 |
| ЛИТЕРАТУРЕН ФРОНТ, 20.II.1975 |
СПОМЕНИ И ПРЕЖИВЯВАНИЯ
Любомир Тенев
Изнизаха се
десетилетия, станаха толкова събития, животът ни оплиташе в мрежите си,
отминаваше сред умората и надеждите ни, а аз все не можех и не можех да взема
перото, за да кажа нещо за този, когото от ранно детство познавах от близо и
на когото толкова много дължа в своя живот. Не че не исках, а просто не можех.
Всеки опит ми причиняваше болка, беше блед, неизразителен и аз скъсвах
нахвърления лист...
Спираше ме и това, че има нещо
„себепоказно“ в подобни възпоминания, което ми бе страшно противно. Исках
просто аз да не "съществувам", да се слея с онази някога голяма
безименна маса от млади и вдъхновени хора, които го понесоха в сърцето си. Но
сякаш това е невъзможно. Толкова хубави книги, статии, мисли, научни
изследвания са написани за него. И сигурно още много ще бъдат написани...
В него имаше сякаш една покоряваща сила на
„безсилието“, на душевната деликатност, на умората. Неговото присъствие
излъчваше едва прикривана неловкост (кой знае от какво) и чувствителност до
болка. Но тази тънка човешка душевност в това крехко и деликатно тяло живееше
с тревогите на своето време. Имаше нещо непокорно и нетърпеливо в неговата
природа, може би вечната жажда за човешко щастие, както обичаше да се изразява,
раждаше този бунт в душата му и това нетърпение ...
Той много
обичаше и с възторг пишеше
и говореше за Жан Жорес. Жорес не спря войната, но трябваше да бъде убит, за да може тя да започне. Жорес
беше съвест на човечеството. Златаров, неговият ученик, в онова
напрегнато историческо време на нашия народ беше също съвест. Чрез
неподражаемия си ораторски дар той беше извоювал правото си да я
изразява гласно.
Той обичаше Зола
и също така го наричаше съвест на човечеството. Много
писа и говори за ролята на Зола в аферата Драйфус, но мислите му бяха насочени
към нашето съвремие. Той обичаше Анатол Франс за социалния му патос и философската ирония, които не му бяха чужди.
Обичаше Гьотевия „Фауст“ и го влечеше безкраят на човешкия дух.
Обичаше и мисълта на Паскал „Човек е една тръстика, най-слабата в природата, но
мислеща тръстика. Цялото ни достойнство е в мисълта. Нека се стремим да мислим
добре. Ето основата на нравствеността“. Колко много чувство има в тази
апология на разума!
Тези черти бяха присъщи на просветителския
и социалистическия хуманизъм на Златаров....
Доскоро, когато
се отбивах в родния си град Хасково, поглеждах към тяхната къща. Сега тази къща,
уви, вече я няма, но доскоро спираше погледа на минувачите не само със старата
си архитектура — тя говореше за един възрожденски бит, за живота преди
Освобождението, за нашите революционни борби, в които
такова дейно участие са вземали неговите родители и близки от Минчевия род,
диарбекирски заточеници, чиято „история“ е вече неведнъж разказана във възпоминания
и исторически изследвания... Все си мислех, че не може в тази къща да не са
влизали Левски и Заимов...
Освен с
романтико-революционни навеи тази къща грееше с една топла жълта боя, цялата
светнала, сякаш сама излъчваща тази грейнала топлина. Цветът и ми напомняше за
хилядите горящи факли в онази късна зимна нощ на неговото паметно погребение.
Тези факли бяха от огъня, който той беше запалил в душите на хиляди рошоглави
младежи, които със стиснати от мъка гърла пееха „Жив е той, жив е“ под
стражарските палки и конските копита...
Майка ми често говореше за Ася. По едно и
също време те са учили в Швейцария. „Колко е хубаво да имаш близък човек
роднина и приятел — казваше тя, — особено ако си момиче, само момиче в чужбина!
