ПОКЛОН ПРЕД НЕГОВАТА ПАМЕТ - Д-Р М.ЛЕЩОВА-ТРЪНКА

Специален брой на в. "Литературен глас",  брой 335 от 29.XII.1936 г., 

в 10 страници, посветен на Асен Златаров, редактор Д.Б. Митов

ПОКЛОН ПРЕД НЕГОВАТА ПАМЕТ

Трети път тази година вземам перото, да изкажа през сълзи болката си за скъпи приятели, с които смъртта безпощадно ни разделя. С близките на професор Златаров оплакват го и другари, съ­мишленици, колеги, студенти, чита­тели, слушатели и всички, чиято душа е била докосвана от него­вото увлекателно слово и неговата човечност. И дълго ще го оплак­ваме, достигналия съвършенството на личността, благодарение на свои­те дарби, труд и сърдце.

Оплакват го и тези, които го критикуваха, защото въпреки завистта, подлостта и просто­тията си, разбират, че умря един голям българин, за днешното вре­ме — най-големият, най-неуморимият, най-преданият. Дано поне сега почувствуват величината на Златарова, те, които не можеха да я измерят с късите си умствени аршини. Дано я почувствуват чрез тръпките на цяла културна България и чрез дълбоката печал, наситила нашата атмосфера при грозната вест за кончината му. Защото и други професори починаха наскоро, Бог да ги прости, заслужили с нещо на науката и страната, но те се пре­селиха във вечността без да повдигнат вълни от всенародна скръб. 

Много пъти съм искала да на­пиша нещо за професор Злата­ров, не за тези, които го обичаха — а за ония, които го критикуваха, за да им кажа, колко малко проумяваха те неговата всестранна култу­ра и неговият благороден борче­ски дух. Да им кажа, че даровитите хора като него, винаги са се проявявали в няколко области. Химикът Бертело, математиците Араго и Пенлеве, финансиста и со­циолога Нити, не бяха ли учени и същевременно държавници ?

И ако в най-културните страни не е наложително за учените да вземат пряко участие в управле­нието на своята държава и могат да бъдат спокойни за бъдещето й, тъй като обществениците им са обикновено високо просветени хора, у нас това участие е необ­ходимо, защото често пъти сме ръководени от недорасли и ограни­чени политици, на чиито знания и вещина не се прави проверка, а в случай на катастрофа, отговорностите не всякога падат само на техните глави.

Примерите, които изложих по-горе ги имаме и ние, дори би трябвало по често да ги срещаме.

Писателите Вазов и Величков, историкът Иречек не бяха ли по­викани като министри за доброто на народното дело? Професор Венелин Ганев не е ли капацитет по своята специалност и не е ли едновременно фин познавач на музикалното изкуство?

Ако ученият чувствува, че може да допринесе нещо на страната си, дълг му е да действува в това направление, защото ползата за на­рода ще бъде по-голяма и по-пряка, отколкото неговите малки открития, като изключим епохалните откри­тия, които са рядкост и случай­ност. Методите на изследването, спътници на науката, развиват най-тънкото чувство на наблюдение в учения, което може да бъде ценно използувано и в живота.

Критикуваха Златарова и като учен и като професор, и тия, които го критикуваха не бяха ни по-учени от него, ни по-плодовити в публикации, ни по-добри препо­даватели, напротив. А той, особено като преподавател, беше неоце­ними и незаменим. Неговите лек­ции не бяха сухи изложения, а при­ятни научни беседи, дълбоко обо­сновани и обширно осведомени за най-новото и за всичко, което е в допир с научната му дисциплина. При това, изящното му слово ги правеше лесно усвоими и интересни до наслада.

*

Ботаникът  Боние (Gaston Bonnier, бел.ред.) не беше нито Лине, нито Ламарк, нито Пастьор, въпреки безбройните си ценни тру­дове, но той  беше незабравим, любим професор с одухотворе­ните си лекции, които се слушаха с удоволствие и възторг цели десетилетия в Сорбоната и увли­чаха цели поколения, прекланящи се не само пред знанията му, но и пред огромната му култура. Асен Златаров на беше ли същото за нас и няма ли да остане като епо­ха в нашия университет и общественост ?

Науката привързва за винаги своите поклонници, но на някои от тях, тя не може да скъса връзките с живота, с хората, с действителността, не може да изчер­пи всичката им енергия и да задоволи всичките им стремежи. Това е съществено за Златарова, ето  защо, въпреки голямата си любов към науката, въпреки беззаветността, с която й служеше, той пишеше, говореше, ходеше между народа, за да задоволи друго едно чувство, чувството на социалност, много развито и разпалено у един алтруист и хуманист като него.

Не зная, скъпи покойнико, дали  можах с тези редове да защитя  светлия ти образ, но аз зная  друго, което приживе и ти знаеше. . . че съм била винаги между  тези, които те ценят, почитат и смятат за истински представител на борците от нашето възраждане — родолюбив, человеколюбив, готов на жертви за благото на нашата малка хубава татковина.

И когато преди години, твоите обожатели ти устроиха юбилей на  твоето ценно творчество и благородно дело, и аз, една от тях далеч в чужбина, желаех от сърце да се присъединя към всички, които ти подписаха малки и големи, но искрени изрази на по­читание.

И намислих и свърших нещо, за което никога не съм мислила дали се прави така или не. Нами­слих първа да подсетя французи­те, чиято култура ти бе възприел, проникнал, обикнал и разпространявал и за които писа през 1915 г.: „Ils doivent vaincre“ (Тe трябва да победят), да те възнаградят с най-голямото си отличие. И успях с по една дума дa привлека застъпничеството на най-видните французи — министри, сенатори, депутати, писатели, и журналисти, толкова беше голям и искрен възторга ми, когато говорех за тебе. Нямаше и месец от постъпката им, аз бях вече в София, когато пръв министър Боре ме осведоми телеграфически, че си награден с ордена на почетния легион. С каква радост побързах да ти известя на свой ред в Орхание за честта, която ти се правеше от стра­на на Председателя на Французката Република и да те сюрпризирам. Спомням си, как мъжът ми, с когото споделих желанието си, намираше, че то не е по силите ми. А аз бях уверена, че и най-наивната постъпка ще успее, ко­гато се отнася до Асен Златаров, до този, който дава много не само на България, но и на човечество, със своя необятен идеализъм.

Златаров, разумният, измерваше стъпките си по Христовите стъпки без да търси с това успехи, облаги и кариеризъм, а само облекче­ние на жадната си за добрини ду­ша, Златаров имаше мярка.

Драгий професоре, ти, който ми говори веднаж почти разплакан, когато ми разправяше за някои не­правди у нас, днес само с ед­но се утешаваме, че всички те оплакват и като слана ни попари твоята ранна смърт.

Виждаш ли как цяла София е облепена с твоите некролози, как са разтревожени студенти и граж­дани, как е потресен целият ни народ от голямата загуба. . . и ако виждаш, почивай поне сега в мир до веки веков!

Д-р М. Лещова-Трънка

---

в."Литературен глас", бр.335, от 29.XII.1936, стр.