Асен Златаров, автор Атанас Илиев, сп. "Литературна мисъл", бр. 3, 1972 г.

АСЕН ЗЛАТАРОВ

Атанас Илиев

С Асен Златаров се запознах в Пловдив, където се печаташе мой научен труд. По онова време бях преподавател в Старозагорския учителски инсти­тут (наричан Висш педагогически курс), но в Стара Загора не се приемаха за печат научни трудове, в които има цитати на чужд език, поради което бях възложил печатането му на една от пловдивските печатници. На път за тази печатница срещнах адвоката Васил Крумов, който бе създал агенция за орга­низиране на беседи и рецитали. Крумов бе придружен от млад човек, пред когото се оправдаваше за нещо. Запозна ме с него. Това бе Асен Златаров поканен от Крумов да изнесе беседи върху природосъoбразния живот и природосъобразния режим на хранене — тогава тъкмо бе излязла книгата нa Златаров „Наука за храненето“. Тези беседи били обявени от толстоиститe без знанието на Златаров. По това време те имали конгрес в Пловдив. Катo смятали, че тези беседи са обикновено изказване на конгреса, гражданите нa Пловдив не бяха проявили особен интерес към тях. Беседите не бяха добрe посетени, което понижи настроението на Златаров, а при това между него и толстоистите имаше разногласия по въпроса за природосъобразния живот, които се изтъкнаха на конгреса. Толстоистите представяха като природосъобразен живота, който е чужд на научните изследвания върху природата. Златаров, напротив, смяташе, че такъв живот може да се постигне чрез из­ползуване на научните изследвания с оглед на непрестанно развиващите се човешки нужди.

В тези свои беседи Златаров прояви ерудицията си, прояви и известен дар да изразява на достъпен език научните въпроси, но не успя да изрази специфичната си дарба на лектор. Във всеки случай аз бях заинтересован и го поканих да изнесе беседи и в родния ми град Стара Загора. В тази година (1921) университетът беше затворен поради недоразумения с министерството, което искало да отмени автономията му и почти всички професори, които бяха се проявили като лектори или искаха да станат такива, бяха на обиколка из провинцията и изнасяха беседи. Златаров, който бе вече известен в тази област прие с готовност поканата ми.

Преди идването му в Стара Загора аз му бях изпратил един екземпляр от критичната ми студия върху бергсонизма, към която той още в Пловдив бе проявил интерес. В отговор на това той ми изпрати писмо със следното съ­държание: „Получих и прочетох с удоволствие Вашата публикация. . . Вие прекрасно знаете Бергсона и оперирате много похватливо и тънко с него, за да обосновете Вашата теза. Изобщо Вашето схващане е право, макар сам Бергсон да има такъв ужас от интелектуализма. Мене ми се струва, че между интуиция и интелект няма враждебност, а това е необходимо движение между емпирия и теория, по чийто път въобще става актът на нашето познание.“

В Стара Загора Златаров изнесе две беседи, които разкриха цялото му богатство от научна ерудиция и данни за преподавател. В моите очи той се издигна до висота, до каквато не бе достигнал нито един от реномираните преподаватели в Петербург и западните университети през време на студент­ските ми години. Сравнявайки Златаров със Сперански, който минаваше за най-добър преподавател по философия в Петербург, аз го поставих неизмеримо по-високо от него. Сперански говореше с издигнати над аудиторията очи, като че съзерцаваше някакъв високо стоящ над нея свят. Златаров, напротив, направо гледаше слушателите си, приобщавайки ги към себе си и към мате­рията, която преподаваше, запознаваше ги с вълненията на учените, които са създали разглежданите научни теории, със стремежите им да открият тай­ните на вселената и да създадат блага за цялото човечество. Той заразяваше слушателите си не само с поетичния си език и стил, но и с интонациите, съ­четани със специфичния тембър на гласа му и с ясната дикция, която позволяваше да се чуват дори и тихо произнесените думи до последните редове на залата. Начинът, по който той говореше, допълваше смисъла на произнесе­ните думи, а заедно с това ги обагряше емоционално. От беседите му лъхаше поезия, която не се прибавя към мисълта, за да я направи достъпна за ауди­торията, а произтича от самата мисъл. Мисъл и чувство бяха органически свързани и увличаха слушателите в някакъв нов свят, различен от света, в който протича реалният им живот. Слушателите не бяха само слушатели; те се чувствуваха и като съучастници в творческото дело на големите учени.