Не го виждах по цели седмици. Но знаех, че той е тук. Той скиташе по музеи и
библиотеки, пътуваше. Вече беше ходил и до Париж. Идваше неочаквано в
квартирата ми и започваше да разказва. Той имаше способността да открива, да се
радва на собствените си открития, да търси, да споделя наученото и видяното. В
него живееше, казваше майка ми, едновременно и любознателният учен, и търсещият
поет, и вълнуващият се гражданин. Всичко в него бе увлечение. Той сякаш
откриваше сам света и това го изпълваше с радост и тревога. Човек можеше да го
слуша с часове. Парите от България
получавахме редовно и почти по едно и
също време. Сигурно майките ни, две сестри, които много се обичаха,
най-голямата и най-малката, се бяха наговорили за това. Той идваше радостен и
започваше от вратата: „Ако ти кажа, че на третия ден съм свършил всичките си
пари, няма да ми повярваш. Но ако искаш, ела да видиш какви книги си купих“. И
отново започваше да разказва този път за книгите. И накрая: „Зная, че и ти
нямаш пари, но зная, че в дъното на сандъка си скътала нещичко.“ Той трупаше
ценни книги и беше готов да гладува, за да си купи от тях...“
Майка ми
говореше тези неща с известна тенденциозност. Тя ни сочеше за пример вуйчо
Асен, който беше гордост за големия ни род.
Един ден баща
ми, тогава директор на Хасковската гимназия и председател на читалището, си дойде
засмян. Асен Златаров ще гостува в града от името на читалище „Заря“ и ще
изнесе три сказки. Най-после ще го видя — си помислих. Аз имах вече изработена
представа за него. Но каква беше изненадата ми, когато го видях за първи път.
Разбрах, че представата ми се градеше повече на неговата известност, за която
толкова бях слушал, отколкото на разказите на майка ми. В къщи имаше и една
студентска негова снимка, която стоеше на огледалото в приемната: бледо лице и
редки мустачки, широкопола бяла шапка в ръце, висока яворовска яка и тънко
бастунче със сребърна дръжка.
Наистина в него
имаше нещо от снимката, но нищо от „модното“, което се натрапваше в нея. Видях
една слаба, леко приведена фигура, бледо лице със скрита усмивка, чиято гънка
сякаш в едната страна на лицето е по-силна от другата, което изразяваше
скептична умора или ирония. По лицето му минаваше всяка тръпка, всяко вътрешно
движение, за да се стопи в една деликатна затвореност и момчешка бодрост,
която контрастираше с едва уловима умора. Неговият жест и изящна ръка, която
той неволно поставяше често на сърцето, изразяваше едновременно и грациозност,
и вътрешно движение.
Спомням си, че
на сватбата на дъщерята на своята единствена сестра — тогава още бях ученик в прогимназията
— той декламира стихове от Сюли Прюдом. Може би ще помислите, че сред
струпаната трапеза, винените пари и шумното веселие това бе един анахронизъм.
Не. Той умееше винаги да създаде една „чиста духовност“ на съдържание и
красота, на жизненост и оптимизъм. През тези късни часове той увлече гостите в
една празничност на духа. Тогава чух нови имена, нови стихове и цитати от
книги, с които за пръв път се сблъсквах.
Може би във
всичко това имаше доза сантименталност. Мисля, че той съзнателно бягаше сред
нея. Искаше да остане сам със себе си след напрегнатия ден, като се отдаде на
онези красиви съновидения и мислени екскурзии, които по-късно щяха да зазвучат
в „Песен за нея“, „Цветя за него“ и „В града на любовта“.
Като литература
те носеха много от модата на времето. Но мисля, че за него това не беше мода. По-скоро
изповед, бягство от студената логика на учения в света на една интензивност,
аберация на духа, интимност на сърцето, където съкровената прелест на естетизираното чувство инстинктивно търсеше координатите и на една
по-дълбока и значима мисъл. Спомням си откъса от
„Цената на златото“ от „Цветя за него“, който така проникновено и лирично
рецитираше Зорка Йорданова. Като ученик и аз се увличах в тези стихове в проза. Те удивяваха с богатството на речника, с изумителната
способност да се намери точният колорит и атмосфера на думата, нейната студена
и топла тоналност, да изрази едно душевно видение, сложната картина на света и на душата, които стоят зад
„света“ на словата, и едновременно — тази точна и интензивна енергия на езика,
с приливите и отливите на непрекъснато неспокойно движение, протест и ласка,
мъка и надежда, богата образност и остро завършваща фраза, сякаш вълна се
разбива в стена на вълнолом... И умението да улови отново тези пръски, за миг
блеснали на слънцето, и да ги ориентира в нови чувства и багри. Усета към
словото и богатството на езика никой не може да му отрече...
