Тъжно ли ви е за
смъртта на Ракитин, господа български граждани? Наистина ли ви е тъжно?
Добре! Това
показва, че още имате сърца. И добре стана, че показвате този факт. Защото до сега
той твърде слабо си личеше.
Собствено, защо,
господа български граждани, вие показвате, че имате сърчица, само когато умре
някой голям българин ? От глупост ли правите това, или от лекомислие?
Ракитин беше жив
и здрав, пишеше своите вдъхновени песни, радваше се, като дете на българската
земя, на вития Вит, на цъфналите вишни и на своите хубави рожби. Радваше се и
на вас, господа български граждани. И ви обичаше. Беше нежен и сърдечен към
вас.
А вие тогава не
показвахте сърчицата си. Криехте ги дълбоко, да не би да изгорят от неговия
слънчев поглед. Или се бояхте, че той ще ви каже: „Гледайте, колко мънички сърца?!
Кръв ли има в тях, или нищо?
Ако бихте
показали тогава сърцата си, Ракитин щеше да бъде жив. Защото трепетите на вашите
сърца, щяха да заглушат кикота на една злоба, която плете шантажи и убива големите
хора ; защото този трепет като вълна щеше да залее безочието, безсрамието,
подлостта и низкото тъпоумие; защото, ако сърцата ви отделяха само по една
капка кръв, река би потекла. Кървава река би потекла, господа български граждани, и в нея навеки би
се удавило всяко сквернословие, отправено към човека, който си служеше с
най-сладките български слова.
Сега ви е тъжно.
Наистина много ви е тъжно. Сензацията ви потресе. Ударът беше така неочакван,
че вие загубихте душевното си равновесие, заклатихте се от замайване и когато
се озърнахте, за да потърсите престъпниците, измъчили и обругали Ракитин, видяхте
собствените си сенки.
Не се сърдете,
господа български граждани. Нали сме демократична страна ? Кой друг, освен
демоса, е виновен за съществуващите щуротии ?
И точно за това
ви е тъжно.
Ще дойде лято,
ще тръгне демоса на екскурзии, туризъм, рибарство и слънчеви бани. Влаковете ще
гъмжат от демос - патриотичен и възторжен — който ще се възхищава от цветята
и тревите, от земята и слънцето и ще пее „мила родино“.
А останалите по
гранита капки кръв ще викат към небесата: „Бащице Хемус, не си ли обиден ? Разтърси
своята каменна снага и смажи мравките!“
Не се плашете,
господа български граждани. Вървете спокойни на туризъм, спорт и рибарство. И не мислете за тунел № 3.
Ракитин беше
най-добрия човек на нашата грешна земя, и неговата кръв не може да вика за
възмездие.
Нали точно за
това ви е много тъжно ?
София, 2 май
1934.
Змей Горянин
* * *
За поета на слънцето
— Госпожо,
кой ще ви посреща в Плевен сега! — изписка Лили Ракитин, най-голямата дъщеря на
незабравимия покойник . . .
Да, кой ще ме посреща, кой ще ни посреща
сега !
Това могат да помислят всички, които са
ходили в Плевен. Първият човек, когото виждахме ние на гарата и през студените
зимни дни, и пролет, и есен, беше Ракитин. Със светнало лице, със слънчева
усмивка, с весел поглед, с широки крачки той идеше към вагона, простираше голямата
си десница, грабваше ръцете ни и извикваше, тъй както би извикал всеки от ония,
снажни като него и като него с широки души балканджии.
— Е, добре дошли, добре дошли ! Живи бяхме пак
да се видим!
После той ни отвеждаше в своя скромен дом
и пак тъй широко се провикваше на жена си:
— Майко, добър ти ден ! Водя ти гостите !
Имаше ли с какво да се гостят тия гости,
по-нататък Ракитин не се грижеше. Той беше като врабците, за които пише в
последното си стихотворение, че и да няма кой да ги храни, когато поетът умре,
те ще дойдат на гроба му да клъвнат от коливото (обредно, варено жито,
бел.ред.)
Ракитин често идваше у нас в София, по цели
часове се разговаряхме на любими теми — народа, обичаите му, думите му.
Благодарение на своята общителност той беше цяла съкровищница от впечатления,
събирани направо от селата, малките градове, пътниците по трена.
В разстояние на три години три пъти посетих
Плевен и то главно заради Ракитин. Първият път той беше учител, спокоен,
жизнерадостен, щастлив. Вторият път той беше директор на музеите, ентусиазиран,
пълен с идеи задоволен морално. Разведе ме навсякъде, дори преспах на „горна
земя“, както той наричаше парка.
— Тук
всред природата ще настаняваме от сега нататък всички писатели, които посетят
за сказки Плевен. Нека си отидат доволни, че пак да дойдат. Имаме нужда от тях.
Каква чиста мечта трептеше в погледа му,
когато, като ми показваше паметниците, каза:
— Ще
опиша всичко това в една популярна книга, да знае народа, какви велики дела са
ставали тук.
Третият път той не беше нито учител, нито
директор на музея; той беше читалищен деец, благодарен, доволен, примирен.
— Добре,
че ме наредиха да обикалям читалищата из България. Тамам за мен работа !
Заведе ме в Пордим (град близо до Плевен,
бел. ред.) на околийска читалищна конференция. Говори там простичко и сърдечно,
тъй както той си говореше. Пред светлия му поглед се рисуваше обичната родина,
осеяна с хиляди читалища — слънца на просвета.
На последния читалищен конгрес той беше
вече клюмнал.
— Бай
Ракитин, ще дойдеш и в нашето село, нали? — се надпреварваха да го поканят делегатите
тъкмо един ден преди смъртта му.
И той обещаваше, обещаваше наляво и надясно,
както Вазовият епитроп, когато отговаря на дечицата: „Ще ви дойда, ще ви дойда,
дядовото, скоро ще дойда на гости на школото. . . и няма да си ида вече . . .“
Широката му усмивка бързо застиваше на
лицето. Но, ние неговите приятели, си мислехме, че балканският дъб ще преодолее
обидата, която му бяха нанесли напоследък. Нали животът беше най-голямата
радост на този слънчев поет!
Колко жестоко сме се лъгали!
Калина Малина
Няма коментари:
Публикуване на коментар