Златаров бе гост в моя дом и аз имах възможност да беседвам с него върху тайната на обаянието, което възбуждаха беседите му.

През време на беседите си — казваше той, — аз се чувствувам обхванат от някакво чувство на единение със слушателите си, което разширява инте­ресите им към скритата от погледа им същност на природните явления. Чув­ствувам се приобщен и към всемира, преживявам творческата тръпка на го­лемите учени, които откриват законите на развитието му от най-малката ча­стица на атома до необозримата система на небесните тела. Преживявайки тази творческа тръпка, аз се стремя да я предам и на слушателите си. Само чрез нея те могат да схванат науката не като сбор от знания, а в процеса на самото й развитие. Само тогава те биха могли истински да я обикнат. Ако беседите ми не предизвикат тази творческа тръпка у слушателите, те не биха изпълнили истинското си предназначение.“

Големият успех на беседите му ме насърчи да го поканя да изнесе и други беседи при повторно идване в Стара Загора. Той прие и тази покана. Второто му идване бе през зимния сезон. Бяха настъпили студове, но това не попречи на Златаров да изнесе в препълнения градски театър седем беседи. Седмата беседа бе изнесена в една ветровита вечер, но театърът бе все така препълнен, както и преди.

Той завърши с топла благодарност към старозагорските граждани за инте­реса и отзивчивостта, която проявиха към неговите беседи. В една от тези лекции той насърчаваше слушателите си да се не отчайват от загадъчните термини, с които си служат учените. Тези научни термини, казваше той, имат стойност на стенографски знаци, които резюмират мисълта на учения. До тях учения е стигнал, като е правил редица опити и като е наблюдавал природата. Всеки, който се запознае с тези опити и наблюдения, би могъл да стигне до смисъла на термина, който го е заинтересувал. В друга сказка той вдъхваше увереност в познаваемостта на природата. Познаваеми са дори и най-отдалечените от нашата планета звезди, казваше той. Всичко във вселената е познаваемо.

Любоа Реймон казваше, че има неща, които никога не ще бъдат узнати, и взема за пример състава на звездите. Към тях той прилагаше известното изречение Ignoramus et ignorabimus (не знаем и не ще узнаем), но две години след като той бе изказал това изречение, се откри спектралния анализ, който ни даде възможност да добием известни данни за състава на звездите.

Златаров знаеше, че Николай Лилиев е родом от Стара Загора, и запита често ли идва в родния си град и в каква среда се движи. Дотогава аз не бях срещал в Стара Загора Лилиев и за да отговоря на този въпрос, запитах писателя Ботю Савов, който, след като бе сътрудничил в списанията на Антон Страшимиров „Наш живот" и „Наблюдател", се бе завърнал в родния си град Стара Загора, дето бе на работа в едно адвокатско писалище. „Лилиев — ми каза Савов — идва само за да обиколи майка си. Пристига вечер с влака, пренощува в родната си къща и на другия ден сутринта си заминава. Като запитах Савов защо тук не се среща с никого, той ми отговори загадъчно: "Лисица излиза ли на пазар?". След като размислих защо Лилиев не идва често в Стара Загора, аз се досетих коя ще е причината. Лилиев, Кирил Христов, Георги Райчев и други поети и писатели от Стара Загора, след като са завършили петокласното мъжко училище, по онова време са били принудени да приключат средното си образование в друг град, дето са направили първите си опити за прояви в областта на литературата. След завръщането си в родния град не били посрещнати с интерес занятията им с литература. Литературата по онова време се изучаваше само в горните класове на гимназията, а тези класове още не са били открити. При това положение в Стара Загора преобладавал еснафският възглед, че е несериозно да се занимаваш с литература. Лилиев с привичната си стеснителност не е чувствувал желание да влиза в спор с познатите си съграждани. Сега положението бе вече променено.