Може би това бе
и в основата на неговото ораторско изкуство. Той бе по-скоро оратор в
литературата, отколкото литератор в речите си…
Няма да забравя деня, когато братовчед ми
за първи път ме въведе тайно в неговия кабинет — защото ни бе забранено да
влизаме там. Пристъпих на пръсти. Облада ме някаква тайнственост от тази
тържествена тишина, която цареше в стаята, неопределено напрежение и смут.
Почувствувах се като в гъста непроходима гора, изгубен сред този непознат свят,
светът на книгите, който криеше своите тайни. Те бяха грижливо подредени на претрупаните
рафтове чак до тавана. От всички страни
дебнеха книги. Нищожен и безпомощен стоях сред „духовете“ на толкова велики
хора, на толкова враждебни и различни времена, затворени между кориците на
тези „неподвижни“ книги: тук времената се сливаха, границите изчезваха,
преминаваха в едно единно и вечно цяло, живееха в тържество и единство. Мисли,
възгледи, образи, велики и враждебни, сякаш се задушаваха, притиснати едни в
други, чужди и близки, противници и съюзници, те сякаш издаваха нечуващи се
звукове, вопли, въздишки и смехове. Дълго време с такова чувство влизах в
просторната необятна негова библиотека, сякаш чувах заклинания и зловещи смехове...
Една вечер тайно се промъкнах в
библиотеката. Под зеления абажур, съсредоточен, отсъствуващ и трескав, той
работеше на бюрото си. Тишината на кабинета сякаш беше изпълнена с някакво
очакване. Той бе се слял с този свят тържествен и тайнствен, света на човешката
мисъл и на вечните въпроси на битието. Херувимското му лице бе осветено от
отровнозеления цвят на Луцифер. Ръката му трескаво пишеше, сякаш гонеше мисълта.
Той спореше с някого за нещо и това се отразяваше на лицето му. Проникваше, за
кой ли път, в тайните на живота, чрез науката или чрез човешкото сърце .. Не
зная точно какво пишеше, но тези две начала еднакво го увличаха...
Едно лято братовчед ми Асен си счупи
ръката. Настъпиха усложнения. Наложи се да замине с майка си за Париж на
лечение. Отново бяхме дошли с майка ми в София. Но аз се чувствувах сам и ми
беше скучно. Скришно наблюдавах вуйчо Ася. Неговата система на живот и работа
беше напрегната. Ставаше сравнително рано, най-късно в седем часа, закусваше
заедно с всички и най-късно в осем и половина тръгваше за университета. Никога
не забравяше да се отбие в стаята на майка си, която от дълго време гаснеше от
тежка болест. Той я целуваше по челото и тогава излизаше. В университета го
чакаше кабинетът с много епруветки, колби, препарати с най-различно оцветени
течности. На мене всичко това беше особено интересно и понякога той ме вземаше
със себе си. Кабинетът му беше в същото здание на улица „Московска“, където
беше и „Златаровата аудитория“.
Когато веднъж вървях отново с него вече в
други години, стана дума за току-що открития пеницилин. „Когато войниците
умираха от холера — каза той, — през време на Балканската война, забелязах, че
тези войници, които ядяха мухлясал хляб, по-малко боледуват. Споделих това с
колеги от университета, исках да започна работа, да разбера тази тайна.
