ЕДИН ЧАС ПРИ ЯНА ЯЗОВА - ОТКЪСИ ОТ СТАТИИ В ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

Посвещавам на Петьо Величков

Из "ЕДИН ЧАС ПРИ ЯНА ЯЗОВА"

Яна Язова е една от най-популярните поетеси у нас. В последните четири години, въпреки пречките от страна на някои безплодни литератори, тя се наложи като голяма поетеса с изключително дарование.

Въобще още с появата си, тя получи признанието на сериозната критика у нас и главно на интелигентното общество.

Точно на уречения час отидох при нея.

— Госпожице Язова, както ви е известно, аз идвам да ви интервюирам за нашите читатели, които са свидетели на вашите първи стъпки във вестника ни и те вярвам дълбоко да ценят вашия успех, който е плод и на тяхната подкрепа.

Поетесата се усмихна и без да чака да формулирам въпроса си започна:

— Какво да ви кажа. Първо, зная че ще започнете с моята биография. Тя е толкова кратка. Но все пак ще се постарая да задоволя любопитството ви.

Родена съм на 23 май, срещу празника Св. Св. Кирил и Методий, 1912 година в гр. Лом на Дунава. Много рано сме тръгнали за Видин, а после за Пловдив, където баща ми беше дълги години гимназиален учител. В София сме от пет години. Тук завърших гимназия и университет, слава Богу, завършвам сега.

— Помните ли кога точно сте написали първото си стихотворение?

— Първото нещо, което съм написала, беше за едно коте. Тогава бях на 7 годишна възраст и си служех само с главни букви. Обаче за първо мое сериозно стихотворение смятам стихотворението “За България”, написано пак по онова време.

—  Пазите ли тия ваши стихотворения?

— От тия стихотворения нищо не е останало, няма никаква следа. Но мога да ви кажа, че още като дете, още от 7 годишна възраст аз започнах да пиша, и до ден днешен аз продължавам все така с упорство.

— Ами кога за пръв път сте печатили?

— Едва, когато дойдох в I Софийска девическа гимназия, печатих в едно списание за ученици нещо за "Кръстопът". После като свърших осми клас исках да замина някъде в странство, за да следвам някоя висша наука. Но като гледах какво е положението, не знаех от къде да почна. Беше една мъгла в живота ми.

—  Бихте ли могли да ни кажете какво стана после с вас?

—  Бях слушала да се говори много за г. Ал. Балабанов , особено за

неговия верен поетически усет.

И след дълги колебания реших се да го помоля да прегледа и моитe стихове.

Това бeше преди повече от четири години.

— С какво отидохте при г. професорa?

— Когато отидох при него, аз имах пет тетрадки с по сто листа написани и от двете страни със стихове. И той се учуди, че толкоз много съм работила, че толкова млада съм могла да напиша толкова много стихове. И той ме накара да прочета нещо от последната тетрадка, за да види как пиша и какво пиша.

Поетесата замълча. Навярно споменът за близкото минало силно й подействува и аз зачаках, надвесен над моя бележник, без да я обезпокоявам с въпросите си.

— Тогава, спомням си много добре, той ми посочи на купища тетрадки, стихове, разкази и романи, пращани през всички години от всички краища на България, за да ги прегледа и ми каза: „ Виждаш ли тия работи от пода до тавана ? Всички пращат и аз на много съм помогнал, но и от много съм се разочаровал. Много видях, много вложих в тях. Ти ми прочети само няколко стихотворения и аз по тях ще видя дали има нещо у теб или не. Ако видя, че няма нищо у теб, ще ти кажа да се заловиш за някакъв друг занаят, да си гледаш занаята, че човек грънчар да е ама да знае какво прави. Едно гърне да направиш, но да е свястно.

Яна Язова въздъхна дълбоко, като че ли някаква тежест се стовари от нея и продължи:

— Това бяха първите думи, които съм чула от него. След това почти в безсъзнание от страх, аз му прочетох едно от моите последни стихотворения, което се казваше: „С я н к а". Отначало, той гледаше доста равнодушно, но когато стигнах до един ред, до този ред:

„Не се навеждай тъй, тъй чак дори до мен!  „Гласът ти е резлив, гласът ще ме разбуди“...

Той тогава, удари с ръка и каза: „Стига!"

И тоя ред, реши цялата моя съдба за по-нататък. След това той ми каза да поправя това стихотворение, да махна големите и гръмки фрази, които бяха в него за „Мрак", за „Ужас“ и да отида да го прегледа пак.

Поетесата се усмихна и продължи:

— Мнозина си мислят, че господин Балабанов е добър човек, че е много мек и много отстъпчив. Но той мен за това стихотворение 16 пъти ме е връщал. Това аз описах и в неговия юбилеен сборник. Той остро ми се караше, като ми казваше в гнева си, че съм се подигравала с поезията. Шестнадесет пъти аз се връщах с това стихотворение и го поправях и все не можех да разбера, какво той повече иска от мен, какво повече да направя. И най-после за 16 път, отивах с твърдото намерение и голямо отчаяние да му кажа, че от мен няма нищо да излезе. Тогава спомням си, беше зимен декемврийски ден, много мрачно време и още по-мрачно за мен. Тъкмо тогава аз слагах всякакъв край на моите надежди. И както вървях тогава отчаяна по пътя, зададе се по улицата едно погребение, много тържествено, богато, с венци. Гледам след колесницата върви една жена, сигурно съпругата на починалия, който беше убит. И като я погледнах не знам защо, нейното лице ми внуши, че тая жена е нещо виновна пред този убит човек и че се ужасно бои от неговата сянка, от спомена за него. Това ми се стори тъй, може би защото аз бях под влиянието на моето стихотворение „Сянка“, с което за 16 път отивах при г. Балабанов. И така на път, някъде в някаква сладкарница, аз седнах и за съвсем кратко време, преработих и написах моето стихотворение, което влезе като първо стихотворение в сбирката ми „Язове" със заглавие: „Вечната стража на моите пирове” и то излезе в 100 бр. на в. „Литературен глас". И когато излезе тоя брой на вестника, ние бяхме събрани в редакцията на Д. Б. Митов и г. Балабанов тогава ми каза: „Шестнадесет пъти ти поправя това стихотворение, ето сега ти казвам, много си изпати та мога да ти кажа, че и тия които ти написа по-рано, те биха правили чест за много от нас. Но аз те връщах, за да се научиш на труд, сама да работиш усилено и да знаеш, че в поезията никому хатър няма.