В новооткритата първа мъжка гимназия се проявяваха още от ученическата си възраст Гео Милев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Георги Илиев и други, но те не можеха да привлекат по-възрастните поети и писатели, отлетели от родното гнездо.

След като чу обясненията ми, Златаров реши да изнесе беседа за поезията на Лилиев. В тази беседа той направи тънък анализ на най -добрите стихотворения от Лилиев, като каза в началото на беседата си, че Лилиев е роден в Стара Загора в квартал „Табахна", из залата се разнесе шепот на учудване. Старозагорци вече знаеха Лилиев по име, по не бяха го срещали в Стара Загора и повечето не допущаха, че той е техен съгражданин. Това те научиха от беседата на Златаров.

Обаянието от беседите на Златаров в Стара Загора бе добило епидемични размери. При този рядък успех обаче Златаров не проявяваше никаква гордост в държането си към многото хора от интелигенцията, които желаеха да се запознаят и да побеседват с него. Той бе по-скоро стеснителен, смущаваше се от възторга, с който го посрещат.

От разговорите със Златаров разбрах, че в София се основало психоаналитично дружество начело с професора от Юридическия факултет Иван Кинкел. Аз имах своите резерви по отношение на психоанализата, чийто родоначалник бе виенският психиатър Зигмунд Фройд, и в една своя беседа, изнесена в Габрово, бях изтъкнал своите резерви. Понеже моите схващания  по този въпрос съвпадаха с тези на Златаров, той ме покани де напиша критична студия за редактираната от него библиотека 'Натурфилософско четиво”. Приех поканата, толкова повече, че ми предстоеше да отида на едногодишна специализация по психология във Виена и можех да проуча учението на Фройд на местна почва.

След като замина, Златаров ми писа сърдечно писмо, в което изказваше благодарност за радушния прием у нас. „След гостуването у вас — пишеше той — се чувствувам като окъпан.“ Този израз ме зачуди, „окъпан“ от какво? — се питах аз. Нима успехът от беседите му не бе го „окъпал“ достатъчно? То­гава си припомних, че след беседите му в Пловдив, които не бяха възбудили одобрение от толстоистите, той призна, че се чувствува угнетен. Помислих, че може би той е прекалено чувствителен към отрицателната критика, както прекалено чувствителен към нея бил Расин, който признавал, че един отри­цателен отзив му доставял по-голямо огорчение от радостта, която биха му доставили десетки възторжени отзиви. Помислих, че чувствителността на Зла­таров може би се засилва и от това, че в университета бил приет като частен доцент, а не като редовен и му било възложено да преподава биология само на студентите по медицина. По-късно разбрах, че той се чувствува нераз­бран като учен поради проявите му като поет. Това бе главната болка на ду­шата му, но аз я разбрах едва когато се сближих с него в София. Сега си при­помням, че след второто му идване в Стара Загора, като си представях как изглеждаше той през време на големите му успехи, внезапно образът му, който бе запазен в паметта ми, се разкриви като от страдание. Този фантазен образ, както разбрах по-късно, не бе лишен от смисъл.

Аз и сега мъчно мога да си представя как изглеждаше той. Многото фо­тографски и няколкото художествени портрета са недостатъчни, за да се съз­даде вярна представа за него. Всеки от тези портрети съдържа нещо от него, но само нещо, при това едностранно. Неговото лице бе скулптирано от живота в две различни насоки — то изразяваше следи от високо вдъхновение и от страдание. Това засилваше интереса и симпатиите ми към него.