Изсмяха се. „Асене, все си такъв фантаст, поет... Поет в химията...“ Може би на
България щеше да се падне тази слава…
Често раздавачът носеше писмата на грешен
адрес. Отсреща живееше нашият голям учен-историк професор Златарски. С бледо
интелигентно лице, с малки живи очи, с бяла брадичка. Не зная защо, той повече
ми приличаше на професор-лекар, отколкото на историк. Имах чувството, че той
рядко излиза от къщи и целия си живот прекарва над книгите. В съседната къща
много рано сутрин един ординарец чакаше да направи своята обиколка из квартала
тичащият гол до кръста млад кавалерийски офицер и да го залее със студена кофа
вода, разгорещен и потен. В същия двор живееше и Сичо, един прекрасен младеж на
наша възраст, приятел на Асен от детинство, когото Златаров много обичаше и който много млад почина от туберкулоза и мизерия. Един ден стоях
отегчен от нямане какво да правя на пътната врата. Тогава улиците бяха тихи и рядко минаваха хора и превозни средства. Видях, че се задава файтон. Той бе чист,
лъскав, с хубави коне и един слаб
и спретнато облечен човек, който стоеше на капрата. В него имаше хора. От
срещната страна на улицата се зададе
друг файтон с великолепни буйни коне с вран, лъскав косъм. Караше го един
пълен, силен, самоуверен, със завити мустаци и самодоволен вид файтонджия.
Файтонът сякаш беше нов. (Такива файтони рядко се срещаха, повече бяха стари,
охлузени, със замърсени басмени седалки.) Изведнъж двата файтона спряха. Едрият
мъж скочи от капрата и започна да крещи и
псува. Слабичкият файтонджия също слезе, мълчалив, блед, виновен, с наведена
глава. Мустакатият започна да го шиба с дългия си камшик. Човекът търпеше
ударите и не помръдваше. От крясъците разбрах, че слабичкият файтонджия е взел
назаем коне от другия за някакъв определен „рейс“ и изглежда си е позволил и
втори... После те отново се качиха на файтоните и продължиха в
противоположни посоки.
Всичко в моето съзнание се смесваше в едно
смътно противоречиво цяло — кармелитките, професора-историк, бъдещата наша
спортна и военна слава, болният от туберкулоза Сичо, вуйчо Ася, който току-що
бе целунал майка си и отишъл на работа, побоят над слабия човек. Това бе
впечатляващата атмосфера на един все по-ожесточаващ се живот, която се
отразяваше в чувствителната и впечатлителна душа на Асен Златаров.
Годините
минаваха, нещата тревожно се проясняваха в съзнанието ни. Той беше най-близо
до младежта и тя бе най-близо до него. Поетическият патос на неговите речи би
бил невъзможен, ако той не чувствуваше младежта до себе си. За нас това не бяха
речи, това бяха празници. Те отприщваха душите ни. Студентската младеж го боготвореше.
Имам предвид прогресивната младеж. Той не можеше да отдели младежта от идеала.
Неговият идеал беше неин идеал. Но идеалът не беше достатъчен. Неговото
тържество минаваше през изпитания и жертви. И тая младеж с вдъхновени очи бе
готова да ги даде. Колко рошоглави глави, които като птици стояха по стъпалата
към катедрата на препълнената 14-а аудитория на неговите сказки, не се
завърнаха от Балкана или паднаха простреляни по градските улици! И колко от тях сега
виждам, вече побелели, да крачат забързани,
с умората в очите и с непрестанната енергия на своя дух в името на нашето
общество...
Както не можеше
да отдели младежта от високия хуманистичен идеал и бъдещото общество, така
той не можеше да свърже младежта с невежеството. Студентското незнание искрено
го ядосваше. Той се караше и иронизиране, и същевременно страдаше сякаш
много повече от незнаещия студент. „Човешкото
невежество е
унижение — казваше той. — То е робство, което води към още по-голямо, социално робство. Не случайно образованието в
капиталистическия свят е привилегия. Просветлението на ума, това е преди всичко
залогът на бъдещето.“
Отивал съм на
сказките му много често заедно с него. Пред всяка своя реч, дори и при
обикновените си лекции, той се вълнуваше. И това вълнение беше видимо. Неспокоен,
той не можеше да застане на едно място, минаваше от стая в стая и местеше
бележките си от единия джоб в другия, нетърпелив и нервен, сякаш бързаше по-скоро да за почне всичко това, за да свърши най-после…
Авторитет на
учен и общественик, неговата популярност и международна известност все още
респектираха тогавашните правителства и полицията. По това време в неговия дом
се събираха големи прогресивни творци на нашата литература и изкуство. Там се
запознах и с генерал Заимов. Едър, снажен, с голяма, почти остригана глава, прошарен, с едро усмихнато лице, с присъствие, което внушаваше жизнерадост и сила. Мисля, че Златаров
пръв свърза Заимов със съветската легация. Благодарение на него
видях и Разколников.
