IN MEMORIAM - АСЕН ЗЛАТАРОВ

IN МEMORIAM

Мъчим се да заплачем, а очите остават сухи. Мъчим се да промълвим печален рек­вием — устните са сключени в болезнена гънка. Опитваме се да съберем молитвено дла­ни — ръцете се отпускат ка­то отсечени.

Защото не вярваме зловеща­та истина.

Ако бихме заплакали, струва ни се, че Асен Златаров ще ни погледне благо усмихнат, за да ни утеши. Ще ни се да вярваме, че ако протегнем ръце ще срещнем неговата десница, подадена ни за сърдечен поздрав.

А колко безпощадно ясно е, че него го няма!

И толкова по-величаво ясно е безсмъртието му!

* 

Когато бивал изморен от работа, Асен Златаров ше­говито казвал: „Няма ме! Не съществувам!”

Той сигурно не е подозирал, че дори и това право му е от­нето.

Ето: няма го. Някакво измъчено от кошмарната бо­лест тяло, поставено в ковчег, ще потъне в земята.

А той — Асен Златаров — съществува. Живее в съзнани­ето на много поколения като дело, като дух, като символ.

Дело — на учен.

Дух — на поет.

Символ — на човещина. 

*

Скръбта за един мъртъв човек е равна на неговия духовен ръст. Скръбта на малка България за мъртвия Аура е по-голяма от най-големите скърби на племето ни. Голяма е като планина. Тежи като Балкана.

Но и като Балкана е велича­ва! Защото е светла, защото е лъчезарна, защото зад нея се крият нетленните завети на Аура: любов и човещина.

И защото зад нея, като си­яние, се възейма съзнанието, че той не може да умре.

Sit tibi terra levis, Аура!

Змей Горянин

* * * 

ТИ!

Ти не си вече между живите, Асене! В този миг ти лежиш безмълвен и студен върху мра­морните маси на моргата на някоя клиника, в чужда страна, в далечен милионен град.

На няколко стъпки от тебе все така пъпли неспирният човешки мравуняк, унесен в своята кошмарна суета и грижи.

По каменните улици гърмят отобуси и трамваи, пищят автомобилни сирени. От край до край по земята през планините, през без­дънни гори и широки полета гъртят локомотиви, кръстосват огне­ни змии света. Само твоята уста е безмълвна, само твоето сърдце не тупти вече.

В този ден открай-докрай по земята димят високи фабрични кoмини. Като огнена река се лее разтопен чугун и застива в злове­що зинали гърла на бойни оръдия и смъртоносни гранати. Безмълвни са само устата, които ден след ден учеха човеците да леят от чугуна вместо чудовища на гибел и робство — сечива за труд и благоденствие за всички хора по земята.

На север и на юг, на изток и на запад — по всички брегове на морета и океани сиви човешки кукли, като паяци плетат мрежи, между които стърчат огромните и страхотни скелети на броненосци. От утрин до вечер гърмят парните и електрически чукове — коват медни брони на смъртта. Без­мълвна е само устата, която цял живот проповядва, че широкият път на океаните не е за броненосците, а за бялата яхта на мира, на обичта и доброто за всички хора по земята.

Ти падна, Асене, пронизан от отровното копие на смъртта.

Няма нищо по-отвратително и по- безсмислено от смъртта на един човек. С трудолюбието на пчела събирани, години подред, знания, умение и мъдрост. Но ето — един неправилен удар, едно спукване на кръвоносен съд, минутна за­дръжка ударите на сърдцето и в следната минута най-съвършеното чудо — човекът — е само купчина бездушна плът, плячка на мухъл и разтление. Животни и птици, гранитните скали и неизбродими слънчеви системи — настава ненадан час на небитие, на гибел и разтление.

И все пак нека бъдем горди и утешени — единствен само чове­кът победи смъртта. Природата създаде смъртния човек, а смъртният човек — безсмъртните дух, мисъл и дело, които пребъдват във времената.

Ти, най-светлият между рицарите на духа в нашата земя! Цял живот учи ти своите по-малки бра­тя да бъдат човеци и граждани, да бранят своята и чужди свободи. Спи спокойно своя вечен сън, за­щото семето, което ти пося в душите им дава и ще даде златна жетва.

Нека земята приеме твоята земна тлен — тя е нейна. Но светлият ти дух остава отсам гроба.

Георги Райчев

* * *

Раздаде се!