Когато се срещнахме в София, той бе обиколил почти всички градове в провинцията и навсякъде беседите, които изнасял, имали същия успех, ка­къвто имаха в родния ми град. В София също продължаваше да изнася сказки.

В каквато аудитория и да попаднеше — пред интелектуалци, пред артисти, пред работници или пред младежи, той намираше скрития път, за да пробуди мисълта им за развиваната от него научна материя и да спечели сърцата им. Неотразимото му обаяние като преподавател и като събеседник обаче будеше завист у мнозина, а за други беше неразрешима загадка. „Нима един истински учен — казваха вторите — може да говори на такъв прочувствен и поетичен език? Как е възможно да се съчетае сухата мисъл на учения с емоционално обаг­реното слово, богато с толкова нюанси, какво общо може да има логиката с топлотата на тембъра, с който Златаров говореше за науката в своите беседи. Недоумението на тези, които се учудваха на Златаров, даваше повод за кри­тика от страна на тези, които му завиждаха, и те го нарекоха „популяризатор на науката“, с което искаха да кажат, че той не е истински учен. За популяризатор на науката искаха да го представят и мнозина поети, които завиж­даха на обаянието, което имаха поетично изнасяните от него беседи. „Той е най-добрият поет между учените и най-добрият учен между поетите“ — каз­ваха едните и другите с цел да го уязвят. Но и тези, които бяха обаяни от него, не знаеха как да изразят възторга си и се задоволяваха да кажат, че той е все пак „незаменим“ популяризатор на науката, че той виртуозно из­ползува поезията като средство за подслаждане на науката в процеса на преподаването й, че поезията в тези беседи се подчинява на науката, без да я опростява, както обикновено става с обикновените популяризации.

Трудността да се характеризира начинът, по който Златаров преподаваше науката, произтичаше от факта, че той не се поддава на обикновените харак­теристики, с които си служим, не се поддава на понятията, според които наука и популяризация са два различни процеса, които трябва да се разграничават.

Такова разграничаване не може да се приложи към преподаването на Златаров, защото той преподаваше науката не като я „подслажда“ с поезия, а като се вживява чрез поетичната си дарба в самото научно творчество и доразвива създаденото вече от учените със собствената си творческа мисъл. Поезията в неговите лекции и беседи не бе прибавена към мисълта, а бе пое­зия на самата мисъл, която открива възможности и за по-нататъшно развитие на преподаваната материя; тя будеше копнеж в душата на онези, които се за­нимават с наука, да се проявят като творци — всеки в своята област, а в душата на обикновените интелигенти — да съдействуват на творците. При това той чувствуваше непреодолим стремеж да сподели с публиката това, което го занимава, да я запознае с авторите на големите научни съчинения и така да създаде интелектуален колектив, в който влиза и тя заедно с големите учени. Особено старание полагаше той да запознае публиката с науката за храненето, която разработваше напоследък, защото познанията по въпросите от тази наука са непосредствено приложими във всекидневния живот. „Нау­ката трябва да се хуманизира“ — често повтаряше той и развиваше тази мисъл в отделни статии. „Да открия нещо ново, бе казал един съветски рационали­затор, за мене е половин радост. Цялата радост ме обладава, когато видя, че откритото от мене е възприето от всички, че е използувано от обществото.“ Същото преживяване бе характерно за Асен Златаров. Той бе колективист още в онази епоха, когато науката и научните открития се смятаха за лично дело на отделните учени и изобретенията се монополизираха от изобретателите.