С каква радост замина за Съветския съюз.
С каква бодрост се завърна
оттам. Беше поуспокоен и по- уверен.
Разправяше живо, образно случки, срещи с хора, описваше улици, музеи,
университети, галерии.
Помоли ме да занеса на Георги Бакалов
една книга, която му беше изпратена от Москва и която трябваше да му предам лично.
Георги Бакалов ме задържа на дълъг разговор.
Този обаятелен,
темпераментен и безпардонен старец не можеше да бъде стар.
Говореше убедено и вдъхновено...
Златаров ставаше
все по-бледен, все по-слаб,
силите го напускаха. А напрежението
в страната растеше. Болките му се усилваха. Не се съветваше с лекари. Минаваха
ни най-страшни мисли за болестта. Отново, както много други лета, заминах за
Зелин, курортната част на Ботевград, където общината беше подарила няколко
места на известни хора, за да популяризира бъдещия курорт. Неговата скромна
къщурка, трудно мога да я нарека вила, беше потопена в зеленина.
Той слизаше на
закуска, но вече не можеше да се храни. Болките му започваха много рано сутрин.
И затова, събуден от тях, ставаше рано и слизаше да полива градината с дълъг
маркуч. За него това бе и забрава, и радост.
Сякаш имаше нещо
метафорично в тези буйни бистри струи вода, в тази влага, с която той даряваше
корените на цветята и дръвчетата в градината. Той раждаше живот и свежест. През
целия си живот той бе една отдаденост, отдаденост на живота. Той работи за
живота, за живота на човека, за живота на земята, за живота на вселената и търсеше
техните тайни. И в последните си мъчителни дни той разлистяше живота, живота на
природата. Всичко това сякаш добиваше особен трагичен и поетичен смисъл...
Не помня как
стана, но останахме във вилата сами. Той чакаше с нетърпение да му донесат
последните коректури на книгата „В страната на съветите“. Бяха ги донесли сутринта
и аз ги четях сам в стаята. Той влезе, явно болката го измъчваше. Попита ме за
прочетеното. Оплака ми се. „Чудно нещо — казах аз, — ти с такъв възторг пишеш
за съветските учени в тази си книга, а не си се прегледал в Москва. Тогава той
се озърна като в театър, сякаш да се увери още веднъж, че в къщи няма никой, и
ми каза тихо; „.. Знаеш ли, никога не съм си правил илюзии върху болестта си.“
Заболя ме страшно. Наистина по каква ирония на съдбата той, ученият, който
работеше и пишеше върху изследванията на рака, си отиваше от този и до днес
несломим бич на човечеството. Като че ли имаше нещо унизително в това човешко
безсилие. Спомнях си една негова реч, в която той казваше: „Наистина унизително
е сякаш човешкият дух да зависи от един бъбрек или от един черен дроб.. Съдба!
В София болките
го приковаха на легло. Започнаха да идват у тях хора. Дойде проф. д-р Москов, весел,
шегуващ се, нищо не подозиращ. Заимов и проф. Михалчев също го навестяваха.
Идваха и други приятели. Слухът за неговата болест се пръсна из София. Телефонът
звънеше, чуваха се тревожни питания. Тогава Светозар (д-р Светозар Златаров,
автор вече на две хубави книги), беше много малък. Той имаше слабост към него.
Но когато се разболя, сякаш започна да я крие. Не говореше за него, а чувствувахме,
че беше непрекъснато в съзнанието му. Светозар рядко пускаха в стаята му, за да
не се разстройва. Това още повече късаше сърцата ни, защото Светозар нищо не
разбираше от трагедията, която се разиграваше и в която сам участвуваше.
Налагаше се
операция. Реши се да замине
за Виена, където щеше да го
оперира известен хирург професор Ранци. Приятелите му помръкнаха.