Из средата на малкия и млад български народ, само за петдесет години се издигнаха хора, кои­то събудиха натрупаната през ве­ковете спяща енергия у себе си, проявиха свърхчовешка дейност и, подчинявайки се на неумолимия природен закон за общественото и индивидуално развитие, те в краткото време само на един чо­вешки живот преминаха фазите и етапите на няколко вековното развитие [на] напредналия запад. Настиг­наха запада и тръгнаха наред с него в по-нататъшното дирене.

Един от тези българи беше и проф. д-р Асен Златаров, загадъчен и неразбран от мнозина наши дори учени хора, поради не­говата обширна и разностранна дейност. За тези, които не познават добре българската история и съвременната наша действителност, наистина е мъчно да разберат защо и как може Асен Злата­ров да бъде и голям, положителен учен и чувствителен поет и отзивчив писател белетрист и динамичен общественик — политик.

— „Пенкилер!“ — скептично казваха много скудоумни.

Но Асен Златаров не беше „Пенкилер“, а завършен, цялостен и типичен представител на съвременния специфичен българизъм, на български енциклопедизъм. Той не е единствения енциклопедист на новото българско време. Всеки истински интелигент от първото и второ поколение на тре­тото българско царство, закономер­но, по историческа необходимост, е в по-малка или по-голяма степен енциклопедист. Асен Злата­ров беше енциклопедист от най- голяма степен.

Западноевропейската мисъл изживя фазата на античния енциклопедизъм още през XVIII в. и вече през втората половина на XIX в. го беше изоставила и забравила, защото трябваше и беше влязла във фазата на диференцира­ното и задълбочено специализирано мислене, чрез което откриваше и трупаше нови отделни ценности за една нова синтетична постройка, която в по-близкото или по-далеч­но бъдеще непременно ще бъде изградена. Когато западът изжи­вяваше всичко това, българинът едва-що се събуждаше от тежък сън, затова българската млада мисъл трябваше закономерно, макар и в най-кратко време, но пък при неимоверно голямо на­прежение, да преброди етапите на енциклопедизма, диференцираното и специализирано мислене, за да се подравни със запада при последния етап на синтез. Колко усилия и труд струва това на малцината избраници на българската творческа мисъл, само те сами си знаят. Другите могат да отгатнат това само по печалния факт на тяхното отминаване във вечността, което винаги е било преждевременно. Иначе и не може да бъде. Който много се раздава, бързо се изчерп­ва. Който живее силно, умира бър­зо. Асен Златаров беше типи­чен представител и носител на усилията и трагизма на българската мисъл. Той беше една завършена всеотдайна мощност. Той се раздаваше на българското общежитие без мярка, затова скоро умря. Той се раздава като енциклопедист чрез политиката, чрез широкото си сърце, което обичаше по христовски, обичаше всички, дори и тези, които му удряха плесници. Причината на неговата смърт е най-необоримото доказателство на това твърдение.

Асен Златаров беше отворил всичките кранове на свойта душа,  за да черпи от тях кой когато иска и колкото иска, затова преждевременно пресъхнаха крановете, но изтеклото от тях още векове ще храни българската душа.

Българийо, радвай се, че си родила такива синове!

Н. Агънски

* * *

НА АСЕН ЗЛАТАРОВ

Връхлитат, връхлитат ни мисли безброй  —

При гибелно зинала бездна!  —

И няма утеха, и няма покой, —

Във спомени горестни чезнем.

Ний чезнем по тебе, учител - другар,

В душите ни бурята стене;

Че мъртъв пред нас си, не е ли кошмар,

Не е ли смъртта ти видение?

Ти даде ни слънце, ти даде ни плам

За подвиг и тихи победи,

На времето влязъл в нетленния храм,

О, колко без тебе сме бедни!

Разлей се, разлей се, о, огнена жал

Пред барда, пред вожда погинал,

Богатства безценни на всички раздал

И тихо в безкрая отминал.

Земя бездиханна, тъгувай, мълчи,

Пригръщай сина си ти верен,

Обсипан със блясък, с небесни лъчи,

Той носи ти обич безмерна!

Той иде при тебе щастлив и велик,

Духът му навсъде витае,

Духът му в простора е вечен светлик

И тайни неведоми знае.

Той с химни и днес те о, майко, зове,

О, майко, родино злощастна!

И ето пред него блестят сватове,

А мъката пламнала растне.

Плачете полета и беден народ,

Плачете, о, сведени хижи,

За брата, преминал през тъмния брод,

Забравил и бури, и грижи.

Плачете за него, поета-борец,

Плачете за светлите взори,

Угаснали вече — за мъртвия жрец,

Плачете, о, родни простори!

                                          ЛЮБОМИР БРУТОВ

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