Златаров не бе хладнокръвен към аплодисментите, с които посрещаха и изпращаха неговите беседи. Противниците му, които изказваха мнение, че поезията е несъвместима с чистата наука, и обвиняваха Златаров, че той под­слажда с поезия науката, за да печели аплодисменти, го обвиняваха в сует­ност, но той имаше толкова много почитатели и почитателки, че те бяха дори в излишък. Друг бе смисълът на радостта, която изпитваше Златаров от апло­дисментите. От тези аплодисменти, които изразяваха не само задоволство от получените знания, но и горещо съучастие в творческото дело на учените, се виждаше нагледно, че поезията, която лъхаше от беседите му, не е била пречка на приобщаването към „чистата наука“, а средство и стимул за самото приоб­щаване. Това, което мнозина от неговите колеги не бяха могли да разберат поради едностранно развитата им психика, е разбираемо от публиката с ней­ния непосредствен и неподправен усет. Това бе смисълът на радостта му от аплодисментите, които будеха неговите беседи. Те до известна степен притъпяваха болката от душевната му рана, която бе предизвикана от неразби­рането на научното му дело тъкмо от тези, за чието мнение той особено дър­жеше. Но възторзите на слушателите му само до известна степен притъпяваха душевната му болка, за която стана дума. Той носеше тази болка със себе си и за нея споменаваше само пред най-близките си приятели. Макар и да бе обкръжен от възторжени похвали, той чувствуваше някакъв хлад около себе си и това го подбуждаше да бъде особено отзивчив към мнението на онези свои приятели, които проявяват интерес към научните му занятия и разбират ролята на поетичната му дарба в процеса на тези занятия, дарбата да разкрива нюансите на научната мисъл, незабележими от обикновения изследовател. Той особено ценеше тънкото поетично чувство в поезията на Лилиев, с когото бе фотографиран и снимката бе поставена върху пианото в една от стаите на жилището му. Той сам не свиреше, но имаше пиано за гостите, които биха пожелали да свирят.

Но ако Златаров не бе суетен и не можеше да бъде такъв по силата на любовта си към науката, неговата известност като изключително даровит сказчик възбуждаше стремежа на мнозина суетни почитатели и особено на почитателки, които диреха всевъзможни поводи да се сближат с него, посещаваха го в кабинета му и в жилището му, носеха му скъпи подаръци, което поставяше в неудобно положение семейството му и го обременяваше със за­дължението да се реваншира по някакъв начин.

Аз не можех да участвувам пряко в научните му занятия, защото не бях достатъчно осведомен по неговата специалност, но той проявяваше интерес към психологията и към естетиката, в които работех, и в кръга на тези области често беседвахме. Той помести критичната ми студия върху психоанализата, която написах след завръщането си от Виена, дето прекарах едногодишната си специализация (септември 1923 до юни 1924 г.), в три броя на „Натурфилософска библиотека“, а в една от следващите книги на същата библио­тека помести и друг мой труд, където вместо предговор направи разбор на научната ми дейност и подчерта, че в студиите ми върху бергсонизма и върху фройдизма аз съм взел само здравото от тези течения, запазвайки самостоя­телността на заетата позиция.

Между представителите на психоанализата и техните противници се во­деше непрестанна борба. Проф. Кинкел се опитваше да наложи психоанали­зата в областта на хуманитарните науки, а Михаил Димитров я отхвърляше дори и от областта на психиатрията, откъдето тя бе първоначално възникнала. Тодор Павлов бе заел едно правилно схващане, като изтъкна, че психоанализата трябва да се отхвърли като цялостна система, но критиците й трябва да вни­мават да не изхвърлят „заедно с водата и окъпаното в нея дете“. Аз не участвувах в тази борба въпреки опитите на психоаналитиците да ме привлекат на своя страна, като останах на позицията, която бях заел в критичната си студия. Златаров също остана настрана от борбата. Аз от своя страна бях напълно съгласен със Златаров по въпроса за органичната връзка между пое­зия и наука в научните му беседи, както и в процеса на научните му занятия, но не бях съгласен с него по въпроса, как се постига връзката между поезия и наука при изнасянето на научните му беседи. Златаров споделяше общоприе­тото мнение, че поетичната му дарба е независима от научните му интереси, че тя с еднакъв успех може да се приложи и към всяка друга област от живота му, както фактически е била приложена и към интимните му преживявания. Той бе автор и на две поетични творби от този род, но аз бях убеден, че пое­тичната му дарба по самото си естество е насочена към научните му интереси, че е неделимо свързана с науката и всеки опит да се приложи към други области подбива нейната стойност. След като прочетох поезията на интимните му преживявания, останах с впечатление, че в тях липсват специфичните особености на поезията, която лъха от беседите му, че поетичната му дарба тук не е намерила почва да се прояви с неповторимата си оригиналност и по­ради това се е пригодила към модните по онова време литературни течения, следователно стои значително по-назад от поетичността на беседите. Близостта на двете поетични творби от този род до общоприетата модна поезия от онова време може би обяснява и факта, че тези две творби са били преведени с лекота на чешки език и в този превод звучали не по-зле от българския им оригинал, дори някои твърдяха, че преводът им надминава оригинала.