Никога няма да забравя деня на това
последно и тъжно изпращане. На гарата бяха дошли само най- близките му роднини
и приятели. Той заминаваше с жена си Дуня, бледа, съсредоточена,
измъчена. Всички бяхме подтиснати, мрачни. Никой не се сещаше да каже една дума
на бодрост на този човек, кой то е
всявал толкова бодрост и сила на всички ни. И когато се показа на прозореца на вагона,
настана познатият обрат... Погледна ни, усмихна се и с престорено бодър глас
каза: „Хайде, довиждане, пък като се върна, реч ще ви държа". Влакът вече беше потеглил. Това бяха последните негови думи, които звучат и днес в ушите ми. Както през целия си
живот, така и в предсмъртните си часове той се опитваше да ни вдъхва сила и вяра...
Първата телеграма беше: „Операцията
сполучлива“. Последва втора операция. После... Черното знаме на университета.
Студеният заснежен ден. Двамата едри, потънали в сняг и скреж шофьори, които
ми приличаха на папанинци, тълпите народ, които в този студен и снежен ден бяха
излезли в края на града, за да посрещнат открития автомобил със завързания на
него ковчег. Първите речи, скръбта, бунтът на душите. После погребението, което
стана историческо. Неумиращият живот...
Толкова десетилетия аз не намерих
сили да напиша нещо за него, а вече моят живот е близо десет години по-дълъг от
неговия. И за кого пиша сега? За него или за себе си, което не исках. Аз съм
само един от многото, у които той остави вечна и светла диря. И какво в края на
краищата е човешкото безсмъртие? Не е ли това да останеш в живота на другите
чрез хората, които си обичал, чрез народа, на който си служил, чрез труда и
творчеството си? Чрез науката, изкуството, борбата в името на човешкото щастие,
за което той воюваше като поет, учен и гражданин.
Статията "В името на човешкото
щастие" на Любомир Тенев е поместена във в."Литературен фронт",
бр.8, от 20.II. 1975, 4-5 стр.
Публикува се със съкращения.
* * *
ТАЙНАТА НА ЕДНО
ОБАЯНИЕ
През 1915 година, току-що завършил гимназия, прочетох първия труд на д-р Асен Златаров - книгата „Очерци по философия пи биологията“.
Впечатлението ми от съдържанието, а също и от езика и стила беше много силно и обаянието
от прочита ме владя дълго време.
Година след края
на Първа световна война, вече хасковски жител, знаех вече, че Златаров е
хасковец и често прочитах във вестници и списания негови статии, също поемите
му в проза и други. Те затвърдиха впечатленията ми за него. По това време
1920-1021 г., читалище „Заря“ се пробуждаше от летаргията през войната и
отново „прохождаше“. От края на 1021 г. до 1923 г. бях негов секретар.
Развиваше се добра дейност: уреждане на библиотеката, читалня, театър и прочее.
Създаде се също и „народен университет“, като се поканваха за лектори изтъкнати
люде на културното ни поле. Изредиха се със свои сказки: проф. Кацаров,
педагог, д-р Ал. Недялков - социолог, Антон Страшимиров, Гео Милев, д-р
Харалампи Нейчев, водач на въздържателите, и други. Сказките се посещаваха
добре, вълнуваха гражданството, оставяйки трайни следи в съзнанието му.
Най-дълбока обаче бе браздата, оставена от съгражданина ни д-р Асен Златаров
(тогава още не бе професор).
Поканен бе и той и се отзова да дойде при първа възможност. И ето, една зимна
вечер на 1922 г. управата на читалището посрещна скъпия гост, който пристигна
от гара Раковски с файтон. Пред нас стоеше възслаб човек, тих, почти свенлив,
който бавно говореше, с мек и топъл поглед, а над очите — високо чело и
пригладена кестенява коса. Разговорът продължи малко, Златаров бе уморен от пътуването
и затова го придружихме до хотела.
Първата сказка бе определена за следния ден вечерта. В салона на читалището всички места
бяха заети. Доколкото си спомням, темата беше «Слънцето и животът“. Още със започването й сказчикът прикова вниманието на слушателите и го държа напрегнато до самия край. Моето „разочарование“ се изпари още при първите
фрази и на мястото на изчезналия образ застана друг, вече реален, образът на
вдъхновения майстор на словото, на възторжения популяризатор на науката, на
истината. Последваха още 3 или 4
сказки, като още от втората салонът се претъпкваше отрано до последното
местенце, което можеше да се заеме от правостоящи. И всичките сказки се
изслушваха, не, поглъщаха се с напрегнато внимание и изпращаха с бурни одобрения.