Поетесата говореше с чувство и аз унесен в говора й забравих да задавам въпроси. Слушах и записвах това, което казваше.

— Действително тоя ми пръв урок беше много горчив, почти жесток. И бе сигнал за моето бъдеще.

— След успеха на първата ви и на втората ви сбирка какво мислите?

— Мисля, че трябва да работя. И затова сега излезе третата моя сбирка "Кръстове". Имам готова и една драма или драматическа поема в стихове, в пет действия и две картини и се нарича „Силян Щъркът" [...]

Коста Георгиев

* * *

"TОВА Е КОШМАР!"

Из статията „Поезията на Александър Балабанов“, Яна Язова

И ето — зима. Вън вали едър сняг върху замръзналата, отдавнашна, снежна покривка на земята.

До забумтялата печка, някъде от далеч, чувам и си повтарям машинално малката песничка на Ал. Балабанов.

Що ме дрямка навалило,

Още слънце не се скрило?

Дали да легна в сън унесен?

Дали да запея песен?

Дали коня да разяхам?

Дали сабля да размахам?

Дали младост да подгоня ?

Или сълзи да зароня?...

Снегът ще се разтопи и ще дойде лято. Тогава ще излезем на зеленото по­ле и ще чуем как някъде, някое малко дете, научило в училището, пее чудно свежата, бурно надеждната и радостната песен на Ал. Балабанов:

„Охрид — син“

Това много популярно стихотворение се пее като народна песен. За него, както и сам авторът още при появяването му е съобщил, може да се каже, че е подражание, или както още при излизането му преди 28 години, един виден критик е казал за него:— май­сторски  побългарено.

Но то си е наше. То блести от свежестта на нашето Охридско езеро, блести с чистотата на белите, крайбрежни къщички, с любовта на невинните наши девой­ки, с лятото на нашата земя, с нашите лози, гори, с нашето вино, с нашия копнеж.

И изведнъж, бурна радост ме обвзема, че именно този, че от този същия Ал. Балабанов можах да узная нещо на този свят за поезията и за живота.

Не зная как да изразя тоя възторг, който ме обзе сега като си помислих това, като си спомних първите ми уроци при него. Как той с превързано око, от кое­то тече кръв, изкривен от страдание седи в една влажна и мрачна редакция, държи разтреперан и син от гняв мои­те стихове в ръка и крещи:

„Това е подигравка с мене и с пое­зията! Или ти мислиш, че аз съм престъпник, за да пусна такива стихове с толкова грешки! Аз нали ти казах всич­ко това да го поправиш! Да махнеш тия големи и пусти фрази Те са само за про­стаците ! На, на, гледай! . . .

Ние с нашия мил и добър редактор онемели се поглеждаме. Той ме гледа съ­страдателно, но не смее да проговори.

„Ето, гледай, за това стихотворение „Кошмар“, сто пъти те връщам да го поправиш. Какви са тия големи думи: „о, ужас“! и не знам какво си. Никакъв ужас не изпитвам като го чета, а съжа­ление.

Ако си голям поет, без да споменеш думата „Кошмар“ така предай своето преживяване, тъй кажи, ако искаш и с пет думи, че всеки, който прочете това стихотворение да изтръпне и да извика:

— Това е кошмар!

Така е за поезията! И чак тогава можеш да му сложиш заглавие „Кошмар“. Ето това е истинския поет. Това е силата на истинския поет“!

Тогава бях само на осемнайсет го­дини.

И ето излязоха тия мои първи стихове. Пак бяхме събрани в редакцията на нашия мил и добър редактор, Д. Б. Митов, едничкия свидетел на моите изпитания.

Беше пак зима, но не като тая. Тогава поне мислех, че вънка е лято. Стисках на гърдите си първия лист с моите сти­хотворения и не смеех да проговоря, за да не заплача.

От другата страна хванал болното си око, превързано със страшната черна пре­връзка, Ал. Балабанов поглеждаше с до­брата си усмивка на мене, знаеше какво ми е, и на него му беше така страшно радостно, и каза:

„Знаеш ли, сега ти казвам, много си изпати вече та мога да ти кажа: ония, първите стихове, които ми даваше, съвсем не бяха лоши. Много биха правили от тях капитал за цял живот.

Но аз исках ти да не пълзиш. Да видиш, че хатър в поезията никому не гледам и да се стягаш сериозно, като голям човек да работиш и без мене"...

И сега е зима. Трета зима от тогава. И хората казват, че е необикновено сту­дено. Но само при тоя един мой спомен, аз се забърквам... Сякаш вън пак е дошло лято. [...]

            Подготви: Кристиан Ковачев