Златаров поставяше на еднаква висота тази своя поезия на интимни пре­живявания с поезията на беседите си, от което следваше, че поетичната му дарба не е по начало свързана с науката, а е приложена към нея. Така той наливаше вода във воденицата на своите противници, които го обвиняваха, че „прилага“ към науката поезия, за да печели аплодисменти. Такава непра­вилна преценка за стойността на създадените творби впрочем е отбелязана в историята на литературата и по отношение на гениални автори. Известно е например, че Сервантес е ценял своите разкази и драми повече от гениалния си роман „Дон Кихот“, който бил писан за отмора от „уморителното му лите­ратурно творчество“. Този случай със Сервантес имах пред вид, когато слу­шах как Златаров преценява собствените си творби.

През време на дружбата ми със Златаров той задълго бе изоставил пое­зията на интимните преживявания. Аз също не му заговорвах за нея, нито се опитвах да я сравнявам с поетичността на научните му беседи. Изглежда, че това премълчаване от моя страна го е подбуждало да мисли, че аз не спо­делям неговите преценки, защото той пожела най-после да се изкажа. Това стана веднъж след завръщането му от Париж, където той бе прекарал няколко месеца и откъдето се завърна с ръкописи на стихове интимна поезия. Той ме покани у тях, настани ме удобно в ъгъла на кабинета си, поднесе ми най-ху­бавото питие, което бе донесъл от Париж, и ме замоли да изкажа впечатлението си от това, което ще ми прочете. Аз се почувствувах в неудобно положение, понеже разбрах, че ако поставя поетичността на прочетеното значително по- долу от поетичността на научните му беседи, ще прибавя ново огорчение към онова, което му създаваха тези, които отричаха значението на поезията за науч­ните му занятия и беседи. Задоволих се да му кажа какво биха казали за про­четената поетична творба неговите противници и заключих, че тя не ще при­бави нещо към онова, което е вече създал. Златаров не остана доволен от моята преценка и даде за печат новата си творба. Така той, без да съзнава, даваше оръжие в ръцете на своите противници, които от този вид поезия заключа­ваха или си даваха вид, че заключават изобщо за поетичната дарба на Злата­ров (включително и дарбата му „да използува“ поезията за научните си за­нятия).

Но ако Златаровата поезия на интимни преживявания не притежаваше самобитността на поетичната му дарба изобщо, от това не трябва да се заключава, че той не чувствуваше и не ценеше самобитната поезия на интимни пре­живявания. Тъкмо обратното—той се вживяваше естетически в нея до­толкова, че тя проникваше в собствените му преживявания, влияеше се от тях, опоетизираше ги по своему и тъкмо затова той не можеше да ги отрази чрез самобитността на собствената си поетична дарба.