Четири-пет пъти се стича в читалището възпламененото гражданство. Дали говореше
за „Измамните блаженства“ или за „Слънцето и животът“, дали за Жорес и Зола,
дали за трагедията на Яворов — все едно, Златаров още с първите свои думи
пленяваше вниманието и душите на своите слушатели. И всичко бе тъй занимателно,
тъй увлекателно, тъй приятно! Искаше ти се да слушаш, да слушаш без прекъсване, без край. А сказките бяха дълги, по час
и половина и повече, макар той да говореше бързо и наизуст, прехвърляйки с бегло око листовете си. Погледът му, тоя сякаш проникващ в сърцата на хората поглед, бе устремен непрекъснато към публиката, не изпускаше нито за миг връзката с нея. Хората слушаха, стояха като приковани,
унесени, напрегнати. Но големият майстор на словото знаеше, че са нужни почивки, макар и кратки, и той умееше да ги дава: на определени интервали ловко и умело вплиташе в своята реч някой комичен факт, някоя игрива, весела мисъл, която разсмиваше слушателите. След това неусетно пак навлизаше дълбоко в темата си и хванал пак
в ръката си отморените вече слушатели, наново ги приковаваше и повеждаше след себе
си, след своя разказ.
И друг особено интересен начин за отвличане и отмора прилагаше в
беседите си Ас. Златаров. Това бяха неговите „скобки“, както той ги наричаше. От време на време при сказките си той казваше: ще
отворя тук една малка скоба ... В тия „скобки“ Златаров даваше
най-разнообразни данни, които допълваха основната тема и бяха
своеобразен отдих за слушателите.
Помня много добре една такава негова
„скобка“. Говорейки за някакво велико откритие на голям учен и употребените усилия за неговото
постигане, Златаров се отклони, за да поясни и запознае слушателите си с делото
на изследователи, откриватели, изобретатели. Увлечено, с вълнуващи думи, той обрисува прекрасния,
но пълен с труд, лишения, страдания и жертви живот на тия възвишени хора.
Где беше тайната на обаянието на А.
Златаров? Защо неговите образи бяха тъй привлекателни, а фактите, събитията,
всичко, което той обрисуваше, оживяваше, засядаше дълбоко в душите и извършваше
неотразимо въздействие в тях? Тайна нямаше. Пред всичко това беше огромната му
ерудиция, неизчерпаемият склад от знания из най-различни области, които той
умело използваше. На второ място — любовта му към истината, правдата,
свободата, напредъка, които той неотклонно защитаваше, за които воюваше. Любовта
му към хората, към народа, неговият ярък хуманизъм беше друг крупен елемент в
неговата духовност. Изборът на темите му — всякога близки до живота, до нуждите
на широките маси, изборът на великите светли умове на човечеството, борили се
за неговото щастие, които той вдъхновено представяше, привличаха и будеха възторг.
Една висока нравственост, една бодра вяра в доброто, една нежна, поетическа
душа съпътствуваха живота му, делата му, изказванията му. И накрая — това, което
собствено трябва да се тури на първо
място — неговото магическо слово. Той бе и ще остане може би за дълго време
недостигнат майстор на живата
реч, на сладката дума. Който бе го слушал веднъж беше готов всякога да го чуе
пак. А Златаров говореше само истини, стоеше здраво върху действителността,
всякога близко до болките и нуждите на хората, а в същото време водеше душите
към върховете на красотата, на подвига, на саможертвата за обществото.
Такъв видях, слушах и завинаги запомних
Асен Златаров — бореца, чародееца на словото.
Л. ВЪЛЧАНОВ
Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
Статията е публикувана във в."Хасковска трибуна", бр.20, от 17.II. 1970, 4-5 стр. Публикува се със съкращения.
Л. ВЪЛЧАНОВ
Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
Статията е публикувана във в."Хасковска трибуна", бр.20, от 17.II. 1970, 4-5 стр. Публикува се със съкращения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар