние, студентите агрономи, тичахме през глава от Агро­номическия факултет през парка, за да съкратим пътя си до меди­цинската аудитория. Обикновено се промъквахме с труд, с труд извою­вахме поне мъничко местенце и стояхме прави. Слушахме в захлас и записвахме лекциите му, които не бяха само химия, а живот, фи­лософия, убеждение. Гърбовете ни се превръщаха в маси за писане на всеки стоящ отзад. Може ли това да се забрави?

А когато наближаваше изпитната сесия, вълненията около из­пита не бяха простите вълнения дали ще издържим или не, а вълне­ния сложни — свързани с желанието да се оправдае неговата вяра в качествата на жената.

Ето и аз съм извикана сред препълнената зала. С крайно вълнение, със зачервени страни изкачвам мал­ката стълбичка и се отправям към продълговатата черна дъска. За­почвам да отговарям с преглъщания и да пиша химическите формули. Любимият професор, полуобърнат към черната дъска, с мека обнадеждваща усмивка следи моите познания, изразени така развълну­вано.

—   Достатъчно, госпожице Божи­нова ...

Аз спирам с малко колебание.

—   Добре, много добре!

Да кажа, че израстваха криле, че не се усещаше как се връщаш обратно по тази стълбичка. И изобщо какво ставаше в душата.

А имаше по онова време профе­сори (към тях днес аз изпитвам уважение — това бяха големи учени, пионери в различните клонове на естествените науки у нас), които при изпитни несполуки казваха:

—   Вие не разбрахте ли, госпо­жице, че Вашето място е в кухнята?

Издържали изпитите си, ние пак продължавахме да посещаваме лек­циите на проф. Златаров. Те бяха извор на надежди, те вливаха в нас волята да се борим с трудно­стите, които напираха от всички страни, защото цареше безверие в силите ни. В буржоазните кръгове жената беше силна с пола си и това се искаше от нея ...

Елена Коларова

* * *

СИЛАТА НА СПОМЕНИТЕ

Има спомени, които мисълта не може да възстанови по желание. Те се притулват някъде из тъмните ъгълчета на паметта. Но има и други, които като жарава под пепел изникват из мрака на забрава­та, леко, непринудено, при някой наглед малък повод.

Минавайки край Паметника на Александър Стамболий­ски, вгледан в голямата фигура, здраво стъпила на земята, отправила            поглед сякаш  към бъдещето, виждах нещо познато. Такъв си го бях създал в детската представа преди повече от половин век. Мислите ми се пренесоха към тревожните времена, които изживяваше народът ни.

Беше един от дългите юн­ски дни, когато наигралите се до насита деца се прибират с радостното чувство, че и утре ще е така. И ето тази радост беше помрачена. Професор Асен Златаров, завръщайки се от напрегнат работен ден, влезе без обичайната си ус­мивка, в която имаше неж­ност и топлота. Баща ми бе­ше блед, чертите на лицето му бяха неузнаваеми за мене. В ръцете си държеше няка­къв вестник. За пръв път той мина край мене, сякаш без да ме забележи, и се опря с ръка на стената. Не бях го виждал дотогава да плаче. И като че ли дошъл на себе си, с непознат, дрезгав глас заговори откъслечно: „Убит е един голям син на България  Александър Стамболийски!“

Години по-късно, когато отношенията между баща и син се превръщат в приятелство, в което се отделя време и за политика, научих много неща, които някога бях прита­ил като неясни и тревожни, както детската памет може да възприеме, без да ги разбере.

Бях вече студент, когато баща ми се завърна доста късно и окачвайки палтото си, тръсна рамене, сякаш отхвърляше нещо тягостно.

— Някакъв агент от поли­цията вървеше неотстъпно след мене. Чувствувах погледа му дори и с гърба си. Идеше ми да се обърна, да сваля шапката си и да го попи­там няма ли да му е по-удобно да вървим заедно. И го на правих. Смутен като всеки, който върши нещо нечестно и е разкрит, той се поколеба, но тръгна с мен. Отведох го в сладкарница „Цар Освободи­тел“ (сега зала за художествени изложби — бул. „Руски“ и „Раковски“). Объркан от шумното ми посрещане, от разговорите и репликите на посетителите (писатели, обще­ственици, художници и др.), той явно почувствува своето нищожество. И в една пауза на словесните престрелки ме­жду масите (тук всяка ма са живееше своя свят) ми пошепна тихо: „Извинете, аз не знаех, че сте такъв човек, наистина не допущах.“

 — На вашата възраст хо­рата изкарват с пот на челото си хляб или творят хубави за хората неща! — укорих агента. Той се извини още веднъж и се измъкна. Какви времена живеем — мислеше гласно баща ми. — Сякаш още чувствувам злокобния юни от 1923-та. Колко излиш­ни огорчения тровят нашата общественост и вместо да се радваш на живота, изпитваш мъка!

А сме станали роби и на снобизма: заради дребното забравяме да видим голямото. Такова снобско беше и отношението на някои парвенюта към Стамболийски. Живее­хме тревожни за страната ни дни. След войната съдбата на България бе поставена на карта и този здрав, излязъл из народа българин, без да има някаква вина за войната, който смело се бе борил против монарха и неговата война, бе тръгнал да подписва не от името на избягалия монарх, а от името на народа мирен договор. Заел се бе да оправя една изцедена от войната страна. Да създава първата в света армия на мира. Единствената смислена армия, впрегната в мирен труд, която строи пъ­тища и скъсява разстоя­нията между хората. И какъв беше един от ония „смъртни" грехове, които софийските сноби приписваха на Ал. Стамболийски. Дрехите му били изпомачкани, нямал гладени панталони. Бедни души! Каз­вам му веднъж:

— Сандо, много си влязъл в очи с провисналата горна дреха. — А той ме тупна по рамото, сякаш щеше да ме прекърши.

— Остави ги тия празни работи! Нали видя вчера колко им сече пипето! — Тези думи бяха казани от баща ми преди около 40 години.

Спомням си добре как проф. Златаров изпадаше в трескаво безпокойство и се обличаше с досада, когато трябваше да се приготви за някоя официална среща. Спо­койният човек, който можеше да говори с всекиго направо, който не се страхуваше от никого, в подобни моменти ставаше нервен, ту яката го притискаше или вратовръзката стягаше, копчетата за ръка­вели бяха „някакво измисле­но мъчение“.

През погледа на годините си обяснявам странното впечатление, което добивах от портрета, подарен с надпис на баща ми от Ал. Стамболийски — буйна разрошена коса, небрежно поставена вратовръзка — сякаш сложена от немай къде. Колко големите хора си приличат по скромността, която е неделима част от тяхната личност! Сега вече разбирам ударението, което слагаше Асен Златаров в по следните думи на спомена, който разказах:  „Всъщност изящната елегантност, стигаща понякога до ексцентричност, е прикритие на нищото. Мисля, че по тоя въпрос с моя скъп Сандо се разбирахме на­пълно"

              Д-р АСЕН АС. ЗЛАТАРОВ