Златаров беше и неподражаем рецитатор на тази поезия, даваше тънък анализ на особеностите й. Един от най-любимите му поети бе Сюли Прудон. „Той не е от големите и реномирани поети — казваше Златаров, като из­важдаше от библиотеката си стихотворната му сбирка, — но той дава израз на много фини преживявания.“ „Послушай“—прибавяше Златаров и зачи­таше на френски следното стихотворение от Прудон: „Най-хубавият момент в любовта не е когато се казва „аз те обичам“. Той е във всекидневното полунарушавано мълчание, във внезапните и бегли взаимни разбирания на сър­цата, в привидната строгост и в скритата снизходителност.“ Златаров се проя­вяваше като изключително даровит рецитатор и в процеса на самото си пре­подаване, и в изнасянето на поетично замислените си научни беседи. Той ги произнасяше така — с такъв тембър на гласа си, с такава интонация, с та­кава емоционална нюансировка и едва доловими логически ударения, конто не биха могли да се изразят с никакви писмени знаци. Но най-интересното бе, че този начин на говор не се чувствуваше като форма на преподаване: той бе елемент от самото съдържание, доизясняваше казаното и го нюансираше. Така се обяснява фактът, че стенограмите, които се водеха при произнасянето на някои негови беседи, не съдържат нито половина от поетичността и богатото съдържание на самите изнесени беседи. Текстът на тези беседи трябваше да бъде произнесен от самия него. Жалко, че тези беседи не бяха записани на магнетофонни ленти, защото по онова време още не бе въведена тази практика. Радиото още не бе усъвършенствувано.

Първата радиостанция, която се създаде у нас, бе инициатива на Злата­ров. Той изнесе и първата радиобеседа в една къща на ул. „Бенковски“ при съвсем примитивни условия. Тази радиостанция бе създадена, след като Зла­таров бе излязъл с апел в сп. „Нива“ да се създаде радио в нашата страна, която бе изостанала в това отношение от своите съседки. Този апел съдър­жаше обвинения против тогавашните управници, които нехаеха за народната просвета. На този апел се бяха отзовали няколко инженери, които с добро­волен труд положиха началото на т. нар. „родно радио“. В една от партерните стаи на зданието, в което днес се помества Държавната спестовна каса, бяха монтирани съответните уреди. Стаята бе облечена в памучни вати, от които висяха цели парцали, служещи за изолатори, непропущащи звуците да изли­зат навън. В средата на стаята бе поставен пулт с осветление, за да може беседчикът да чете доклада си, а срещу този пулт бе изрязано на стената малко прозорче, за да може да се сигнализира за впечатленията от беседата. На първата беседа аз бях застанал на това прозорче със слушалки на двете уши, а зад гърба на Златаров, който изнасяше беседата, стоеше жена ми, която със знаци чрез хоризонтална линия му показваше дали е ясен гласът му, дали е достатъчно висок, дали не трябва да се намали скоростта на говора и пр. Зла­таров изнесе с голямо вълнение първата си беседа. Като излезе от стаичката, той бе потънал в пот. В този момент по телефона извести съпругата му, че от тяхната къща беседата се чувала много ясно, дори и тембърът на гласа се познавал. Тогава ние тримата, Златаров, жена ми и аз се запътихме за дома на Златаров, където вече възторжени приятели и почитатели започнаха да прииждат, за да изкажат радостта си и признателността си за голямата културна придобивка. На Златаров се дължеше създаването на това „родно ра­дио“, което по-късно бе поето от държавата и така се създаде днешното радио у нас. Златаров имаше радиоапарат и в дома си. Това бе сензационна новост, която подействува заразително в нашата страна. По инсталирането на радиото в частните къщи всички се обръщаха за съвети към Златаров и това бе една значителна прибавка към бремето на обществените му тегоби. В дома на Зла­таров се появи и първият домашен кинематограф, чрез който се показваха нагледно едни или други природонаучни новости.

Радиобеседите, които се прибавяха към обикновените сказки, обаче не бяха достатъчни на Златаров, за да задоволи стремежа си към колективизъм. Той почти всеки ден се срещаше с приятели, които са съчувствено настроени към научното му дело. Това ставаше в известната сладкарница „Цар Освободител“, която се посещаваше от писатели, артисти, художници и общест­вени дейци. В тази сладкарница и аз се срещах със Златаров почти всеки ден. Но той чувствуваше нужда да общува и в по-интимна обстановка и ка­неше всеки понеделник в своя дом десетина приятели — хора на литературата и изкуството. На тези вечерни срещи у Златаров се изпълняваха и музикални номера. Към десет часа пианистът Димитър Ненов сядаше на пианото, из­свирваше пред отворения прозорец към утихналата градина нещо от люби­мия му Лист с такава прочувственост, каквато не можеше да постигне на предназначените за публиката концерти. Свои композиции не свиреше, защото още не бе се проявил като композитор. На тези вечерни срещи съпругата ми и аз бяхме редовни посетители. Златаров и съпругата му ни бяха станали кумци при встъпването ни в брак (по онова време гражданският брак не се смяташе за законен).

Златаров принадлежеше към партията на широките социалисти, но в тази партия имаше две крила. Той заемаше най-лявото място от лявото крило на партията. Между представителите на двете крила имаше разногласия и поради това той не се ползуваше с доверие и симпатия от страна на заемащи дясното крило на партията. Това стана явно най-вече при организирането на петдесетгодишния му юбилей. Представителите на дясното крило отказаха да участвуват в организирането на юбилея. Но той неочаквано за тях мина като всенародно културно тържество. Отпразнува се в Народния театър с отбрана литературно-музикална част, в която взе участие известният певец Петър Райчев, и научна част, в която най-младият доцент от медицинския факултет Асен Хаджиолов (днес академик) изнесе обстоен доклад за науч­ните трудове на Златаров. Аз бях щастлив, че на мене се падна честта да от­крия юбилейното празненство с кратко слово върху културната дейност на Златаров.

Паметна остана речта на Златаров, когато се чествуваше Антон Страшимиров в Народния театър. В нея Златаров вложи всичките си сили, за да за­клейми фашисткия кървав терор, който отне живота на хиляди народни си­нове. Той заля с поток от обвинения препълнения Народен театър, в който имаше и представители на властта. Това той направи смело, когато трябваше да бъде повишен от извънреден в редовен професор (по онова време положе­нието „извънреден професор“ бе стъпало, за да се стигне до „редовен“). След завръщането си от Съветския съюз той написа книгата „В страната па Съве­тите“, в която даваше картинно описание на материалните и културните по­стижения на съветските народи. Като се върна от Съветския съюз, го посетих в домашния му кабинет. „Тази висока наука — ми каза той, като посочваше библиотеката си — вече принадлежи към историята. Тя изчерпа своите въз­можности и сега ще очакваме от социалистическите общества новите насоки на научното развитие.“

Още през времето на пътуването си в СССР са били налице симптоми на коварната му болест — болестта, върху чието премахване той бе работил като учен. Там му било предложено да бъде опериран, но той не пожелал да по­жертвува времето, определено за разглеждане и изучаване на културните и материални придобивки в страната на строящия се социализъм. След завръ­щането му в България болестта му бе вече взела застрашителни размери. Но той продължаваше да бъде канен да изнася беседи в различни колективи и не можеше да отказва. Поканен бе дори да открие Музикалния театър.

В последните дни преди операцията си във Виена едва успя да предаде в няколко писма заветите, които остави на младите поколения. На неговите студенти бе забранено да участвуват в погребалната му процесия, която събра прогресивните сили в столицата. Тази процесия за кратко време се превърна в грандиозна политическа манифестация, чийто край не се виждаше. При спущането на ковчега в гроба му няколко квартали пред гробищата бяха огла­сени от песента „Жив е той, жив е“... С тази песен го изпращаха неговите студенти, на които не бе разрешено да присъствуват на погребението. Такова погребение не е имало досега в нашата страна.

---

сп. "Литературна мисъл", бр. 3, 1972, стр.159-167